Ладислас Фараго
Играта на лисиците (8) (Епизоди от агентурната борба)

„Джони“ предава от „Голф-корт“

През нощта срещу 28 август 1939 г., няколко дни преди да започне войната, в специалния радиоцентър на абвера в Уолдорф, недалече от Хамбург, дежури поредната смяна от внимателно подбрани висококвалифицирани радисти. Центърът заема две бетонирани бомбоубежища с десетки звукоизолирани кабини. Във всяка от тях дежури радист с приемник, настроен на вълна с определена дължина. Единствената задача на Центъра е да поддържа радиовръзка с агентите на абвера, разпръснати из цяла Западна Европа. Абверът вече няколко дни се намира във военно положение.

В 4,30 сутринта на 28 август един от дежурните радисти, Хайнц Валенти, улавя в хаоса на атмосферните смущения и безбройните радиопредавания познатия почерк на агент, човек много раздразнителен и нетърпелив. Агентът настойчиво предава групи от по три букви — ALB SSD QRV. Това означава, че той има много спешно съобщение. Текстът му се оказва толкова променен от радиосмущенията, че Валенти успява да дешифрира само откъси от отделни фрази:

„… как… керван от кораби от резерва на военноморския флот тръгва от Протм… в Гибралтар в седем и тридесет…“

И все пак капитан Ритер от хамбургското подразделение на абвера е доволен. Това е първата, макар и неясна информация от неговия „Джони“ — особено важния агент на абвера номер А-3504, предадена от „Голф-корт“ (така на жаргона на служителите на абвера се нарича Англия), от затъмнената, сякаш мъртва къща в лондонското предградие Кингстаун, близо до парка Ричмънд, макар този район, в който живеят солидни жители на Лондон, да изглежда съвсем неподходящо място за подобни „тъмни“ дела.

 

 

„Джони“ или Артър Джордж Оуенс, роден през 1899 г. в Уелс, живее в Канада, а през 1933 г. се завръща в Англия, където някой си Хамилтън, собственик на фирма, се заинтересувал от неговото изобретение — акумулатори от нов тип, които биха могли да намерят приложение във военноморския флот. Хамилтън помага на Оуенс да създаде собствена фирма, занимаваща се с продажбата на някои от неговите изобретения. Доходите от нея позволяват на Оуенс да живее охолно с жена си и детето си в собствена къща в Хемстед, но тихият семеен живот не е за него. Жив, обаятелен и в същото време вероломен и продажен, той вечно се нуждае от средства за своите безразборни любовни връзки и за уиски, към което изпитва неумерено пристрастие. Той с удоволствие изпълнява ролята на търговски пътник на собствената си фирма и постоянно пътува, като посещава Холандия, където поддържа тесни делови отношения с гигантската фирма „Филипс“, до Белгия и Германия.

От деловите си пътувания Оуенс носи някои сведения с технически характер и безвъзмездно ги предава на британското военноморско министерство. В началото на 1936 г. той решава, че може да припечели нещо, ако получава за своята информация определено възнаграждение. Очевидно разузнавателното управление на щаба на военноморския флот намира искането на Оуенс за резонно и се изказва за редовното му използване за агентурна работа. Оуенс е представен на полковник Пил от „Интелиджънс сървис“ и последният го завербува.

Но скоро Оуенс започва да се разочарова от своите шефове поради високомерното отношение на Пил към него, но главно поради недостатъчното възнаграждение. Чувството за недоволство постепенно пробужда в него уелски национализъм и ненавист към англичаните, а по-късно и жажда за мъст.

Като шпионин Оуенс можел да предложи на немците много. Неговата фирма сключва няколко контракта с британското адмиралтейство и той има достъп там по всяко време, редовно посещава такива важни за немците обекти като експерименталните бази на военновъздушните сили във Фарнбъро и Хендън, знае някои от строго пазените тайни на военноморския флот и на военновъздушните сили на Великобритания. Немците, разсъждава Оуенс, още повече ще се заинтересуват от него, когато разберат, че той има приятели сред настроените като него уелски екстремисти, при това някои от тях на важни постове — например в авиационния завод „Шорт“ в Рочестър и в автомобилния завод „Ролс-ройс“ в Ковънтри. Той предполага, че може да се създаде от тях шпионска група, стига само да успее да се свърже с немците, без да предизвика подозрения у английското разузнаване.

За тази цел прекрасно подхожда съществуващият по това време в Лондон клуб за немските камериерки, готвачки и т.н., създаден от „Трудовия фронт на Германия“. Оуенс започва да посещава това заведение, уж за да се запознае със симпатични немски момичета, а в действителност с надеждата, че някой ще го свърже с немското разузнаване. И той не се излъгва. Директорът на клуба Фердинанд Брюнер е представител в Лондон на хамбургското подразделение на абвера, поддържа връзка с един от ръководителите на това подразделение — капитан Диркс, и се занимава с използване на немската домашна прислуга в къщите на жителите на Лондон за получаване на необходимата на абвера информации.

Оуенс споделя с Брюнер своята симпатия към Германия и разказва за своите пътувания до Хамбург и Кьолн.

— Не бихте ли могли — казва той — да ме препоръчате на някои от вашите приятели, които биха се съгласили да се срещнат с мен във вашата страна? Чувствувам се ужасно самотен, когато през дългите и скучни вечери кисна в хотелската си стая.

След известно време, когато Оуенс отново се отбива в клуба, Брюнер се приближава до него.

— Помолихте ме да Ви намеря приятели в Германия. Та аз изпълних молбата Ви, намерих Ви приятел. Той е като Вас инженер и много пътува. Предупредете ме, когато следващия път тръгнете за Брюксел, и аз ще Ви помогна да се срещнете. Той се казва Конрад Пайпер.

Оуенс не се съмнява, че Пайпер е човек на абвера. Той бързо си урежда едно делово пътуване до Брюксел и предполагайки, че всеки шпионин, за да си покачи цената, от самото начало трябва да направи „солидно впечатление“, отсяда и най-добрия брюкселски хотел „Метропол“. Оттук той се обажда на получения от Брюнер телефон и узнава, че Пайпер ще пристигне в Брюксел на следващия ден и ще отседне по „случайно“ съвпадение също в „Метропол“.

Срещата се осъществява, но Пайпер се ограничава със следното заявление:

— Моята фирма не ме е упълномощила да сключвам каквито и да било делови сделки, затова Ви препоръчвам да заминете за Хамбург и да се свържете с моята фирма. Ние търгуваме с електрически стоки и убеден съм, че ще се заинтересуваме от Вашите акумулатори, стига те действително да са толкова добри, колкото Вие твърдите. В Хамбург ще бъдете гост на нашата фирма. Обадете се, веднага след като пристигнете, и поискайте да Ви свържат с господин Мюлер. Той е нашият специалист по сухи батерии, а освен това е и много светски човек и ще се погрижи да прекарате приятно времето си.

В Хамбург Оуенс бива приет от „хер Мюлер“, който в действителност е капитан Диркс. Събеседниците бързо намират общ език, тъй като прекрасно разбират, че са необходими един на друг. Оуенс предлага услугите си на абвера и Диркс ги приема. След първата среща следват други — в Кьолн, в Брюксел, Антверпен, които Оуенс посещава във връзка с работата на своята фирма.

И все пак Диркс се отнася към Оуенс с известно подозрение, мисълта, че новият агент може да е изпратен от англичаните, не го напуска. Оуенс от своя страна решава максимално да ограничи връзките си с полковник Пил и да работи добросъвестно за немците.

С течение на времето подозренията на Диркс започват да се разсейват, той все по-добре опознава Оуенс и го счита за простодушен и искрен човек. Трезвен или пиян, Оуенс никога не крие своите многобройни пороци и малкото достойнства, своята англофобия и в края на краищата Диркс започва да му вярва дори без особена проверка. Наистина той му поставя няколко примитивни клопки, каквито обикновено се използват за разобличаването на шпиони или на изпратени от противника агенти, но Оуенс безупречно издържа изпитанието.

