Ладислас Фараго
Играта на лисиците (20) (Епизоди от агентурната борба)

Разгаданите тайни на „горещата линия“

На 25 юли 1943 г. кралят на Италия Виктор-Емануил приема Мусолини и обявява, че го освобождава от поста глава на правителството. Страната се намира на границата на икономическия, политическия и военния крах, казва кралят, италианските войници не искат да воюват — при тези условия по-добре е дуче да слезе от сцената. Вместо Мусолини престарелият маршал Пиетро Бадолио възглавява правителството. Говорейки по радиото, той съобщава за „оставката на дуче“ и за „края на фашисткия режим“. Падането на всесилния диктатор става факт.

Според изчисленията на италианците по онова време немците имали в Италия около 10 хиляди агенти, разпръснати по цялата страна — от правителствената резиденция до най-затънтения полицейски участък. И все пак тази огромна агентурна мрежа не могла навреме да представи на Хитлер нито едно достоверно свидетелство за характера на наближаващите събития. Първият сигнал постъпва на 25 юли около обед с телеграмата на германския посланик в Рим Макензен. „Според многобройните слухове — се казва в нея — големият фашистки съвет^[1] се събрал вчера привечер и помолил краля да поеме върху себе си отговорността за управлението на страната.“

На срочно съвещание при Хитлер, свикано за обсъждане на създалата се обстановка, статс-секретарят Хевел, представител на Министерството на външните работи в квартирата на Хитлер, докладва, че „макар засега да не са постъпили никакви определени сведения“, ясно е, че в Италия е настъпила истинска криза. Макензен обаче смята, че „трябва да бъдем внимателни и да не предприемаме нищо.“

В девет и половина вечерта, четири часа след като Бадолио говори по радиото, на второ спешно заседание, Хитлер, явно нервничейки, само повтаря, че дуче е излязъл в оставка, макар това известие още да не било потвърдено, и че за глава на правителството бил назначен Бадолио. Отговаряйки на въпросите на присъствуващите, Йодл казва, че трябва да се изчака, преди да се предприеме каквото и да било. В края на съвещанието Хитлер обявява, че на следния ден ще заповяда на командира на трета гренадирска дивизия да влезе в Рим и да арестува цялата „банда“ и преди всичко краля, наследника и Бадолио.

Представители на разузнавателните служби не присъствуват на съвещанието. Във „Военния дневник“ на германското командуване в бележките за съвещанията сякаш между другото е отбелязано:

Бързото приключване на кризата не оставя съмнение, че заговорът бил грижливо подготвен, а подготовката за него се е осъществявала толкова тайно, че нашите военни и разузнавателни ведомства се оказаха пред свършен факт.

Хитлер е поразен. Досега, като се започне от 1933 г., именно на него е принадлежала инициативата във всички подобни събития, а сега събитията го изненадват. На 27 юли той заповядва на Канарис и на началника на разузнавателното управление на генералния щаб на вермахта да вземат най-енергични мерки за получаване на конкретна информация за плановете и намеренията на италианците. Но всичко, което те могат да му съобщят, представлява само преразказ на няколко по-рано получени сведения, в които дори не се споменава за възможно изменение на позицията на Италия. Германският военен аташе в Рим генерал Ринтелен докладва, че няма никакви основания да се говори за намерение на Бадолио да премине на страната на съюзниците, както и няма никакви признаци за преговори за сключване на мир.

По време на подготовката на военно-монархическия преврат в Италия Канарис се намира у Ромел във Винер-Нойщадт, близо до Виена, а когато Ромел е изпратен в Гърция, заминава с него. Събитията в Италия го заварват в Солун.

Изминават четири дни, преди Канарис да започне да действува. Той се свързва с началника на италианското военно разузнаване генерал Аме, който е един от участниците в преврата, и се договаря да се срещнат за „изясняване на обстановката“. Ръководителите на двете разузнавания се срещат на 30 юли във Венеция, когато вече няма съмнение, че италианците ще се мъчат да сключат мир. Но Канарис в доклада си до Хитлер пише:

Решимостта на италианците, ако се има предвид народът и въоръжените сили, остава непреклонна. Правителството възнамерява да осъществи твърди вътрешни мероприятия за продължаване на войната. Въпросът за мирни преговори се изключва и дори Ватикана не предприема никакви стъпки в тази насока. На 27 юли бяха разпространени слухове, че Германия има намерение да вкара свои войски в Рим и да върне на власт Мусолини. Главнокомандуващият Амброзио не придава значение на тези слухове. В същото време в Рим назряват опасения, че някои недисциплинирани немски части могат да предприемат нежелателни действия по собствена инициатива.

