Ладислас Фараго
Играта на лисиците (19) (Епизоди от агентурната борба)

Книжата на Пел

През Втората световна война съществува мнението, че от всички дипломатически учреждения на воюващите страни най-достъпни за шпионите на противника са посолствата и мисиите. Всъщност едва ли някъде по земното кълбо би се намерило такова американско и английско посолство или мисия, в които да не е проникнал поне един германски агент. Това с така и за екзотичен Афганистан, и за далечен Лоренсу Маркиш^[1]. При това тъй наречената „черна стая“ на Гьоринг систематично подслушва телефонните разговори на дипломатите, монтира микрофони в посолствата, с помощта на завербувани дипломатически куриери преглежда дипломатическата поща по време на доставянето й и т.н. Телеграмите, които си разменят съюзниците, се записват и разшифроват предимно от кодошифровачното бюро „Б-Динст“ на главното командуване на военноморския флот на Германия. Почти през цялата война то разкрива всички американски дипломатически и някои военноморски кодове и шифри.

В Лисабон сътрудникът на резидентурата на абвера Доблер (известен като Дуарт) поддържа връзка с един от английските дипломатически куриери. При обикновеното служебно пътуване, по време на престоя си в Лисабон, той предавал дипломатическата поща на Доблер, който я отварял и фотографирал материалите на микрофилм.

Много деен немски агент била техническата секретарка на американското консулство в Антверпен белгийката Джени Лемер. Интересна и трудолюбива млада жена, тя с еднакво старание изпълнявала и служебните си задължения, и поставените и шпионски задачи. Поради това, че не достигат технически служещи — американци, Лемер имала достъп до секретните документи и редовно ги предавала на немците, освен всичко, което успявала да подслуша. Но Лемер си спечелила разположението на абвера най-вече с това, че крадяла от консулството чисти бланки за американски паспорти. Ритер който я завербувал и ръководел, веднъж дори разпратил до различните подразделения на абвера писмо с предложение да си разпределят получените от шпионката паспорти. Това продължава до пролетта на 1940 г., когато нацистите окупират Белгия и американското консулство е закрито.

През войната, след като британското посолство в Италия прекратява своята работа, изключително значение за англичаните придобила дипломатическата им мисия във Ватикана начело с посланика Осбърн, поела върху себе си ролята на наблюдателен пост. Камериерът на Осбърн бил агент на италианското разузнаване, известен под прозвището „Ливио“. Според договора, сключен още през 1936 г. между Канарис и началника на италианското разузнаване генерал Роата, абверът получавал събраната от „Ливио“ информация, докато не го провалил един английски агент, проникнал в италианското разузнаване.

Историята на шпионажа познава много примери, когато най-добри се оказват не шпионите-професионалисти, а шпионите-дилетанти. Дилетантка била и една млада миловидна унгарка (ще я наречем Илонка Сабо) — камериерка в хотел „Ритц“ в Будапеща.

Всичко започнало през февруари 1941 г., когато в Будапеща пристигнал новият посланик на САЩ в Унгария Херберт Пел. Той принадлежал към малката група дипломати-непрофесионалисти, идващи от състоятелни или „добри“ американски семейства. Тези представители на „елита“ лесно и бързо получавали високи дипломатически постове, до които професионалистите стигали трудно и бавно, и затова се отнасяли към любителите с доста голяма доза неприязън. При назначаването на важни дипломатически постове в чужбина Рузвелт отдавал предпочитание именно на „любителите“, смятайки, че те ще му изпращат по-обективни и правдиви сведения, отколкото предпазливите и често консервативни дипломати-професионалисти.

През 1936 г. Пел бил вицепредседател на националния комитет на Демократическата партия за провеждане на избирателната кампания на президента. През 1937 г., една година след преизбирането, Рузвелт назначил Пел за посланик в Португалия, но не като обикновена в подобни случаи награда за оказаното от него съдействие при преизбирането му, а затова, че Лисабон предоставял възможност отблизо да се наблюдават събитията в Европа. Рузвелт се надявал да получи от Пел необходимата информация за немците и италианците, помагащи на метежниците на Франко в Испания. Така Херберт Пел става „пратеник на президента“, една от „звездите“ на персоналната дипломация на Рузвелт като Булит в Париж, Бидъл във Варшава и Дейвис в Брюксел.

