Линда Тейлър
Да започнеш на чисто (6)

Шеста глава

Все още нямаше вест от Мат и не можеше да разбере какво става. Не преставаше да си повтаря мислено думите му. Беше казал, че жена му няма да я има през почивните дни, а не само в петък вечерта. Всичките почивни дни. Което би трябвало да означава, че може поне да посегне към телефона. Номерът й бе записан в дневника на курса, а Ела знаеше, че обикновено си носи работа у дома — беше го виждала как слага книжата си в протрито кожено куфарче в края на часовете.

Навярно се страхуваше, че номерът й може да излезе при една подробна разпечатка. Това бе разбираемо. Но в този случай можеше да отскочи до най-близката телефонна кабина или да й се обади от някоя кръчма.

Вече беше сигурна, че няма да стане любовница на Мат. Ако беше по-млада, по-наивна и по-лековерна, може би щеше да се остави да я убеди. Би могло да мине за младежка неопитност. Но втори път нямаше да стигне дотам. Между нея и Мат съществуваше силно физическо привличане и очевидно изпитваха интерес един към друг. Дали връзката им притежаваше потенциала да разцъфти и дали в брака му имаше толкова проблеми, че да го подтикнат да направи решителната стъпка, Ела не можеше да знае. Не и докато не им се удадеше възможност да го обсъдят както трябва. Само да й се обади, да й даде шанс да обясни нещата от своята гледна точка! Може би тогава нямаше да се чувства като отчаяна тийнейджърка.

Винаги подхождаше разумно към връзките си. Никой досега не бе успял да разбие сърцето й и не помнеше да е разбивала нечие. Майка й често казваше: „Един ден, моето момиче, ще се хвърлиш с главата надолу. И това ще си е. Тогава ще станеш част от човешката раса“. Но от майка й друго и не можеше да се очаква. Тя знаеше какво е това любов и отдаденост, но никога не бе разбирала жаждата за независимост.

Не че Ела беше безчувствена. В ученическите си години имаше гаджета и се случваше да се разстрои или разочарова, когато съответната връзка не потръгнеше, но нито веднъж не се почувства отчаяна или съкрушена от това, че някой я е отблъснал. Притежаваше способността да се съвзема от травмите със силата на доводите, с някаква спокойна разсъдливост, която предполагаше, че е наследила от баща си или той съзнателно бе развивал у нея. Понеже нямаше син, когото да възпитава според собствените си разбирания, той търсеше Ела за компания, а когато момиченцето порасна — за разговори и вдъхновение. Работеше като финансов консултант — и то доста успешно — чак до пенсионирането си. Ела беше съвсем малка, когато той я въведе в кабинета си, за да й покаже работата си, да й обясни какво прави. Тя си спомняше как я покани в недостъпната за майка й стая, за да разговарят. Беше я хванал за малката ръчица и я бе въвел в своя свят. Ела се бе почувствала като избраница. Когато беше съвсем малка и отчаяно се нуждаеше от неговото внимание, й се струваше, че по някакъв начин е победила майка си — беше му по-интересна. Той търсеше само нея. Когато порасна, просто прие този факт, както го бе приела и майка й. Не затаиха никакви лоши чувства една към друга.

Баща й често споделяше с нея възгледите си за брака. „Любовта идва и си отива, но работата остава. По-важно е да можете да работите в екип, отколкото да се забавлявате.“ Може би Ела не би използвала точно тези думи, но не виждаше причини да смята, че той се заблуждава.

Така че в случая с Мат бе подтиквана от физическото привличане и от общия им интерес към градинарството. Щяха да бъдат добър екип. Не беше толкова наивна, та да смята, че мъжете кръшкат само когато имат проблеми в брака, но у Мат усещаше нещо повече от желание да се позабавлява.

Не, тя нямаше да стане негова любовница. Щеше да му го каже веднага щом й се удадеше възможност да поговорят насаме. И като се има предвид, че в петък вечерта бяха стигнали до интимност, а и той не беше някой недодялан хлапак, със сигурност щеше да намери начин да й се обади, за да обсъдят положението като възрастни хора.

