Ладислас Фараго
Играта на лисиците (21) (Епизоди от агентурната борба)

Загадките на „Овърлорд“

Рано сутринта на 15 януари 1944 г. радиоцентърът на абвера в Хамбург получава следната неподписана телеграма:

Твърдят, че Айзенхауер пристига в Англия на 20 януари.

Телеграмата пристига от Англия, от агента на абвера А-3725 — младия чертожник Ханс Хансен. Това е 935-тото донесение на датчанина от онзи летен ден на 1940 г., когато го хвърлят с парашут край град Солсбъри.

Хансен става нацист още преди войната. Когато в своята родина Дания е привлечен към отговорност за някакви криминални престъпления, той избягва в Германия. След окупирането на Дания от хитлеристите Хансен не се връща в родния Скаербраек в Ютландия. Съобразил, че главните сражения предстоят, той решава да не капитулира, а да проникне в Англия преди вермахта, макар и като шпионин на германското разузнаване.

Напълно възможно е Ханс Хансен да не е истинското име на агента. В неговото лично дело, намерено в архивите на абвера, той се споменава и като Шмидт, но и двете фамилни имена могат да бъдат само псевдоними. В разузнаването нямат значение такива дреболии като истински или фалшиви паспорти, истински или измислени фамилни имена. В абвера той е известен като А-3725, а за англичаните е Тайт.

Издирва го в Шлезниг-Холщайн, в лагерите за избягали от Дания фашисти, един от най-опитните вербувачи на германското разузнаване майор Преториус. Той отвежда Хаисен в Хамбург заедно с още един завербуван, може би швед, а може би финландец, който веднъж се нарича Йорген Бернсон, друг път Аксел Хилберг. В абвера той се води под номер А-3727, а англичаните му дават прозвището „Съмър“. Както по-късно става ясно, всъщност това е шведът Госта Кароли. Биографичните им данни са почти неизвестни. Знаем само, че 26-годишният Хансен по специалност бил чертожник-конструктор, а 27-годишният Кароли — механик.

Първото споменаване за тях в архивните документи на абвера се отнася до времето, когато датчанинът и шведът са живеели в пансиона на фрау Клопщок в Хамбург и преминавали специална разузнавателна подготовка за работа в Англия. Предвиждало се да бъдат хвърлени с парашут в големия триъгълник Бирмингам—Лондон—Бристол, в точката, набелязана от вече познатия ни Ритер (в негово подчинение били всички агенти, прехвърлени по въздуха на територията на противника). Макар обикновено да ги хвърляли поединично, този път Ритер решил да изпрати наведнъж двамата, за да работят заедно в една вече действуваща агентурна група. В процеса на подготовката датчанинът и шведът се сближават и изобщо идеално се допълват: Хансен е главата, а Кароли — мускулите.

Изтича юли 1940 г. Операцията „Морски лъв“ — нахлуването в Британските острови — е определена за 5 септември. Канарис вече е назначил Ритер за бъдещ началник на бъдещия отдел на абвера в Англия. Той трябва да дебаркира заедно с войските на втората щурмова вълна на 6 септември, за да ръководи всички операции на абвера в окупирана Англия и да насочва работата на агентите от рода на Хансен и Кароли.

На 3 септември 1940 г. двамата приятели-шпиони се качват в един немски военен самолет в Рен и са хвърлени над малката горичка край древния английски град Солсбъри. Така започва една от най-успешните операции на абвера, продължила около пет години.

Приземяването им е съвсем несполучливо — Хансен си контузва крака, но предприемчивият Кароли успява да намери лекар, който му слага гипсова превръзка, и скоро агентите пристъпват към изпълнение на задачата си. Само след три дни на път за Лондон Хансен изпраща първата си телеграма. „Пътищата са задръстени от бежанци — гласи тя, — на пръв поглед предимно евреи.“

През времето, прекарано в Англия, Хансен изпраща на абвера повече от хиляда съобщения. Освен донесенията с разузнавателна информация той включва, без да се стеснява при подбора на изразите, ругателни, поздравителни и други телеграми. Например на 21 септември 1944 г., като напомня, че изпраща хилядното си съобщение, Хансен моли да поздравят от негово име Хитлер и да му пожелаят най-близка победа. Във всички хроники, посветени на шпионажа през годините на Втората световна война, Хансен се характеризира като човек с изключителен шанс, като „ненадминат“ секретен агент.

Хансен е гордостта на абвера, шпионин, който прави чудеса. Ритер в спомените си пише:

Скоро след пристигането си в Англия Хансен пристъпи към работата си и я изпълняваше много добре. Той не само ни изпращаше редовно метеорологична информации, но и съобщаваше по радиото наблюденията си за летищата и другите стратегически обекти, при това компетентните органи в Берлин считаха всички получени от него данни за „изключително полезни“.

Само пет седмици след приземяването на Хансен в горичката край Солсбъри Ритер го представя за награждаване с „железен кръст“ — първа степен. След хилядната телеграма на Хансен, в която той поздравява Хитлер, в абвера се създава комисия под председателството на някой си полковник Маурер, състояща се от най-опитни разузнавачи, от скептици-кадровици, специалисти по връзките и дори психиатър. Комисията излиза с решение, че всички тези донесения действително принадлежат на Ханс Хансен и че той работи прекрасно. След това началникът на хамбургското подразделение на абвера предлага да се ходатайствува пред Канарис Хансен да бъде представен за награждаване със златен кръст.