Изразявайки своята признателност за назначението си, Пел изпраща на президента сведение след сведение и рисува картината на ускоряващия се марш на нацизма. В писмата си до Рузвелт той откровено и подробно излага своите съображения, съмнения и предчувствия, което не би могъл да направи в донесенията си до държавния секретар Хел. Рузвелт разбира и цени Пел и в писмото си от 30 октомври 1940 г., адресирано до „скъпия Берти“, пише:

Вие вероятно дори не можете да си представите, колко е важно за мен, че сега сте в Лисабон… Убеден съм, че смятате за свой дълг и занапред да останете на поста си, тъй като при създалата се обстановка той е за нас най-добрата наблюдателна кула в Европа.

През 1941 г. Рузвелт премества Пел в Будапеща, откъдето той може да наблюдава интригите на Хитлер на Балканите. Пел разбира, че в Будапеща ще остане кратко време, и затова не наема специално помещение за своя резиденция, а се настанява в знаменития хотел „Риц“. Обслужва го техническият персонал на хотела, а жена му си взема за лична камериерка Илонка Сабо, която има за задължение да чисти стаите и да обслужва гостите на посланика.

След кратко време у Пел в Будапеща се оказват повече приятели, отколкото у някои други дипломати, които живеят там от няколко години. В спомените си за този период Пел пише:

Нашите стаи в „Риц“ винаги бяха пълни с цветя от унгарците които ненавиждаха нацистите. Постоянно имахме най-различни гости — ерцхерцози, дребни бизнесмени, членове на парламента, министри…

Симпатичната, жива и весела Илонка Сабо се оказва прекрасна камериерка, услужлива, но не раболепна. Тя бързо спечелва разположението не само на Пелови, но и на всички сътрудници на мисията. Но младата жена съвсем не е някаква наивница. Тя много скоро разбира, че Пел държи в кабинета си различни папки с документи и когато по време на чистенето остава там сама, не може да устои на изкушението да надникне в тях. В папките се пазят копия на многобройни писма на Пел до Рузвелт и оригиналите на отговорите на президента. Дори без особено да проумява международните събития, тя съобразява, че е попаднала на „златна жила“. Сега и остава само да открие човек, който да се заинтересува от документите.

Докато Сабо размисля как да постъпи по-нататък, самият Пел и подсказва изход от положението. В началото на октомври, предчувствайки неизбежното скъсване на унгаро-американските отношения, той пристъпва към преглеждане на обширната си кореспонденция и към унищожаване на документите, които не смята за необходимо да запази. При подобни условия дипломатите обикновено изгарят документите си, но в стаята на Пел нямало камина. Той просто късал документите и хвърлял парчетата в кошчето.

На следната сутрин по време на поредното чистене на кабинета Сабо намира кошчето пълно с парчета накъсани документи, но не ги изнася заедно с другата смет, а ги скрива в стаята си. И се случва така, че точно тогава на Сабо и попада подходящ „клиент“!

Многолюдните приеми на популярния в града американски посланик привличат вниманието на Вилхелм Гетъл — специалния пълномощник на Шеленберг в будапещенската резидентура на СД. Той изпраща в Берлин съответно донесение и Шеленберг убеждава Хайдрих да поиска от Министерството на външните работи на Германия да вземе необходимите мерки, за да охлади възторженото отношение на унгарците „към тези американци“.

Рибентроп възлага на германския посланик в Будапеща Ягов „да доведе този въпрос до сведение на Министерството на външните работи на Унгария“. От гледна точка на дипломатическия протокол подобна молба е необикновена, но есесовецът Ягов, без да се стеснява, изпраща в Министерството на външните работи на Унгария един от младите дипломати на своята мисия. Но чиновникът, който приема немеца, вежливо оставя без внимание оплакването му. Министерството съжалява, не без ехидство заявява той, че унгарците с по-голямо удоволствие посещават американската легация, отколкото германската, но Унгария поддържа нормални дипломатически отношения със САЩ и американският посланик е акредитиран тук на законни основания. Той добавя, че само може да посъветва колегите си от министерството да не се ползват много често от гостоприемството на Пел.