Такава всъщност е линията, афиширана от италианците, за да замаскират намерението си да денонсират пакта с Германия и да сключат сепаративен мир.

През четирите решаващи дни на юли, след като получава тази информация, Хитлер се намира в неизвестност относно истинското положение на нещата в Италия, не знае какво може по-нататък да очаква и какво трябва да предприеме. На Апенинския полуостров могат да се окажат в капан 8 германски дивизии, а в Сицилия — 70 хиляди войници и офицери от експедиционните войски.

Но ето че все по-често започват да идват тревожни сигнали. От Мерано съобщават, че се предвижда да бъдат заловени германските части при преминаването им през Бренерския проход в Източните Алпи. Командуващият Четвърта италианска армия, разположена на френско-италианската граница, отказва да пусне двете германски дивизии, които се прехвърлят на нови позиции в Северна Италия. След това резидентът на СД в Загреб, позовавайки се на разговор с Павелич, съобщава, че по сведение на хърватския представител при Втора италианска армия, началникът на италианския генерален щаб Роата заявил: „Уверенията на Бадолио имат единствената цел да се спечели време за завършване на преговорите с противника.“

Сутринта на 29 юли генерал Йодл получава от министъра на ПТТ на Германия пакет със специален знак, означаващ, че в него се съдържа разшифрован подслушан радиотелефонен разговор между САЩ и Великобритания. По този повод във „Военен дневник“ е записано следното:

В 01.00 на 29 юли беше подслушан следният разговор по радиотелефона между министър-председателя Чърчил и президента Рузвелт във връзка с обръщението на генерал Айзенхауер към италианския народ и предстоящото сключване на примирие с Италия:

ЧЪРЧИЛ: Ние не искаме да предлагаме каквито и да е било конкретни условия за примирието, преди да ни помолят за това.

РУЗВЕЛТ: Правилно.

ЧЪРЧИЛ: Ние можем да почакаме ден-два.

РУЗВЕЛТ: Правилно.

През това време ще бъде разгледан въпросът за британските военнопленници в Италия, за да не се допусне прехвърлянето им в страната на хуните. По този повод Чърчил възнамерява да се обърне непосредствено към италианския крал, а Рузвелт обещава да направи същото от своя страна, макар да не знае как ще осъществи намерението си.

По такъв начин — се казва в заключение във „Военен дневник“ — е получено неоспоримо доказателство, че между англо-американците и италианците вече се водят секретни преговори.

Рузвелт и Чърчил често разговарят по трансатлантическия радиотелефон, или, както го наричат, „горещата линия“. Те считат този начин за връзка не само за безопасен, но и за бърз, тъй като позволява да се избягва дипломатическото разтакаване, зашифроването, изпращането и разшифроването на телеграмите и в същото време укрепва личните им отношения. Увереността на президента и на министър-председателя се базира на уверенията на специалистите, че уж „горещата линия“ изключва всяка възможност за подслушване благодарение на това, че разговорът минава през специално засекретяващо устройство, а също и поради автоматичната промяна на честотите, на които работи радиопредавателят, обслужващ тази линия.

Как тогава германците успяват да засекат засекретения разговор между Чърчил и Рузвелт, да го разшифроват и доложат на Хитлер? За да отговорим на този въпрос трябва да се върнем към октомври 1939 г., когато Симон Кодъл, агент на абвера в Ню Йорк, изпраща на Бенсман в Бремен няколко статии от вестник „Ню Йорк таймс“. Пакетът с изрезки благополучно подминава британската цензура на Бахамските острови и стига до получателя. Бенсман е особено заинтересован от една статия с интригуващото заглавие: „Разговорите на Рузвелт по радиото с неговите посланици са защитени от засекретяващо устройство, изключващо подслушването от шпиони“. В статията се съобщава, че в звуконепроницаема стая в сутерена на Белия дом е монтиран специален уред, който засекретява трансатлантическите телефонни разговори на президента.