Но успехите на датчанина доставят радост и задоволство не само на абвера. От деня, в който се приземява в Англия, Хансен е гордост и на английското контраразузнаване, и „звезда“ на „XX комитет“.

… Пръв скача от самолета Кароли, а след него Хансен. Кароли се приземява на поляната край горичката, а Хансен увисва на клоните на едно дърво, но прерязва въжетата на парашута и пада на земята.

— Всичко наред ли е? — пита Кароли.

— Не мисля. Май съм си счупил крака.

Кароли е ужасен: за такива усложнения не са ги готвили.

— Сега какво ще правим?

— Ти върви, а аз ще остана тук — отговаря Хансен. — Някой ще се натъкне на мен, пък аз ще се постарая да се изплъзна. Едва ли са способни да обесят шпионин със счупени крака.

— Никъде няма да отида. Или ще се измъкнем, или ще загинем — продължава Кароли, — хрумна ми хубава идея. Не сме чак толкова откъснати от всички, както мислим. Имаме радиостанция. — Той посочва радиоапаратурата хвърлена с другия парашут заедно с останалото снаряжение. — В Уолдорф ни слушат денонощно. Така че само ще ни чуят по-рано, отколкото са предполагали, и толкова. Веднага ще се свържа с майор Ритер, тук за него работи някакъв уелсец. Може би ще му възложи да ни окаже помощ.

Кароли разговаря по радиото с Ритер, който пък се свързва с „Джони“ (Оуенс) и му заповядва веднага да тръгне за Солсбъри, да намери там двамата агенти и да им помогне. „Джони“ се опитва да откаже, но Ритер настоява. „Свържете се с тях! — телеграфира той. — Това са нашите най-добри хора. Те се нуждаят от помощ и само вие можете да ги спасите.“

Без сам да знае, Ритер си разменя телеграми не с „Джони“, а непосредствено с МИ-5. Така поради собствената си непредпазливост той издава на англичаните своите двама агенти и от този момент всичко, което те правят, се контролира и насочва от английското контраразузнаване.

Като си разменят телеграми, Ритер и Кароли разработват сложен план за установяване на връзка с „Джони“ и за по-нататъшните си действия. Кароли трябва възможно най-добре и най-удобно да скрие Хансен в горичката, а след това да отиде на гарата в Солсбъри и да чака „Джони“. Ритер описва на Кароли отличителните белези на Оуенс, а на Оуенс — отличителните белели на Кароли и му съобщава паролата. След като се срещнат, „Джони“ и Кароли трябва заедно да се върнат при Хансен и да го отведат при лекар — сигурен човек. По-нататък на Кароли предстои да се заеме с изпълнението на задачата си, а на Хансен, след като се поизлекува, на своята, тъй като всеки от тях си има портативна радиостанция и не зависи от другия.

След няколко месеца, на последната си среща с Ритер в Лисабон, „Джони“ излага по следния начин събитията от този ден:

— Повярвайте ми, поръчението се оказа невероятно трудно. Пристигнах на гарата и уговореното време. Вашият човек вече беше там, но аз реших да понаблюдавам как се държи и да се убедя, че е сам. На гарата имаше много хора. Вашият човек разглеждаше разписанието и си отбелязваше нещо. Случаен човек не би намерил нищо необикновено в поведението му. Приближих се уж също да направя някаква справка. Той произнесе паролата и кратко попита: „Къде трябва да отведа своя другар?“ Съобщих му адреса на лекаря — уелсец, сигурен човек като всички нас, и времето, когато ще ги очаква.

При лекаря се явихме точно в определеното време и датчанинът веднага ми хареса. Докато лекарят му правеше превръзката, казах на датчанин че може да се свърже с мен по всяко време и че може би някога ще ни се наложи да поработим заедно. Той нищо не отговори, дори не кимна. Изглежда, беше сдържан човек и предпочиташе да работи сам. Лекарят заяви, че датчанинът известно време трябва да остане при него и повече нито съм го виждал, нито съм го чувал.

Всъщност всичко е било съвсем иначе. „Джони“ е пристигнал на мястото на срещата с кола „Бърза помощ“, придружен от лекар, група сътрудници на МИ-5 и няколко други от специалния отдел на Скотланд ярд. В групата е имало и двама контраразузнавачи от „XX комитет“.

И двамата агенти са били арестувани. След продължителни разпити пръв капитулирал Хансен. Той се съгласил да стане двоен агент и честно да сътрудничи с англичаните. Към него командировали един контраразузнавач и един радиооператор, макар че Хансен е трябвало да работи със своята радиостанция, и го настанили в една от конспиративните квартири на МИ-5 в Уотфорд, на 18 мили от Лондон.

Съвсем друго било положението с Кароли. Той също се съгласил да стане двоен агент, получил прякора „Съмър“ и „XX комитет“ няколко пъти предавал чрез него на немците доста обща информация от района на Бирмингам, където шпионинът по нареждане на Ритер трябвало да се засели. Работел лошо, на няколко пъти правел опити да избяга. Накрая английското контраразузнаване се отказало от услугите му и през цялата война го държало в затвора. По указание на англичаните Хансен изпратил на абвера следната телеграма: „3/27 е принуден да прекрати работа по съображения за безопасност. Неговата радиостанция се пази от 3504“.

