Ладислас Фараго
Играта на лисиците (4) (Епизоди от агентурната борба)

Операция „Краун“

Около 1938 г. германците разполагаха в САЩ, с десетки шпиони повече, отколкото в която и да било друга страна, с изключение на Полша и Франция. Техните разузнавачи в Ню Йорк често посещаваха евтините кафенета по „Тайме скуеър“, близо до кейовете на пристанището, през което преминаваха тайните им канали за свръзка.

Полупияният Карл Шлютер посрещаше новата 1938 г. в кафене „Максъл“ заедно със своите приятели и с любовницата си Йохана Хофман — фризьорката от лайнера „Европа“. Най-важна фигура сред събралите се бе един мрачен човек на около тридесет години, с дълбоко хлътнали очи и с черна, сресана назад буйна коса. Шлютер много пъти вдига тостове за Новата година, която според него обещавала много хубави неща, особено благодарение на чернокосия човек, когото той нарича „Тео“ и от време на време потупва по рамото.

Две години преди това Тео доброволно бе предложил услугите си на немското разузнаване по начин, описан в булевардните шпионски романи. Като преглеждал в Нюйоркската обществена библиотека книгите за шпионажа, Тео прочел спомените на полковник Валтер Николай, началник на германското военно разузнаване през Първата световна война, и решил, че може да спечели цяло състояние, ако се заеме с шпионаж в полза на Германия.

В началото на януари 1936 г. чрез нацисткия всекидневник „Фьолкишер беобахтер“ той изпраща писмо до Николай и като се представя за „високопоставен американски военнослужещ“, моли го да препрати писмото му на „съответните органи“. Ако там се заинтересуват от услугите му, нека дадат във вестник „Ню Йорк Таймс“ обява със следното съдържание:

За Теодор Кьорнер. Писмото е получено. Моля, изпратете отговор и адрес в Хамбург, пощенска кутия 629, за Сандърс.

Този старомоден начин на кореспондиране е напълно компрометиран и отдавна не се използва от разузнавателните служби, тъй като неминуемо привлича вниманието на органите на безопасността. Немците обаче, уверени в некомпетентността и благодушието на американското контраразузнаване, без колебание се съгласяват с предложената процедура.

На 6 април 1936 г., след неизбежното в такива случаи забавяне, текстът на обявата се появява в „Ню Йорк Таймс“. Човекът, нарекъл се Теодор Кьорнер (собственото и фамилното име на немски поет от XIX век), изпраща на Сандърс (а фактически на капитан Е. Мюлер, служител в абвера) отговор с описание на своите възможности. Тео пише, че макар да заема „важен пост в американската армия, иска да бъде полезен на Германия по всички възможни начини“. Според думите му той разполага „с отлични контакти“, близък е например с офицер от свързочните войски в Митчел филд, където се провеждат работи със секретни кодове. Паричното възнаграждение, пише той, не е задължително, но ще му са необходими известни средства „за различни разходи, за подкупи и заплащане на получаваната информация“.

Този път Тео се подписва с истинското си фамилно име — Гюнтер Густав Румрих — и съобщава адреса си: „Денвър Кемикъл манифекчъринг къмпани“ на „Варик стрийт“ в Ню Йорк, макар всъщност да живее в Бронкс.

Тео дава измислен адрес, защото се страхува, че нацистите ще се отнесат с подозрение към човек от район, населен предимно с евреи.

Писмото на Румрих попада у Файфер и той възлага на Карл Шлютер да се запознае с неговия автор и да си състави представа за него. Срещата става. След като се завръща в Бремен, Шлютер дава за Румрих твърде положителна характеристика и настоятелно препоръчва той да бъде привлечен за работа в полза на абвера.

Но всъщност Румрих съвсем не е идеалният кандидат, за какъвто го представя Шлютер. Тридесет и седем годишен безделник, пияница, крадец и лъжец, той не може да се задържи на работа дори като мияч на съдове в кафе-ресторанта, както впрочем и всякъде другаде, където и да постъпи. Само в американската армия го търпят седем години, нещо повече — произвеждат го сержант, въпреки двукратното му дезертьорство, злоупотребата на средства в столовата и шестмесечния тъмничен затвор. Малко преди да предложи услугите на немците, той пак е дезертирал.