Недоволен от този изход на работата, Хайдрих заповядва на Гетъл да се заеме както трябва с Пел. От този момент тайни агенти на СД постоянно придружават американския посланик, а освен това Гетъл завербува Сабо и сервитьорите на ресторанта в хотела, като им възлага да наблюдават гостите на посланика и да подслушват разговорите им. Още при първата среща хитрата Илонка поднася на немеца приятна изненада: показва му куп накъсани документи от кабинета на посланика и обещава да му доставя всякакви количества, ако, разбира се, старанията и бъдат възнаградени както трябва.

Едва ли трябва да се казва, че Гетъл веднага разбира какви възможности се откриват пред немското разузнаване благодарение на личната камериерка на мисис Пел. Така Сабо става нацистки агент. Сега вече никой не чака кога американският посланик отново ще накъса някакви документи. Щом съпружеската двойка Пел отиде някъде, специалист от СД помага на Сабо да отваря шкафовете на посланика, след което папка след папка пренасят документите в стаята на камериерката и ги фотографират. Това продължава няколко седмици и още известно време след като Германия обявява война на Съединените щати и принуждава Унгария да се присъедини към нея.

В една от папките намират кореспонденцията на посланика с Рузвелт — копия от 15 подробни писма на Пел, включително доклад от Испания от 8 януари 1940 г. Пел бил там за проверка на профранкистки настроения американски посланик и за „коригиране на впечатленията“, които този дипломат споделял с Вашингтон. В доклада си, предназначен само за президента, Пел подробно анализирал отношенията на Франко с нацистите и италианските фашисти. Въпреки разпространеното тогава мнение Пел твърдял, че Франко няма да участвува във войната.

Между другите документи в папките се пазело копие на писмо от пет страници с откровена характеристика на противоречивата роля, която тогава играе в американския политически живот полковник Линдберг; секретни предписания на Рузвелт до Пел да направи всичко зависещо от него, за да задържи унгарците от активно участие във войната против Съветския съюз; добре аргументирани политически и икономически доклади за хора и събития в Португалия, Испания, Унгария, Германия, Италия, Франция, а така също и много донесения от политически, икономически и военноразузнавателен характер.

Малко преди да скъсат отношенията си със Съединените щати, на унгарците става известно, че СД е получила достъп до кореспонденцията на Пел. Те не рискуват направо да му кажат за това, а измислят оригинален изход от положението. Работата е там, че дори след принудителното обявяване на война на САЩ, унгарците не интернират американските дипломати и жителите на Будапеща могат да ги видят по улиците, в магазините, ресторантите и нощните клубове. Изключение правят посланикът и жена му — на тях Министерството на външните работи предлага да не напускат хотела и им забранява да приемат посетители. Така унгарците не само уж задоволяват протестите на Ягов, който продължава да твърди, че многобройните посещения при американския дипломат създават впечатление сякаш Унгария в съюз със САЩ воюва против Германия, а не обратното, но и слагат край на машинациите на Сабо, тъй като Пел и жена му през цялото време са си в къщи и по такъв начин лишават хитрата камериерка от възможност да се занимава с една тъй доходна за нея работа.

Последният документ, откраднат от шпионката от кабинета на Пел, е от януари 1942 г. Малко преди да напусне Будапеща, Пел си прави подробни бележки, в които сумира наблюденията и впечатленията си от своето пребиваване в Унгария. Сутринта, когато той още спи, Сабо при почистване на кабинета открива бележките на посланика на масата, веднага повиква своята немска свръзка, който страница след страница (Гетъл плаща на камериерката на парче) фотографира бележките на Пел.

Операцията с документите на посланика продължава само няколко месеца, но резултатът е огромен — буквално стотици фотокопия. Ако се съди по доклада на Шеленберг за Хайдрих, немците получават:

1. Кореспонденцията между Пел и Рузвелт.

2. Обширната кореспонденция на Пел с роднините и приятелите му, където той подробно и откровено излагал съображенията си по различни политически и икономически въпроси, засягащи Америка и Европа.

3. Многобройните официални донесения на Пел, заемащ от 1938 г. до 1941 г. поста посланик на САЩ в Лисабон и Будапеща, до правителството на САЩ.