3504 е „Джони“, а зад гърба на „Джони“ стои МИ-5. Кароли остава в затвора до 1946 г., след това го изпращат в Швеция, където живее и досега, макар и изгубил паметта си.

Ханс Хансен се държал съвсем другояче и въпреки че се ползвал в Англия с по-голяма свобода, не причинявал на английските си господари толкова неприятности. Освен всички други недостатъци той бил и извънредно алчен и непрекъснато изпращал на абвера телеграми с настоявания за пари, като не се стеснявал да прибягва до ругатни, оплаквания, заплахи и дори ултиматуми. През септември 1941 г. в груба форма поискал да му изпратят 4000 фунта, заплашвайки в противен случай да прати абвера по дяволите. Колкото и да е странно, резкостта и невъздържаността на Хансен дори се харесали на Ритер, тъй като той виждал в тях потвърждение на искреността и честността на своя агент.

Парите били връчени на представителя на японското разузнаване в Берлин с молба да ги предаде на Хансен. Японците включили в тази акция и военноморския си аташе в Лондон капитан Кано. Ритер от своя страна дал на Хансен указание в определена вечер да бъде на еди-коя си автобусна спирка, след 10 часа вечерта да влезе в първия автобус на девети маршрут, да седне до японеца, който ще чете вестник „Таймс“ от същия ден и да го попита: „Какво интересно има днес във вестника?“ Японецът ще отговори: „Вземете да видите сам, аз слизам на следващата спирка“, и ще предаде вестника на Хансен.

На 26 октомври всичко станало точно така. Японецът предал на Хансен вестника с налепени по вътрешните страници 80 банкноти всяка по 50 фунта. За цялото време, през което Хансен работи за англичаните, те получили от абвера 85 хиляди фунта, които почти покривали всички разходи на английския комитет по дезинформация, направени по време на войната.

Получените от Хансен сведения за предстоящото пристигане на Айзенхауер в Англия, макар да са доказателство за поредния успех на шпионина, не са някаква сензация за абвера. За германците не е тайна, че съюзниците концентрират в Англия войски и военна техника за десант в окупирана Европа, но те могат само да предполагат къде и кога ще стане нахлуването. Телеграмата на агент А-3725 само потвърждава, че огромните подготвителни мероприятия са навлезли в заключителната си фаза. Назначаването на Айзенхауер за върховен главнокомандуващ на съюзните войски е обявено официално още на 25 декември 1943 г.

Фелдмаршал Рундщедт, главнокомандуващ немските войски в Западна Европа, на 19 ноември 1943 г. издава директива, в която се казва: „Противникът завършва подготовката си за настъпление срещу нашия западен сектор. Ние не знаем къде и кога то ще започне.“

Подобно „лутане в мрака“ по-малко от шест месеца преди десанта на съюзниците в Нормандия безспорно е учудващо. То предизвиква сериозни съмнения относно проницателността на Канарис и ефективността на работата на скалъпения от него абвер. Реакционните германски кръгове в опитите си да открият причините за поражението на хитлеристка Германия твърдят, че абверът не само не предоставял своевременно необходимата информация, но и че заблуждавал върховното командуване, като го снабдявал с неверни сведения. Това, разбира се, не е така.

Естествено ведомството на Канарис съвсем не е било всевиждащо и всечуващо, както твърдят сега неговите защитници, но огромната машина на абвера далеч невинаги е работила на празни обороти. При сложни условия германското разузнаване снабдява върховното командуване със сигурна информация, позволяваща да се следи развитието на англо-американския стратегически план за нахлуване от зараждането му в началото на 1942 г. до десанта на съюзниците в Нормандия през 1944 г. Винаги е много трудно да се проникне в намеренията на противника, които се разработват на най-високо равнище и в условията на най-строга секретност. И все пак абверът успява още от самото начало да определи главния замисъл на съюзниците, на който се базира цялата им по-нататъшна стратегия.

Само две седмици преди Пърл Харбър Рузвелт и Чърчил се срещат във Вашингтон на конференция, копирана в документите като „Аркадия“, за да разработят плана за военни действия в Атлантическия и Тихия океан. След 23-дневни преговори е разработено изключително важно решение, в което, според определението на официалния английски военен историк Л. Елис, са отразени най-съществените черти от стратегията на съюзниците, забулени, както тогава се е смятало, в най-дълбока тайна.

И все пак след няколко седмици Канарис връчва на Хитлер доклад от 20 страници за взетите на конференцията решения и за произтичащите от тях практически мероприятия. Този документ е предаден на германците от човек, деликатно наречен „добре известен и сигурен източник от средата на нашите приятели“. Всъщност става дума за испанския военен аташе полковник Карлос Гарсия, един от главните агенти на абвера в американската столица.

Испанците измъкват документа от Вашингтон с дипломатическата си поща, след това началникът на военното разузнаване на Франко генерал Мартинес го предава на резидента на германското разузнаване в Мадрид Ленц, който пък със специален куриер го препраща на Канарис.

Едновременно с това абверът получава потвърждаващи данни и от други източници. Италианците препращат на Канарис текста на дешифрираната телеграма на турския посланик в Лондон, предаващ разговора му с американския военен аташе полковник Лиис относно значението, което се придава на Турция в разработените от съюзниците планове. „Черната стая“ улавя и дешифрира няколко донесения на португалския посланик в Лондон, когото англичаните информират за конференцията веднага след като Чърчил се завръща в Лондон. От друг източник, наречен само „наш проверен агент в швейцарския генерален щаб“, до резидента на германското разузнаване в Берн постъпва подробно донесение за конференцията „Аркадия“, получено по телеграфа от военния аташе на Швейцария във Вашингтон.