Ако изследователят би искал да си изясни как подобни типове изведнъж започват да играят някаква роля, дейността на шпионина Румрих би му помогнала да си отговори на този въпрос. Този шарлатанин и пройдоха в продължение на 20 месеца — от май 1936 г. До февруари 1938 г. — е един от най-добрите агента на абвера в Америка и ръководител на шпионската група „Краун“.

Известна информация Румрих представя по своя инициатива, но най-често изпълнява — и обикновено успешно — задачи, поставяни от Файфер, все по-сложни и разностранни, като например установяването на „броя и дислокацията на частите на американската армия по източното крайбрежие“. Той бързо се сдобива с всичко, което му се иска — може би благодарение на своята наглост и примитивността на методите си, а може би поради немарливостта на американската служба за сигурност. Лекотата, с която Румрих доставя материалите, само разпалва апетита на Файфер, който поставя пред своя агент все нови и трудни задачи. Но нищо не може да обезкуражи водача на групата „Краун“.

През ноември 1937 г. абверът възлага на Румрих да намери един от най-тайните документи на американската армия — шифъра за връзка между корабите на военноморския флот и бреговите батареи. Румрих просто купува този план за 30 долара от един войник, с когото се бил сприятелил по време на службата си в една войскова част, разположена в зоната на Панамския канал. Този приятел на Румрих, Ерик Глазер от Лайпциг, по това време вече служи в 18-а рекогносцировъчна ескадрила на ВВС в Митчел фийлд. Той донася на Румрих в кафенето „Хинденбург“ действуващия през този период шифър „Зет“ и Румрих тутакси го прекопира под звуците на оркестъра, изпълняващ бодри немски маршове.

През време на шпионската си дейност Румрих предава в абвера информация за дислокацията на частите на бреговата артилерия в зоната на Панамския канал, за атлантическия флот на САЩ, редица секретни армейски ръководства, устави и справочници, чертежи на оръдия от зенитната артилерия, разположена по територията на САЩ, и много други секретни и строго секретни документи.

Последната задача на Файфер е доставена от Шлютер в Ню Йорк в навечерието на новата 1938 г. и е предадена на Румрих в едно кафене. В нея се казва: „Доставете ни копия от монтажните чертежи на самолетоносачите «Йорктаун» и «Ентърпрайз», а също и информация от лабораторията на свързочните войски във Форт Монмаут, щата Ню Джърси, относно опитите по откриване на приближаващи се самолети.“

— Освен това — заявява му Шлютер — необходими са ни американски паспортни бланки за агентите, които се прехвърлят в Русия. Можете ли да ни намерите поне около петдесет? Господин Шпилман (един от псевдонимите на Файфер — Л. Ф.) определи за тях специална цена. За една пачка той е готов да плати хиляда долара.

Хиляда долара! Нито веднъж дотогава германците не са предлагали на Румрих такова голямо еднократно възнаграждение. А Шлютер добавя:

— Господин Шпилман се интересува от мобилизационните планове на войсковите части по източното крайбрежие. За тях можете да получите още хиляда долара.

Румрих решава на всяка цена да се сдобие с паспортните бланки и мобилизационните планове, но шпионската му кариера вече се приближава до своя край.

Когато на 27 февруари 1938 г. долагат на Рибентроп, който трета седмица е министър на външните работи, че в Ню Йорк е арестуван Румрих по обвинение в шпионаж, той се възмутил, както би постъпил и всеки друг министър, ако му съобщят към какви долни методи прибягва неговата страна във външната си политика. Но неговото възмущение се обяснява не само с това. Той вече е твърде раздразнен, тъй като е научил, че Хитлер няма високо мнение за неговото ведомство. По-късно той разказва:

— Фюрерът имаше свои източници на информация за Съединените щати и за Англия, които са ми абсолютно неизвестни, той се срещаше с информаторите си, без да ме поставя в известност нито преди, нито след това.