Бенсман препраща статията на специален междуведомствен комитет, занимаващ се с въпросите на подслушването, а оттам я изпращат в германската пощенска служба. Макар последната да не се занимава с разузнаване в пълния смисъл на думата, тя разполага с научна база за изследване в областта на съобщенията. След продължителна и упорита работа германците отначало конструират модел на зашифроващо устройство, след това самия уред, а накрая и дешифриращо устройство. В уединена местност близо до Айндховен, на брега на окупирана Холандия, се появява специална радиостанция с гигантски насочени антени. Германците я снабдяват с такава съвършена апаратура, че уловените разговори се дешифрират незабавно, а цялата операция, от улавянето до постъпването на преведения текст в Берлин, продължава само около два часа. Вероятно това е най-бързият начин за получаване на секретна информация в цялата история на разузнавателните служби.

Единственият екземпляр на дешифрирания и преведен текст се изпраща само на Химлер. Нито абверът, нито разузнавателните управления на армията, на ВВС и ВМФ получават текстовете на подслушаните телефонни разговори. При Химлер те започват да постъпват от март 1942 г. Най-важните от тях се докладват не Хитлер, а копия понякога се изпращат на Рибентроп, макар че той обикновено не им придава особено значение.

Немските оператори бързо се научават да извличат ценна информация дори от най-кратките или външно съвсем безобидни разговори. Списъкът на английските и американските държавни дейци и високопоставени чиновници, от разговорите, на които немците черпят важни сведения, наподобява справочника „Кой какъв в“ в ръководството на съюзните страни: Хари Хопкинс, Идън, Хариман, Андерсън (за известно време фактически заместник на Чърчил), главният личен секретар на Чърчил Мартин, английският посланик във Вашингтон Кемпбъл, генералният директор на английското Министерство за икономическа война Лейн Рос, а също и много други отговорни служители от Военното министерство, Министерството на военния транспорт, Министерството на снабдяването и т.н.

Чърчил, абсолютно уверен в сигурността на радиотелефонната връзка, звъни на Рузвелт и на други лица във Вашингтон и Ню Йорк по всяко време на деня и нощта. На 29 юли именно той се обажда пръв на Рузвелт, за да обсъдят важните събития, които стават в Италия. Английското разузнаване разполагало с добра агентура в Рим, но очевидно подготовката за преврата се провеждала в такава тайна, че ако се съди по твърденията на Чърчил, англичаните до последния момент нищо не знаели. „Ние нямахме определена информация за борбата в управляващите кръгове на Италия“ — отбелязва Чърчил в мемоарите си.

Английският министър-председател получава и първото съобщение за падането на Мусолини на 26 юли около полунощ и веднага изпраща на Рузвелт телеграма, в която по-конкретно се казва:

Сегашният етап може да бъде само преходен, но във всеки случай Хитлер ще се чувствува сам без Мусолини.

Тонът на телеграмата на Рузвелт, изпратена до Чърчил малко по-рано, е по-решителен.

Струва ми се — пише той, — че нашите условия трябва да се свеждат до настояване за безусловна капитулация, подкрепена с гаранция за добро отношение към италианския народ… Нашите полеви командири в никой случай не трябва да преговарят за някакви принципни условия без вашето или моето съгласие.

По време на телефонния разговор на 29 юли и двамата държавни дейци са в прекрасно настроение, шегуват се и бъбрят за последиците от събитията в Апенините и за условията на примирието, макар Италия още да не е направила никакви официални стъпки да преговаря дори за прекратяване на огъня. Наистина в Танжер, Лисабон, Барселона и Берн италианците вече споменават за сключване на мир, но тези опити носят общ и неофициален характер. А президентът и Чърчил, зарадвани от обнадеждаващото развитие на събитията, разговарят за примирието като за нещо решено.

Именно за този подслушан разговор Йодл докладва на Хитлер. И веднага нерешителността, която цари в щаба, се сменя с трескава дейност. Хитлер най-после получава това, което не може да му даде цяла армия от шпиони. Денят още не е свършил, а германските дивизии по заповед на фюрера вече преодоляват алпийските проходи и скоро плъзват по Италия — от Алпите до Калабрия.

В мемоарите си Чърчил твърди, че решението на Хитлер да окупира Италия, е една от най-големите му грешки. Може би е така, но войната в Италия продължава още почти две години.

Фактически германците подслушват радиотелефонните разговори между САЩ и Великобритания до края на войната. На 5 май 1944 г. те улавят и дешифрират петминутния разговор между Рузвелт и Чърчил относно концентрирането на съюзнически войски във Великобритания. Така висшето ръководство на съюзниците потвърждава многобройните съобщения за предстоящото и сега вече неминуемо нахлуване в Европа.

Ако перифразираме известната формула на американската телеграфна агенция, можем да кажем: искате ли да запазите държавна тайна, не я доверявайте на телефона.