И бременското подразделение на абвера получава не по-малко важна стратегическа информация от агента „Барон“ (споменавания вече Опенхайм, банкер от Кьолн), разполагащ с няколко високопоставени информатори сред влиятелните кръгове в Ню Йорк и Вашингтон. В три свои донесения „Барона“ твърди, че ако се съди по протоколите на „Аркадия“, въпреки влизането на Япония във войната. Атлантическият океан и Европа се разглеждат като решаващ театър, Германия — като „главен враг“, а нейното поражение — като „ключ към победата“.

Германското разузнаване следи внимателно осъществяването на стратегическите планове на съюзниците. През май 1943 г. испанският военен аташе във Вашингтон предоставя на абвера допълнителни материали. Той се сдобива с изложение на протокола от „Трайдънт“ — поредното съвещание между Рузвелт и Чърчил, на което за първи път се обсъжда подробно въпросът за нахлуването в Европа. Обилна оперативна и тактическа информация се извлича чрез улавянето и дешифрирането на радиотелеграмите на англичаните и американците, чрез грижливо изучаване на заловените документи и разпитите на военнослужещите, взети в плен по време на рейдовете на съюзниците в Диеп и Сен Назер, и от донесенията на агентурната мрежа, специализирала се в получаването на тъй наречената „информация за нахлуването“. И все пак всички тези сведения, получени с цената на големи усилия, не достигат до върхушката на главното командуване на вермахта, а ако достигнат, не правят очакваното впечатление. Именно такова е положението през януари 1944 г. когато донесението на агент А-3725 за пристигането на Айзенхауер в Англия започва своя бавен път към германския генерален щаб. Донесението с бележка „неотложно“ преминава през многобройни инстанции, преди да стигне до човека, когото би трябвало да заинтересува най-много — до полковник Рьоне, началник на управлението за военно разузнаване на генералния щаб.

През това време А-3725 изпраща ново съобщение. На 16 януари той телеграфира:

В Лондон сега са съсредоточени над 7 хиляди американски войници и офицери, без да се смятат намиращите се в отпуск. Повечето военнослужещи работят в различни щабове, занимаващи се с „подготовката на нахлуването“. Един от тях се намира на „Бъркли скуеър“ в Мейфеър.

Като използва тези донесения и други материали, Рьоне в оперативната си сводка от 17 януари 1944 г. Пише:

Пристигането на Айзенхауер в Англия широко се осветлява в пресата и по радиото. Полученото от нас едновременно с него агентурно донесение за създаване на втори щаб на върховното командуване на съюзниците в Гибралтар позволява да се предположи, че става дума за щаб, който да ръководи операциите в Средиземно море, особено против Южна Франция.

В една бележка във „Военен дневник“ на главното командуване на вермахта от 1942 г. се казва:

След лятото и есента на 1942 г. (Диеп, Ел Аламейн и десантът във френска Северна Африка) стана очевидно че англо-американците са решили да открият втори фронт някъде на защитаваната от германците брегова линия на Европа.

Ако се съди по бележките във „Военен дневник“, оперативните сводки на Рьоне не са съдържали никакви точни сведения относно това, къде именно съюзниците са възнамерявали да открият втория фронт.

На 3 януари 1944 г. Йодъл разпраща на всички разузнавателни ведомства списък с конкретни въпроси, на които иска да се дадат също така конкретни отговори. На 6 януари той извиква при себе си Канарис и Рьоне.

Задължавам ви — заявява той — да обърнете по-сериозно, отколкото досега, внимание на района на Средиземно море. Всичко, което там става, не само разкрива намеренията на противника в този район, но и може да даде представа за стратегическите замисли и планове на американците в други места.

Йодъл споменава за повишената активност на съюзниците в басейна на Средиземно море. По това време те престанали да изтеглят оттук десантните си кораби, прехвърлили от фронта няколко големи съединения, но не било установено къде се намират тези войски. Изброените от Йодъл факти наистина са съществували, но въз основа на тях той е стигал до абсолютно неправилен извод. „Според мен — заявил Йодъл, — всичко това свидетелствува, че главните военни операции на съюзниците ще се разгърнат в Средиземно море.“

Впрочем — добавя той, — тези дни няколко пъти обсъждахме с фюрера този въпрос. Според него те могат да предприемат отвличащи маневри, преди да се решат да нахлуят. Фюрерът очаква, че те ще направят десант в Португалия или някъде по испанското крайбрежие, а ако това стане във Франция, то ще е някъде по на север от Жиронда.

Рьоне напуска Йодъл разстроен. Той вече не се съмнява, че англичаните и американците подготвят нещо сериозно и няма да пръскат сили за рейдове и десанти в такива места като Португалия и Испания. Два големи успеха на неговата агентура помагат на полковника да долови нещичко през поставената от съюзниците димна завеса.

На 16 декември 1943 г. той получава откраднато писмо, в което американски офицер, влиятелен сътрудник от щаба на Айзенхауер, откровено разказва за предстоящата операция „Овърлорд“. По различни признаци можело да се съди, че става дума за решението на съюзниците да нанесат главния удар през Ламанш. И наистина почти в същото време Рьоне получава по-сигурна информация, потвърждаваща, че под кодовото название „Овърлорд“ трябва да се подразбира генерално настъпление на съюзническите войски. Тези сведения той почерпва от твърде авторитетен източник — от строго секретни документи на ръководството на съюзниците.

