Ладислас Фараго
Играта на лисиците (22) (Епизоди от агентурната борба)

Шпионинът който измамва Хувър

26 април 1945 г., петък… Все още никой не знае, че до края на войната в Европа остават само две седмици.

Третият райх се разпада. Американските градове не са в развалини, нито един вражески войник не е стъпил на американска земя, нито един неприятелски самолет дори не се е приближил до американските брегове. Изглежда, че войната бушува някъде далече — в Тихия океан, в Берлин, в Будапеща… И все пак тук, в усамотеното имение на Лонг Айлънд тя се чувствува.

Всичко, което става зад здраво затворената и охранявана врата на имението, свидетелствува, че Съединените щати не са чак толкова неуязвими за противника, колкото изглежда. В голямата къща, скрита от чужди погледи зад дърветата и храстите на парка, работи радиостанцията на немски шпионин. Това е холандецът Валтер Кохлер — във всеки случай в централната регистратура на абвера той се числи под това име. Оплешивяващ, късоглед човек на петдесет и една години, той не е нито романтик, нито търсач на приключения. В САЩ той пристига през лятото на 1942 г. със задачата да събира всякаква информация за развитието на атомната техника. Възложено му е да сглоби късовълнова радиостанция и да предава съобщенията си до Германия всеки петък в осем часа сутринта.

Очевидно Кохлер действува умело, защото вече много време изпълнява безнаказано своите шпионски задължения, без да пропусне нито един радиосеанс.

В това унило априлско утро Кохлер се готви да предаде до Германия поредното ежеседмично донесение номер 231, както прави вече в продължение на повече от две години от онзи зимен ден на 1943 г., когато неговата радиостанция установява контакт с радиоцентъра на абвера за връзка е агентите в чужбина.

Донесението на Кохлер номер 231 няма никакво отношение към основната му задача и не съдържа никаква секретна информация. В него става дума всичко на всичко за емблемата на ръкавите на американската пехотна дивизия, която уж се прехвърля в Европа. Вече не за пръв път Кохлер изпраща на абвера подобни дреболии, сякаш това би могло да даде нови сили на понеслия големи загуби вермахт…

Тази история започва много преди Кохлер да стане един от главните и герои. На 12 ноември 1940 г. подразделението на абвера в Бремен получава донесение от своя агент в САЩ номер Р–2232. На вид то е съвсем обикновено, но дава начален тласък на верижна реакция, продължила четири и половина години. Според съобщението на агента няколко американски завода, произвеждащи хелий, увеличават своите производствени мощности, което ще доведе и до увеличаване на продукцията. Той обръща внимание на факта, че количествата хелий, произвеждани до този момент, са повече от достатъчни за задоволяването на нормалните потребности на Съединените щати. Военноморският флот на САЩ използва хелия за пълненето на дирижабли и като компонент на въздушна смес за водолази при работа на големи дълбочини и в кесони. Затова, предполага Р–2232, увеличаването на производството на хелий преследва още някаква цел и може би е свързани с развитието на атомната физика или с експериментите, провеждани във връзка с използването на атомната енергия за военни цели.

Под номер Р–2232 се крие отдавнашният жител на Щатите, немският химик Алфред Холхауз, работещ за абвера. Задачата му е да събира секретни сведения по време на чисто деловите на пръв поглед пътувания. Неговото положение на учен му дава възможност да посещава важни американски предприятия по цялата територия на САЩ. Донесението си от 12 ноември 1940 г. той изпраща след пътуване до град Амарило, щат Тексас, до един от най-големите заводи за производство на хелий, собственост на Министерството на вътрешните работи.

По такъв начин Р–2232 изпраща в абвера онова, което днес може да бъде квалифицирано като първото шпионско донесение, възвестяващо началото на атомната ера.

През втората половина на ноември и през декември Холхауз изпраща в Бремен още няколко съобщения на същата тема. Разбира се, това са само негови предположения, но те не са далеч от истината.