На срещите с Диркс Оуенс донася по някакъв „улов“; интересни клюки за високопоставени чиновници от адмиралтейството и Министерството на авиацията, много често техническа информация. Но това далече не е всичко, от което има нужда Диркс. Той се занимава основно с военноморско разузнаване, а Оуенс слабо се ориентира във всичко, което е свързано с военноморския флот на Англия, освен това връзките му в адмиралтейството се оказват повърхностни.

Затова пък Оуенс знае много за английската авиационна промишленост. Неговата фирма доста често изпълнява поръчки на Министерството на авиацията, той самият посещава някои строго охранявани бази на британските военновъздушни сили. На една от срещите Диркс идва заедно с един човек, който се интересува именно от това, с което Оуенс разполага в изобилие. Той го представя като „доктор Рантцау“ от експортно-импортната фирма „Райнхолд и К°“. Въпреки че Диркс и Оуенс прекрасно се разбират и между тях са се установили доста близки отношения, Диркс все още носи вече ненужната маска на бизнесмен.

Под името „доктор Рантцау“ се крие още един офицер от немското разузнаване — капитан Н. Ритер. От този летен ден на 1937 г. Оуенс започва да работи под негово ръководство, като се превръща според оценката на Ритер в първокласен агент.

Самият Ритер също води двойствен живот. За маскировка на разузнавателната си дейност той разполага с поне четири прикрития под формата на четири различни фирми, всяка от които има своя кантора в деловата част на Хамбург. Едната от фирмите се казва „Райнхолд и К°“ и Диркс представя Ритер на Оуенс именно като неин представител.

Ритер частично „замразява“ Оуенс, с други думи, препоръчва му да не проявява особена активност, преди да възникнат извънредни обстоятелства или война между Германия и Великобритания. Уговарят се, че ще се срещат само от време на време, когато Оуенс посещава Холандия, Белгия или Хамбург по работи на фирмата, а такива работи — за прикритие на техните връзки — ще се осигуряват, както и става по-късно, от немското разузнаване. Заминавайки за такава среща, Оуенс не трябва да взема със себе си никакви секретни материали, а всички събрани сведения да докладва устно. Разрешава му да прибягва до писмени съобщения само ако възникне необходимост незабавно да бъде предадена особено важна информация. За тази цел го снабдяват със специален шифър и с адреса на една „пощенска кутия“ в Хамбург.

Именно по този начин се осъществява връзката с Оуенс до края на 1937 г., когато на поредната среща той заявява, че може би ще бъде по-добре, ако засега Ритер го „замрази“ изцяло. Ритер приема предложението като разумно и се съгласява.

В действителност обстоятелствата, които принуждават Оуенс да подхвърли на Ритер такава мисъл, са твърде важни: пред него се появява реалната опасност от провал. Отношенията му с Пил окончателно се развалят и въпреки че полковникът няма сериозни основания да не се отнася с доверие към Оуенс, той все пак поставя на специалния отдел на Скотланд ярд задачата „за всеки случай“ да следи уелсеца.

На първо време в поведението на Оуенс не успяват да открият нищо подозрително, главно поради това, че епизодичното наблюдение се води само в Англия и не може да фиксира срещите му с Ритер зад граница. Но веднъж улавят едно писмо на Оуенс, адресирано до пощенска кутия № 629 в Хамбург. Само по себе си писмото изглежда безобидно — в него Оуенс определя среща на „доктор Рантцау“ и посочва деня. Но английското контраразузнаване знае, че пощенската кутия № 629 принадлежи на абвера, и това е достатъчно, за да се заеме сериозно с изпращача на писмото.

Не попречват на Оуенс да замине в чужбина, за да се срещне с „доктор Раитцау“, но сега вече не го изпускат от очи. Така англичаните получават безспорни доказателства за вината на Оуенс. Остава само да го арестуват, но Оуенс прави хитър ход. Той открива, че е под наблюдение, и решава, докато не е станало късно, „сам да си признае вината в Англия“. След като си уговаря среща с полковник Пил, той му разказва измислената по-рано в случай на провал басня. Ето как тя е изложена в справката, която английското контраразузнаване МИ-5 съставя във връзка с тази история:

„Сноу“ (прозвището на Оуенс в „Интелиджънс сървис“) съобщи, че на делова основа се запознал с немския инженер Пайпер и се е опитал да получи от него някаква информация. Първите предадени от немеца сведения не представлявали особен интерес, а за по-нататъшното заплащане на информацията Оуенс нямал пари. Тогава Пайпер му предложил да работи не за англичаните, а за немците. На разпита Оуенс заяви, че се е съгласил, но само за да се внедри в немското разузнаване в интерес на англичаните. След като взел съгласието на Оуенс, Пайпер му уредил среща със служители на абвера. Така Оуенс станал немски агент.

Разбира се, Пил не вярва нито на една дума на Оуенс и казва, че веднага ще издаде заповед да го арестуват като немски шпионин. Но в същата справка на МИ-5 четем:

При решаването на въпроса, дали „Сноу“ да бъде привлечен към наказателна отговорност, възникнаха определени трудности поради по-раншните му връзки със СИС и затова против него не са взети никакви мерки.

Нещо повече, разрешават му да напуска страната когато му хрумне, и също така свободно да се връща да се занимава с работите на своята фирма в Англия и в чужбина и дори както по-рано да носеща за секретните бази на военновъздушните сили. Тъй като той продължава да работи за СИС, сякаш нищо не е било специалният отдел на Скотланд ярд престава да го подозира в шпионаж.

Сега, разбира се „Сноу“ не изпраща писма в Хамбург на уговорения адрес, но връзките му с Ритер стават още по-тесни. Като удовлетворява молбата на Оуенс да го „законсервира“, Ригер не изисква от него никаква информация, но всеки път, когато се срещат в Германия, осигурява на своя помощник колкото иска развлечения с момичета с леко поведение и повече от обилно пийване.

През януари 1939 г. идва краят на „лудориите“ на Оуенс. По лично указание на Хитлер абверът се включва в подготовката за окупирането на Чехословакия, определено за март. Няма никакво съмнение, че наближава войната с Полша заради Данциг и „полския коридор“. Централният апарат на абвера, всичките му подразделения и отдели както винаги в кризисни периоди работят денонощно, съответни указания получава и цялата агентура по места, включително и в Англия. За усилване на шпионажа в Британските острови изпращат своевременно някои от най-добрите агенти, защото в случай на война това би било по-трудно осъществимо, а на „Джони“ съобщават, че наближава часът, когато ще трябва да се заеме сериозно с работа.

По време на срещите в Германия Оуенс е обучен на различни технически премъдрости на разузнаването в радиоделото. В края на януари 1939 г. Ритер му изпраща с дипломатическата поща портативна радиостанция последен модел. В съгласие с указанията от Берлин германското посолство в Лондон оставя куфара с радиостанцията в гардероба на лондонската гара „Виктория“, а квитанцията изпраща на „Джони“ на неговия нов адрес. По това време той вече е изоставил жена си и детето си в Хемстед и заедно с новата си жена, германка по произход, живее в Кингстън, район, удобен за разгръщане на шпионска дейност.

„Джони“ получава куфара с радиостанцията през февруари и без да чака по-нататъшни инструкции от Ритер, разгръща бурна дейност. В споменатата справка на МИ-5 (тя се, пази в делото на „Сноу“) твърде неопределено се казва:

От края на 1936 г. до началото на войната „Сноу“ работеше фактически само за немците. Това се знаеше но не са правени никакви сериозни опити да бъде ограничена дейността му…

В продължение на три години — от 1936 г. до 1939 г. — „Сноу“ работеше в Англия като резидент на абвера. Според думите му той убедил немците, че е създал мрежа от 12–15 подагенти. Най-вероятно тя е съществувала само в неговото въображение, въпреки че не можем да твърдим това с пълна сигурност.

Точно така! Под носа на СИС, МИ-5 и специалния отдел на Скотланд ярд „Джони“ създава в Англия голяма шпионска организация. Днес ние знаем за това от досието на „Джони“, което се е пазило в абвера, и от моите беседи с Ритер през 1967–1970 г. в Хамбург, по време на които му показах фотокопия от кореспонденцията му с Оуенс. Разбира се, успехът невинаги и не във всичко е съпътствувал Оуенс, но той съвсем не е измислял, когато е говорил за своята агентурна мрежа. По-точно тя се е състояла от уелски националисти-екстремисти е обхващала 35 важни във военно отношение пункта.

В началото на август, на последната преди войната среща с Ритер в Хамбург, Оуенс получава съгласието на абвера да осъществи разработената от самия него твърде необичайна комбинация. В случай на успех той би могъл да предава на немците шпионски сведения, без да предизвиква никакви подозрения. И наистина Оуенс не само цели две години след началото на военните действия безнаказано работи зад гърба на английското контраразузнаване, но и фактически го превръща в свой съучастник, който му помага да снабдява абвера с важна информация въпреки създадените от войната бариери.

Оуенс пристъпва към осъществяването на своя замисъл наскоро, след като се връща от Хамбург в Кингстън. Съгласно указанията на Ритер той бил длъжен да изпробва получения радиопредавател веднага след като чуе по немското радио една от своите любими песни, изпълнена два пъти под ред. Песента прозвучава в полунощ на 28 август, а в 4.30 Оуенс за пръв път излиза в етера.

За втори път Оуенс сяда зад своя предавател в 4,15 на следващата сутрин. Този път той предава много подробна метеорологическа информация, с всички данни, които биха могли да потрябват на военновъздушните сили и на военноморския флот на Германия: времето в Англия със сведения за температурата, атмосферното налягане, тавана на облачността, видимостта, валежите, направлението и скоростта на вятъра.

По-нататък, освен двата редовни радиосеанса в денонощие, със сведения за времето „Джони“ започва да излиза в етера, често пренебрегвайки конспирацията, веднага щом се появи такава необходимост. Освен метеорологическите прогнози за времето, той предава известна военна информация, главно за разгръщането на британските военновъздушни сили, а също така и сведенията, които получава от своите подагенти, работещи на 35 различни места във Великобритания.

Само след три седмици „Джони“ доказва, че е способен на повече, отколкото да събира информация за броя на изтребителите на едно или друго летище или за появяването на заграждения от бодлива тел, например в Дувър. Веднъж, нарушавайки всички правила за безопасност, които немското разузнаване го е задължило строго да спазва (конкретно, било му е забранено да предава повече от 400 букви наведнъж), той, цитирайки един холандски инженер от филиала на фирмата „Филипс“ в Англия, предава следното съобщение:

По цялото английско и шотландско крайбрежие се монтират ултракъсовълнови радиостанции за наблюдаване на приближаващи вражески самолети. Твърдят, че уредите в тези радиостанции откриват намиращите се във въздуха самолети, изпращайки насочени и отразяващи се радиовълни, което позволява да се определи разстоянието до самолетите… Подобни радиостанции вече действуват в Сафълк, Есекс и Кент. Те лесно могат да се идентифицират по стоманените или дървени антени с височина 350 и 240 фута. Другите станции се строят… Опитвам се да получа подробности…

Това е информация от изключителна важност. Става дума за една от тайните, която най-добрите технически специалисти на абвера и на разузнавателното управление на Луфтвафе отдавна вече се мъчат да разгадаят. От 1938 г. англичаните трескаво работят над усъвършенствуването на радиолокатора като най-сигурен уред в системата на ПВО. От своя страна немците също така упорито се опитват да разберат дали някои от радиолокационните станции не функционират. Те и отпреди знаят за установките, за които Оуенс споменава; нещо повече, германските разузнавателни самолети ги фотографират от голяма височина още в началото на 1939 г. Но немците нямат никакви сведения нито за това, докъде англичаните са стигнали с радиолокатора, нито за степента на готовност на радиолокационните станции.

Съобщението на „Джони“ предизвиква в абвера ефект на избухнала бомба, тъй като той категорично потвърждава, че три от тези станции вече функционират, т.е. установява това, което не са успели да научат нито с помощта на електронно разузнаване, нито чрез фотографиране. Като прочита радиограмата на Оуенс, Канарис заявява, че едва ли германското разузнаване ще получи някога друга толкова ценна информация.

На 4 септември поданиците на вражеските държави, които живеят в Англия, и всички заподозрени в нелоялност или във връзки с противника получават нареждане да се явят в полицията, за да бъдат подложени на проверка в един от 120-те специални трибунала. От 74-те хиляди чужденци, подложени на проверка, 600 са обявени за „съмнителни“ и са интернирани, 6800 — за „недостатъчно сигурни“ и са лишени от права.

Ръководството на английската служба за сигурност представя желаното за действително, когато изразява увереността си, че с помощта на подобни мерки е успяло да обезвреди цялата германска агентура в Англия. Освен „Джони“ чрез „пощенски кутии“ в неутралните страни с абвера започват да се свързват и други агенти — например У-3529 (една жена от Борнмут), А-3527 (млад англичанин от немски произход, завербуван на времето от Диркс), неговият брат — А-3528, и други.

На 4 септември, същия ден, когато всички поданици на вражеските държави и заподозрените трябва да минат през „ситото“ на специалните трибунали, „Джони“, след като завършва поредния радиосеанс, в 8 часа сутринта се обажда в Скотланд ярд и моли някой от сътрудниците да се срещне с него на гарата „Ватерло“. На срещата идва инспекторът от специалния отдел Хейгън. Очевидно Оуенс предизвиква у инспектора някакви подозрения и той го арестува. Едва попаднал в затвора, „Джони“ поисква незабавно да го свърже с полковник Пил от „Интелиджънс сървис“ и да повикат представители на МИ-5. На пристигналите сътрудници на контраразузнаването той заявява, че иска да им даде своята радиостанция, и посочва мястото, където тя се пази в неговата квартира. Наистина намират там радиостанцията, докарват я в затвора и… с извинения освобождават Оуенс — естествено след като той демонстрира работата и, свързвайки се от килията с радиоцентъра на абвера в Уолдорф. Така започва замислената от Оуенс комбинация.

Дори най-дръзкият шпионин разбира с какъв риск е свързано всяко излизане в етера. След като получава на 28 август сигнала на Ритер да започне радиовръзката, Оуенс излиза в етера не толкова, за да изпробва радиостанцията, колкото да провери ефективността на английското контраразузнаване. Всичко минава успешно. Ако англичаните засекат предаването, разсъждава Оуенс (а днес ние знаем, че това не се случило), но не предприемат нищо, значи трупат улики срещу него.

И именно тогава Оуенс решава да започне своята сложна игра, един от чийто епизоди е сцената в затвора. „Джони“ знае че ако агентите на абвера признаят вината си и доброволно предадат радиостанциите си, английските органи за сигурност обикновено ги считат за искрено разкаяли се и не ги подлагат на преследване или ги превербуват, за да предават невярна информация на немското разузнаване. Като се обезопасява по такъв начин, той разчита безпрепятствено да събира необходимата на немците информация — лично или чрез своята агентура — и да я предава на абвера по по-сигурен начин, отколкото чрез радиограмите, които могат да бъдат и засечени, и дешифрирали.

По това време в управлението на английското контраразузнаване вече работи тъй нареченият „комитет ХХ“, т.е. комитет по дезинформация (на английски „to double cross“ — „Два хикса“ или „два кръста“ — при употреба в глаголна форма означава „излъгвам“, „измамвам.“ — Ред.). Той е създаден със съгласието на централното бюро по дезинформация при кабинета на министрите на Англия. Ръководи се от майор Робъртсън, който до края на войната отговаря за всички радиоигри с противника.

Според признанието на един от ръководителите на „комитет ХХ“ — радиосеансът на „Сноу“ от затвора изиграва изключително важна роля в започнатите от англичаните радиоигри с абвера. И МИ-5, и МИ-6 (така сега се нарича СИС) ни най-малко не се съмняват в честността и искреността на Оуенс и виждат в негово лице особено доверен агент-двойник, който работи само за англичаните. Решено е да се продължи постоянната радиовръзка с немците чрез неговата радиостанция и да им се предава дезинформация с умело вмъкнати в нея истински сведения, за да й се придаде вид на достоверна или поне вероятна. Наистина самият Оуенс постепенно е отстранен от работа с телеграфния ключ и е заменен от грижливо подготвен радист, обучен безпогрешно да имитира радиопочерка на „Джони“.

Но скоро английските господари на „Сноу“, проявявайки необяснимо доверие към човек с толкова подозрително поведение, отиват още по-далече. За предаването си от килията на затвора Оуенс избира текст, който изглежда на англичаните загадъчен:

Трябва незабавно да се срещна с вас в Холандия. Ще донеса съобщение за времето. Съобщете по радиото град и хотел. Уелс е готов.

В отговор на недоумяващите въпроси Оуенс обяснява, че Ритер очаква от него съобщения за времето в Англия, а освен това иска да бъде установена връзка с уелските екстремисти, които биха могли да бъдат използвани „специални задачи“. Що се отнася до искането за срочна среща в Холандия, то единствената възможност да се докаже на Ритер, че при Оуенс всичко е благополучно, е да бъдат продължени личните контакти с абверовеца. Белгия и Холандия засега са неутрални. Той, Оуенс, непременно трябва да пътува по работа на своята фирма до Ротердам и Антверпен. Защо пък да не му разрешат по време на тези пътувания да се среща с Ритер и да доставя допълнително дезинформация на „наивните“ немци?

Англичаните приемат доводите на шпионина като съвсем логични. Английското контраразузнаване не само се съгласява да бъдат възобновени деловите пътувания на Оуенс, но окончателно убедено в неговата честност и преданост, фактически ги организира и заплаща всички разходи.

Ритер получава съобщението на „Джони“, предадено от затворническата килия и му определя среща на 28 септември в Антверпен. В живота на Оуенс започва невероятен период, в реалността на който е трудно да се вярва, действието сякаш се развива не в живота, а на страниците на шпионски роман. Той едновременно работи и за англичаните, и за немците, при това нито една от страните не знае с какво се занимава той на територията на противника и само с по-голямо или по-малко доверие изслушва отчетите му.

От време на време Оуенс допуска по някоя грешка, в което няма нищо страшно при такъв обем на работата да ръководи увеличаващите се операции на фирмата и да обслужва двама различни господари; да помни и да не бърка всичките си измислици и хитрини; да бъде „Сноу“ при англичаните и „Джони“ при немците; да води три съвършено различни начина на живот — на бизнесмен, шпионин на едните и шпионин на другите. И въпреки това той успява благополучно да се измъкне от всевъзможните усложнения, при това така ловко, че всички остават доволни и са в блажено неведение за истинския характер на бурната му дейност.

Оуенс изчезва от Лондон сутринта на 28 септември и след няколко часа вече се среща с Ритер в Антверпен в конспиративна квартира. На въпроса на Ритер, как англичаните са му разрешили да напусне страната във военно време, Оуенс отговаря, че операциите на неговата фирма в Белгия и Холандия са били признати за важни за военните усилия на страната и за получаването на така необходимата й твърда валута. Ритер не се усъмнява.

И веднага, по време на срещата, без да обяснява на Ритер, че съобщенията, които той е предал от Англия, са подготвена от МИ-5 дезинформация, Оуенс се заема отново да ги редактира, като отсява измислиците и лъжата и оставя само истинските факти. Подобни операции той прави и по-нататък, на следващите срещи, като по такъв начин използва английското контраразузнаване, за да снабдява врага с важна информация. На 22 октомври например, на поредната среща, този път в Брюксел, освен другата ценна информация Оуенс съобщава на Ритер: местонахождението на щаба на военновъздушните сили на английския експедиционен корпус във Франция — недалече от Страсбург; разположението на аеростатните заграждения, прикриващи центровете за връзка на военновъздушните сили и военноморския флот на Великобритания — край Портсмут; разположението и количеството на прожекторите части, придадени към бреговата отбрана в Уест Хартълпул; местонахождението на складовете на военновъздушните сили в Дидкот с три хиляди двигателя и данни за бързото им откриване от въздуха; описание на някои методи за защита против подводници, прилагани от британските ескадрени миноносци, и тактиката за използване на противоподводни бомби.

Срещите на шпионина с неговия германски шеф са от полза и за англичаните. Работата е там, че МИ-5 по това време почти не се занимава със събиране на информация, а се ограничава с изпълнението на контраразузнавателни функции, т.е. с откриване и ликвидиране на агентите на германското разузнаване. Безчестен, егоистичен и жесток, Оуенс напълно задоволява английското контраразузнаване дори само с това, че без да се замисля, доносничи срещу своите помощници и колеги, като ги обрича на бесилка и разстрел. Той съвсем не се вълнува от това, колко вече е предал и колко още ще предаде.

На срещата в Брюксел Ритер му предлага да изпълнява и функциите на свръзка с някои агенти на абвера в Англия и Оуенс без колебание се съгласява, съобразявайки веднага, че пред него се открива допълнителна възможност да удължи своето двойствено съществуване, макар и с цената на живота на другите. Ритер му предава няколко микрофилма, всеки с размерите на пощенска марка, които съдържат указания за агентите на абвера А-3527, съобщава му адреса и добавя:

— Имаме сигурна „пощенска кутия“ в Борнмут. Със собственичката му — агент У-3529 — поддържаме връзка чрез Испания и Швейцария. В интервалите между нашите редовни срещи при необходимост ще се свързваме с вас чрез нея и пак чрез нея ще ви изпращаме пари в неотложни случаи.

Оуенс се връща в Лондон и отново се превръща от „Джони“ в „Сноу“. За доказателство на своята „честност“ и „преданост“ той тутакси предава на комитета по дезинформация филмите, предназначени за А-3527, и всички данни както за него, така и за У-3529. Контраразузнаването остава особено доволно, защото тези двама шпиони са му съвършено неизвестни. Единият от тях — А-3527 — успяват да превербуват и той става един от агентите на комитета по дезинформация под прозвището „Чарли“. Жената на Борнмут — агент У-3529 — бива арестувана, но по-късно освободена.

 

 

През януари 1940 г. Хитлер заповядва на Йодъл незабавно да започне подготовка за окупацията на Норвегия. След две седмици специална група от щабни офицери завършва работата. Операцията получава кодовото название „Wezer exercise“ („Маневри Везер“). Подготовка за десант в Норвегия се води и в Англия, но ако за немците това не представлява секрет, то англичаните знаят само за техните намерения, но не и детайлите на плана им.

По същото време разузнаванията на страните от Източна Европа започват да получават сведения за концентрацията на части на хитлеристката армия в Словакия. Немският военновъздушен аташе в Унгария заявява на началника на унгарското военно разузнаване, че вермахтът се готви да влезе в Румъния, „за да не попадне нефтодобивната промишленост в Плоещ в ръцете на англичаните“. Тази информация веднага е съобщена на заинтересованите страни, включително и на Англия, чрез британския посланик в Будапеща.

Изглежда съвършено очевидно, че поредният обект на хитлеристката агресия ще бъде Южна Европа. В действителност и заявлението на „изтървалия се“ немски аташе, и другите „факти“, които сякаш потвърждават думите му, са елементи на внимателно разработена от абвера кампания по дезинформация, целеща да осигури онази внезапност, която в плана на Йодъл се разглежда като задължително условие за успеха на норвежката авантюра.

На 9 април 1940 г. челните части на хитлеристкия вермахт осъществяват десанта в Норвегия, а на 10 април Чърчил в разговора с военноморския министър на Великобритания Паунд тъжно признава, че немците „са изпреварили, изненадали и надхитрили Англия“.

Но могат ли немците наистина да „изненадат и надхитрят“ англичаните, да „скрият“ от тях своята експедиционна армия от шест пехотни дивизии, повече от хиляда самолета и седемдесет и четири бойни кораба? Разбира се че не! Английският военноморски аташе в Дания своевременно информира британското адмиралтейство за концентрацията на немски войски, предназначени за завземането на Нарвик; на 6 април разузнавателни самолети на военновъздушните сили откриват немски военнотранспортен кораб на път за Норвегия; на 7 април въздушното разузнаване съобщава, че една ескадра на противника се движи в същото направление; 12 часа преди нахлуването адмиралтейството научава, че полската подводница „Орел“ е торпедирала немския военнотранспортен кораб „Рио Де Жанейро“; при това немските войници, които са се спасили, признават, че са държали курс към Берген. Постъпват и други сигнали, които би трябвало да накарат англичаните да са нащрек, още повече че някои от тях са свързани с дейността на Оуенс.

„Джони“ продължава редовно да се среща с Ритер. Така на 18 и 19 декември 1939 г. в Антверпен той предава на абверовеца подготвената от МИ-5 дезинформация, но както винаги я допълва с истински сведения, включително с данни за местонахождението на склад на военновъздушните сили. На една от срещите през февруари 1940 г. „Джони“ съобщава на Ритер много важна за немците новина: успял да завербува сътрудника на МИ-5 У. Ролф. Последният сега го снабдява с ценна информация за работата на английските служби за сигурност и вече е издал няколко холандци и белгийци — агенти на английското разузнаване в Европа. Ритер отменя поредната среща, определена за 5 април в Брюксел, защото е включен в подготовката за окупацията на Норвегия и участвува в разработването на срочните мероприятия, свързани с Холандия — следващия обект в плановете на Хитлер. Като отменя срещата, Ритер съобщава, че не може да се срещне с „Джони“ през април, и му препоръчва да се въздържи от пътувания в Европа, тъй като през периода между 1 април и края на месеца се очакват важни настъпателни операции.

Твърде откровеното заявление на Ритер интересува английските господари на „Сноу“ и те настояват той да замине за Брюксел, за където побързал да се отправи и Ритер. Това става на 6 април, три дни преди десанта на немците в Норвегия и пет седмици преди нахлуването им в Холандия и Белгия.

Ритер направо казва на „Джони“, че сегашната им среща може да се окаже последна за неопределено време, ако не си намерят някое по-безопасно място, незасегнато от войната. В най-близко бъдеще щяло да започне голямо настъпление на запад, което ще погълне всички градове на досегашните им срещи.

— Вие имате предвид Брюксел и Ротердам? — пита „Джони“. — Вие готвите…

— Съвсем скоро единственото място, където ще можем да се срещаме — прекъсва го Ритер, — ще бъде някой пиратски кораб някъде по средата на Ламанш.

Това прозвучава като шега, но Ритер не се шегувал.

Още по-сериозен се оказва друг сигнал за надвисналата над Норвегия беда. Радистът, който заменя „Джони“ на неговата радиостанция, забелязва, че радиообменът между центъра за връзка на абвера в Уолдорф и немския шпионски кораб „Видмар“, непрекъснато кръстосващ край бреговете на Норвегия, все повече се увеличава.

Англичаните просто игнорират и този, и всички останали тревожни факти, без да направят никакъв опит да получат чрез „Сноу“ изчерпателна информация.

А след това настъпват събития, които рязко променят цялата обстановка. На 10 май, един месец след окупацията на Норвегия, хитлеристката армия започва на запад настъпление на широк фронт — от бреговете на Северно море до южните граници на Люксембург. Само за една седмица „Джони“ се лишава от всичките си европейски бази — на 14 април в резултат на бандитско нападение на фашистката авиация е разрушен Ротердам, на 17 април са окупирани Антверпен и Брюксел. Изглежда, че по-нататъшните срещи между Ритер и Оуенс са невъзможни.

Пред лицето на тези ужасни събития английските разузнавателни служби търсят каквато и да е възможност, за да се ориентират в стремително променящата се обстановка. И тук отново на преден план излиза фигурата на „Сноу“. Изглежда привлекателна възможността Оуенс да бъде използван не само за получаване на информация от неговите господари от абвера, но и за още по-дълбоко внедряване в немското разузнаване, което е абсолютно важно, защото без съмнение абверът ще се опита да използва създалата се в Европа военна обстановка, за да разшири шпионската си база в Англия.

Връзката между „Джони“ (по-точно между радиста, който работи под негово име) и Ритер поради военните обстоятелства се поддържа само по радиото и затова се правят опити да се възстановят личните им контакти.

Със съгласието на МИ-5 Оуенс избира за място на срещата Лисабон и обяснява, че немецът, според неговите собствени думи, може да пристигне във всяка точка на Европа. А на Ритер той ще каже, че е решил да посети столицата на Португалия с надеждата да намери нова клиентела за своята фирма на мястото на изгубената в Холандия и Белгия. На 9 май изпращат на Ритер следната шифрована телеграма:

Разполагам със секретни документи. Трябва да ги връча лично. Поисках изходна виза, желателно за Лисабон.

Ритер възлага на „Джони“ приблизително същите надежди, каквито англичаните на „Сноу“, още повече че интересът на абвера към Англия нараства правопропорционално на скоростта, с която хитлеристките танкове наближават Ламанш. Той отклонява срещата в Лисабон и предлага съвсем фантастичен план за контакт в Северно море, при това предлага на „Джони“ да дойде с траулер, а самият Ритер ще бъде доставен с подводница или хидросамолет!

Това предложение, предадено в Лондон, смайва англичаните не толкова със своята нелепост, колкото със сложността си, но една среща дори в мъгливото и бушуващо Северно море е по-добра, отколкото изобщо никаква, затова те са принудени да се съгласят. „Джони“ предава на Ритер по радиото, че смята да тръгне с траулера на един сигурен уелски рибар от Гримсби, а след няколко дни съобщава, че окончателно се е уговорил с него, и моли да бъдат указани времето и точните координати на мястото за среща в открито море.

В отговора, получен на 16 май, Ритер определя срещата в полунощ на 21 или 29 май и предава координатите на едно място южно от Догер-банк.

Английското контраразузнаване избира за „Джони“ траулера „Барбадос“, но това не е всичко. На последната среща с Ритер през април Оуенс е обещал да го запознае с един от своите подагенти и сега немецът предлага на „Джони“ да вземе със себе си този човек, като смята след това да го прехвърли в Хамбург за подготовка за диверсионна работа. На английското контраразузнаване предстои да намери сигурен партньор за Оуенс, но без последният да знае, че този партньор има някакви контакти с МИ-5. Изборът пада на един от осведомителите на лондонската полиция, дребния криминален престъпник с прякор „Бисквитата“. Уелските приятели на Оуенс (също агенти на контраразузнаването) „случайно“ ги срещат и запознават и „Бисквитата“ охотно се съгласява да придружава своя нов приятел по време на пътуването, а след това да замине за Германия, за да бъде обучен на „специалността“, която има предвид Ритер.

На 19 май „Джони“ и „Бисквитата“, който се представя под името Сам Маккарти, своевременно тръгват с траулера към мястото на срещата.

„Бисквитата“ естествено е в течение на нещата. Сега вече сам агент на английското контраразузнаване, в процеса на подготовка за експедицията в Северно море той започва да мисли, че Оуенс честно работи за МИ-5, но с нейно знание е свързан с абвера и доставя на немците дезинформация.

По време на пътуването Оуенс непрекъснато пие — според неговите думи така се лекува от морска болест. Веднъж, след като си е пийнал уиски както обикновено, той изтървава пред Маккарти, че само се преструва на агент-двойник на МИ-5, а в действителност работи само за немското разузнаване. Това признание изплашва до смърт „Бисквитата“. Той не се съмнява, че Оуенс без колебания ще го предаде на немците, щом само заподозре в негово лице агент на английското контраразузнаване. Вечерта на 20 май „Бисквитата“ заключва пияния Оуенс в неговата каюта и заповядва на капитана на траулера да се върне в Гримсби.

Точно в определения час Ритер пристига на уговореното място с хидросамолет и след като не намира „Джони“, се завръща в Хамбург. Тук вече го чака телеграма. В нея се казва: „Принуден съм да се въздържа от пътуването. Капитанът е под наблюдение. Следват подробности.“

А в действителност Оуенс си има големи неприятности. След като получава донесението на „Бисквитата“ за признанието на пияния Оуенс, контраразузнаването възлага на полицията в Гримсби да арестува „Сноу“ веднага, щам той слезе от траулера. При арестуването у него откриват не само секретни материали, които той без знанието на англичаните смята да предаде на немците, но и няколко съобщения на завербувания от него Ролф за работата на МИ-5.

Изглежда, че този път „Сноу“ напълно е разобличен като предател и че неговата кариера е приключена. Но ако Ролф се самоубива (както по-късно разбрах, в абвера той се води като агент А-3524), то Оуенс с неговата наглост и дързост не се отказва от опитите да се измъкне от това на пръв поглед безнадеждно положение. Възползвайки се от това, че „Бисквитата“ не се отличава с особена съобразителност, и че освен това окончателно се е объркал под градушката от обвинения на Оуенс, „Сноу“ започва настойчиво да твърди, че е взел всичките секретни материали със себе си заради собствената си безопасност, тъй като се страхува от предателство от страна на Маккарти. На него, философствува Оуенс, не му харесва прекалено горещия стремеж на Маккарти да стане диверсант, той започнал да подозира, че Маккарти е агент на Гестапо, изпратен от немците със задачата да го предаде по време на срещата в морето. И именно за този случай той взел със себе си секретните материали, за да докаже с тяхна помощ на Ритер, че е невинен.

Колкото и да е невероятно, сътрудниците на английското контраразузнаване очевидно са повярвали на Оуенс, още повече, че вече смятали да се откажат от услугите му, веднага щом успеят да презавербуват агента, изпратен от Ритер, да замени „Джони“.

На една от предишните срещи Ритер е съобщил на своя агент, че подготвя в Белгия един южноафриканец, който да го замени в Англия, щом там обстановката стане опасна за Оуенс.

Сега от името на „Джони“ изпращат на Ритер няколко тревожни телеграми, които в различни варианти повтарят телеграмата от 31 май, в която се казва: „Започвам да се опасявам. Кога ще пристигне южноафриканецът?“

В началото на юли 1940 г. абверът, откликвайки на отчаяните молби на „Джони“, се опитва да прехвърли в Англия южноафриканеца и още двама агенти. Те слизат на сушата от една яхта в южната част на Ирландия, но са арестувани, преди да успеят да продължат пътя си.

 

 

Лятото на 1940 г. е един от най-обърканите и противоречиви периоди в сложната кариера на Оуенс като агент-двойник. Сега и едната, и другата страна се съмняват дали е целесъобразно да го използват по-нататък. Английското контраразузнаване се опасява, че неявяването на Оуенс на срещата в морето може да разколебае доверието на Ритер към него и немците могат да се откажат от безценен канал за връзка. Пък и в самата МИ-5 „епизодът в Северно море“, както там наричат несъстоялата се среща, предизвиква определени съмнения в искреността на Оуенс. Но след известно време подозренията и опасенията по негов адрес отпадат. Малко пресилено е решено, че „всичко, което се е случило, се дължи главно на взаимно недоразбиране мотивите на поведение и методите на работа на «Сноу» и «Бисквитата»“. МИ-5 решава да продължи играта, още повече че телеграмите, които Оуенс получава от Хамбург, не дават ни най-малък повод да се подозира, че Ритер е изгубил доверие към него.

Немците подготвят светкавична въздушна война против Англия. В началото на август „Джони“ получава специална задача: всяко денонощие между полунощ и 2,30 ч. сутринта да предава сведения за времето и колкото може по-често да съобщава за резултатите от бъдещите немски въздушни нападения. „Джони“ се заема за задачата с такова усърдие, че дори ако у Ритер е имало някакви съмнения, то сега те трябва окончателно да се разсеят. Наистина някои от донесенията на „Джони“, предадени непосредствено преди нападенията, учудват със своята неяснота и противоречивост — в тях сякаш се отразяват нерешителността и съмненията на двете страни. Така например след точните данни за времето, температурата, силата и посоката на вятъра и т.н. следва съобщение за недостига на краве масло или за повишаване цените на обувките, а след това идва делова информация за бреговите укрепления и заграждения в Дувър, Фолкстън, Фарнбъро и Плимут, при това мощността на укрепленията, например в района на Дувър, е явно преувеличена. В друго съобщение се казва, че опълченците са получили „хиляди автомати“. С телеграмата от 14 август безименните автори, които се трудят от името на „Джони“, така се престарават, че едва не се издават. В нея се казва: „Щабът за вътрешна отбрана е нащрек. Големи войскови части са готови да отблъснат десанта.“

Но ето че започват въздушните бомбардировки и към абвера едно след друго летят съобщенията на „Джони“ за техните последствия. На 18 август той предава по радиото за нападението срещу Кройдън: „Изгоря един резервоар с нефт, разрушени са заводът за уреди и пистата за кацане.“ Тази телеграма е последвана от други: „Уимбълдън е разрушен“; „В Мортън — Мелдън горят стотици къщи, гарата и заводите“, „Летището в Бигинхил е разрушено“, „По време на нападението срещу завода Викърс в Удбридж изгоря монтажният цех, има седемдесет души убити“; „Горят корабостроителницата «Алберта» в Силвъртаун, складовете и резервоарите с нефт“; „На авиационния завод «Шорт» в Рочестър изгоряха седемдесет и пет самолета“ и т.н.

Оуенс няма никакво отношение към нито една от тези телеграми, всичките те са съставени от комитета по дезинформация на МИ-5.

Но каква цел преследват англичаните, като доставят на врага такава подробна информация? Като манипулира със сведенията за резултатите от нападенията, като ги доставя на немците чрез двойни агенти, като позволява те да се „промъкват“ на страниците на вестниците в неутралните страни и като ги „пробутва“ на чуждестранните журналисти и дипломати, английското разузнаване се опитва да контролира избора на обектите, които се подлагат на ударите от немските военновъздушни сили. Този замисъл се осъществява в широки мащаби и под личното ръководство на Чърчил.

Чудовищният план на министър-председателя на Англия се състои в това, да се отвлече вниманието на хитлеристката военна авиация от обектите със стратегическо значение и да бъде насочено към второстепенни в стратегическо отношение райони, като с помощта на дезинформация бъде внушено на противника, че те са по-важна цел за бомбардировки. При избора на такива обекти за отвличане на вниманието Чърчил проявява изключителна жестокост, тъй като в огромното болшинство от случаите това са жилищни райони, в които живеят почти изключително работници.

Изпълнявайки тази стратегическа задача, комитетът по дезинформация преследва още една макар и странична, но въпреки това не по-малко важна тактическа цел: да усили доверието на немското разузнаване към Оуенс и да укрепи неговото положение в абвера. Работата е там, че на Оуенс предстои да изпълни отговорно поръчение — да се опита отново да пробута на Ритер агент на МИ-5, който да бъде внедрен в абвера. Този агент трябва да узнае за немското разузнаване всичко, което е възможно, и да се върне в Англия.

Но може ли все пак да се вярва на Оуенс? Рискът е твърде голям. Освен че в случай на провал в ръцете на немците могат да попаднат някакви сведения за МИ-5 и за нейните методи на работа, на карта се поставя и един човешки живот. Ако Оуенс разкаже на Ритер за замислената операция, хитлеристите ще унищожат подставения агент. Служителите от комитета по дезинформация, които поддържат връзка с Оуенс, решават, че той няма да ги предаде. Самият Оуенс, въпреки че започва да проявява признаци на физическа и нервна умора и от време на време отваря дума за желанието си да се оттегли на почивка и да замине за Канада, все пак се съгласява да изпълни последната задача.

Планът на комбинацията е окончателно разработен след неуспеха в Северно море. „Бисквитата“, спътникът на Оуенс от предишното пътуване, получава указание да се подготви за ново пътешествие — този път под името Джек Браун, дезертьор от британските ВВС. Поставя му се задачата да спечели доверието на немците и да се внедри в тяхното разузнаване. Предвижда се комбинацията да бъде проведена на два етапа. През първия етап Оуенс трябва по предварителна уговорка да се срещне с Ритер в Португалия и да съобщи, че е готов да достави кандидата за вербуване, т.е. Браун, на втория — да доведе самия Браун и да го остави да действува по-нататък в съответствие с плана.

В началото на юни 1940 г. към обичайната телеграма за времето Оуенс добавя: „Поисках изходна виза. Разполагам със секретни документи, дислокацията на ВВС. Кога можем да се срещнем?“ Ритер незабавно отговаря, че определя среща в Лисабон. Ежедневно от 26 до 30 юни в 11 часа сутринта Оуенс трябва да седи в определено кафене на ъгловата масичка с голяма чаша лимонада в едната ръка и лондонския „Таймс“ в другата. Оуенс пристига в Лисабон на 30 юни. Свръзката на Ритер Карлос го идентифицира в кафенето и го завежда при Ритер в конспиративната квартира.

Това е първата им среща за последните няколко месеца, наситени с толкова бурни събития. Отначало двамата се чувствуват малко напрегнато. Ритер е учуден, че въпреки военното време „Джони“ е успял толкова лесно да получи изходна виза и да намери билет за параход. Това кара немеца да бъде нащрек.

„Джони“ сякаш чете мислите му. Очевидно решавайки, че сега, когато се готви да завърши шпионските си похождения, може и да не се безпокои за по-нататъшните си отношения с Ритер, Оуенс му признава, че е станал английски агент.

— Не можех да постъпя иначе — обяснява той. — Отначало се надявах да уговоря един познат моряк да ме качи на кораба без билет, но това се оказа невъзможно, без разрешение не можех дори да се приближа до пристанището. Тогава реших да предложа услугите си на английското разузнаване, но само привидно. Отначало сътрудниците на разузнаването се отнесоха към мене с подозрение и аз не мога да ги обвинявам за това. Тогава започнах да им говоря за своя патриотичен дълг да помогна с нещо на разузнаването, тъй като съм стар за служба в армията. Но не ми се наложи да говоря дълго; разузнавачът, който се занимаваше с мене, изведнъж направо ми каза, че аз работя за нацистите. След това добави: „Ако бъдете откровен, може би ще мога да ви помогна.“

„Джони“, според неговите думи, не скрил отношенията си с Ритер. Това заинтересувало разузнавача и той попитал: „Не бихте ли могли да се срещнете някъде с него, например в Казабланка?“

Той, „Джони“, отговорил, че според него по-просто би било да се уреди такава среща в Мадрид или Лисабон, и разузнавачът веднага се съгласил.

— Та ето така се оказах тук — завършва Оуенс.

— Поразителна история! — иронично отбелязва Ритер.

— Докторе! — обидено възкликва „Джони“. — Вие трябва да ми вярвате! Нима не заслужих това с продължителната си работа за Германия?! Нима някога съм ви подвел или излъгал?!

„Джони“ веднага предава на Ритер донесените в Лисабон материали — фалшификацията, подготвена от английското разузнаване специално, за да бъде връчена на абверовеца, и истински материали — образец от нова сплав за производство на снаряди.

— Но това са дреболии — заявява „Джони“. — Имам нещо, което ще Ви порази. Мога да Ви доведа един разжалван офицер-летец, той ще Ви разкаже всичко, което поискате да узнаете за английските ВВС.

Примамката е подхвърлена и Ритер се улавя.

Необходимо е известно време, за да бъде организирана следващата среща, на която Оуенс трябва да пристигне вече с „летеца“. След като получава съобщението на „Джони“, че последният е готов да изпълни обещанието си, Ритер изпраща в центъра на абвера следната телеграма: „BUK «3504» съобщава… неговият емисар ще пристигне на 24 или на 26 в столицата на страна 18.“

Емисарят е „Бисквитата“, който се подвизава и под името на Сам Маккарти, и в ролята на офицера-летец Джек Браун, а „страна 18“ за абвера означава Португалия. В една от предишните телеграми Оуенс характеризира Браун като „стопроцентов приятел“.

„Джони“ се появява в Лисабон на 26 септември бледен, треперещ и отслабнал по време на плаването в бурно време. Той пристига сам.

— А къде е Вашият „стопроцентов приятел“? — пита Ритер.

— Решихме да плаваме с различни кораби, за да не предизвикаме подозрение. Не се безпокойте, докторе. Аз винаги държа на думата си. Джек ще бъде тук утре.

Джек пристига в Лисабон едва на 29 септември с английски кораб. Същият Карлос го идентифицира по снимката, получена от „Джони“, и след като си разменят паролите, го завежда в конспиративната квартира, където Ритер очаква „летеца“. Оуенс ги запознава.

— Джони ми разказа Вашата история — започва Ритер. — Изгонват Ви от ВВС или за престъпление по служба, или за излишни приказки — прав ли съм? Сигурен ли сте, че искате да работите за абвера и че разполагате с нещо, което би могло да ни заинтересува?

— Сигурен съм — отговаря Браун.

— В такъв случай да преминем към същността.

Джек изважда от джоба британския си паспорт и го протяга на Ритер, но последният поклаща глава:

— Защо са необходими такива формалности? Вашият паспорт може би е също фалшив, както и моят. В края на краищата ние се занимаваме с едни и същи неща! Нас ни интересува само Вашата работа. Нека обсъдим какво можете да предложите.

— „Джони“ ми казваше, че сте експерт по авиацията. Аз също — заявява Браун, без ни най-малко да се смущава. — Струва ми се, че с моя опит, знания и връзки бих могъл да ви дам много.

— За колко?

— За двеста фунта на месец.

— Добре — съгласява се Ритер.

В течение на няколко часа Браун демонстрира на абверовеца своята осведоменост. Така например той знае, че английските ВВС са поръчали в САЩ 40 „летящи крепости“. Поръчката е почти изпълнена, а два самолета от този тип вече са доставени в Англия и преминават изпитания с авиобомби с голяма разрушителна сила.

— Спецификацията на самолета? — пита Ритер.

Браун изрежда много цифрови данни и продължава в същия дух:

— Американските летци, които пилотират „крепостите“ до Англия, се връщат в САЩ с три „Боинга“ по маршрута… Заводът на фирмата „Бристол“ за монтаж на двигатели е прехвърлен в Петчуей, който се намира… Зенитните 3–, 4–, 5- и 7-дюймови оръдия за да им се придаде по-голяма маневреност, се модернизират по следния начин… Влекачите за тях се произвеждат от завод „Денис“ в Хилфорд, разположен в подножието на един хълм с недостроена черква…

Ритер внимателно слуша Браун и когато той свършва, казва:

— На нас без съмнение ще ни бъде необходимо известно време, за да се ориентираме във всичко, което Вие казахте тук, а аз не мога да се задържам в Лисабон. Пък и освен това нямам необходимата техническа подготовка и не се наемам да съдя за ценността на Вашата информация.

След кратка пауза Ритер задава въпроса, на който така разчитат в МИ-5:

— Бихте ли имали нещо против да дойдете за няколко дни в Германия за едно съвещание с нашите експерти? Давам Ви думата си на офицер, че ще се върнете безпрепятствено в Лисабон.

Чувайки предложението на немеца, мистър Браун сякаш се обърква, но „Джони“ радостно възкликва:

— Прекрасно, докторе! Кога излитаме?

— Един момент! — строго го прекъсва Ритер. — За Вас поканата не се отнася. Много съжалявам, но двамата не мога да ви взема. Та какво ще кажете, мистър Браун?

— А къде са гаранциите, че благополучно ще се върна от Германия? — продължава да се колебае „Бисквитата“.

— Вече Ви дадох думата си.

Браун се замисля, като че ли претегли всичките „за“ и „против“, след това спокойно отговаря:

— Идвам.

Ритер заминава пръв, като оставя „Бисквитата“ на грижите на лисабонската резидентура на абвера. На 18 февруари „Бисквитата“ с норвежки паспорт на името на Кнут Карлсен е доставен в Хамбург и настанен в най-добрия хотел. Пристигналата в Хамбург група от авиационни специалисти на абвера и трима специалисти от военнотехническото управление на ВВС подлагат мистър Браун на внимателен и като че ли безкраен разпит. Той се държи спокойно и уверено, но успява да убеди своите „екзаминатори“ само в това, че честно се стреми да помага на немците. Що се отнася до авиационна техника и от структурата на британските ВВС, то в тази област Браун, или Карлсен, се оказва почти пълен профан. И би ли могло да бъде другояче, щом като всичките му познания в тази област се ограничавали с това, което заучил набързо, преди да замине за Лисабон?

Последния ден, непосредствено преди завръщането на „Бисквитата“, се случва един инцидент, който едва не завършва твърде плачевно за него.

По поръчение на Ритер гестапо внимателно следи „Бисквитата“. В хотела в стаите, които се намират от двете страни на неговата, се настаняват детективи, а когато англичанинът един-единствен път решава да се поразходи из улиците на Хамбург, по петите му вървят тайни агенти. Те не успяват да открият нищо подозрително в неговото поведение: той не се среща с никого в града, не говори с никого, на никого не се обажда по телефона, не задава никакви въпроси на абверовците, които се опитват да го заговорят. Ако Браун, както през цялото време подозира Ритер, е изпратен на немците в качеството на агент-двойник, а на практика трябва да се свърже с резидента на английското разузнаване или да събере някаква информация, той несъмнено не успява да изпълни задачата си. В града той не вижда нищо, заслужаващо вниманието на английското разузнаване, ако не се броят няколко служители на абвера.

На Ритер и през ум не му минава (той продължава да се съмнява в това и по време на нашия разговор след войната), че единствената цел на „Бисквитата“ се състои в това да разузнае колкото може повече за абвера, за неговите служители, за неговата структура и което е особено важно — да уточни какво именно вече е известно на немското разузнаване за положението в Англия и за английските ВВС и какво още го интересува.

Последната вечер в Хамбург „Бисквитата“ прекарва в един първокласен ресторант в компанията на Ритер, жена му и един от неговите помощници — Бокел. По време на вечерята той не забелязва или не чува, че жената на Ритер прошепва на мъжа си:

— Обърни внимание на пръстена му. Пръстени като този обикновено се отварят. Не би било зле да се разгледа по-добре.

Пръстенът действително привлича вниманието на Ритер и той вече не може да откъсне погледа си от него.

— Пръстенът ви… — понечва да каже той, не можейки да сдържи любопитството си, и в този момент му се струва, че Браун леко трепва.

— Каква чудесна вещ! — подхваща жената на Ритер.

— Да, да! — англичанинът се е овладял вече напълно. — Семейна скъпоценност. Получих я от баща ми, който на свой ред я е получил от дядо ми.

С тези думи той натиска камъка и изважда от вдлъбнатината миниатюрна цветна фотография на красива млада жена.

— Това жена ви ли е? — проявява интерес фрау Ритер.

— Засега не — отговаря Браун, изчервявайки се едва забележимо, слага фотографията под камъка и променя темата на разговора.

Сега Ритер не се съмнява, че в пръстена се пази и нещо по-важно от предмета на безответната любов на Браун. Преди вечерята да свърши, той за малко става от масата и по телефона заповядва на един от специалистите от местното отделение на абвера да се срещне с него в най-близкия бар.

След като се връща на масата и плаща сметката, Ритер предлага, преди да се разделят, да се отбият в съседния уютен бар, да послушат прекрасната музика на циганина цигулар и да изпият на прощаване по чаша вино.

Браун се опитва да откаже, но в края на краищата е принуден да се съгласи. В бара Ритер поръчва за всички по чаша коняк, предлага тост за благополучното завръщане на мистър Браун в Лисабон и изпива чашата си до дъно. На англичанина не остава нищо друго, освен да последва примера му, и след няколко минути той вече дълбоко спи. Голямата доза приспивателно, сипана в чашата му от специалиста на абвера, извършва своето. Същият абверовец сваля от пръста на спящия пръстена, изважда изпод камъка фотографията и я отнася в лабораторията, а след един час докладва на Ритер:

— На самата фотография няма нищо, но на обратната й страна се долавя някакъв зашифриран надпис с невидимо мастило. Но това е вече работа на дешифровчиците.

— Колко време ще им е необходимо? — пита Ритер.

— Не знам. Седмица, а може би и повече.

Ритер решава да задържи Браун в Хамбург, докато се получат резултатите от дешифрирането. Той ги получава след четири дни, но те фактически нищо не изясняват. Дешифрираният надпис представлява редица несвързани помежду си букви и числа. След известни колебания Ритер разрешава на англичанина да замине. В компанията на един от сътрудниците на немското разузнаване Браун пристига в Мадрид, където му предстои да се прехвърли на друг самолет, влиза в тоалета и… немците повече не го виждат.

А всичко се оказва много просто. Мисията на Браун наближава към края си. Той постига нещо почти невъзможно във военно време — прониква в разузнаването на врага и се връща цял и невредим. От мадридското летище той се обажда по телефона, чийто номер не са могли да идентифицират криптографите на абвера (телефона на мадридския резидент на английското разузнаване Кенет Бентън), измъква се незабелязано от тоалета и с такси пристига на адреса, записан с невидимо мастило на обратната страна на фотографията. Още същата вечер англичаните го прехвърлят в Гибралтар, а оттам — със самолет в Англия.

На 13 април 1941 г., след като се връща от Лисабон, Оуенс изпраща на Ритер още едно съобщение за времето, а след това окончателно напуска сцената — той е арестуван и изпратен в затвора, откъдето излиза едва през 1945 г. Казват, че сега живее някъде в Ирландия под измислено фамилно име.

А Ритер, след като любимецът му „Джони“ му пробутва друг английски агент, е отчислен от абвера и изпратен да продължи службата си във ВВС.

Тази авантюра с „Бисквитата“ има важни последици. Тя помага на английската служба за сигурност да си състави по-ясна представа за разузнаването на врага, да открие някои от неговите сътрудници, които се занимават със събиране на информация за военновъздушните сили на Великобритания, частично да опознае методите им на работа, а най-важното, да си изясни от какво най-много се интересува противникът и в съответствие с това съществено да усили охраната на тайните на британските ВВС.