От октомври 1943 г. резидентурата на СД в Анкара получава информация направо от сейфа на английския посланик в Турция. Доставя я агент с прозвище „Цицерон“. Резидентът на СД Мойзиш смята този агент за истинска находка, а получените документи не предизвикват у него никакво съмнение. Но ръководството на СД в Берлин е склонно да мисли, че операцията „Цицерон“ е само един трик на английското контраразузнаване, с помощта на който тя смята да снабдява немците с дезинформации. Вместо да действуват, изхождайки от получаваните от „Цицерон“ документи, безбройни инстанции безкрайно обсъждат може ли изобщо да им се вярва, а през това време документите губят актуалността си.

Докато тази дискусия продължава, „Цицерон“ на 14 декември 1943 г. предава на Мойзиш може би най-важния от всички откраднати от него документи — протокола от Техеранската конференция, където Рузвелт, Чърчил и Сталин се споразумели за бъдещото направление на военните усилия на съюзниците и за мерките, които ще ускорят пътя към победата. В разговорите на тримата лидери често се споменавала и операцията „Овърлорд“’ кодовото название, което Рьоне среща в толкова непредпазливото писмо на американския офицер.

Сега, когато намеренията на съюзниците престават да бъдат за него тайна, скрита зад седем врати, Рьоне въздъхва по-свободно. Предстои му да събере оперативни и тактически подробности, като използва най-различни методи. На всекидневните съвещания с Канарис и главните му помощници, с ръководителите на контраразузнаването и службата за дешифриране Рьоне настоява да се наблюдава най-внимателно радиообменът между съюзниците, за да се получи информация, каквато дотогава не може да получи нито един от многобройните германски шпиони, извършили разузнавателни пътувания до най-уязвимите точки на френското крайбрежие и разговаряли там с офицери от разузнаването на полевите армии.

Накрая в отговор на настойчивите му искания от абвера започват все по-често да постъпват донесения за концентрация на съюзнически войски. Така той научава за Първа американска армия в Южна Англия и за три въздушнодесантни дивизии: едната от тях е била разположена в района на Солсбъри — Джоувил — Тантън, другата — в района между Олдършот и Гилфорд, а третата се формирала около Хъл. В едно съобщение се сочи, че в Рединг е разположен щабът на VII корпус, а в друго — че 49-а английска пехотна дивизия е забелязана да се движи от Шотландия на юг по посока на Харич и Лоустофт, в трето — агент на абвера докладва за значителна активност около Пул и Борнмут. Било забелязано съсредоточаване на военни части, пристигащи от различни части на Великобритания, от Исландия, от района на Средиземно море, от САЩ. Формирали се щабове, при това най-често се споменавали Истборн, Брайтън, Уортинг, Уайт и Уеймът. Въз основа на донесенията можело да се смята, че основната маса на съюзническите войски се концентрирала в южната част на Англия, под Па дьо Кале. Очевидно оттук съюзниците възнамерявали да нанесат главния удар.

И все пак Рьоне засега още не може да отговори на два парливи въпроса — къде именно на френския бряг съюзниците възнамеряват да дебаркират и кога точно ще стане това. В оперативната си сводка от 19 януари Рьоне пише:

„Трябва да се предполага, че настъплението на Запад може да започне всеки момент от средата на февруари, щом времето стане благоприятно за «десантни операции».“

Към края на януари Рьоне окончателно стига до извода, че съюзниците могат да започнат десанта приблизително след около две седмици. Той е уверен, че наред с отвличащите операции (през Дарданелите в Черно море по посока към Одеса, през Адриатическо море в Хърватско и Унгария, в сектора между Марсилия и Италианската Ривиера) главният удар без съмнение ще бъде насочен в района на Па дьо Кале, Северна Франция. Рьоне счита, че за съюзниците е безсмислено да изминат дълъг и рискован път, например от района на Портсмут, щом могат да се прехвърлят в Кале от района на Дувър, където проливът е широк само 20 мили. Разбира се, Па дьо Кале! Рьоне така се самоубеждава, че продължава да смята района в северната част на Франция, намиращ се срещу Па дьо Кале, за главен обект на съюзниците дори след 6 юни 1944 г., когато започва десантът на техните сили на полуостров Котантен в Нормандия.

Погрешното предположение, че уж англичаните и американците ще нанесат главния удар в района на Па дьо Кале, е резултат на грандиозната кампания за дезинформация, грижливо, до най-малки подробности разработена и също тъй грижливо проведена от съюзниците.

Главна цел на нашата дезинформационна кампания беше — пише по-късно Чърчил — да създаде впечатлението, че уж възнамеряваме да нанесем удар през Па дьо Кале. Дори сега (1955 г.) още не трябва да се разкриват всички методи, с помощта на които успяхме да заблудим противника. По-специално прибягвахме до мерки от рода на мнимата концентрация на войски в Кент и Съсекс, до построяването на цели флотилии от бутафории кораби в Дувър, Сендуич, Ромни, Хейстингс, до учения с десанти на плажовете, до засилване на радиообмена. Всичко това даде отлични резултати.

