Ладислас Фараго
Играта на лисиците (15) (Епизоди от агентурната борба)

Пътят към Казабланка

Случва се разузнавателните служби да не забележат цели вражески ескадри, плаващи към обектите на своите внезапни нападения. Така и абверът през есента на 1942 г. не успява да открие американската армада от 104 кораба по пътя и от Норфолк във Вирджиния към атлантическите брегове на френско Мароко, Той пропуска и английските кервани, изпратени от Лок-Ю и устието на Клайд в Шотландия, за Алжир през Бискайския залив, където постоянно сноват германски подводници, и през Гибралтарския пролив. На корабите се намират експедиционните войски, които участват в операция „Торч“^[1] — първото настъпление на съюзниците по техния дълъг обиколен път към окупираната от хитлеристите Европа.

Германското разузнаване нито знае за такова масово придвижване на съюзнически кораби, нито подозира какво би могло то да означава. В деня на десанта на англо-американските войски в определеното място Канарис и Пикенброк спокойно прекарват времето си в Копенхаген на повече от хиляда мили от мястото на тези събития.

Може би за подобно незнание на абвера, за неговата неспособност да предвиди удара е имало някакви оправдания. Само за три месеца обстановката на фронтовете съществено се е променила. През цялото лято на 1942 г. съюзниците изпитват силния натиск на германците, неприятностите следват една след друга: керваните, които се изпращат за Мурманск и Малта, понасят огромни щети, с големи загуби завършва неуспешният рейд на канадците срещу Диеп, Ромел бързо напредва към Кайро.

Но през ноември положението се променя. Началото на месеца се ознаменува с припряно отстъпление на Ромел по целия фронт, а на 8 ноември Египет е напълно освободен. Същия ден войските на обединения англо-американски експедиционен корпус започват военни действия в Северна Африка.

Успешният десант на съюзниците, поражението на досега непобедимите хитлеристки войски са за немците толкова неочаквани, че те не изгубват веднага присъщото си високомерие и самоувереност. Погълнати изцяло от войната със Съветския съюз, те напълно игнорират опасността от страна на западните съюзници, още повече в такива отдалечени места като Мароко и Алжир.

Още през юли 1940 г., скоро след окупирането на Франция, Хитлер, ядосан от упоритите откази на англичаните да се съгласят на „доброволна спогодба“, решава да овладее Гибралтар, да запуши Гибралтарския пролив и по този начин „да изгони англичаните от западната част на Средиземно море“. Приблизително по същото време президентът Рузвелт, въпреки че САЩ все още спазват неутралитет, стига до извода, че пътят към континента минава през същия район.

По нареждане на Хитлер е разработен план за нападение на Гибралтар, насрочен за ноември 1942 г. — операция „Феликс“. Като взема предвид близките отношения на Канарис с испанците и влиянието му върху Франко, Хитлер възлага на шефа на абвера да проведе цялата подготвителна работа, включително рекогносцировката на гибралтарските укрепления, а най-важното — да се опита да въвлече Испания в запланираната авантюра. Канарис разгръща трескава дейност и скоро излиза извън рамките на получената задача. Той се опитва да поеме ръководството на цялата операция, като се започне с ежедневната шпионска работа и се стигне до командуването на щурмовите части.

На 22 юли Канарис начело на разузнавателна група посещава околностите на Гибралтар „за изучаване на местността, изясняване на трудностите, които могат да възникнат в хода на операцията, и за разработване на конкретен план за щурмуването и“. Същевременно той пристъпва към формирането на щурмови отряд от войници от създадения към абвера диверсионен полк „Бранденбург“.

Рекогносцировъчната експедиция на Канарис се превръща в истински фарс. Никога до този момент през цялата история на шпионажа подобна мисия не се е оглавявала от такива големи фигури — от самия шеф на разузнаването, от неговия най-близък помощник полковник Пикенброк и резидента на абвера в Испания Ленц. Първата мисия е последвана буквално от лавина други и Испания се превръща в своеобразен курорт за абверовците. Стига само някой от сътрудниците на абвера, на който му се е приискало да си почине, да измисли нещо, имащо и най-далечно отношение към „Феликс“, и го изпращат в командировка в Испания, която по нищо не се отличава от отпуска. И самият Канарис нееднократно пристига в Испания, за да ръководи лично разузнавателната подготовка на „Феликс“. Неговите посещения се маскират дотолкова примитивно, че английските агенти, които в този район съвсем не са по-малко, отколкото шпионите на абвера, всеки път знаят за тях. Цялата тази шпионска комедия би могла да бъде разбрана, ако тя се прави, както по-късно се опитват да твърдят защитниците на Канарис, за да бъде саботирана операция „Феликс“. В действителност всичко се прави сериозно.