Рибентроп бързо установява, че главният доставчик на информация е Канарис, и решава да му нанесе удар, като за тази цел използва провала на шпионската група на Румрих. Според сметките на Рибентроп този случай може да бъде убедително доказателство, че абверът представлява банда от тъпаци, чиято дейност в чужбина нанася непоправима вреда на Германия. Така започва интригата, която шест години по-късно щеше да доведе до падането на Канарис. През 1938 г. обаче Хитлер с пренебрежение отклонява оплакването на Рибентроп. Канарис съумява да убеди Хитлер, че арестуваните в Америка хора (провалът на Румрих става причина за арестуването на 12 души) не са били свързани с абвера. „Всички те — обяснява той на фюрера — са германци-патриоти и са предани националсоциалисти, единствената цел на които е била да работят за Вас и за нова Германия.“

Виновница за провала на Румрих се оказва шотландката Д. Уолъс Джордън от козметичния салон на „Кинлок стрийт“ в градчето Данди. Нейното участие в шпионажа вероятно щеше да остане незабелязано, ако не е била голямата поща, която тя получавала. В края на 1937 г. това предизвиква съмнение у местния раздавач. Той се обръща към своето началство, а по-късно неговото съобщение се оказва у майор Кук от английското контраразузнаване МИ-5.

Кук поставя Джордън под наблюдение и скоро научава, че тя е вдовица на германски военнослужещ, убит през Първата световна война, че през 1937 г. няколко пъти е пътувала до Германия без каквито и да е било основателни причини. Жената твърди, че всичките й роднини живеят във Великобритания, а в същото време получава писма от САЩ, Франция, Холандия, Южна Америка. Самата тя редовно изпраща обемисти пакети на най-различни адреси. Преглеждайки тайно кореспонденцията на Джордън, Кук бързо се убеждава, че милата вдовичка служи за „пощенска кутия“ на широко разклонена германска разузнавателна мрежа. Няколко писма, изпратени до нея от Ню Йорк, с подпис „Краун“, които след преглеждането са изпратени по предназначението им, съдържат безспорни доказателства, че техният подател е твърде опасен и енергичен шпионин.

Англичаните изпращат всички събрани материали в САЩ и през януари 1938 г. в тази работа се включва и ФБР.

През това време Румрих, окрилен от перспективата да получи обещаната от Шлютер огромна сума от две хиляди долара, трескаво се залавя да издири възможност да се сдобие с мобилизационните планове и паспортните формуляри. Вече след войната Файфер, разказвайки ми за предложенията на Румрих, отбеляза:

— За съжаление Шлютер, общо взето здравомислещ и солиден агент, се оказа под влиянието на този смахнат човек. Той беше така заслепен от абсурдните замисли и необмислените предложения на Румрих — плод на болното му въображение, — че без наше знание се съгласи да участвува в някои операции, за които ние, в Центъра, нищо не знаехме.

Всъщност Файфер знаел поне за едно от предложенията на Румрих, но го намерил за съвсем приемливо. Ставало дума за мобилизационните планове. Румрих надушил, че до тях има достъп командирът на 62-ри зенитен полк от бреговата отбрана, полковник Хенри Елгин, и съчинил фантастичен план за отвличането на офицера. Била изфабрикувана заповед от името на началник-щаба на армията генерал-майор Крейг, в която на полковника се предлага да се яви в нюйоркския хотел „Макалпин“ на „оперативно съвещание“, при това „заповедта“ задължавала Елгин „да вземе със себе си всички мобилизационни планове, плановете на бреговата отбрана, а също карти и схеми“. По-нататък събитията трябвало да се развият по следния начин: щом Елгин прекрачи прага на стаята, избухва напълнена с хлороформ бомба, офицерът загубва съзнание, агентът, изпълняващ ролята на наемател в хотелската стая, грабва чантата с документите и я предава на очакващия го във вестибюла Румрих. Бомбата с хлороформ трябвало да хвърли Шлютер, намиращ се в стаята в ролята на прислужник, който мие прозорците.

Когато Румрих изложил своя замисъл, Шлютер чак се стъписал:

Много е сложно и рисковано.

Румрих се усмихнал:

— Нашият малък трик може и да вдигне малко прах, но е съвсем безопасен.

— Все пак мисля — продължи, Шлютер, — че трябва да получим разрешение от господин Шпилман.

