Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Beating About the Bush, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,8 (× 17 гласа)

Информация

Сканиране
kati (2011)
Разпознаване и корекция
White Rose (2013)
Допълнителна корекция и форматиране
hrUssI (2013)

Издание:

Линда Тейлър. Да започнеш на чисто

Американска. Първо издание

ИК „Хермес“, Пловдив, 2003

Редактор: Димитринка Ковалакова

Коректор: Невена Здравкова

ISBN: 954-26-0082-8

История

  1. — Добавяне

Двадесет и трета глава

Беше късен ноемврийски следобед. Студеният влажен въздух обгръщаше като мъгла курсистите, които се събраха около Мат, за да им демонстрира как се разреждат тревистите растения.

Ела полагаше всички усилия да се съсредоточи. Бяха минали теорията в класната стая и сега той натисна вилата с ботуша си, измъкна хелиопсиса с корените, вдигна го и го изтръска от пръстта, преди отново да забие вилата в буците. След като направи това упражнение няколко пъти, Джон изненадващо пристъпи напред, вдигна една вила от купчината на тревата и пожела пръв да опита.

— Стана ти интересно, а, Джон? — попита Мат, като се облегна учудено на вилата си.

— Ами да. Ако не можеш да победиш някого, по-добре мини на негова страна. А и вече става време да си ходим. Хайде да приключваме по-скоро.

Мат си погледна часовника.

— Има още няколко минути. Всеки ще опита по веднъж, после си тръгваме.

Докато Джон се напъваше с вилата, вниманието на Ела бе привлечено от една кола, която влизаше в двора. Тя надникна над главите на другите. Не беше от таратайките, каквито студентите обикновено караха, нито пък от микробусите, които идваха по това време да приберат живеещите в Оксфорд, а лъскав, матовозелен модел с ниско купе и дълъг капак.

Тя се отдръпна от групата и направи крачка напред, за да я огледа по-добре. Колата сви в двора и спря.

— Джаз — прошепна тя.

Сърцето й спря за миг. Отдавна не го беше виждала. Доколкото знаеше, всичко между тях бе свършило. Какво ли правеше тук?

Опита се да помисли, докато го гледаше. Нужно ли бе идването му да има нещо общо с нея? Ами ако имаше интереси, за които тя не знаеше? Видя го как слиза от колата и се оглежда наоколо.

Ела изпита желание да му махне, но това щеше да бъде глупаво. Той не беше от хората, на които можеш просто да подвикнеш. Видя го как съзира групата им, после забелязва и нея, но само й кимна. После се облегна на колата си, сякаш чакаше нещо или някого. Ела си погледна тайничко часовника. Почти пет. Само още няколко минути. Ако беше дошъл по друга работа, щеше да го изпусне. Можеше да изчезне с някого, докато прибираха инструментите в навеса. А след пет тя нямаше никакво основание да остава повече тук.

Тя се обърна към другите, затаила дъх.

— Мат, трябва само да…

Никой не й обърна внимание. Мат беше дал на всеки по един участък от лехите, за да ускори нещата. Пиер и Валъри се мъчеха да освободят преплетените зъби на вилите си, а Мат се беше навел над Ема и я поздравяваше за прецизността. Никой нямаше да забележи, ако тя се измъкнеше.

Ела отново се обърна, като хапеше замислено долната си устна. Джаз вече се беше обърнал с гръб към нея и наблюдаваше двата коня в заграденото място, които лудуваха в последните минути, преди да се появи някой и да ги затвори в конюшните. Дали не си се представяше как язди единия с ласо в ръка през пасищата? Беше готова да заложи последния си долар, че е така.

Тя се измъкна полекичка от групата и когато вече не можеха да я видят, се затича. Заобиколи покрай храстите и зад навесите, за да не може някой да я повика неочаквано, и най-сетне се озова на асфалтираната алея. Тръгна към колата му. Джаз вече беше отишъл до оградата. Облегнат на нея, той протегна ръка към жребеца и го погали по носа.

— Красиво животно.

Изглеждаше така, сякаш говори на коня или на себе си, но не и на нея. Ела се поколеба. Очевидно не чуваше, че тя се приближава. Покашля се дълбоко и продължи да върви към него. Той се обърна, изправи се и застана с лице към нея.