Към края на 1940 г. немците старателно нанасят целия район на карти, но тази голяма работа се оказва ненужна, защото още през януари 1941 г. испанците след всевъзможни протакания и маневри отказват да участвуват в операцията и се налага тя да бъде отменена.

Но огромната разузнавателна организация, създадена по време на подготовката за „Феликс“, се запазва и продължава да действува. Тя се разполага по двата бряга на западната част на Средиземно море — от Испания до френско Мароко. Гибралтарският пролив се наблюдава от две вили в Алхесирас, оборудвани с най-добрите оптически и електронни уреди, каквито само може да произведе германската промишленост. Групата наблюдатели на абвера в Танжер заема две къщи и дежури денонощно.

Изглежда, че нищо не може да измами бдителността на тази широко разклонена агентурна мрежа, която наброява 357 агенти, ръководи се от най-способните офицери на разузнаването и се опира на постоянната подкрепа на организациите на абвера в Мадрид и Лисабон. Но зад гърба на немците активно действува английското разузнаване, което не толкова се занимава със събиране на разузнавателна информация, колкото води тайна война с абвера. Англичаните внедряват свои хора в неговата агентурна мрежа, обезвреждат агентите му, следят ги неотстъпно, снабдяват хитлеристкото разузнаване с дезинформация и всичко това с единствената цел да провалят операция „Феликс“ и да попречат на немците да наблюдават пролива.

През ноември 1942 г. организацията на Канарис в този район се намира в пълна готовност и все пак се оказва абсолютно неспособна да предупреди Берлин, че съюзниците се подготвят да нахлуят в Северна Африка. Така експедиционните войски достигат мястото на десанта практически, без да бъдат забелязани.

Абверът по всякакъв начин се опитва да заличи своя неуспех. Канарис се заема спешно да фабрикува различни материали, за да докаже, че навреме е съобщил на върховното командуване за намеренията на съюзниците. И той наистина успява да измами Гьобелс. Последният на 9 април 1943 г. записва в своя дневник, че съдейки по доклада на Канарис, абверът своевременно е предупреждавал за подготовката за десанта на англо-американските войски в Северна Африка и за конференцията в Казабланка, но предупрежденията му останали напразни.

Провалът на абвера нанася сериозен удар върху репутацията и престижа на самия Канарис, още повече че по това време главният немски шпионин вече има силен съперник — Валтер Шеленберг, протеже и любимец на Хайдрих. Назначен за началник на Управлението за контраразузнаване в чужбина — РСХА (огромният разузнавателен апарат на нацистката партия), Шеленберг веднага започва да плете интриги, за да подчини абвера на властта си. Същевременно той сформира в своето управление голям отдел по САЩ, което означава открита конкуренция с ведомството на Канарис. Началник на отдела става есесовецът Карстен. След известно време той долага на Шеленберг, че има в Щатите завербувани няколко радисти с късовълнови радиостанции за осигуряване на бърза връзка на неговите шест агенти с Берлин. В самия Берлин уж има осем агенти, при това шест от тях следят дейността на американското посолство.

И Шеленберг, и Карстен слабо познават Америка и се нуждаят от човек, който би могъл поне как да е да ръководи тяхната агентура и да оценява информацията, която тя изпраща. Такъв човек намират в лицето на Курт Янке, който стана професионален немски шпионин още преди Първата световна война. Когато баща му го изгонва от къщи, немското разузнаване го изпраща в САЩ, където служи в граничната полиция. След това съдбата на шпионин го запраща в Китай. Тук, в Поднебесната империя, Янке служи при различни китайски феодали, подготвя разузнавачи във военната академия във Вампу. Обслужвайки немското разузнаване, той същевременно снабдява с информация японците, тъй като е и японски шпионин. По поръчение на японците Янке се връща в Германия и започва работа в личния щаб на Хес, откъдето именно го взема Шеленберг, като разчита, че този тъй опитен специалист по шпионаж ще му помогне да се ориентира в сложните проблеми, възникващи в процеса на разузнавателната работа в САЩ и Япония. Със съгласието на Шеленберг Янке предава на японците интересуващите ги секретни сведения в замяна на събраната от тях информация за САЩ и СССР.