Донесенията на агента не изглеждат на ръководството на бременския филиал на абвера достатъчно убедителни, но отдавайки дължимото на настойчивостта му, то ги препраща в разузнавателните управления на генералния щаб, на военноморските и военновъздушните сили. Тези ведомства не проявяват особен интерес към съобщенията на Холхауз. Отговорът на щаба на военноморския флот от 17 декември 1940 г. например е типичен за общия скептицизъм:

Твърденията на агента, че производството на хелий се е увеличило, не представляват нищо ново. Всичко, което ни е известно, не ни дава основание да направим извода, че между увеличаването на производството на този газ и възможното промишлено производство на тежък уран има някаква връзка. Интерес представлява единствено информацията в какви количества и закъде се експортира хелият.

През пролетта на 1941 г. Холхауз, след като се завръща в Бремен, сумира всичко, което знае и за което се досеща, в дълго съобщение със заглавие „Производството на тежък уран от хелий за ВВС на Съединените щати (предположения)“, и убеждава тогавашния началник на подразделението в Бремен Карлс да изпрати документа на същите получатели, до които са били адресирани предишните му донесения.

Разузнавателното управление на щаба на военноморския флот не само оставя без внимание докладната на Холхауз, но и недвусмислено дава да се разбере, че абверът не бива да отвлича сътрудниците на управлението от работата им, за да четат празните измислици на агента. В отговора на това ведомство се казва:

Увеличаването на производството на хелий няма никакво отношение към развитието на атомната техника и се обяснява с разширяването на флота от дирижабли, принадлежащи на военноморските сили на САЩ, а също така с необходимостта да се задоволят потребностите от този газ, свързани със зареждането на многобройните заградителни аеростати.

Началникът на разузнавателното управление на военновъздушните сили Шмидт отговаря на Карлс едва на 19 януари 1942 г. т.е. почти половин година след като получава резюмето на Холхауз.

Според някои данни — пише той — работата в областта на атомната физика, особено в САЩ, дотолкова с напреднала, че ако войната се проточи, тя може да бъде от съществено значение. Затова е желателно чрез абвера да се получи допълнителна информация за американските планове и за напредъка на САЩ в областта на атомните изследвания.

Началникът на военнотехническото управление на вермахта Родер проявява интерес към донесенията на Холхауз и се обръща към Карлс със следната молба:

Чрез другите агенти, намиращи се засега в САЩ, е желателно да се изясни:

1) какви процеси се използват за производството на тежък уран;

2) къде се провеждат такива експерименти с големи количества уран, включително и в частни промишлени лаборатории;

3) каква друга суровина се използва при различните процеси.

Родер препоръчва в САЩ да бъде изпратен нов агент, за предпочитане физик, за да събира информация на място. Канарис и Пикенброк се съгласяват и изборът пада на Кохлер.

Той, общо взето, не е идеалният кандидат за изпълнението на такава отговорна задача, но други кандидати няма, а Кохлер все пак притежава определени качества, които го правят приемлив за ролята на агент на абвера в САЩ. Първо, той не е новак в шпионажа, работил е за разузнаването по време на Първата световна война и епизодично между двете войни. Второ, по националност той е холандец, а по вероизповедание — католик, което би могло да послужи като сериозна причина за бягство от нацистите и му дава основание да се представя за бежанец. И накрая, на времето той е учил за инженер и въпреки че е станал бижутер, все пак са му останали известни технически знания. Като законсервиран агент на германското разузнаване Кохлер живее известно време в Ню Йорк, но е отзован, когато във финансовите му отчети откриват някои „неточности“. Кохлер успява да се оправдае и ръководството на абвера с удовлетворение посреща съгласието му да се върне в САЩ сега вече като „атомен“ шпионин.

Кохлер преминава кратък инструктаж по основите на атомната физика. Малко подновяват предишната му „легенда за прикритие“, но както и по-рано, най-добрата му маскировка е неговата външност на безвреден еснаф. Нисък, пълнеещ, той носи очила с дебели стъкла и не бие на очи, нищо не дава повод да бъде заподозрян, че е шпионин. Предвиждало се да замине заедно с жена си за Щатите през Аржентина с виза, която да получи резидентурата на абвера в Мадрид, а по-нататъшният му път да бъде осигурен от резидентурата в Буенос Айрес.