— Здравей — каза любезно тя. — Какво прави добро момче като теб на подобно място?

На лицето му се изписа полуусмивка.

— Бих могъл да идвам тук само за да гледам конете, фантастични са. Винаги съм искал да имам кон. Някой ден може да си купя.

— Ще трябва да спестиш доста джобни пари, за да го постигнеш. — Тя се пресегна непохватно през оградата и конят изпръхтя заплашително в отговор — Ау! Много са темпераментни.

— Просто трябва да знаеш как да се държиш с тях.

— А ти си експерт по отношение на темпераментните създания, нали? — попита тя и го изгледа косо. — Как е носът ти? Надявам се, че вече напълно се е оправил.

— Дори и темпераментните създания могат понякога да ме изненадат.

Той погали още малко коня по челото, отдръпна се и пъхна ръце в джобовете на панталоните си. Днес носеше хубав, скъп костюм. Ела пък беше облечена в избелели дънки, покрити с пръски засъхнала кал, раздърпан пуловер и яке. Косата й беше небрежно прибрана в конска опашка, от която навсякъде изпадаха кичури. За пръв път го виждаше облечен официално и през главата й преминаха две мисли едновременно. Първата беше, че изглежда фантастично, а втората, че със сигурност е дошъл тук по работа.

— Е, стига сме увъртали, Джаз. Какво те води в колежа?

— Днес бях в съда. Приключих по-рано и реших да мина с колата по този път.

— И какви са новините по нашия случай? — Той я погледна объркано. — Нали се сещаш, чудех се дали това няма връзка с Миранда или онзи противен тип, когото тя накисна. Помислих си, че искаш да ми предадеш някакви… новини.

Тя млъкна и стисна устни. Не смяташе да прозвучи толкова осведомено. В никакъв случай не би изтървала нещо такова пред случаен човек, но Джаз бе наясно с играта и това някак й се изплъзна. От доста време вече не го смяташе за гадняр.

Той я погледна недоумяващо. Толкова недоумяващо, че го усети как блъфира. Беше странно, че в един момент тя съдейства на полицаите, а след това очаква от тях да съдействат на Миранда, но така се беше получило. Все пак не биваше да изглежда така, сякаш иска да му измъкне информация.

— Извинявай — рече тя.

— Извинение? Отдавна не съм чувал подобно нещо от твоята уста — засмя се Джаз.

— Да, но се получи доста странно. Просто съм те разбрала погрешно и превърнах живота ти в ад. Тоест направих всичко възможно, за да го превърна в някакъв ад. Но сега вече знам, че просто съм те разбрала погрешно.

Той не отговори на въпроса й. Ела и не очакваше такова нещо, но беше впечатлена от начина, по който прекъсна разговора. Беше добър в работата си, не можеше да не му се възхити. Миранда беше в добри ръце. Точно това й бяха повтаряли от самото начало и тя знаеше, че е истина. Джаз нямаше да се издаде дори с трепване на окото. Ела започваше да го разбира.

— Случаят в съда нямаше нищо общо с Миранда — продължи непринудено той. — Просто си спомних, че часовете ти свършват долу-горе по това време, и помислих, че няма да е лошо да намина да видя с какво се занимаваш. Това е всичко, наистина.

Тя попи безмълвно информацията, като го гледаше, без да знае какво да каже.

— Така значи. Ами ето. — Тя махна с ръка, сочейки неопределено към сградите, оборите, навесите, бараките, в които водеха занятия, и нивите. Предполагаше, че в неговите очи всичко изглежда кално и порутено.

— Страхотно е — кимна той, сякаш наистина беше. — И аз обичам да съм на открито. Това е едно от нещата, които най-много ми харесваха в началото, когато постъпих в полицията. Да съм навън, на въздух, да се разхождам, да посещавам всеки път нови места. Но когато започнат да те повишават, всичко се променя. Повече писане, повече отговорности, по-малко време за патрулиране. А знаеш ли, аз обичам да работя навън.

— Наистина ли?

Ела го слушаше, наклонила глава на една страна, като се стараеше да проумее намеренията му. Защо бе дошъл така внезапно и й споделяше такива неща?