Въз основа на представяните от Янке материали Шеленберг стига до извода, че САЩ рано или късно ще се намесят в европейските събития. В един от своите доклади през декември 1940 г. той заявява, че според данни от абсолютно сигурен източник Ф. Д. Рузвелт ще обяви влизането на САЩ във войната през пролетта на 1941 г.

Пролетта на 1941 г. идва, а САЩ все още пазят неутралитет и Шеленберг малко променя съставеното от него „разписание“. На 14 юни, основавайки се на беседата, която един от неговите американски агенти провежда с мисис Емет — вдовицата на бившия партньор на Рузвелт от адвокатската кантора и честа гостенка в Хайд парк, имението на президента, — Шеленберг пише:

На поставения направо от мисис Емет въпрос кога, според Рузвелт, САЩ ще се намесят във войната, президентът отговорил, че по-рано мислел, че това ще стане през пролетта. Сега е убеден, че такава възможност ще има не по-рано от лятото на 1941 г.

Като религиозен фанатик, който постоянно предсказва близкия край на света, Шеленберг продължава постоянно да повтаря, че намесата на САЩ е неминуема, но в края на лятото започва да твърди, че американците ще започнат война не в Европа, а в басейна на Тихия океан.

След сключването на тройния пакт в Берлин японо-американските преговори, които се водят във Вашингтон, продължават и Хитлер заповядва на Канарис и Хайдрих на всяка цена да разузнаят за какво става там дума и особено какви са намеренията на японците. Отношенията на Канарис с японското разузнаване са твърде бегли, така че той не може да разчита на него. Тогава с този проблем се заема Шеленберг. Той възлага на Янке внимателно да следи хода на японо-американския диалог и да изясни какво възнамеряват да предприемат японците, ако преговорите завършат безрезултатно. Някаква информация Янке успява да получи от японците в Стокхолм, след това службата на Шеленберг започва да получава копия от някои донесения на японския посланик в Швеция до Министерството на външните работи на Япония, отнасящи се до въпроса, който вълнува немците. Тези материали доставя на ведомството на Шеленберг старият немски агент — италианецът доктор Емоноти блестящ лингвист, преводач на японския военен аташе в Швеция генерал Онодера, който същевременно вербува и шпиони за японците и за немците.

През октомври 1941 г., когато на мястото на принц Коное министър-председател става генерал Того, Янке узнава от един от своите японски източници, че „според мнението на новия министър-председател Рузвелт и Чърчил няма да се съгласят на отстъпки в преговорите“. Янке предполага, че войната между Япония, от една страна, и Съединените щати и Великобритания, от друга, е станала неизбежна и ще започне през следващите месеци, ако не и седмици.

Янке продължава да служи и на японците. През средата на ноември те се опитват да изяснят чрез него какво ще бъде отношението на Германия в случаи на война между Япония и англосаксонците, дали Германия ще поеме задължението да не сключва мир без съгласието на Япония и дали Германия ще последва примера на Япония, ако последната обяви война на англосаксонците. След няколко дни Янке по указание на Хайдрих и Шеленберг съобщава на японците, че „Германия е твърде заинтересована от участието на Япония във войната, независимо от нейния характер и цели“. Разбира се, уверенията на Янке не убеждават Токио и затова опитите да се достигне „пълна яснота“ продължават. Японските посланици в Берлин и Рим поставят въпроса ребром. На 3 декември японският посланик в Рим пита Мусолини: „Ако Япония обяви война на САЩ и Великобритания, Италия ще се присъедини ли към нея?“. Както в Рим, така и в Берлин посланиците получават положителен отговор.

Наистина по-късно Шеленберг твърди, че върху решението на японците най-вече е повлияла предадената им чрез Янке позиция на Германия, тъй като „веднага след това Япония завършва мобилизацията и в края на ноември военноморският и флот получава заповед да отплува за южната част на Тихия океан за провеждането на десантни операции“.

Когато през март 1942 г. Янке заминава за Швейцария, за да обсъди със своите китайски приятели възможността да бъде сключено примирие между Китай и Япония, началникът на гестапо Мюлер представя на Хайдрих доклад, в който се изброяват факти, свидетелствуващи, че Янке може би е агент на английското разузнаване. След завръщането на Янке Хайдрих и Шеленберг го подлагат на разпит, но той всичко отрича. Въпреки това на Шеленберг забраняват да използва Янке по-нататък. Той уволнява своя помощник по шпионските въпроси и го изпраща в имението му под надзора на гестапо. Но преди да си отиде, Янке успява да окаже на Шеленберг още една голяма услуга. Той предава на неговата служба един от своите основни източници — японския разузнавач Киджуро Сузуки, който работи в Лисабон. Благодарение на един завербуван служител от Министерството на външните работи на Португалия Сузуки има достъп до секретните донесения на португалските посланици в Лондон и Вашингтон, които именно предава на Янке. Двамата посланици са добре информирани и затова техните донесения съдържат много важни сведения.

След като Янке си отива, резидентът на службата на Шеленберг в Португалия Шрьодер се свързва със Сузуки. През декември 1942 г. Сузуки успява да намери за Шрьодер копне от доклада на португалския посланик в Лондон с подробности от строго секретното заседание на военния съвет на съюзниците, което се е състояло през нощта на 11 срещу 12 декември вече след десанта на съюзниците в Северна Африка.

На 19 януари 1943 г. японецът предава на Шрьодер кратка телеграма на същия посланик. В нея се казва, че Чърчил е излетял от Лондон, вероятно за да се срещне с Рузвелт в Казабланка. Пътуванията на държавни дейци от толкова висок ранг през военно време се пазят в най-дълбока тайна, затова получените сведения представляват голяма ценност особено за Шеленберг, тъй като поради неспособността на абвера да получава подобна информация се налага неговата служба да следи пътуванията на Рузвелт и Чърчил.

След като получава донесението на Шрьодер, Шеленберг с много бърза и строго секретна телеграма до главната квартира на Хитлер му долага за новата среща на Рузвелт и Чърчил. Сведенията са особено своевременни и важни, защото смъкват завесата на секретност от съвещанието, което влиза в историята под името Казабланкска конференция от 14–24 януари 1943 г.

Службите за безопасност на съюзниците вземат изключителни мерки, за да бъдат запазени и тайна пътуванията на двамата държавни дейци. Рузвелт напуска Вашингтон на 9 януари, а Чърчил тръгва от Лондон на 12, като се вземат всички предпазни мерки и при пълното мълчание на пресата, на която цензурата забранява да публикува каквото и да е по този повод. Изглежда, че са успели да запазят срещата на ръководителите на двете страни в тайна поне до появата на официалното комюнике на 1 февруари. Обаче германците узнават за конференцията в Казабланка на петия ден от нейната работа, когато на Рузвелт е предстояло да прекара в Мароко още шест дни.

И въпреки това този несъмнен успех не донася на Шеленберг особени лаври, и то по негова собствена вина. Шеленберг е имал един сериозен за разузнавача недостатък — и той не е умеел или не е искал да се придържа строго към „упоритите факти“, да сдържа въображението си. Редактирайки донесенията на агенти, той ги разширявал и доукрасявал със собствени догадки и умозаключения, а понякога и просто с измислици, за да изглежда дори най-добрата информация още по-добра. При човек действително образован, който по-добре познава международната обстановка, подобно „творчество“ може би не би било твърде вредно. Но Шеленберг в това отношение е бил ограничен човек и подправените от него донесения понякога не само че не са донасяли никаква полза, но дори са заблуждавали.

Телеграмата на Шрьодер не задоволява Шеленберг, а споменатата в нея дума „Казабланка“ е изтълкувана неправилно. Той не може да си представи, че Рузвелт ще рискува да замине за района на военните действия — за френско Мароко, където войските на съюзниците са направили десант само преди два месеца. Прочитайки думата „Казабланка“ като „каса бланка“ (което на испански означава „Бяла къща“), Шеленберг решава, че Чърчил и този път е заминал за Съединените щати, за да се срещне с Рузвелт в Белия дом. Затова редактираното от него съобщение на Шрьодер в доклада за Хитлер изглежда така: „Португалският посланик в Лондон е съобщил на своето правителство, че Чърчил е заминал със самолет за Вашингтон за нова среща с Рузвелт.“

Шеленберг не се задоволява с това, а измисля и информация за подробностите от срещата. На 23 януари 1943 г. той изпраща на Хитлер много бързо донесение със следното съдържание:

От няколко източника се получиха подробности за настоящето посещение на Чърчил в Съединените щати. Изложеното по-долу се базира на донесенията на португалските посланици до Министерството на външните работи на Португалия.

Посланикът на Португалия във Вашингтон е доложил на своето правителство, че по време на пребиваването си в САЩ Чърчил ще изложи пред сената настоятелната молба да бъдат увеличени доставките за Англия. Във връзка с отпътуването на Чърчил за Америка посланикът на Португалия в Лондон на 19 с доложил, че се очаква Съединените щати в замяна на допълнителните доставки да поискат нови териториални отстъпки, например Тринидад и Ямайка. Според съобщението на посланика напрежението в англо-американските отношения се засилва поради търкания по въпросите, свързани със Северна Африка и върховното командуване. Говори се, че американците настояват англофилът де Гол да бъде отстранен от Северна Африка. Англия от своя страна категорично отказва да приеме Жиро.

Донесението на Шеленберг предизвиква голям интерес в квартирата на Хитлер и в Берлин — там очакват поредната среща на Рузвелт и Чърчил да се състои в най-близко време, а се оказва, че тя вече протича и дори са известни някои подробности.

Оживлението, предизвикано от тази новост, продължава няколко дни. Поздравяват Шеленберг с феноменалния успех, докато на 27 януари пристига следната отрезвяваща телеграма от посланика на Германия в Токио:

Според сведения, поверително съобщени ми в Министерството на външните работи, Рузвелт и Чърчил имат съвещание в Казабланка. Сталин и Чан Кай-ши са били поканени, но са отказали… Министерството на външните, работи ще бъде благодарно за всяка информация за конференцията, която се провеждала в Казабланка.

Шумът, предизвикан от донесенията на Шеленберг, се заменя с объркване и недоумение. Кой е прав — Шеленберг, който е съобщил, че Чърчил е във Вашингтон, или японците, според чиито сведения той се намира в Казабланка заедно с Рузвелт? На фона на толкова противоречиви съобщения дали изобщо това, че са се срещнали, отговаря на истината?

Още на следващия ден, 28 януари, немците стигат до извода, че информацията от Токио е достоверна и че срещата става в Казабланка. Шеленберг се опитва да се измъкне с помощта на ново донесение, което уж току-що е било получено от Лисабон. Позовавайки се отново на португалски дипломатически източници и скалъпвайки подходяща за случая информация, той продължава да настоява, че Чърчил все пак е бил във Вашингтон, но само за да се присъедини към Рузвелт и заедно с него да отплава за Казабланка.

Португалският консул в Казабланка — твърди Шеленберг — на 26 януари съобщил на своето министерство, че Чърчил и Рузвелт са пристигнали в Казабланка заедно в обстановка на най-строга тайна.

Без да се задоволява с това, в желанието си да докаже колко добре е осведомен, Шеленберг съчинява поредното съобщение, което по-късно ще го постави в още по-неудобно положение:

Според сведения от Танжер — съобщава Шеленберг — англичаните, участвуващи в конференцията, са раздразнени от това че американците усилено лансират Жиро и са го включили в преговорите, докато на де Гол дори не са разрешили да пристигне в Северна Африка.

След три дни — на 1 февруари — в световния печат се появява официално съобщение за преговорите на Рузвелт и Чърчил в Казабланка и една фотография, на която те наблюдават как Жиро и де Гол се ръкуват на секретната пресконференция на 24 януари.