Кохлер се съгласява с този маршрут, въпреки че изпитва известни съмнения, доколко е целесъобразно новото му пътуване в САЩ с шпионски цели. Предишния път пребиваването му в Съединените щати завършва благополучно, но той съвсем не е сигурен, че ФБР не се е заинтересувало от него. Освен всичко останало, той е бил и задържан във връзка с едно криминално дело. Веднъж в Холандия той открадва от свой приятел чанта с няколко хиляди гулдена и е осъден на година и половина затвор, въпреки че излежава само шест месеца. Той се опасява, че „Интерпол“ е разпратил отпечатъците му на всички полиции в света, включително и на американската, и че това може да бъде началото на неговото разобличаване.

В края на краищата Кохлер преодолява съмненията си, за което до голяма степен допринася обещаното високо възнаграждение — той никога не е могъл да устои пред парични изкушения, — но главно защото го осенява блестяща мисъл: да получи парите, да замине за Аржентина и „да се изгуби“.

Още в Мадрид първоначалният план за пътуването се оказва под заплаха — резидентурата на абвера не успява да получи за Кохлер виза за Аржентина. Налага се да променят маршрута. Предлагат на Кохлер да замине за САЩ от Лисабон с американска входна виза, която той, дребният, нещастен холандец-католик и антифашист сам трябва да измоли от американския консул.

Кохлер се съгласява и с това. Осенява го нова, още по-перспективна идея, отколкото тази, която го привлича към Аржентина. С тази идея и с фалшиви документи той отива в приемната на американския вицеконсул в Мадрид, за да иска входни визи за себе си и за жена си.

— Знаете ли, сър — заявява той на вицеконсула, — в действителност аз съм сътрудник на абвера и съм изпратен за вашата страна със специална задача. На първо място, аз трябва да сглобя радиостанция, за да предавам на немското разузнаване особено важни и срочни сведения.

Американецът го пита за характера на неговите задачи.

— Предложиха ми да съобщавам за придвижването на воински части — отговаря Кохлер.

Той има достатъчно доказателства, че е немски агент, изпратен за САЩ. В донесения от него малък шперплатов куфар се намира цялата му шпионска екипировка, предоставена му от абвера. Кохлер показва на вицеконсула микрофилми със заснети на тях справочник по монтаж на радиостанции и шифър, нотите на холандския национален химн с написано между редовете със симпатично мастило разписание за работата на радиостанцията и нейните позивни. След това, той показва молитвеник, на който се базира шифърът, химикали за изготвянето на симпатично мастило и проявители, силна лупа, която влиза в екипировката на всички агенти на немското разузнаване. Като последно доказателство Кохлер изважда дадените му 6230 долара в налични пари, туристически чекове, златни монети, някои скъпоценности и малка колекция от редки пощенски марки. Едва след това той започва да разказва измислената от него версия. Кохлер обяснява, че се е съгласил да замине за САЩ със задача на абвера само за да се спаси от нацистите, които го преследват като холандец-патриот и набожен католик.

— Искам да помагам на съюзниците — заявява той. — Ако ми разрешат да замина за Щатите, готов съм да работя за вас, преструвайки се, че изпълнявам задачите на абвера.

Предават предложението във Вашингтон и ФБР решава да рискува. По поръчение на Хувър Държавният департамент изпраща в Мадрид указание да се издаде виза на Кохлер.

Холандецът е озадачен от резултатите на своето посещение в американското консулство. Нито в Мадрид, нито в Лисабон, където той очаква отплаването на кораба, никой не се опитва да го заговори, да му каже нещо определено и той започва да мисли, че наивният вицеконсул е повярвал на неговите басни и му е издал визи без всякакви условия. Такова развитие на нещата изцяло би отговаряло на желанието му да попадне в САЩ със знанието и одобрението на ФБР.

През август 1942 г. той се качва в Лисабон на един португалски кораб, но сътрудниците на ФБР, които очакват Кохлер в Ню Йорк, не успяват да го посрещнат, тъй като той е получил възпаление на белите дробове, граничарите са го свалили от кораба край Флорида и са го настанили в болница, където именно го намират хората от Федералното бюро за разследване.