— Да. Това беше истинското ми аз, а не някакво мимолетно преживяване. Единствената утеха в работата ми е, че все още се случва да излизам.

— Утеха? Но аз мислех, че си женен за работата си!

Прехапа устни, когато Джаз я погледна внимателно при думата „женен“. Ела я остави да увисне във въздуха. Той я погледа безизразно, после извърна очи.

— Все повече започва да става такава, каквато ми харесва. След време можеш да оставиш своя отпечатък върху нея, имаш думата за начина, по който ръководиш своя екип, и за ролята си в него. Като че ли всичко си идва на мястото.

— Самостоятелност. Ето какво ще имам и аз, когато регистрирам своя фирма — каза тихо тя, наблюдавайки конете, които спряха да тичат по меката пръст и застанаха, опрели шии един в друг.

— Никой не работи сам — каза той, като също гледаше към конете. — Дори съществата, които смятаме за самотници, не са такива. Всъщност никой не е.

— Е, да. — Тя потърка изстиналите си ръце и ги пъхна в джобовете на якето. — Но ти няма да имаш този проблем, нали? Изненадана съм, че още не си заминал на меден месец. Всъщност не си ми казвал точната дата на сватбата си, но ако не е минала, значи ще е скоро. Така че не вярвам да останеш самотник.

— Права си, няма — отвърна той, все още взирайки се в конете, сякаш тя се намираше на километри от него. — Няма, и всъщност никога не съм бил.

— Е… — Ела помълча, чудейки се какво да каже. — Предполагам, че си се представяш как препускаш в галоп като някакъв герой от Дивия запад, нали? Всички имаме мечти. Но това не означава, че можем да ги превърнем в реалност.

Той отново се засмя. Конете се размърдаха и погледнаха към тях, после отново сведоха глави.

— Знаеш ли, заради теб отидох и си купих един албум на „ЕЛО“.

Ела направи гримаса.

— Заради мен? О, моля те. Фейт е луда по тях, не аз.

— Все пак ти ми каза, че не съм герой от Дивия запад. Затова отидох и изслушах тази песен. Както и всички останали. Включително „Хорас Уимп“. Ти наистина ми влезе под кожата с това.

Ела изправи рамене и се загърна плътно с якето. Започваше да се ядосва и не можеше да се спре. На всичките им срещи напоследък я бе гледал безизразно като при игра на покер, сякаш онази нощ просто не съществуваше. Започваше да се вбесява, че той очевидно приема кратката й намеса в живота му като някакъв вид дразнител.

— Е, много съжалявам. Последното, което исках, бе да ти вляза под кожата. Това, че прекарахме заедно най-невероятната, най-удивително страстната нощ, която някога съм имала, не е причина да искам дори за момент да ти причиня безпокойство.

Усещаше как ноздрите й се разширяват и се помъчи да ги овладее. Не искаше да изглежда като състезателен кон, с какъвто я сравняваше майка й, особено след като до тях се разхождаха два застаряващи екземпляра. Но защо беше дошъл? Какво смяташе, че прави? Ако не беше по работа и нямаше нищо общо с Миранда, каква бе целта му, по дяволите? Защо трябваше да го интересува къде ходи на курс или по какъв начин прекарва дните си?

— Беше невероятно, нали? — попита той, като я гледаше изпитателно.

— Точно това казах и аз, нали? — кипна Ела.

— Защо си толкова опърничава? — попита учудено той.

— Дори когато изричаш думите, които един мъж копнее да чуе, успяваш да ги запратиш към него като копие.

— Е, сега, когато успя да ги измъкнеш от мен и самочувствието ти се повдигна, можеш да се върнеш при Саша като победител, нали?

Просто не можеше да се удържи. Ето го, стоеше пред нея в тъмния си костюм, с меката черна коса, огромните си очи и гладката мургава кожа, която тя копнееше да докосне. Хубостта му я дразнеше. Мъжете обичаха да погъделичкат самочувствието си, преди да се оженят за друга жена, но тя нямаше желание да участва в това.

— Така че е по-добре да продължиш живота си, нали? — Думите просто се изплъзнаха от гърлото й. — А аз моя. Имам… трябва да разредя лехата.

— Ела?

— Млъкни! Не искам да чувам и дума повече.