В неделя той още не се беше обадил.

 

 

— Днес следобед имам среща в Оксфорд с един приятел — съобщи Миранда, като мина покрай телевизора, спря до канапето и изгледа мрачно Фейт. — По дяволите, как може да гледаш документални филми с такъв захлас? Тази седмица не си пропуснала нито един епизод!

Фейт вдигна поглед от чинията със спагети и си оправи очилата.

— Всъщност във вторник вечерта, когато някой ти се обади, изпуснах последните петнадесет минути от филма. Нищо не можах да чуя заради теб.

Миранда поклати глава и тръгна към кухнята.

— Е, предполагам, че ако имаше приятели, и на теб щяха да се обаждат. Но не очаквам да го разбереш.

Ела вдигна поглед от „Експерт по дърветата и храстите“. Опитваше се да разпознае някои иглолистни от пресниманите на ксерокс рисунки, които Мат им беше дал. Бяха лошо нарисувани — но това се дължеше на нехайството му към подробностите. Това я накара да се усмихне. Скоро забеляза, че бузите на Фейт са почервенели от раздразнение, а пластирът под носа й потрепва. Миранда шумно отваряше и затваряше разни вратички в кухнята.

— Излизаш ли? — попита Ела, като предпочете любезния тон. — Не искаш ли да дойдеш с нас в „Би енд Кю“?

Миранда показа глава иззад вратата.

— Ще ходите в „Би енд Кю“? В този вид?

Ела потупа пластира на челото си.

— Не изглежда чак толкова зле, нали?

Миранда повдигна красноречиво вежди и тръгна, метнала чантата си на рамо, с ключовете на колата в ръка. Ела се наведе през облегалката на креслото.

— И с кого ще се срещаш в града?

— С един стар приятел.

— Значи не е Майк?

— Имам среща със стар приятел — каза остро Миранда с тон, който подсказваше, че въпросът не подлежи на обсъждане.

— Е, добре. Разбира се. Приятно прекарване.

Ела й махна небрежно и отново насочи вниманието си към книгата. След като чу затръшването на входната врата, книгата падна на скута й и тя се загледа в Албърт Скуеър.

— Приятел?

Чу как вилицата на Фейт издрънча върху чинията и погледна натам. Фейт си прибра нещата и стана.

— Не мога да ям повече от това.

— Напълно те разбирам. Трябваше да измислим нещо заедно — да си направим печено или нещо по-специално за обяд. Може би другата седмица?

Фейт тръгна към кухнята, откъдето скоро се чу тракане на чинии в мивката. Ела се почеса замислено по пластира.

Защо всички бяха в такова лошо настроение? Миранда можеше да излезе с гадже, когато си поиска. Веднъж беше казала, че от развода насам гледа на мъжете като на носни кърпички, така че нямаше причини да бъде нещастна, Фейт си нямаше гадже, но и не искаше, следователно това нямаше значение. Само Ела имаше право да се чувства нещастна. Само тя бе оставена в неизвестност. Само тя имаше основание да демонстрира труден характер.

— Всъщност — прекъсна мислите й Фейт, като влезе в дневната, влачейки чехли — мисля да се кача в стаята си и да почета.

Ела се изправи объркано на креслото.

— Мислех, че ще ходим в „Би енд Кю“.

— Може би другата седмица. Вече не съм в настроение.

Ела отвори уста да възрази, но Фейт отиде до вратата и бързо се измъкна в антрето. Скоро тежките й стъпки отекнаха нагоре по стълбите.

— О, чудесно! — възкликна Ела и хвърли книгата на пода. — Защо изобщо деля къщата си с вас, като мога да ви пратя на майната си? — Сетне направи гротескна физиономия към вратата и добави: — Казах, на майната си!

Отпусна се назад в креслото и впери ядосан поглед в телевизора. Фил Мичъл каза „оправих тая работа“, но дори това не успя да я разсмее. Тя обърна очи към телефона, лъскав и безмълвен на масичката до кухненската врата. Впи поглед в него, като се помъчи да изпрати на Мат отчаяно телепатично послание, после почака няколко секунди. Нищо. Ела въздъхна дълбоко. Не биваше да се отпуска, каквото и да се случеше. Това бе забранено.