4. Копия на личните писма на Пел до държавния секретар Хел, сенатора Рейнолдс и т.н.

Без съмнение това е голям успех на немското разузнаване, което никога дотогава не е държало в ръце всъщност цялата тайна кореспонденция на високопоставен дипломат, който е и доверен приятел на лидера на страната. Макар по-голямата част от откраднатите документи да се отнасяла за минало време, остарелите материали не били много. В рапорта си до Хайдрих Шеленберг подчертава: „Материалите съдържат богата информация по политически и икономически въпроси, а също и мнението на Пел за създалата се в Европа обстановка, изложено от посланика лично до президента Рузвелт, до държавния секретар Хел и в официалните донесения до Държавния департамент.“

Колкото и да е странно, немците не използват в пълна степен тези важни материали. Причина за това е ожесточеното интригантство във върхушката на нацистката бюрокрация и преди всичко между Шеленберг и неговия главен клиент — Министерството на външните работи начело с Рибентроп.

В желанието си да не дели с когото и да е било бъдещата слава Шеленберг решава да изкарва материалите на Пел постепенно, да ги представя като серия от сензационни успехи на ръководената от него служба. За подготовката и планирането на този спектакъл — за превеждането, обобщаването и анализирането на документите — е необходимо известно време. През февруари 1942 г. Шеленберг показва първия документ — писмо на Рузвелт, в което той потвърждава, че е получил донесението на Пел, написано на следния ден след като нацистите нападат СССР и съдържащо подробен и добре аргументиран анализ на последиците от тази авантюра на Хитлер. Рузвелт отново оказва пълно доверие на своя приятел и изразява задоволството си от това, че той достойно представя демокрацията във враждебно обкръжение.

Този документ (за да се подчертае особеното му значение, придружителното писмо е подписано лично от Хайдрих) е и изпратен лично на Рибентроп чрез полковника от СС Пикота, офицер за връзка между службата на Шеленберг и Министерството на външните работи. Документът не прави особено впечатление на Пикота и той започва да се колебае дали да доложи за него на Рибентроп, още повече че вече имал големи неприятности по аналогичен повод.

А се случило следното. Само няколко седмици преди описаната от нас история Шеленберг представил в Министерството на външните работи на Германия „Резюме на тайната информация от напълно сигурни и изключително добре осведомени източници на САЩ“ за военнопромишления потенциал на Америка, особено за авиационната и промишленост с притурка от много статистически таблици и схеми. Но след внимателно изучаване на тези материали експертите на Министерството на външните работи ги квалифицирали като долнопробна литература. А ето ти сега и някакви документи на Пел!

В документите на посланика ставало дума за португалските, унгарските и американските работи и Пикота свикал на съвещание експертите на министерството по тези страни, за да бъде решен въпросът за ценността на получените материали. Заключението на специалистите било обезкуражаващо. Те заявили на Пикот: „Писмата не съдържат почти нищо освен категорично опровержение и отрицание на идеологията на националсоциализма и фашизма и затова не препоръчваме да се съобщава за тях на министъра на външните работи.“

Всъщност документите съдържали много конкретни факти, от които квалифицираният политически аналитик би могъл да извлече безценна информация. Но подчинените на Рибентроп от самото начало се отказали от всякакви опити в тази насока, боейки се да не нервират своя министър с материали, съдържащи толкова рязка критика на нацизма. Те предпочели изобщо да не използват получените материали, както постъпили и с материалите, които „Цицерон“ крадял от посланика на Великобритания в Турция.

И все пак документите на Пел се оказват полезни за по-нататъшната кариера на Шеленберг: през декември 1941 г., след като в Берлин са получени първите от тях, той е утвърден за началник на IV управление на СД.

През 1940 г. в американското посолство в Берлин действува агент на абвера под номер Ф-2631 — машинописка, която условно ще нарека фрау Хертер. Тя работи в отдела, създаден за връзка с английските военнопленници. (След започване на войната интересите на Великобритания в Германия се представляват от американското посолство.) Сътрудниците на посолството и военните аташета, за да отидат в кабинетите си, преминават през стаята, в която работи фрау Хертер. Понякога те се спират да побъбрят помежду си или с посетителите, звънят по телефона. Хертер подслушва и запомня разговорите, а и самата тя увлича хората в разговори на определени теми. Началничката и мисис Очснер, жена на берлинския представител на агенция Юнайтед прес, е добре информирана особа. И тя твърде често е използвана от машинописката, която измъква от нея много интересни сведения.