Тя се завъртя рязко на дългите си ботуши с налчета по посока на мястото, където преди това стоеше класът, готова да се отдалечи. Но там нямаше никого. От навесите се чуваше приглушено тракане. Явно бяха свършили и сега прибираха инструментите. Тя сви устни. Все трябваше да има накъде да тръгне. Ако това бе последният път, когато го виждаше, предпочиташе да напусне елегантно сцената. Затова тръгна към бараката, където слушаха лекциите, нищо, че се намираше в съвсем друга посока. Това означаваше, че трябва да мине покрай него, но бе по-добре, отколкото да се запъти към празната морава, очевидно без никаква цел.

— Ела? Ще ме изслушаш ли?

— Сбогом, Джаз.

Тя направи решителна крачка по асфалтовата пътека, закачи с ботуша си една кравешка торта и залитна, но бързо възстанови равновесие.

— Ела, почакай, моля те!

— Сбогом. Тръгвам си. Най-добре и ти си върви.

Тя отново направи крачка, този път, без да се подхлъзне.

— Добре тогава.

Той я сграбчи през кръста. Ела извика изненадано. Джаз я вдигна във въздуха и я метна на рамо. Беше толкова стъписана, че няколко секунди вися неподвижна, но след това започна да размахва гумените си ботуши във въздуха.

— Джаз Сингх, веднага ме свали долу, иначе ще те изритам там, където най-много боли и след това няма да имаш никакъв брачен живот. Обещавам ти!

Без да отговори, той закрачи далеч от заграденото място и двата коня заподскачаха пред очите й. Носеше я така, сякаш тежеше колкото една възглавница. По някое време я пусна на земята. Ела се озова с гръб към колата му. Беше опрял ръце от двете й страни, за да й попречи да избяга. Светът се завъртя за момент пред очите й, после отново застана на едно място. Черните му очи се впиваха в нея.

— Ще викам — предупреди го тя.

— Не, няма да викаш — каза уверено той. — Сега е твой ред да млъкнеш и да ме изслушаш. Изобщо не съм дошъл по работа. Дойдох да те намеря и да поговоря с теб, и твърдо възнамерявам да го направя.

Тя отвори уста, но видя погледа му и отново я затвори. Беше повишил глас. Всъщност доста. Достатъчно, за да долови смътно, че студентите, които чакаха микробуса, ги загледаха с интерес. Всеки момент хората от нейната група щяха да се появят в двора, преди да се сбогуват и да се разотидат.

Но най-силно впечатление й направи фактът, че го беше ядосала. Макар че доста пъти в миналото го бе провокирала, сега за пръв път го постигаше. И то как! Но кръвта й все още кипеше твърде силно, за да осъзнае какво означават думите му.

— Какво има? — попита предизвикателно тя.

— Влюбен съм в теб — каза яростно той. — Направих всичко възможно, за да прогоня това чувство, но не мога. Случи се още когато те видях за пръв път да мечтаеш до колата си на проклетия хълм, а косата ти беше цялата… обагрена в червено и златно от залеза. И оттогава става все по-лошо. Всеки път, когато те видя и те опозная още мъничко, чувствата ми стават по-силни. И вече просто не мога да се отърва от тях.

— Опитай да се ожениш — почти изкрещя тя. Думите му отскачаха от съзнанието й като хартиени фунийки. — Така ще се отървеш от тях, по дяволите!

— Не мога вече да се оженя! — избухна той в отговор.

— И защо, ако смея да попитам?

— Защото преди около месец Саша развали годежа ни. Вече нямам за кого да се оженя!

Ела примигна глуповато. Все още му бе твърде ядосана, задето я беше метнал на рамо, за да реагира с нещо друго, освен с възмущение.

— Толкова по-добре за нея! — тросна му се тя, но млъкна под настоятелния му поглед.

Остана неподвижна, като дишаше тежко. Той също се беше задъхал, но изражението му изведнъж омекна. Една по една думите му започнаха да попиват в мозъка й. Тя облегна безсилно гръб на колата. Джаз отпусна първо едната, после другата си ръка и я погледна неуверено. Постепенно дишането й започна да се успокоява.

— Наистина ли?

Той кимна.