— Няма проблеми — окуражи се тя, стана от креслото и запрати книгата с ритник в другия край на килима. — Тогава ще боядисам рамката на огледалото. И ще го направя сама.

Понечи да излезе през кухнята в градинския навес, за да донесе тежкото огледало втора употреба, което беше купила за антрето, но изведнъж спря и погледна намръщено към тавана, Фейт беше казала, че ще се прибере в стаята си да чете. Нима?

 

 

Фейт затвори облекчено вратата на стаята си. Нейното светилище. Тя отиде до малката си уредба, избра един диск и я пусна. Започна да си играе с дистанционното. Отначало настрои звука много високо, но после го намали, докато не се превърна в тихо жужене. Нямаше смисъл да напомня на Ела за съществуването си. Тя и бездруго не спираше да мисли за нея, поне през повечето време. А и беше чула затварянето на задната врата, което показваше, че Ела си е намерила занимание в навеса, така че с музиката никому нищо нямаше да докаже. Ако Миранда беше в къщата, положението щеше да е съвсем друго.

При мисълта за Миранда стомахът й се сви на топка. Красива, спокойна, уверена. В хармония със себе си и света. Жена, която винаги знаеше коя е и имаше наглостта да смята, че може да прецени всекиго само с един поглед. Мисълта, че се предлага на разни типове като Оливър и Майк беше отблъскваща. Тя нямаше представа какви са всъщност. Особено Майк.

Фейт огледа стаята си. Беше най-малката, но тя имаше възможност да избира първа, когато Ела я предпочете пред останалите кандидатки. Искаше малка стая. Така се чувстваше по-значима.

Със себе си донесе много малко неща. Не можеше да разбере Миранда, която пристигна с цяла кола сакове и кашони, Фейт дойде само с нощната си лампа, килимчето с делфина, което чичо й бе подарил в детските й години, няколко завивки и кувертюрата от старото си легло. Беше донесла и нощната си масичка. Някога майка й й я беше направила от един разглобен гардероб, Фейт не искаше да натрапва своя стил в къщата на Ела, това би било доста самонадеяно, но нощната масичка не заемаше много място. Само колкото да сложи радио будилника, а сега и заетата й от Ела книга.

Ела нямаше нищо против и компактната стереоуредба. Фейт я беше сложила върху скрина. Родителите й също нямаха нищо против уредбата, макар че у дома никога не я надуваше докрай. Преди две години, когато си я купи, баща й само се усмихна. Една съботна вечер всички седнаха около кухненската маса, прочетоха инструкциите и се помъчиха да я настроят. Отначало оставиха баща й да пъхне жичките, където трябва, но когато той й заяви, че уредбата е счупена и ще трябва да я върне и да вземе друга, майка й се намеси и пъхна жаковете, където трябваше. Баща й се усмихна добродушно и цъкна с език.

Фейт седна на ръба на леглото и се загледа през прозореца, обхваната от мъка по дома. Беше събота следобед. Сега, след края на съботния сериал, родителите й сигурно бяха излезли да поработят в малката градина, която притежаваха. Тя обожаваше градината. От най-ранна възраст прекарваше всичките си почивни дни там. Първите години само си играеше — правеше замъци от кал и празните тарелки от семената, гонеше бели пеперуди и пълзеше в лехите с боба, за да покаже внезапно глава измежду листата и да разсмее баща си. По-късно, когато тръгна на училище, очакваше с нетърпение следобедите в градината. Това бе нейната неприкосновена територия. Дори когато майка й я насърчаваше да излиза с приятелките си, тя поклащаше глава и отвръщаше, че е щастлива да ги гледа, да им помага в работата, да се порадва на този оазис от спокойствие, преди да започне следващата училищна седмица.