След като оздравява, Кохлер започва да действува — съгласно възложената му от американците задача да предава на германското разузнаване дезинформиращи сведения. Недалеч от Ню Йорк в изолирана вила на Лонг Айлънд е монтирана радиостанция, до която денонощно дежурят сътрудници на ФБР. Самият Кохлер дори не се докосва до нея; предава радист от Федералното бюро за разследване, специално обучен да имитира радиопочерка на холандеца. За пръв път той излиза в етера в събота, 7 февруари 1943 г. в 8 часа сутринта. В това донесение, изпратено както и всички следващи от името на Кохлер, се казва:

Готов съм да пристъпя към работа. Чувствувам се в безопасност, но съм предпазлив. Ще чакам да излезете в етера в 19.00. Ако не успеем да се свържем, ще повторя опита на следващия ден по същото време.

Отговорът от Хамбург идва следващия петък:

Чичо много се радва. Той ви благодари и изпраща най-добри пожелания. По-нататък при изпълнение на задачите действувайте внимателно и предпазливо.

Като се започне от този момент, в продължение на повече от две години радиостанцията на Кохлер работи в съответствие с разписанието и редовно предава в Германия военна и икономическа информация, която е обикновено достоверна, но не представлява особена тайна. Това са сведения за времето (засекретени по време на войната), за движението на корабите през американските пристанища, имената на военните кораби, изпратени на ремонт, нещичко за строителството на новите. От пролетта на 1944 г. и почти до началото на нахлуването на съюзниците предава информация за изпращането на воински части в Европа, заедно с описанието на присвоените им емблеми на ръкавите. На времето Кохлер е съобщил на вицеконсула в Мадрид, че са го изпратили в Щатите, за да събира именно такива данни.

Сред всички тези сведения няма нито едно за развитието на атомната техника, заради която холандецът е и изпратен отвъд океана. Според ФБР немците са напълно удовлетворени от това, което той им изпраща. И наистина отговорите на абверовците на донесенията на Кохлер изобилствуват с похвали и поздравления. Поздравяват го по случай рождения му ден и дори по случай именния му ден, по случай Коледа, Нова година, Великден. ФБР не остава длъжно и много от донесенията на Кохлер завършват с благодарности за поздравления, приветствия и т.н. Общо взето, кореспонденцията има съвсем дружески характер.

Разбира се, американците се занимават с подобна радиоигра съвсем не за развлечение. „Ние искахме — пояснява по-късно директорът на Федералното бюро за разследване Хувър — да изясним дали в Америка действуват други немски агенти. Та Хамбург би могъл да възложи на Кохлер да се срещне с някой от тях. По-нататък ние се опитвахме да разберем как немците заплащат услугите на своите агенти в Съединените щати. Но главната ни цел беше да заблуждаваме германското върховно командуване, снабдявайки го с дезинформация, преди всичко за времето и мястото на десанта на съюзниците в Европа. Постигнахме големи успехи във всяко едно отношение“ — добавя Хувър.

Междувременно Кохлер живее в малък, но съвсем приличен хотел, получава доста добра заплата (от конфискуваните от самия него пари), ползва се с пълна свобода, във всеки случай поне външно, може да ходи когато и където му хрумне. Той бързо свиква да използва предоставените му възможности, става взискателен, държи се твърде предизвикателно и вече не проявява такава откровеност, с каквато отначало разказва за себе си. В поведението му се появява някаква потайност, на няколко пъти успява да измами наблюдаващите го служители на ФБР. Веднага щом пристигат в САЩ, жената на Кохлер се опитва да скрие комплекта шпионски принадлежности на мъжа си — лупата, специалния фотоапарат „Чайка“, химикалите за приготвяне на симпатично мастило и за проявяване на написан с него текст — всичко, което той е показал на американския вицеконсул. Конфискуват парите на Кохлер, предоставени му от абвера, скъпоценностите и марките, но холандецът очевидно има и други средства, за които предвидливо е премълчал и ги пази у някой съучастник. Като казва, че по професия е бижутер, той поисква да му разрешат за прикритие да отвори работилница за ремонт на радиоапаратура — уж се бил уговорил за това с вицеконсула в Мадрид.