— Защо? — попита тихо Ела.

— Защото… — Той млъкна, за да си поеме дъх, и отново пъхна ръце в джобовете си. — Защото каза, че не би било честно нито към нас, нито към семействата ни. Срещнала някого в работата си и била твърде привързана към него. Както изглежда, индиец. Но двамата се харесвали твърде много, за да се разделят.

— О, господи!

Джаз въздъхна толкова дълбоко, сякаш въздишката идваше изпод калния асфалт.

— Така реагира и баща ми, когато научи. Все пак успях да загладя нещата. Уверих ги, че така ще бъда по-щастлив. Не биваше да хвърлям цялата вина върху Саша. Тя просто изрече първа онова, което и двамата си мислехме тайно, а аз се погрижих всички да разберат, че е било взаимно.

Ела преглътна. Беше толкова заета да се отбранява, че не бе имала време да помисли за неговите чувства. Сигурно бе имал някакви мечти, планове и надежди. Стомахът й се сви от жалост.

— А наистина ли си по-щастлив така, Джаз?

Той й се усмихна криво.

— Интересува ли те?

— Всъщност, да.

От гнева й вече не бе останала и следа. В момента бе загрижена единствено за него и когато го осъзна, в сърцето й покълна някаква нова топлина. Тя протегна пръсти и го докосна внимателно по ръката, сякаш се страхуваше да не го нарани.

— Изпитвам облекчение, Ела. Не знам в какво ни предстоеше да се забъркаме със Саша, но ми се струваше, че не е редно. Бях решил въпреки това да го направя. Това изглеждаше единственият възможен избор, предвид надеждите и очакванията на другите, но, слава богу, не се стигна дотам. Беше чудесно, че можах да обсъдя това с теб. Ти си единствената жена, с която мога да разговарям. Не знам защо. Може би защото се надявам, че няма да ме съдиш строго. Гледните ни точки си приличат. Подходът ни към живота е кажи-речи еднакъв.

Сега лицето му се различаваше коренно от другото, професионалното, което обикновено й показваше. Очите му бяха пълни с живот. Този мъж бе зърнала за малко в нощта, която бяха прекарали заедно. Тогава бе успяла да види душата, която се криеше в коравата черупка. Това бе съвсем различен човек. Ела харесваше и двамата, но се бе отдала на този с душата. Отдавна копнееше за неговото завръщане и ето че отново бе тук, пред нея.

— Не мога да си представя какво ти е — каза несмело тя. — Нямам опит в тези неща. Би било твърде самонадеяно да потвърдя, че знам какво изпитваш.

— Благодаря ти — отвърна Джаз. — Нямаш представа какво означават за мен думите ти, но ще се опитам да ти обясня. Между нас със Саша можеше да се получи, може би щяхме да бъдем добри партньори и може би между нас щеше да се породи някаква привързаност. Но и на двамата ни е давана твърде много свобода. Светът, в който живеем сега, е като калейдоскоп. Доста е сложен. Не можем повече да се държим така, сякаш може да бъде организиран и контролиран. Той се е променил. Не можем да се преструваме, че си е все същият.

Ела кимна. Може да й говореше за един непознат свят, но поне разбираше чувствата му. Те важаха със същата сила и за света, който тя познаваше. А и усилията й да организира собствения си живот се бяха оказали комично безплодни.

— Лека нощ, Ела.

Силният глас на Джон, който долетя от другия край на двора, прекъсна мислите й.

— О, лека нощ, Джон!

— Сложих ти папката в шкафа. Ще си я намериш там утре.

— О, много хубаво. Благодаря ти.

Тя опита да се съсредоточи в разговора, но отново отвлякоха вниманието й.

— Лека нощ, Ела — извика Пиер, който вървеше към паркинга, прескачайки купчинките тор. После погледна многозначително Джаз през рамо. — Ние го измислихме, но вие го пр-хави по-добре от нас!

Сетне Пиер се засмя и тръгна към реното си.

— Мисля, че има предвид соса бернез[1] — промърмори Ела и понеже очакваше, че и останалите ще поискат да се сбогуват с нея, извика: — Лека нощ, Вал, Ема, Кати, Нев. Господи, все едно че сме някакво многодетно семейство. — Тя надникна над рамото на Джаз към плещестата фигура, която крачеше към административната сграда, и добави тихо: — Мат.