Шлютер посъветвал Румрих да напише писмо на Файфер и да го изпрати в Бремен чрез „пощенската кутия“ в Данди. Това писмо заедно с другата хваната кореспонденция било предадено от англичаните на американските органи за сигурност. Полковник Елгин бил уведомен и инструктиран как да изиграе ролята на наивник. Сътрудниците на ФБР и на военното контраразузнаване вече се готвели да затръшнат вратата на капана още щом Елгин се появи в хотел „Макалпин“, но операцията не се състояла. Файфер, след като получил писмото с подробния план на Румрих, изпратено по предназначение от английското контраразузнаване след снемане на копие от него, възкликнал ужасен: „Той луд ли е?!“

Файфер незабавно се свързал с Шлютер в Ню Йорк, изцяло отменил безумния план и дори заповядал на Шлютер да се върне в Бремен „за срочна консултация“. Нелепостта на плана на Румрих така стряска Файфер, че той решава да „замрази“ агента, докато не е станало твърде късно.

Докато Шлютер го няма, Румрих, вечно нуждаещ се от пари и завладян от мисълта да получи ако не две, то поне хиляда долара, разработва комбинация с цел да се сдобие с паспортни формуляри. Той не подозира, че е заблуден. Очевидно Шлютер неправилно му е предал поставената от Файфер задача: на него му били необходими чисти, непопълнени паспорти, с които Румрих трудно би могъл да се сдобие, а не паспортни формуляри — тях можел да получи всеки, който се обърне с молба да му се издаде паспорт (т.е. формуляр-заявление, формуляр-анкета и т.н.).

Румрих не знае за това недоразумение. В стремежа си да се сдобие с формуляри на всяка цена, той решава да се обърне към нюйоркския отдел на консулското управление на Държавния департамент на САЩ, но когато се приближава до сградата се изплашва и се насочва към централната гара. Оттук той звъни на началника на отдела Хойт, представя се за заместник на държавния секретар Едуард Уестън и с властен тон заповядва да му се донесат 35 паспортни формуляра в хотел „Тафт“ — той ще чака в хола.

Телефонният разговор озадачава Хойт. Той никога не е чувал за заместник на държавния секретар с фамилно име Уестън. Странно му се струва и друго: всъщност Уестън има предвид формулярите, които всеки може да получи свободно. Защо му е притрябвало да звъни точно на него и защо за връчването на формулярите трябва да се определя някаква си среща?

Хойт споделя съмненията си със сътрудници на нюйоркската полиция и с офицера Фитч от Службата за сигурност на Държавния департамент. Под тайното наблюдение на Фитч и на двама детективи пакетът е отнесен в хотела, но Румрих не е там. Както по-късно става ясно, в гласа на Хойт той „почувствувал подозрение“ и решил, че Хойт няма да отнесе лично формулярите, а ще ги изпрати по куриер, който ще остави пакета на дежурния администратор. Тогава той ще изпрати някого да го вземе. Румрих позвънява в пощенското отделение на централната гара и нарежда на дежурния чиновник да изпрати разсилен в хотел „Тафт“ за пакета.

Пакетът се получава в пощенското отделение на централната гара едва на следващия ден. Румрих научава за това по телефона.

— Прекрасно — казва той. — Препратете го във вашия клон на „Варик стрийт“. След половин час ще бъда там.

Известно време Румрих дебне разсилния около пощата на „Варик стрийт“, но той не идва. Тогава Румрих звъни в пивницата „Кралски замък“ на „Хъдзън стрийт“ и моли обадилата се по телефона жена да получи пакет на името на Едуард Уестън. След един час той пак звъни в пощенския клон на „Варик стрийт“ и като разбира, че пакетът е налице, нарежда да го препратят в „Кралски замък“.

След около петнадесет минути, когато Румрих вече седи в пивницата на чаша бира, се появява куриер с униформа на пощенец и предава на сервитьорката пакет. Румрих веднага излиза на улицата и извиква играещия наблизо малчуган.

— Виж какво, момчето ми — обръща се той към него. — Ето в тая пивница е оставена за мен една малка пратка, но аз, знаеш, задлъжнях на бармана. Ето ти два долара — иди я получи, а рестото остави за себе си.