Кохлер сътрудничи с американците, според думите на Хувър, „под дулото на пистолета“.

От 7 февруари 1943 г. до 26 април 1945 г. ФБР изпраща от името на Кохлер 115 различни съобщения, или общо 231 телеграми, за което свидетелствува номерът на последното му донесение. Аз намерих всички тези телеграми в архивите на абвера, в личното дело на шпионина. Но ето нещо неочаквано: оказа се, че донесенията на Кохлер са не 115, а значително повече! Така например на 4 март 1944 г. ФБР изпраща радиограми номер 63, 64, 65, а по това време в делото на Кохлер в абвера се пазят вече 137 телеграми.

Очакваше ме и друга изненада. За телеграмите, които Федералното бюро за разследване изпраща от името на холандеца, се използва шифърът на абвера, базиращ се на холандския молитвеник — в Мадрид Кохлер го е показал на американския вицеконсул, а в Ню Йорк го е дал на сътрудниците на ФБР. А когато се запознах с телеграмите на Кохлер номер 137, 140, 178, 229 и 240, се оказа, че те са обработени със съвсем друг шифър.

Успях да установя още едно обстоятелство, даващо възможност да се направи извода, че в работата си за германците Кохлер очевидно не е използвал само един канал. Работата е там, че след като Канарис е отстранен и по-голямата част от функциите на абвера са предадени на СД, Валтер Шеленберг реорганизира ведомството, наследено от изпадналия в немилост адмирал. Той е убеден, че по-голямата част от агентите на абвера вече не може да бъде полезна, а някои дори нанасят вреда. Озлобен дилетант, който не вярва на никого и особено на хората на Канарис, той заповядва още веднъж внимателно да се огледат всички агенти, а за да ги оценява, измисля собствена система. По нареждане на Шеленберг на всеки агент завеждат специален картон, като на едната му страна се отбелязват „добрите“ донесения, а на другата — „лошите“ или съдържащите дезинформации. Според Шеленберг, ако от време на време преглеждат тези картони, биха могли да определят кой агент е полезен и сигурен, а кой е безполезен и дори двоен агент. Предвижда се веднъж на всеки четири месеца да се анализира работата на всеки агент, тъй като се предполага, че за този период ще стане ясно дали донесенията се потвърждават или не.

По време на тези нововъведения по-голямата част от агентите, работили за абвера в началото на войната, вече са отпаднали и замислената от Шеленберг реформа засяга новите, завербувани набързо на мястото на излезлите от играта. Чувствително се променя и съставът на агентите, действуващи в Съединените щати — те стават по-малко, а изпращаната от тях информация — по-лоша. Още през 1942 г., когато Кохлер пристига в САЩ, в списъка на агентите има девет много ценни и няколко десетки средни. След проведената от Шеленберг чистка в списъка остават 12 посредствени агента, главно испанци и португалци. От ценните шпиони успяват да оцелеят само двама.

Един от тях е А–3778 — германски бизнесмен, завербуван от абвера още през 1941 г. Първоначално се предвижда той да замине за Уругвай и там да сглоби радиостанция, за да предава сведения за американската военна промишленост и военните бази, събирани за него от трима агенти в САЩ. Но А–3778 постъпва другояче. След като пристига в Монтевидео, той веднага се свързва с един американски дипломат и му предлага услугите си като двоен агент. По нареждане на ФБР той се прехвърля в Ню Йорк, а в Хамбург съобщава, че уж опитите му да установи радиовръзка с Германия от Уругвай били неуспешни.

В Ню Йорк по заповед на абвера той се среща с друг германски агент, който разполага с радиостанция, и от февруари 1942 г. редовно изпраща на немците дезинформация, подготвена или от ФБР, или от комитета на началник-щабовете. Германското разузнаване е толкова доволно от работата му, че му изплаща общо 55 хиляди долара. А–3778 е използван, за да предава на абвера дезинформиращи съобщения в навечерието на десанта на съюзниците в Нормандия през 1944 г. Така например в едно от тях той съобщава:

Няколко пехотни и бронетанкови дивизии, които бяха предназначени за изпращане във Великобритания, сега се прехвърлят в района на Средиземно море за провеждането на специална операция.