— Да се махаме — рече Джаз. — Тук не е подходящо място за разговори.

Тя впери очи в него, търсейки повече информация.

— А мислиш ли, че трябва да разговаряме?

— Ти как смяташ?

— Ами…

Ела спря. Чувстваше се пречистена, сякаш за пръв път разбираше самата себе си. Винаги щеше да му бъде благодарна за това. Тя обмисли внимателно думите си.

— Джаз, притеснявам се, защото аз съм самотна, а ти не си. — Говореше напълно искрено. Надяваше се той да я разбере и да й повярва. — Но не искам да си отидеш, защото си част от живота ми. Ако можем да се опознаваме постепенно, ще бъда много щастлива. Мисля, че именно в това е смисълът на живота. Поредица от преживявания, които ти носят радост или болка, а знам, че ти ми носиш радост. Не мога да ти обещая щастлив край, но бих искала да му се порадвам, докато мога. Твърде научно ли прозвуча? — После добави стеснително: — Съжалявам. Ти попита. Това е, което чувствам.

Джаз вдигна ръка и я погали с пръст по бузата. Гледаха се дълго. Ела имаше чувството, че потъва в тъмните му очи. Той доближи устни до нейните.

— Джаз…

Тя вдигна ръце да го докосне. Отчаяно се нуждаеше от това. Притегли го отново към себе си и го целуна с всичката сдържана досега страст. Усети го как й отвръща. Той я прегърна и я притисна силно към себе си.

— Йеее! — Хорът на чакащата микробуса тълпа бе придружен от възторжени подсвирквания.

Джаз се отдръпна бавно от нея със замъглени очи.

— Да се махаме оттук — каза нетърпеливо той.

— О, да, моля те.

— У вас или у нас?

— У вас. Не искам „ЕЛО“ повече да играе роля в отношенията ни.

— Съгласен — отвърна той и я целуна припряно още веднъж.

— Да — рече дрезгаво тя. — И ще продължим разговора в някой момент. Когато можем.

 

 

Измина цяла година от онази луда нощ, която се оказа една от най-прекрасните в живота й. Сега нещата се бяха променили коренно и тя бе направила крачка напред.

Когато завърши курса, реши да не учи повече, а да насочи търговския си нюх към начинанието, в което нямаше търпение да се гмурне. Ема и Джон й бяха съдружници. Ема показваше кураж и издръжливост, а Джон работеше отлично, с подновена целеустременост, която вдъхновяваше двете жени. Засега по всичко личеше, че макар и толкова различни, са добър отбор. Бяха купили заедно един разсадник, комбинирайки заеми и капитал, и бяха твърдо решени да успеят.

Беше бурна вечер в края на ноември. Вятърът се блъскаше в стъклата, когато Ела реши да седне до телефона и да сложи Саймън в скута си. Тежкото му туловище се стовари върху бедрата й. Щеше да бъде много любезно от страна на Фейт, ако ги беше предупредила колко голям ще стане, но Ела се радваше на това. Все пак продължаваше да мърмори на Фейт. Когато имаше възможност де.

Фейт се обаждаше все по-рядко, тъй като новият живот в университета я увличаше във водовъртежа си точно както можеше да се предположи, че ще стане. Но сега Ела можеше да взема Саймън в леглото си, без никой да й се кара, и да премята ръка върху него в дългите нощи, които прекарваше сама. Все още пазеше ревниво двете стаи на приятелките, които толкова ценеше, но сега поне можеше да си позволи да не взема наемателки. Фейт отсядаше в своята всеки път, когато решеше да се отбие, което се бе случвало на два пъти, макар да караше още първия си семестър, а стаята на Миранда стоеше недокосната, както й бяха обещали. Имаше всички изгледи скоро да се върне, макар че тогава най-вероятно щеше да се изнесе и да се устрои другаде. Можеше да разчита на безусловната преданост на Джайлс и това страшно радваше Ела.

— И ти имаш безусловната ми преданост, нали, бебчо? — После целуна Саймън по главата и той изхърка доволно. — Знаеш, че никой никога няма да застане между нас.