Веднъж-дваж покани приятели у дома. Някои от тях знаеха, че в микробуса, наред със зеленчуците, се продават и сладки неща. В бараката отвън винаги имаше малък запас от кутии с шоколадови десерти. Приятелчетата, които идваха у тях, непременно искаха да разгледат бараката и тя винаги им я показваше. След това я питаха дали може да си вземат по един „Туикс“ или пакетче вафли и тя отначало отказваше, защото знаеше, че майка й не би позволила, а всичко друго би било кражба. Но те успяваха да я придумат и в крайна сметка Фейт им даваше по нещо, иначе щяха да си отидат. След това пожелаваха да видят котенцата, кученцата или каквито там атракции предлагаше къщата. Тя им ги показваше и приятелчетата й я забравяха за известно време. След това се изправяха, натъпкани с шоколади и други лакомства и с вече задоволено любопитство, и казваха, че трябва да си вървят.

После разправяха на другите деца, че къщата й прилича на котешки развъдник, че родителите й са джуджета с грозни лица, а самата Фейт е още по-отегчителна у дома, отколкото в училище. В къщата нямало нито една игра и само телевизорът им пречел да се побъркат напълно. И всичките миришели на зеленчуци. Дори нямали баня на горния етаж, та изобщо не се къпели. А Фейт от ден на ден ставала все по-дебела. Нищо чудно, че миришела на ряпа. Самата тя се превръщала в ряпа. И това бе толкова, ама толкова смешно.

Фейт се хвърли по гръб върху леглото, сви се на кълбо и прегърна краката си с ръце. Музиката на „ЕЛО“ я заля. Тя затвори очи и се заслуша, оставяйки звуците да я отнесат в един свят, където всички хора бяха добри. Това беше нейният първи щастлив спомен, „Господин Синьо небе“. За един рожден ден родителите й бяха купили мъничко радио. Трябва да бе на седем или осем. Струваше й се такава отговорност да притежаваш радио. Настрои го на станция две — същата, която слушаше майка й, докато караше микробуса. В онзи следобед, докато въртеше малкото копче, тя за пръв път в живота си чу „Господин Синьо небе“. Изпълни се с радост. Това беше прекрасна песен. Караше я да се чувства щастлива.

Беше открила и още нещо, което я правеше щастлива, докато съучениците й един по един преставаха да разговарят с нея. Свестните хора бяха добри по английски, история и изкуствата. Не знаеше защо, но беше така. Можеха да се изразяват добре, употребяваха думи, които никога не биха й хрумнали. Но не ги биваше в естествените науки. За Фейт науката бе нещо очевидно. Тя се превърна в единствената област в живота й, ако не се смяташе градината, където мъглата изчезваше и светът ставаше ясен, цветовете — ярки и наситени.

Никога не отговаряше на въпросите в клас. Това само караше другите да се заливат от смях. Но винаги знаеше отговора и изчакваше търпеливо, докато не го кажеше някой друг или докато учителят не се откажеше и не го обяснеше на черната дъска. Веднъж по химия допусна голяма грешка. Беше на петнадесет, на годишния изпит. Докато решаваше теста, мислите й препускаха, а писалката й записваше отговорите с бясна скорост. Когато тестовете бяха проверени и върнати, плъзна слух, че тя има над деветдесет процента правилни отговори. Същия следобед, когато тръгна да се прибира, я последваха. Наказаха я за това.

От този момент нататък гледаше никога в нищо да не изпъква. Само на зрелостните изпити, когато знаеше, че след това ще напусне училище и повече няма да й се налага да седи в клас с тях, когато бе решила, че иска да се занимава с животни и че добрите резултати на изпитите са важни, за да може да го прави, тя вложи максимума от способностите си. Резултатите бяха изпратени в училище. За разлика от другите, тя не разкъса нетърпеливо плика в коридора, не започна да крещи, да се смее или плаче пред всички, нито пък отиде с тях в кръчмата, за да отпразнуват края на годината. Измъкна се тихомълком, занесе плика у дома, затвори се в стаята си, седна на килимчето с делфина и отвори внимателно плика. Отначало не разбра удебелените буквички на малкото листче. Дълго се взира в тях, преди да ги проумее. Но не бъркаше. Имаше три пълни шестици.

Съобщи на родителите си, че е минала изпита и се е справила добре, но не им каза за оценките. Само щяха да се почувстват виновни и нещастни, да си мислят, че й се иска да ги остави и да отиде в университета или каквото там правеха останалите на нейната възраст. А тя не можеше. Самата мисъл за това я изпълваше с паника. Неведнъж я бяха преследвали след училище, но онзи ден си спомняше с най-голям ужас. Какво щеше да стане, ако можеха да влязат в стаята й и да я намерят сама? Какво щяха да й сторят? Как щяха да я наричат там? Ряпа или нещо още по-лошо? А и тя знаеше къде ще се чувства щастлива. У дома, в градината и с животните. Те я забелязваха и й се радваха. Не я възприемаха като дебело и грозно същество, Фейт пое кормилото на микробуса, докато не намери работата, която искаше — във ветеринарната служба на Хай Стрийт, близо до дома. Тревожи се и плака по цели нощи, докато не пристигна писмото, в което се казваше, че се радват да й предложат работата. Тогава Фейт се разплака още по-силно, сама, в стаята си. За пръв път я предпочитаха пред всички останали.

А след това я предпочете и Ела. Фейт примигна, докато гледаше избелелите букетчета с розови цветя на тапетите. Ела беше казала, че след време ще трябва да боядисат всички стаи. Но Фейт не беше сигурна, че го иска. Цветята й харесваха. Може би трябваше да й го каже.

Идеята да се премести в къща, която да дели с други жени, беше на майка й. Самата Фейт не го искаше много, но майка й обикновено се оказваше права, когато имаше някакви идеи. Смяташе, че на двадесет и шест бе крайно време Фейт да заживее с хора на нейната възраст. Все пак почти не излизаше. От време на време с колегите си от службата, но никой не си правеше труда да й позвъни специално.

Отначало, когато дойде в къщата за събеседването с Ела, видя една красива, забележителна жена с дълги загорели крака и весели очи. Приличаше на италианка. Нищо подобно на жените, които Фейт бе срещала досега. Беше опитна и уверена, Фейт бе предположила, че е някаква бизнес дама. Приличаше на такава, макар че в онзи ден беше облечена небрежно в къси панталони с някаква мека жилетка отгоре, Фейт се изненада, когато чу за курса й по градинарство и причините, поради които се е записала в него. Тогава й разправи за своята любима градина и за микробуса. Ела очевидно се заинтригува, макар че оттогава не я бе питала много за това. Но тя и без това не смяташе да купува земя и микробуси. Вероятно ако се заемеше сериозно с това, щеше да направи огромна оранжерия и да печели купища пари. Може би щеше да проектира фонтани, градински статуи или нещо от сорта. Или да се занимава с градините на разни богаташи. Повече щеше да й отива, отколкото да прекопава зеленчуци. След събеседването Фейт й бе благодарила за отделеното й време с пълното съзнание, че е нелепо дори да си помисля, че Ела ще поиска да я задържи в къщата си. Затова се слиса, когато веднага й предложи стая.

Фейт посегна и докосна книгата, която Ела й бе дала назаем. Прелисти я безцелно и зачете един пасаж някъде по средата. След малко се настани по-удобно на леглото, положи глава върху възглавницата и започна да преглежда заглавията и кратките пасажи под тях. На челото й се появи лека гънка. Какво искат мъжете? Прави това, не прави онова. Но Ела много добре знаеше коя е и какво иска. Защо изобщо си е дала парите за подобна книга?

 

 

„Браунс“ жужеше от тихи разговори и тракане на прибори. Разсеяната светлина се процеждаше от стъклата на покрива, изпълваше куполообразната зала и й придаваше вид на огромен аквариум. Ресторантът гъмжеше от народ, въпреки че семестърът още не беше започнал. Виждаха се семейства, групи приятели, туристи и любовници. Миризмата на пържоли и пай „Гинес“ подразниха обонянието на Миранда. Току-що бе влязла и говореше с едно удивително красиво момиче с бяла риза и къса черна пола, което веднага се бе спуснало към нея.

— Очакват ме. Маса на името на Андерсън?

— Само да погледна — каза сервитьорката с искрящо бяла усмивка, докато движеше писалката си надолу по списъка. — Да, вашият приятел вече е тук. Ще ви заведа до масата.

— Благодаря.

Миранда последва елегантната, леко поклащаща се фигура на момичето със съзнанието, че двете привличат възхитените погледи на мъжете, които случайно бяха вдигнали очи от приборите си. Тя отметна коса назад и изправи рамене. Проклетата Фейт с нейната аритметика! Може да беше на тридесет и пет, но външността й ни най-малко не страдаше от това. Възрастта й бе просто едно число. Определено не пречеше редовно да я избират за луксозните частни полети, които сега обслужваше. Парите бяха супер. Достатъчно, за да е в състояние да подбира работата. Наемаха я спорадично, но това бе част от свободната практика. Предлагаха й само интересни поръчки. През лятото беше летяла с Ю2, а сега се очертаваше да я наемат за един полет до Средния изток, където персоналът се проучваше старателно. Това не беше проблем. Беше си изиграла добре картите, умно. Винаги можеше да попадне в списъците за екипаж на високопоставени политици или известни личности. Полетът в Средния изток щеше да бъде най-добре платената й работа досега. Макар че съвпадаше по време с друга поръчка, която щеше да я отведе в Съединените щати, а тя искаше да отиде там. В момента размишляваше именно върху това.

Но Оксфорд представляваше прекрасна база. Къщичката беше удобна. Намираше се близо до Хийтроу и Лондон и освен това не беше сама. Господи, колко мразеше да бъде сама! Беше живяла достатъчно дълго в хотелите по предградията като млада стюардеса, а в последната й база, един модерен апартамент в Кенсингтън, животът й бе започнал да й се струва кофти между купоните. Можеше да си позволи нещо по-добро от стая в къщата на Ела, но това напълно я устройваше. Искаше да се измъкне от Лондон, от урбанизираните предградия, да отиде на село. Сегашното й убежище доста се приближаваше до представата й за дом — нещо, което й липсваше от дълго време — и засега всичко беше наред. Между поръчките си намираше почасова работа, което й пречеше да се залежава. Начинанието й бе рисковано в много отношения, но й носеше усещане за нещо ново, а тя имаше нужда от промяна. Ела беше добър човек, макар да бе побъркана на тема контрол, Фейт пък бе пълна откачалка. Но и двете я забавляваха, всяка по свой начин.

Сервитьорката спря пред една малка кръгла маса за двама до стената в дъното на залата. Той вече се беше настанил и пушеше цигара. Черната му коса беше вчесана назад, огледалните му очила отразяваха оживлението в залата.

— Да ви взема ли сакото? — попита сервитьорката и й се усмихна широко.

Миранда усети как я бодва завист. На двадесет и няколко тя също изглеждаше страхотно и се усмихваше. Все още й казваха, че изглежда страхотно, но какво бе станало с усмивките? От колко време не се беше усмихвала щастливо, с онази неподправена радост, която можеше да идва само от дълбините на душата?

— Благодаря.

Тя съблече дългото до средата на бедрата кафяво кожено сако, развърза златистото шифонено шалче и ги подаде на сервитьорката, която изчезна с тях. Миранда постоя, докато огледа седналия на масата мъж, пое си незабелязано дъх и дръпна стола.

— Здравей, Патрик — каза му, докато сядаше и придърпваше стола си. На лицето й цъфна усмивка, която бе така добре отработена, че вече нямаше нищо общо с желанието й да се усмихва. Чувстваше лицето си изопнато. Поколеба се, преди да зададе следващия си въпрос, но все пак попита, без да трепне: — Как е Ланс?

— Здравей, Миранда — отвърна мъжът, без да й се усмихне. — Ланс е доста загрижен. Мисля, че ще е най-добре да обясниш какво става.