Румрих е арестуван в момента, когато момчето му връчва пакета. Разпитът на шпионина в полицията е без всякакъв резултат. Полицаите задават на Румрих най-шаблонни въпроси и изобщо не знаят как да се държат с него, тъй като опитът да получи 35 непопълнени паспортни формуляра не може да се смята за престъпление. Още малко и агентът на абвера, на когото винаги му е вървяло, ще се измъкне сух от водата.

Полицаи и чиновници от Службата за сигурност на Държавния департамент Фитч и Табс разпитват Румрих три дни — на 16 (в деня на арестуването му), на 17 и 18 февруари, но безрезултатно.

Тези, които най-много се интересуват от Румрих научават за арестуването му едва на 17 февруари сутринта от обърканата бележка във вестник „Дейли нюз“, където се казва, че е арестуван някакъв луд, който се опитвал да получи формуляри-молби за издаване на паспорт. Минават още два дни, преди да бъде предаден Румрих на ФБР.

На 19 февруари Румрих капитулира. Разследването води специалният агент на ФБР Тароу. Като дава на Румрих копия от писмата, подписани с „Краун“, той изкрещява:

— Престани да се правиш на идиот! Ще ти кажа кой си: ти си мистър Краун, страшно важен немски шпионин!

Румрих, като чува името на своята група, трепва и опулил очи.

— Е, добре, мистър Тароу — качва той. — Вие победихте. Позволете ми да се срещна с жена си и да й помогна да замине при своите, а след това ще ви кажа всичко.

В Бремен Файфер научава за провала на Румрих едва на 27 февруари, т.е. след като ФБР е съобщило за арестуването му. Но Файфер не знае при какви обстоятелства е станало това. В един разговор с мен, вече след войната, той ми каза, че Румрих се провалил при опит да отвлече полковник Елгин.

— Беше му хрумнала идиотската мисъл — твърдеше Файфер — да примами на среща един от най-старите американски офицери и да получи от него мобилизационните планове. Офицерът отишъл на срещата, но заедно със сътрудници на ФБР.

Тук, разбира се, Файфер грешеше, но беше прав, когато добави:

— Веднага, след като бил арестуван, Румрих назовал фамилните имена и адресите на всички агенти, които са му били известни.

Арестуването на Румрих дава своите последици. В хода на разследването става известно за съществуването на Уилям Лонковски, избягал три години преди това; провалят се двамата негови главни агенти Ото Фос и Вернер Худенберг, смъкната е маската на доктор Грайбъл; разобличаването на Шлютер и арестуването на Йохана Хофман, която понякога изпълнявала вместо любовника си задълженията на куриер, нанася сериозно поражение на създадената от Файфер през 1935 г. и блестящо действувала система за куриерска връзка. Съдът намира за виновни всички арестувани агенти на резидентурата на Румрих и Грайбъл, а по отношение на Файфер същото заключение е издадено задочно.

Все пак, ако се съди по материалите на процеса и по книгата за делото на Румрих, публикувана по-късно от Тароу, ФБР почти нищо не научило за централния апарат на абвера и — което е още по-важно — на този етап се оказва неспособно да разкрие ядрото на шпионските групи на абвера в САЩ. Както по-късно Файфер се хвалеше, „неговата организация всъщност се запазила напълно“. Провалянето на Румрих накарва немците да действуват по-предпазливо и фино. Ето защо не е чудно, че германската агентура продължава безнаказано да работи още три години, а в някои случаи и повече.

И все пак в дейността на абвера в Съединените щати настъпва временно затишие. Немското разузнаване се посвещава изцяло на подготовката за предстоящото заграбване на Австрия и на Судетската област. Абверът започва да отделя голямо внимание и на Франция, предполагайки, че французите няма да останат настрани, когато Хитлер пристъпи към разправа с Чехословакия — техния главен съюзник в Централна Европа. След това на хоризонта като важен обект най-после се появява и Англия. През 1937 г. Хитлер заявява на Канарис, че той може да действува в Британската империя, както намери за необходимо, въпреки провежданата от Чембърлейн политика на умиротворяване.