Началният етап на операцията — форсирането на пролива — бил маскиран под кодовото название „Нептун“. Строго погледнато, под названието „Овърлорд“ подразбирали операцията от момента на дебаркирането на френския бряг до овладяване на двата плацдарма — „Омаха“ и „Юта“. За маскировка били разработени два отделни плана за дезинформация — „Бодигард“ и „Фортитюд“. „Бодигард“ имал за цел да камуфлира стратегията на съюзниците в Европа и да принуди върховното командуване на германската армия да вземе неправилни решения. Планът „Фортитюд“ трябвало да убеди германците, че съюзниците, вземайки под внимание теснотата на Па дьо Кале, ще нанесат главния удар именно в този участък, по най-близката част на френския бряг.

Началникът на личния щаб на Чърчил генерал Исмей и един от най-близките помощници на министър-председателя Джон Бевънс ръководили тази тъй сложна кампания за дезинформация. Заедно с група сътрудници те представлявали нервния център, където се раждали най-невероятни идеи, свързани с осъществяването на плановете „Бодигард“ и „Фортитюд“. Тук се създавал фантастичен свят с никога не ставащи събития, оттук се пускали да пътешествуват никога несъществували хора, тук се измисляли ситуации, в реалността на които германците трябвало да повярват.

И всичко това в името на една цел: да се внуши на противника, че военните действия ще започнат с десант в Южна Норвегия, предприет от шотландските пристанища, а главният удар ще бъде нанесен (както и предполагал Рьоне) през Па дьо Кале. А десантът на съюзническите войски в Нормандия, откъдето трябвало да се разгърне решаващото настъпление, чрез средствата за дезинформация се представял за тактически отвличащ маньовър. „Ден Д“ (т.е. денят за започване на операцията) според плана на организаторите на мистификацията се падал на третата седмица на юли — 45 дни след истинската дата. В Шотландия „се появила“ Четвърта армия — всъщност съществувал само нейният щаб, който пълнел етера с оживен радиообмен, за да имитира поддържане на връзка с влизащите в състава и три корпуса, естествено също мними. В същото време друга илюзорна армия от 12 дивизии „се формирала“ в Южна Англия за операции през Па дьо Кале. И тази „армия“ поддържала енергичен радиообмен със също такива призрачни части.

За да се придаде по-голяма правдоподобност на дезинформацията, активно се използват и военновъздушните сили на съюзниците. По цялата територия на Западна Европа авиацията на съюзниците бомбардира вражеските летища, радиолокационните уредби, батареите, железопътните центрове и мостове, но всичко се прави така, че да не насочва противника към мисълта, че съюзниците възнамеряват да направят десант на брега на Нормандия. Ако, да речем, в района на предполагаемия десант се подлагал на бомбардировка някои обект, то извън този район бомбардирали два.

Вземат се най-строги мерки, за да се предотврати изтичането на информация за числеността на нахлуващите сили, за истинските мероприятия и изобщо за всичко, свързано с истинската подготовка. На гражданските лица се забранява да пътуват между Великобритания и Ирландия. От двете страни на залива Фърт ъв Форт, от Уолш до Ландс Енд, е определена забранена за посещения зона от десет мили.

Изглежда само немските шпиони можели да пристигат и заминават където си искат и когато си искат…

На 2 февруари 1944 г. Рьоне се среща с Канарис в генералния щаб. Разговорът им е записан и запазен в заловените архиви на абвера. Рьоне не цени особено високо абвера, затова е приятно учуден, когато Канарис му разказва за своята агентурна мрежа, действувала по цялата територия на Англия — от Бристол на юг до Глазгоу и Абърдийн на север — и можела да доставя всякаква необходима информация.

Ние успяхме толкова сигурно да законспирираме своите хора, че дори сега всеки ден получаваме от Англия по 30–40 донесения, много от които се предават с помощта на нелегални радиостанции, действуващи въпреки твърде сложните електронни мероприятия.

Изглежда Канарис наистина е вярвал в неограничените възможности на абвера на Британските острови, когато е казвал, че там работят 130 негови агенти, обединени в групи или действуващи самостоятелно. Ръководителят на германското разузнаване рисувал впечатляваща картина. Всяко подразделение на абвера в Хамбург, Бремен, Висбаден, Париж и Брюксел разполагало във Великобритания със своя агентура. Там действувал и ръководеният от Хамбург „феноменален“ агент А-3725, т.е. Хансен. Резидентурите в Мадрид, Лисабон и Берн имали шпиони сред високопоставените лица. Мадридската резидентура ръководела две агентурни групи в Англия, чиито шпионски материали се препращали по предназначение с испанската дипломатическа поща. Шпионката с прозвище „Айни“, английски агент от лисабонската резидентура, доставяла „първокласна военна информация“, а агентурната група, оглавявана от португалския бизнесмен „Остро“, използвала за получаване на секретни сведения филиалите на неговата голяма международна фирма във Великобритания и САЩ. Агентът „Жозефина“ имал достъп до донесенията на шведското посолство в Лондон, а агентът „Бант“ — до отчетите на добре осведомения швейцарски военен аташе в британската столица.

Канарис уверява Рьоне, че и един от личните секретари на Чърчил предстои да бъде завербуван от абвера, че дръзкият и общителен Хансен е привлякъл за работа в полза на немците сътрудничка в щаба на Айзенхауер, а някакъв полски офицер информирал немското разузнаване за дейността на Първа американска армия.