Усмихна му се добродушно, спря звука на телевизора, вдигна слушалката и като набра един номер, се намести до широката облегалка на канапето, готова за междуградски разговор.

— Мамо? — каза въпросително веднага щом чу да вдигат от другата страна.

— Не, страхувам се, че съм аз — засмя се баща й и се покашля.

— Е, радвам се. Отдавна не съм имала възможност да поговоря с теб. Надявам се, че мама те държи в течение на всички новини?

— О, да. А разказа ли ти как изгоря на слънцето? Макар че започва да й минава.

— Това е хубаво.

— Ама че глупава жена — каза топло той. — Излиза посред пладне, облечена само в някакви парцали. Бях направо сащисан. Предупредих я за тропиците, но държеше да го изпита на свой гръб.

— Бас държа, че е изглеждала страхотно, нали? Каза ми, че си е купила бански от две части специално за случая. Не бих могла да ти пожелая нищо по-добро на тази възраст от жена с нейната фигура.

— О! Ами да. Наистина изглеждаше страхотно. — Баща й отново се покашля и Ела се усмихна. Беше чула версията на майка си за ваканцията и как се бе отразила тя на отношенията им. Знаеше, че баща й никога не би й разправил подобно нещо.

— Все пак нали и двамата сте вкъщи?

— Разбира се, че майка ти е тук, прави някакви коктейли в кухнята. Била намерила рецептата в една готварска книга. Очаквам ги с нетърпение.

— О, добре, значи ще кажа първо на теб, а ти ще й го предадеш.

Ела се поколеба. Първо потърка ушите на Саймън, но после, когато чу баща й да вика майка й, ги дръпна. Саймън дори не се помръдна. Сигурно вече бе свикнал с номерата й, предположи тя, като гледаше с нервна усмивка отпуснатото му тяло.

— Какво има, Ела? Какво имаш да ни кажеш?

Усети вълнението в гласа на баща си. Това й достави удоволствие, но думите спряха на езика й. Искаше да им се наслади. Имаха такъв чудесен вкус. Щеше да бъде много щастлива, вече знаеше това. Майка й също. Моменти като този идваха само веднъж в живота на човек, и то само ако имаше късмет. Тя лично не беше очаквала да й се случи, но ето че сега седеше на канапето, обаждаше се на родителите си и всеки момент очакваше да чуе завъртането на ключа в ключалката и човекът, когото обичаше с цялото си сърце, да влезе и да я прегърне. А по-късно, след като си кажеха новините от деня, щяха да се качат горе и да се отдадат на споделените си чувства. Винаги го правеха, в неговата къща или в нейната, каквито и да бяха служебните им ангажименти. Винаги намираха начин и тогава се прегръщаха, както в първата си нощ заедно, сякаш всеки от тях се страхуваше, че другият може да изчезне, ако не го държи достатъчно здраво. Две независими същества, които заедно бяха по-силни, отколкото някога си бе представяла. Сега се чувстваше независима, но не и самотница, както беше очаквала. Съзнанието за това я изпълваше с радост.

Но тази вечер, когато чуеше завъртането на ключа в ключалката и той влезеше, Ела знаеше, че ще й разкаже как е съобщил на родителите си. Тя също трябваше да му разкаже как е съобщила на своите. След като го направеха, щяха да преминат може би в друг живот, но тези моменти си оставаха лично техни, нейни и негови.

Точно това бе казала Фейт при последното си гостуване:

— Ела, щом искаш да живееш простичко, защо не спреш да си представяш живота сложен?

Баща й мълчеше и чакаше.

— Е, татко, нали си спомняш онзи шивач на сватбени облекла, когото така високо ценеше?

— Да? — обадиха се два гласа.

Представяше си родителите си, седнали един до друг, готови да обърнат коктейлите си, и двамата притиснали ухо до телефонната слушалка. Тя потисна бликналото в душата й чувство и се помъчи да изрече с равен глас следващите думи:

— Случайно да знаеш дали не правят тюрбани с твоя размер?

Бележки

[1] Пикантен сос, който се прави с бяло вино, естрагон, дафинов лист, зелен лук и др. Обикновено се поднася с говеждо. — Б.р.

Край
Читателите на „Да започнеш на чисто“ са прочели и: