Ладислас Фараго
Играта на лисиците (9) (Епизоди от агентурната борба)

Обект на шпионажа е Ф. Д. Рузвелт

Веднага щом утихва скандалът, предизвикан от провала на Румрих, в САЩ безшумната машина на абвера заработва с нова сила. В мемоарите си, издадени след войната, Файфер пише:

„Като вземахме по-големи от по-рано мерки за сигурност, ние възобновихме дейността си и постигнахме добри резултати. Няколко десетки много ценни агенти, строго изпълнявайки нашите указания, отлично и поразително безнаказано вършеха своята работа.“

И наистина агентурата на абвера е твърде внушителна. Като шпиони работят Херман Ланг, инспектор от монтажния цех на фирмата „Нордън“, който открадва за германците знаменитото бомбено прицелно устройство със същото име, и неговият колега Родер от фирмата „Спери“, която произвежда жироскопи по военна поръчка. Големият агент Саймън Кодел получава ценна информация непосредствено от военното министерство. Агент на немското разузнаване е и популярната манекенка Лили Щайн, завербувана от Ритер, още през 1937 г. Тази особа с леко поведение живее в разкошен апартамент в центъра на Ню Йорк, има достъп до висшето общество и е заобиколена с „приятели“ сред високопоставените чиновници в Ню Йорк и Вашингтон, включително един отговорен сътрудник на Държавния департамент. Под маската на писател и лектор за абвера работи професионалният шпионин Фредерик Дюквесън, който още през 1916–1917 г. се занимава в Англия с разузнаване в полза на немците.

Една от най-важните фигури в тази компания е някой си граф Дъглас, известен в абвера под прозвището „Динтер“, чилийски гражданин, който уж владеел там голямо имение. Под това име се крие бившият германски офицер-летец граф Фредерик Сауерма, един от убийците на Роза Люксембург и Карл Либкнехт. По-късно Сауерма избягва в Южна Америка.

След като се прехвърля в Съединените щати, „Динтер“ отначало действува почти открито. Заедно с някой си Хуберт Шнук, също такъв демагог и фашист, той организира „частна армия“, която получава името „Бунасте“ и си поставя за цел не нещо друго, а въоръженото завземане на властта в САЩ. Като началник на разузнаването на тази банда „Динтер“ се занимава с шпионаж в различни антифашистки организации в Америка, но след това го уличават в кражба на пари от „Бунасте“ и той се наема на шпионска работа в полза на абвера срещу 500 долара месечно и компенсиране на „оперативните“ разходи. Главен източник на информацията му е една съпружеска двойка, която условно ще наречем Уайт. Съдейки по донесенията на „Динтер“, семейството Уайт има достъп до най-избраните и влиятелни политически кръгове на американската столица. На един обед началник-щабът на американската армия генерал Д. Маршал случайно се изтървава, че „е взето окончателно решение да се използват Гренландия, Исландия и Азорските острови като съюзнически бази“.

Непредпазливото изказване на Маршал, зашифрирано от „Динтер“ и незабавно изпратено чрез германското генерално консулство в Ню Йорк, скоро достига до ушите на абвера в Берлин и се оказва достоверно. През април 1941 г. американските войски дебаркират в Гренландия, а на 7 юли сменят английските части в Исландия. Когато във Вашингтон узнават за изтичането на информацията, Маршал заповядва да се проведе специално разследване и да се открие източникът й. Разследването, разбира се, не дава никакви резултати, тъй като източникът е самият Маршал.

„Динтер“ не се ограничава само с политическа информация, а събира за немците и военни сведения, които измъква от своите добре осведомени приятели. Така например той получава данни за новата тежка картечница за ВВС, произвеждана от фирмата „Дженеръл мотърс“, за детайлите на усъвършенствуваното бомбено прицелно устройство за американските бомбардировачи, за новите типове самолети, които се разработват от авиационната фирма „Бендикс“, и т.н.

Под прикритието на някои немски икономически списания в Ню Йорк действува отдавнашният и опитен агент Херберт Грос. Той се представя за икономист и специалист по финансови въпроси и се специализира главно върху анализа на съветско-американските отношения, като съчетана това си занимание с икономически шпионаж. Грос разполага с два източника, които в донесенията му са прикрити под прозвищата „Прохоров“ и „Рюрик“. За работата си, която високо се цени от немското разузнаване, той получава общо повече от 75 хиляди долара, които са му прехвърлени чрез немското генерално консулство в Ню Йорк.

Друг голям агент на абвера, който през 1939–1941 г. събира политическа информация, е Паул Шефер — журналист с международна известност, бивш редактор на някога популярния вестник „Берлинер Тагеблат“. В САЩ той се подвизава като кореспондент на кресливото Гьобелсово вестниче „Дас Райх“, но това не му пречи да се представя за либерал и да поддържа връзки със своите предвоенни приятели, които и не подозират за неговото предателство.

Шефер, шпионин от старата школа, все още от време на време прибягва до наивни трикове, някога характерни за тази професия. Така например секретната кореспонденция той получава не на своя постоянен адрес, а на адреса на някаква запустяла къща.

Шефер не е новак в областта на конспирацията. На времето под прикритието на вестник „Берлинер Тагеблат“ той изпълнявал поръчения на абвера. След като известно време работи в централния апарат на абвера, той безпрепятствено получава американска входна виза като представител на „Дас Райх“. Шефер се занимава със събиране на политическа информация: открито — за своето вестниче, и тайно — за шпионското ведомство на Канарис. Секретните донесения на Шефер в абвера се ценят така високо, че Пикенброк лично ги обработва, без да поверява тази работа на друг.

Идва време, когато постепенно една от най-важните задачи на немското разузнаване става наблюдаването на президента на САЩ.

Рузвелт и Хитлер идват на власт приблизително по едно и също време — през 1933 г. и двамата пристъпват към осъществяването на плановете си: Рузвелт — на своя „Нов курс“, Хитлер — на своя „Нов ред“. По онова време главатарят на нацистите при споменаването на Рузвелт презрително махвал с ръка, като го наричал „инвалида в Белия дом“, и твърдял, че той няма нито ум, нито смелост да попречи на триумфалния марш на фашизма.

Но на 5 октомври 1937 г. Хитлер е принуден да промени мнението си. Този ден прозвучава известната реч на Рузвелт в Чикаго, в която той призовава „да се изолират диктаторите“.

Гьобелс веднага излага съдържанието на речта пред Хитлер. Пристигналият в САЩ няколко месеца преди изказването на президента германски посланик Ханс Дикхоф в редица донесения изказва предположението, че Рузвелт има предвид не Германия, а Япония, която наскоро преди това провокира инцидента на моста „Марко Поло“, недалече от Пекин, след което започва война за завладяването на цял Китай, но фюрерът отклонява тази хипотеза, а когато Дикхоф през ноември 1937 г. пристига в Берлин на доклад, отказва да го приеме.

Хитлер дълго още се упражнява да измисля всевъзможни прозвища на Рузвелт, като не го нарича по друг начин освен „самозванец“, „заблуден масон“, „човек с болен мозък“, „престъпник“, „евреин с извратен ум“. През лятото на 1939 г., в навечерието на войната в Европа, Хитлер приема за доклад германския военен аташе във Вашингтон генерал Бетихер, който се смята за експерт по военния потенциал на САЩ. Вместо да се заинтересува какво влияние могат да окажат политиката и плановете на Рузвелт върху изхода на войната, Хитлер иска от Бетихер „точни доказателства, че Рузвелт е евреин“.

Известни сведения за Белия дом абверът получава от „Динтер“ и от някои други агенти. Те ги измъкват от вашингтонското котило на клюки и слухове, а след това ги представят за „сигурна информация от източници, заслужаващи пълно доверие“.

С далеч по-голяма достоверност се отличават сведенията, които събира от своите доверчиви приятели, включително служители в една от големите нефтени корпорации, кадровият разузнавач Николаус Бенсман. Под маската на общителния импресарио Нико той се занимава с шпионаж в деловите кръгове, като редовно доставя на немското разузнаване ценни факти за ежедневната дейност на Рузвелт, за отношението му по въпроса за подкрепата на съюзниците и което е особено важно, за тайните маневри на неговата администрация, свързани с доставките на нефт и нефтени продукти за англичаните много преди САЩ да влязат официално във войната.

Агентът, когото абверът не без основание може да нарича „наш човек в Белия дом“, е някои си Луис Мацхолд, наречен „Майкъл“. В САЩ той е представител на консервативния немски вестник „Берлинер бьорзен Цайтунг“. Този вестник принадлежи на група пронацистки настроени индустриалци и играе ролята не само на хитлеристки рупор в международните финансови кръгове, но и на параван за различните тайни сделки и за кадровите разузнавачи от абвера.

Мацхолд снабдява хитлеристкото разузнаване с обширни доклади, пълни със секретна информация, която той получава от своите приятели от средата на влиятелните американски политически дейци като например губернатора на щата Пенсилвания Джордж Ърл, сенатора от щата Монтана Уилър и много други, включително Хари Хопкинс. Но както твърди Мацхолд, негово главно предимство са „близките му отношения“ със самия Рузвелт, които възникват на основата на общото им хоби — филателията.

Според съобщенията на Мацхолд той ходи в Белия дом с някои редки марки или филателни новости, които президентът няма в своята колекция, и те прекарват заедно дългите съботни вечери. Докато си разменят марки и обсъждат с познаване въпроси от филателията, Мацхолд от време на време засяга важни в дадения момент проблеми, като малко по малко събира „секретна информация“, която, както той веднъж отбелязва в донесението си до Берлин, президентът може да сподели само с приятел, на който има пълно доверие.

Не мога да кажа, доколко твърденията на Мацхолд за дружбата му с Рузвелт отговарят на истината. Но когато се прегледат донесенията му, вижда се, че той е бил доста добре информиран за работата на правителството на Съединените щати. На служителите на абвера уверенията на Мацхолд за неговата близост с Рузвелт изглеждат толкова убедителни, а филателният му контакт с него толкова важен, че те често и в големи количества снабдяват шпионина с редки марки, които или купуват чрез посредници от различни търговци, или избират от конфискувани колекции на евреи.

Мацхолд работи в САЩ до декември 1941 г., а след като японците нападат Пърл Харбър, е принуден да напусне страната заедно с другите немци, които биват репатрирани. След като е назначен в Будапеща със задачата да осветлява положението в балканските страни (пак под маската на кореспондент на „Берлинер бьорзен Цайтунг“), Мацхолд продължава да събира информация за Рузвелт по време на срещите си със свой стари познати, които по едни или други причини посещават района на дейността му. Един от тези познати е вече споменатият губернатор Ърл, който посещава Турция по специално поръчение на Рузвелт. Ърл на свой ред използва Мацхолд като „конфиденциален информатор“, но това е вече друга история.

Известни сведения за Рузвелт немците получават от своя агент, който дружи с Паулина Емет — вдовицата на бившия американски посланик в Холандия. Тя е близка на семейството на Рузвелт и е чест гост в тяхното имение в Хайд парк. Информацията на П. Емет не се подкрепя от някакви документални доказателства, но вярно отразява важните проблеми, с които Рузвелт се занимава през периода 1931 — 1941 г.

От архивните материали на абвера е известно, че Белият дом се наблюдава от най-малко трима агенти.

Агент САЩ/7-376 — американски индустриалец и вицепрезидент на една голяма корпорация — има за задача да разузнава всичко, което се отнася до американската помощ за Великобритания и особено ролята на Рузвелт в нея. Друг агент, известен само като САЩ/7-362, в досието на немското разузнаване се характеризира като „известен издател с големи делови интереси в Америка и Европа, включително в Германия и Франция“. Според данните от досието той разполага с важни връзки в политическите и промишлените кръгове и със свободен достъп в Белия дом. Самият САЩ/7-362 твърди, че поддържа дружески отношения с такива изтъкнати американски политически и държавни дейци като държавния секретар Хел, бившия министър на финансите Мелон, сенаторите Уотсън, Кебот и Рейнолдс, финансовите магнати Олдридж, Рокфелер и Ламонт, посланика Джоузеф Кенеди, личният приятел на президента Джоузеф Дейвис и др.

Най-важното лице в тази група е очевидно агентът САЩ/7-375. Неговата информация за Рузвелт се котира особено високо в абвера. Съдейки по биографичните данни в досието на немското разузнаване, под този кодов номер се крие европейски аристократ, женен за роднина на Хенри Моргентау — министъра на финансите в правителството на Рузвелт. Именно благодарение на неговото поръчителство този шпионин получава входна виза и се появява в САЩ наскоро след започването на войната.

Както докладва САЩ/7-375, Моргентау го приема с отворени обятия без, разбира се, да подозира, че новият им роднина е професионален немски шпионин. Докладите на този агент „за целите на Рузвелт във външната политика и обстановката във финансовите кръгове“ се ценят от абвера главно поради това, че, както твърди той, всичките му сведения са получени от Моргентау или дори от самия Рузвелт, когато посещава роднините си или ги съпровожда в имението на президента Хайд парк.

Шпионирането на Ф. Д. Рузвелт особено се засилва през октомври 1939 г. в резултат на това, че у абвера неочаквано се появява нов източник на информация в американското посолство в Лондон. Тази история става известна от специалното съобщение на Държавния департамент на САЩ, а също и от заявлението (което далеч не отговаря на действителността), разпространено от бившия американски посланик в Лондон Джоузеф Кенеди.

През октомври 1939 г. на работа в американското посолство в Лондон пристига младият дипломат Тайлър Кейт. Произхождащ от известно американско семейство, той е завършил Сорбоната, Принстънския и Мадридския университет, свободно владее френски, немски, гръцки, италиански, испански и руски, увлича се от книги, описващи живота на велики хора, от книги по история и политически науки.

Въпреки младостта си — Кент е навършил 29 години — той има собствена философия, която се основава на два главни принципа: ненавист към комунизма и антисемитизма. Според него „всички войни се инспирират от международните финансови монополи, които принадлежат предимно на евреи“.

В Лондон, където посланикът Кенеди и другите дипломати от кариерата малко го познават, Кент е изпратен в отдела по шифриране в посолството, като му поверяват работа с най-секретните телеграми, както изходящи, така и постъпващи от другите посолства. Той получава достъп до кореспонденцията на посланика с Рузвелт и държавния секретар Хел, има възможност да се запознава с копията от донесенията на американския посланик в Париж Булит и на другите американски посланици в Европа. По-нататък към тези документи се добавят редица строго секретни телеграми.

През 1939 г., в началото на войната, Чърчил става пръв лорд на британското адмиралтейство (т.е. военноморски министър) в коалиционния кабинет на Чембърлейн. Рузвелт му изпраща лично писмо с необикновено предложение, което изцяло нарушава традициите и протокола на официалните отношения между глава на една държава и министър в правителството на друга.

В писмото до Чърчил от 11 септември 1939 г. Рузвелт пише:

Именно защото ние с Вас бяхме на еднакви позиции по време на Първата световна война, аз се радвам, че отново сте в адмиралтейството. Давам си сметка, че Вашите проблеми се усложняват от някои нови фактори, но същността им е същата, както тогава… Вие и министър-председателят трябва да знаете, че винаги ще се радвам, ако ми съобщавате лично всичко, което намерите за добре. Чрез вашата или чрез моята дипломатическа поща винаги можете да ми изпращате запечатани писма.

Чърчил с готовност се съгласява да поддържа с Рузвелт тази фактически тайна връзка зад гърба на държавния секретар Хел в САЩ и министър-председателя Чембърлейн във Великобритания. Но събитията се развиват твърде бързо, дипломатическата поща пътува твърде бавно, а високопоставените кореспонденти ся твърде нетърпеливи. Скоро експанзивната „военноморска персона“, както Чърчил сам се нарича в започналата кореспонденция, започна да бомбардира Рузвелт с телеграми. Като заобикаля Министерството на външните работи на Великобритания, той ги предава на посланика на САЩ Кенеди, за да бъдат изпратени на Рузвелт, като предупреждава, че трябва да бъдат връчвани лично на президента. Посолството само обработва тези телеграми с шифъра „Грей“, които се смята за строго секретен и много сигурен. Зашифрираните телеграми се предават по радиото във Вашингтон, без да минават по обичайните канали за връзка на Държавния департамент.

Размяната на телеграми започва почти едновременно с пристигането на Кент в Лондон и посланикът Кенеди му поставя задачата заедно с другите шифровчици да работи над кореспонденцията между президента и Чърчил. Когато остава сам в стаята за шифриране, Кент чете и препрочита посланията на двамата държавни дейци, като размишлява над техния смисъл и значение…

По това време английските дешифровчици редовно засичат и четат значителна част от кодираната телеграфна кореспонденция между различните правителства. Наскоро след като започва размяната на шифрирани телеграми между Рузвелт и Чърчил, те дешифрират серия телеграми на германския посланик в Рим Ханс Макензен до Министерството на външните работи на Германия. Анализът им показва, че Макензен очевидно има достъп до строго секретна информация, част от която може да бъде известна само на Рузвелт и Чърчил и че следователно тя изтича някъде на най-високо равнище. От позоваванията на Макензен на източника може да се разбере, че с информацията го снабдяват италианците.

Като предполагат, че в тази работа е замесено посолството на Италия в Лондон, английските органи за сигурност засилват наблюдението над всички италиански дипломати. В резултат на това успяват да установят, че помощникът на италианския военен аташе подполковник Мраинглиано от време на време посещава руската „Чайна“, която принадлежи на бившия царски адмирал Волков, и поддържа приятелски отношения с дъщеря му, 37-годишната Ана, по специалност шивачка, а по убеждения — фашистка и антисемитка. В английската полиция и в МИ-5 тя е регистрирана като изявен и активен член на реакционния „Десен клуб“, който се оглавява от далечния роднина на английското кралско семейство, члена на консервативната партия и член на парламента Рамсей.

Започват да следят също и Ана Волкова. Оказва се, че нощем Волкова лепи фашистки позиви, които призовават англичаните да не поддържат военните усилия на страната, и че редовно посещава фотостудиото на белоемигранта Смирнов, където се среща със своя италиански приятел. Но тези данни все още не доказват, че Волкова и Маренглиано са източниците или поне куриерите на особено секретната информация, която изтича от Лондон в Рим.

Но наскоро органите за сигурност на Великобритания получават съобщение, което позволява значително да се ускори разследването. В него американското посолство в Лондон направо се назовава като източник на секретните материали, които италианското разузнаване получава в такива количества, че понякога, за да бъде доставена порцията за една седмина, е необходима цяла кошница. Това сведение изхожда от италианския журналист-антифашист Луиджи Барзини. Той съобщава, че неговите приятели — високопоставени чиновници от Министерството на външните работи на Италия — открито говорели с него за фантастичния поток американски документи от Лондон. (Италианците арестуват Барзини през август 1940 г., след като от заловените телеграми на английското разузнаване в Рим научават, че той е информирал англичаните за дейността на италианското разузнаване в Лондон.)

Но съществува ли някаква връзка между Волкова и американското посолство? Съществува. Между тайните приятели на Волкова е и младият американски дипломат Тайлър Кент, който напълно споделя възгледите й.

Изтичането на материали продължава още няколко месеца и доколкото може да се съди по докладите на Макензен, те съдържат все по важна информация. От други източници става известно, че Волкова чрез италианците и румънците поддържа кореспонденция с английския предател Уилям Джойс, който редовно се обръща към англичаните по берлинското радио с пропаганда на нацизма. Волкова снабдява Джойс с материали за неговите предавания и му дава съвети как да ги направи по-достъпни.

В средата на май англичаните решават да арестуват Волкова и да разпитат Кент. На 20 май 1940 г. сътрудниците на полицията пристигат в квартирата на американеца, но той отказва да ги пусне и тогава полицаите разбиват вратата. При обиска те намират повече от 1500 документа от делата на американското посолство, а също дубликати на ключовете от стаята за шифриране и от сейфа със секретните материали на посолството. В отделно чекмедже откриват фотоленти със заснети на тях материали.

Откарват Кент в посолството при Джоузеф Кенеди. Кент заявява на посланика, че се е разочаровал от външната политика на правителството на Рузвелт, тъй като тя според него не отговаря на интересите на САЩ. „Администрацията на Рузвелт — твърди Кент — не е искрена с американския народ“ и затова той „започва да събира доказателства за активното участие на американските дипломати в създаването на коалиция в Европа, въпреки че нямат никакви пълномощия за това“.

Кент признава, че е вадил копия от документите или е запазвал такива, които са подлежали на унищожаване. Той смятал да „предаде материалите на членовете на Конгреса на САЩ“, но познанството му с Волкова му позволява да ги „използва“, преди да е осъществил своето намерение. Кент разрешавал на Волкова да преглежда събраните документи и да взема стотици от тях с цел, според нейните думи, да запознае Рамсей с тях.

През март 1940 г. Рамсей лично посещава квартирата на Кент, запознава се с тях и една част, главно телеграми на Чърчил и Рузвелт, взема със себе си.

И на разпита при посланика, и в съда Кент упорито твърди, че не е знаел, че документите, които е предавал на Волкова и Рамсей, са се препращали в Италия или от Италия в Германия.

През ноември 1940 г. в процес, който протича при закрити врати, Волкова е осъдена на десет, а Кент на седем години каторга.

По време на работата си над тази книга намерих и строго секретните архиви на Министерството на външните работи на Германия шифрованите телеграми на Макензен. Те не оставят ни най-малко съмнение, че много от важните сведения за своите донесения до Берлин той черпи от документите, откраднати от Кент и попаднали чрез Волкова в ръцете на италианците.

Макензен започва да предава тези сведения през януари 1940 г., т.е. скоро след като Кент предоставя на Ана Волкова възможността да използва откраднатите материали, и внезапно прекратява предаванията, когато и двамата са разобличени и арестувани. Последната телеграма Макензен изпраща на 23 май 1940 г. — три дни след обиска в жилището на Кент. За важността и може да се съди по това, че е адресирана лично до Рибентроп. В нея се преразказва отговорът на Рузвелт на молбата на Чърчил за помощ, по-точно за предоставянето на 50 американски ескадрени миноносеца за укрепване на претърпелите вече известни загуби военноморски сили на Великобритания във връзка с нарастващата активност на германските подводници.

В телеграмата на Макензен се казва:

От абсолютно сигурен източник ми е известно, че на 16 май американският посланик в Лондон е получил указание от Рузвелт да продаде на Чърчил следния отговор на някои негови молби: предаването на 40 — 50 ескадрени миноносеца от остарял тип е възможно, но с необходимо специалното съгласие на Конгреса, което в момента е трудно да се получи. Освен това изобщо е съмнително дали те ще могат да бъдат отделени във връзка с нуждите на националната отбрана. В допълнение към всичко останало, според Рузвелт, дори ако САЩ се съгласят, ще са необходими не по-малко от шест-седем седмици, за да влязат тези кораби в строя под британски флаг.

И така, повече от три месеца преди да бъде подписано съглашението за предаване на есминците на 3 септември 1940 г., в Берлин вече знаят за преговорите, чиито подробности Рузвелт и Чърчил имат всички основания да държат в тайна не само от немците, но и от американците.

Ако историята с Кент минава и без Канарис, той наскоро се реабилитира, като получава друг източник на информация за Рузвелт — този път поради непредпазливостта и доверчивостта не на някой друг, а на вицепрезидента на САЩ.

През годините на Втората световна война Швейцария се превърна в истински международен център за шпионаж. Абверът получава оттам в големи количества информация за Великобритания и САЩ, пак оттам работят английското и американското разузнаване. В тайната битка на швейцарска земя немците, особено в началото на войната, имат известно предимство, преди всичко защото в течение на няколко години четат шифрите на дипломатите от съюзническите страни и дори на самия резидент на американското разузнаване Дълес. Немците успяват да проникнат в швейцарското разузнаване в резултат на малко загадъчното споразумение с началника и полковник Масон, който не без полза за себе си дружи и с двете страни. Те изпращат там двама свои агенти — един журналист с прозвището „Хабакук“, акредитиран към Министерството на външните работи на Швейцария, и един писател с псевдонима „Якоб“, който „по съвместителство“ работи във ведомството на Масон.

През лятото на 1941 г. той успява да се добере до копие на телеграмата на швейцарския посланик във Вашингтон до Министерството на външните работи на Швейцария с подробно съобщение за съвещанието на Рузвелт и Чърчил, на което са приети строго секретни решения, включително за позицията на САЩ по отношение на Япония.

По същото време се водят важни американо-японски преговори, от изхода на които зависи дали ще има война между тези две страни или не. Чърчил усилено се стреми САЩ да влязат колкото може по-скоро във войната и настоява за твърда политика, а Рузвелт се изказва за политика, която нарича „средна линия“.

В телеграмата, до която „Хабакук“ се добира, се съобщава за заседание на правителството на САЩ в Белия дом на 17 август 1941 г., когато Рузвелт информира членовете на кабинета за съвещанието с Чърчил. Спирайки се на отношенията с Япония, президентът заявява, че е убеден в необходимостта да се направи всичко възможно, за да се предотврати войната.

По-нататък в донесението на швейцарския посланик се казва, че вицепрезидентът на САЩ Хенри Уолъс, който по време на заседанието не е проронил нито дума, по-късно изпраща на президента „неофициално писмо“, в което моли Рузвелт да вземе „най-твърда позиция“. Посланикът включва в донесението едно изречение от писмото: „Пълното или частично умиротворяване в крайна сметка ще доведе до отрицателни последици и няма да спре нито Япония, нито Германия“.

Няколко дни след нападението на японците над Пърл Харбър „Хабакук“ се сдобива с копие на подробния отчет за две заседания на американското правителство от 7 декември. Първото от тях Рузвелт нарича „най-сериозното след Гражданската война в САЩ“. Второто се провежда само с лидерите на Конгреса, без участието на министрите. И на двете заседания освен Рузвелт присъствува Хенри Уолъс.

В писмото, с което намереният от „Хабакук“ документ е изпратен в Берлин, германският посланик в Берн (а именно той подписва всички документи, излизащи от резидентурата на абвера) подчертава, че съобщението съдържа абсолютно „точна и сигурна информация“, тъй като тя се основава на донесението на швейцарския посланик във Вашингтон Бругман, който е получил „строго доверително от вицепрезидента Уолъс“.

Бругман, дипломат от кариерата, от 1923 г. посланик на Швейцария в САЩ, е зет на Уолъс, за чиято сестра е женен от 1924 г. Дотогава той работа в Русия, Белгия, Франция и Чехословакия. Разбира се, той не знае и не може и да знае, че донесенията му в Берн се крадат.

Между семействата на Бругман и Уолъс съществуват най-близки отношения. Уолъс често се среща със своя зет и почти ежедневно разговаря с него по телефона. Той дълбоко му вярва и дори не допуска мисълта, че техните откровени разговори могат да станат известни на немците.

Абверът, разбира се, се хваща за този контакт. „Хабакук“ получава задачата да се сдобива с копия на всички донесения на Бругман от Вашингтон за Берн, а „Якоб“ — с копия на многобройните доклади на швейцарския военен аташе.

Тези документи пристигат редовно и в големи количества в продължение на две години — 1942 и 1943 — до януари 1944 г., когато „златната жила“ внезапно се прекъсва. Алън Дълес, който по това време вече е пуснал дълбоки корени в Берн, научава чрез своите агенти (един от тях работи в Министерството на външните работи на Германия, а другия — в абвера) кой е източникът на немците.

Агент на Дълес в Министерството на външните работи на Германия е един от младшите чиновници — Фриц Колпе. При американците той е известен под псевдонима Джордж Уд и работи в апарата на посланика Карл Ритер, който осъществява връзката между Министерството на външните работи и върховното командуване на армията. Другият агент, младият юрист Ханс Гизевиус, влиза в обкръжението на Канарис и изпълнява поръчения на абвера в Цюрих под маската на вицеконсул с дипломатически паспорт на името на „доктор Бернд“.

Колпе краде от министерството буквално стотици документи и ги отнася на Дълес, когато успява да си уреди командировка в Берн с дипломатическата поща, или ги предава на Гизевиус, които редовно пътува между Цюрих и Берлин с единствената цел да получава материалите от Колпе и да ги връчва на Дълес.

През януари 1944 г. в поредната партия събрани от Колпе материали попада донесението на „Хабакук“, което съдържа изложение на телеграмата на Бругман, изпратена няколко седмици по-рано до Министерството на външните работи на Швейцария. В придружителната бележка към донесението се казва: „Съобщението на доктор Бругман съдържа толкова много конкретна информация, защото, както ви е известно, вицепрезидентът Уолъс строго доверително разговаря с швейцарския посланик във Вашингтон, който му е зет.“

Това, което особено заинтересува немците в последната телеграма на Бругман, е съобщението за съвещанието на министрите на външните работи на съюзниците през октомври 1943 г. в Москва.

Като получава сигнал за това сериозно нарушаване на секретността във Вашингтон, Дълес уведомява тогавашния началник на американското разузнаване (УСС) генерал Донован, а той на свой ред — началника на личния щаб на президента адмирал Леги. На 11 януари 1944 г. силно разтревоженият Леги докладва за случилото се на Рузвелт, който, както по-късно разказва адмиралът, очевидно дори не се учудва, само свива рамене и отбелязва: „Това е твърде интересно.“

Не ми е известен краят на тази история, тъй като архивите на Рузвелт, които се съхраняват в Хайд парк, не намерих нищо по този въпрос.

Със събиране на материали за Рузвелт в Министерството на външните работи на Германия се занимава малка група от експерти под ръководството на Ханс Дикхоф — германски посланик в САЩ до 1938 г. Групата, или както я наричат „американската комисия“, съставя редица меморандуми, в които анализира политиката на Рузвелт и прави опити да отгатне намеренията му. Комисията не изпълнява никакви разузнавателни функции и Дикхоф поради липса на по-важна работа използва групата за разработка на тематиката на немската пропаганда за САЩ. Тайното наблюдение над Ф. Рузвелт е възложено на посолството на Германия във Вашингтон и е оглавено от доктор Ханс Томсън, който става временно управляващ след отзоваването на Дикхоф.