Разговаряйки с Рьоне, Канарис дава да се разбере, че на него му е ясно каква сложна задача е поставена пред него и неговото ведомство — да набави извънредно важната стратегическа информация, и че в тези критични за Третия райх дни от способността на абвера да проникне отвъд завесата на най-строгата секретност, създадена от съюзниците, зависи победата или поражението на хитлеристка Германия.

Този разговор между Канарис и Рьоне се оказва и тяхна последна среща: на 19 февруари 1944 г. адмиралът е свален от поста началник на абвера. Ударът е леко смекчен с назначаването му за ръководител на отдела за икономическа война при щаба на върховното командуване. По това време и самият абвер е в трудно положение. Гестапо разкрива в централния му апарат група от антинацисти и провежда грижливо разследване. Като флиртува с недоволните от фашисткия режим, в същото време Канарис продължава честно и предано да служи на нацистите. Но доставяната от абвера информация със своята двусмисленост и неопределеност предизвиква все по-засилваща се критика от страна на командуването на въоръжените сили и на нацисткия апарат. Шеленберг вече разполага с материали, компрометиращи абвера и Канарис, но изчаква, за да бъде нанесен решаващият удар от Рибентроп — друг противник на Канарис.

Разбира се, не всичко, което разказва Канарис на Рьоне, е просто самохвалство, и все пак той заблуждава и себе си: повечето от агентите му са били само пешки в замислената от съюзниците голяма игра, наречена „Фортитюд“.

Под ръководството на сътрудниците от кабинета на министър-председателя в осъществяването на плана участвуват различни ведомства, организации и щабове. Например в щаба на 21-ва армейска група на фелдмаршал Монтгомъри съществува специална дезинформационна група, ръководена от учения Хескит. Освен трима подставени „шпиони“ на абвера — холандеца „Паул“, испанеца „Като“ и французина „Талейран“, които редовно снабдяват немците с дезинформация, Хескит използва и други канали и начини за заблуда на противника и това продължава дори след десанта на съюзниците, извършен на 6 юни 1944 г.

Разузнавателните служби на Великобритания играят главна роля в кампанията за дезинформация. Във връзка със задачата, поставена от „Интелиджънс сървис“ пред дипломатите, военните аташета и обикновени „осведомени лица“, издрънкват в чужбина различни сведения, естествено само такива, които наподобяват истината. Двойните агенти в Испания, Португалия, Швейцария, Швеция и Турция подхвърлят много подобни материали на германците.

Някои неща от тази „информация“ съответствуват на действителността, но по-голямата част само прави впечатление на достоверност. Германците не съумяват да отделят истината от измислицата, както не могат да видят разликата между сведенията, доставени от двойните агенти по плана „Фортитюд“, и истинската разузнавателна информация от непрезавербуваните от англичаните шпиони. Агентът „Жозефина“ в Стокхолм се сдобил с докладите на военния и военновъздушния аташе на Швеция в Лондон, в които направо се казвало, че съюзниците ще предприемат десант в Нормандия между 15 май и 15 юни. В Берлин на тази информация просто не придават никакво значение, защото тя не съответствува на вече оформилото се мнение на Хитлер и неговите помощници, включително и на Рьоне.

В самата Англия върху осъществяването на плана „Фортитюд“ работи доста пъстра група от презавербувани агенти на абвера: испанци, скандинавци, австрийка, женена за англичанин, французойка и французин, четирима югославяни, чех, трима поляци, белгиец, двама британски поданици и немец, специализирал се по събиране на военноморска информация. По-късно групата се попълва от агенти, хвърлени на Британските острови между ноември 1943 г. и май 1944 г. от Испания и Португалия, специално за събиране на сведения относно подготовката на нахлуването. Общо взето, дезинформационни материали за Германия доставят над сто презавербувани немски агенти, като четиридесет от тях използват за тази цел радиопредаватели.

В съответствие с внимателно разработения сценарий всеки двойник получава определена роля, а четирима особено ценени от абвера — главните. Между тези четирима е пак Ханс Хансен (в абвера — номер А-3725, в МИ-5 — Тейт), а му помагат „Брутус“ в МИ-5, в абвера — „Хуберт“.

Брутус, полски щабен офицер, за десет години два пъти изпива до дъно горчивата чаша на поражението — през 1939 г. в Полша и през 1940 г. във Франция. След капитулацията на Франция той организира там една от първите групи на Съпротивата, която скоро обединява 64 активни участници.

През 1942 г. Брутус е издаден на немците от провокаторката „Котка“ (Матилда Каре). Подполковник Райле от парижкото подразделение на абвера отива при него в затворническата килия и му предлага сделка: Брутус се съгласява да работи в Англия за немското разузнаване, а Райле му обещава да организира бягството му от затвора и да не предава в гестапо материалите за неговата дейност в нелегалност.

Полякът приема предложението и още в затворническата килия те подписват тържествено съответния договор. Райле организира бягството му и „Хуберт“ — такъв псевдоним му дават в абвера — се връща в Съпротивата, а след това го прехвърлят във Великобритания. В Лондон обаче той незабавно се свързва с МИ-5, разказва своята история и става Брутус — един от най-ценните двойни агенти в системата на „XX комитет“.