А–3778 продължава да работи, докато в радиоцентъра на абвера в Уолдорф не остава вече никой, за да приема радиограмите му и да им отговаря.

За друг свой важен агент в Щатите абверът смята Кохлер. Наистина той вече не изпраща толкова обилна информация, както по-рано, но все пак се котира високо. От бележките в неговия контролен картон може да се съди, че той е представил три пъти повече наистина важни по своя характер сведения, отколкото несъществени.

Заинтересува ме как е могло да се получи, че въпреки взискателността на Шеленберг, много от донесенията на Кохлер са получили висока оценка, докато той самият безделничи в Ню Йорк, а ФБР от негово име изпраща на абвера дезинформация. Започнах да подозирам, че човекът, охарактеризиран публично от директора на ФБР Хувър като „агентът, измамил Хитлер“, в действителност е измамил Хувър и цялото Федерално бюро за разследване. Неволно се натрапва предположението, че с помощта на някакъв трик Кохлер е съумявал да изпраща на своите германски господари правдиви донесения, докато американските му господари — пак от негово име — изпращат в Хамбург фалшиви.

След съответните издирвания успях да намеря в Германия^[1] трима високопоставени в миналото служители на абвера, които на времето са имали отношение към историята на Кохлер, и те ми помогнаха да си изясня каква е работата. Оказва се, че наистина първия път Кохлер посещава САЩ, само за да се запознае с обстановката. През 1942 г., преди да замине отново за Щатите, специално го подготвят за ролята на двоен агент. За да улеснят повторното пътуване на холандеца до САЩ, решават той още в Мадрид да си признае вината и да се съгласи да участвува във всяка радиограма, започната от американците, възползвали се от „измяната му“. Но същевременно Кохлер трябва да разгърне работа по събиране на истинска информация, при това не за Хамбург, а за голямото подразделение на абвера в Париж, откъдето известно време го ръководи някой си полковник Вааг. Дезинформацията, изпращана от Федералното бюро за разследване от името на Кохлер в Хамбург, естествено се и разглежда само като дезинформация.

Как все пак Кохлер успява да мами американците въпреки внимателното денонощно наблюдение под което, както изглежда, се е намирал. Там е работата, че наблюдението не е нито внимателно, нито денонощно, за това ФБР не е отделило достатъчно агенти. А Кохлер е твърде опитен и знае как в случай на необходимост да се отърве от детективите. Той неведнъж успява да измами американците. Така например, преди да отпътува, в абвера му дават 16 хиляди долара, а той предава на Федералното бюро за разследване само около 6 хиляди. Останалите пари жената на Кохлер пренася в САЩ в корсета си.

Разбира се, той не съобщава нищо на сътрудниците на ФБР за своя контакт с агента на абвера в Рочестър, щат Ню Йорк. Те заедно сглобяват радиостанция, но от предпазливост я използват само в случаите, когато възниква необходимост спешно да се предадат важни сведения, за които агентът от Рочестър обикновено пристига при Кохлер в Ню Йорк. Цялата останала информация холандецът препраща чрез малка куриерска мрежа, създадена от абвера специално за него на испански търговски кораби и на корабите на други неутрални страни. От Лонг Айлънд за Хамбург се изпраща дезинформация, а от Рочестър за Париж — достоверна информация. След освобождаването на френската столица и ликвидирането на намиращия се там радиоцентър на абвера, Рочестър продължава да изпраща по радиото донесенията на Кохлер в Зигмаринген — Югозападна Германия, — където се намира центърът за далечна радиовръзка с агентурата в чужбина.

Въпреки всичките си хитрости Кохлер не изпълнява главната си задача — той така и не успява да се добере до никаква информация за създаването на атомното оръжие. Но това е не толкова негова вина, колкото заслуга на американските органи за сигурност, създадени специално за охрана на проекта „Манхатън“.