На 4 февруари 1941 г. Хертер подслушва разговора между двама офицери от апарата на военното аташе — за немските експерименти с пускане на димни завеси от нов тип, способни да скриват големи земни обекти и дори отделни райони на Берлин. В донесението си за немците шпионката съобщава, че някои сътрудници на аташето посетили местата, където се провеждат изпитанията на тези димни завеси. Тя научила също, че някои служители на посолството изпълняват по-важна работа, отколкото би трябвало, като се имат предвид скромните им официални длъжности. Така например доктор Спенсър фигурира като сътрудник на отдела по въпросите, свързани с военнопленниците, но представя донесения за такива важни обекти като корабостроителницата в Шчечин, произвеждаща подводници — той „случайно забелязал това“ по време на пътуванията си из лагерите за военнопленници. Обикновеният радист Хауард, според данни на Хертер, всъщност бил учен от Калифорнийската държавна обсерватория и истинската му работа се състояла в събиране на метеорологична информация, която се съобщава в САЩ, а оттам попада при англичаните.

Подобни сведения не могат напълно да задоволяват американския отдел на СД. Неговият началник Карстен настоява за строго секретна информация, която би дала възможност да се направят изводи за по-нататъшната политика на САЩ по отношение на Германия. Карстен издирва сред американците подходящ човек с цел да го завербува и внедри в посолството. Така той попада на един млад американец, който с нищо особено не се занимава, има добра биография, при това е настроен не само прогермански, но дори пронацистки, макар да се старае да не афишира тези свои възгледи. По предложение на Карстен той постъпва на работа в посолството, получава някаква длъжност в политическия отдел и започва шпионската си дейност с това, че предава на немеца радиобюлетина с резюме на последните съобщения, разпращан от Държавния департамент на всички посолства и мисии на САЩ в чужбина. След започването на войната в Европа в него включват и някои материали, неподлежащи на широко разпространяване.

Не особено много на пръв поглед, но Карстен умее да използва това, което му е попаднало в ръцете. Той възлага на един от своите сътрудници всеки ден да подготвя разузнавателно донесение, в което съдържанието на радиобюлетина да се обработва така квалифицирано, че в крайна сметка донесението да прави впечатление на задълбочен аналитичен преглед на американските работи, с какъвто не биха могли да се похвалят нито Министерството на външните работи на Германия, нито абверът. От септември 1940 г. до декември 1941 г. Карстен изпраща на Министерството на външните работи 355 такива сведения и престава да ги изпраща едва когато започва войната между Германия и САЩ.

Но открадването на радиобюлетина е само първата крачка в шпионската кариера на младия американец. След това той се сдобива с някои секретни донесения на временно управляващия посолството и с материалите, постъпили в посолството от Държавния департамент.

Освен този агент за Карстен работят най-малко още двама. Единият от тях дружи с военния аташе, а другият — с помощника му. От техническите сътрудници на посолството немецът е обслужван от един „бизнесмен“ и една „дама-аристократка“, по рождение американка, която някога уж се познавала с Рузвелт. Представяйки се за антифашисти, те постоянно общуват с американските дипломати, канят ги и ги посещават, като използват всеки удобен случай, за да ги въвлекат в обсъждане на поверителни въпроси.

Американските посланици в Мадрид, отначало Ведел, а след това Хейс, се наблюдават и от немци, и от испанци. Резидентурата на Шеленберг системно преглежда американската дипломатическа поща чрез своя агент испанец, който работи в мадридската поща в отдела, занимаващ се с обработката на дипломатическата поща. Един от високопоставените чиновници на Министерството на външните работи на Испания (той фигурира в архивните материали на абвера и СД само с прозвището „Гилермо“) долага на немците практически за всичко, което успява да научи за Ведел и Хейс. Нацисткото разузнаване получава от него не само данни за внимателното външно наблюдаване над американското и британското посолство в Мадрид, организирано от испанците, но и бележки от разговорите на посланиците с Франко и министрите на външните работи на Испания.