В Англия Брутус служи като подполковник в полската ескадрила на ВВС и продължава да поддържа тясна връзка с абвера под името Хуберт. Всъщност вместо него това прави един от сътрудниците на комитета по дезинформация. За издигане авторитета на Хуберт пред абвера осигуряват на поляка съответното (разбира се, фиктивно) положение, даващо му възможност да предоставя на германското разузнаване „важна“ информация. Той се издига все по-високо по стъпалата на служебната стълба и накрая докладва на Райле, че е назначен за офицер за връзка между полския генерален щаб и щаба на американския генерал Омар Брадли в Лондон.

Сега според замисъла на авторите на плана „Фортитюд“ на Брутус му предстои да убеди германците, че уж след като английската групировка на Монтгомъри дебаркира в Нормандия, за да отвлече вниманието, първа американска група армии под командуването на Брадли ще нанесе решаващия удар в района на Па дьо Кале. По такъв начин конкретната задача на двойния агент била да внуши на противника мисълта, че съюзниците възнамеряват да осъществят нахлуването на няколко етапа, и да представи главния удар за отвличащ.

Преди Брутус да бъде прехвърлен в Англия, германците го снабдяват с портативна радиостанция, с която по-късно започва да работи радист на МИ-5. Ако се съди по бележките и личното дело на Брутус, информацията, изпращана от мнимия агент на абвера (по-точно от негово име), обикновено получавала висока оценка от страна на разузнавателното управление на германския генерален щаб.

Малко преди нахлуването в Нормандия Брутус съобщава в абвера, че от щаба на генерал Брадли е преместен в щаба на върховния главнокомандуващ генерал Айзенхауер. През май 1944 г. той изпраща на Райле седем донесения, признати от германското разузнаване за отлични. „Сведенията, получени от този агент — се казва в специална бележка, — съществено ни помогнаха да си изясним бойната програма на противника“.

Това „изясняване“ обаче не донася на германците нищо добро. Информацията на Брутус само затвърдява увереността им, че Нормандия ще бъде второстепенен обект, а главния удар ще бъде нанесен по на север от силната американска армия на Брадли.

Това, което става през онези дни сега вече е далечно минало. Седма германска армия, защищаваща Нормандия, на 6 юни е нападната ненадейно и е разгромена най-вече, защото по-силната Петнадесета армия се е готвела да отблъсне десанта на съюзническите войски в района на Па дьо Кале.

 

 

Ханс Хансен, след като съобщава на 15 януари 1944 г., че на следващия ден в Лондон пристига генерал Айзенхауер, за да заеме поста върховен главнокомандуващ, изпраща в Хамбург серия донесения за нарастването на темповете в подготовката на „Овърлорд“. През май той всеки ден докладва за концентриране на войски в места, където нищо подобно не става; съобщава за бойна програма, която изглежда точна и правдоподобна, но всъщност е фиктивна; назовава фамилни имена на командуващи, съществуващи само във въображението му; информира, че е посетил Уей в района на Дувър, където уж видял 20 хиляди канадци; Ашфорд, където „констатирал“ присъствието на 83-та американска пехотна дивизия; Фолкстън, където уж била разположена щабквартирата на американците и където „забелязал“ много ешелони, препълни с войници, пристигнали от САЩ: Ню Маркет, Тетфорд, Кромер и Норич, където „идентифицирал“ дивизия след дивизия — изобщо, ако му се вярва, свободно се разхождал из зоните, до които никой нямал достъп.

За свои източници той посочва главния маршал на авиацията, някакъв капитан от военноморския флот и високопоставен офицер от военновъздушните сили. В абвера изглежда никой не се е замислял над въпроса, защо тези тъй солидни хора са толкова откровени с младия датчанин и тъй глупаво издрънкват пред него секретите на „Овърлорд“.

 

 

Под прозвището „Гарбо“ за англичаните работи и презавербувания от тях агент на абвера В-319 — испанският журналист Луис Калво. Под ръководството на сътрудници от комитета по дезинформация той създава за германците „голяма“ агентурна мрежа от две хиляди измислени от него агенти. Германците вярвали напълно на „Гарбо“. Неговата мрежа била наречена „Група Арабал“ и била разделена на три подгрупи: „Аларик“, „Бенедикт“ и „Дагоберт“, чиято единствена задача според замисъла на „XX комитет“ била да дезинформират германците относно мястото и времето на нахлуване на съюзниците. Ето непълния списък на тези „агенти“, направен въз основа на личните им дела в архивите на абвера, а също и преценка за работата им от германското разузнаване в навечерието на англо-американския десант в Нормандия:

В-217 — работи в Бедфорд в САЩ; задоволително.

В-303 — канторски чиновник в Лондон сигурен, но може да изпълнява само прости поръчения.

В-305 — търговски пътник от югоизточна Англия; проверен и сигурен.

В-308 — бизнесмен от Лондон; очевидно сигурен.

В-314 — канторски чиновник; проверен и сигурен.

Операция „Гарбо“, започнала през април 1942 г., напълно се разгърнала през пролетта на 1944 г., както и била запланирана от ръководещите я сътрудници в комитета по дезинформация, т.е. около времето, когато „напълно организираната“ мрежа на „Гарбо“ от несъществуващи агенти трябвало усилено и систематично да снабдява германците с неверни данни относно подготовката на нахлуването. Освен самия „Гарбо“ и членовете на неговата група са предавали за Германия информация от онези райони на Англия, където уж се концентрирали съюзнически войски.

Естествено германците не са се доверявали изцяло на агентурните сведения. „Бойната програма на противника“ се е правела въз основа на данни от авиоразузнаването, от радиоподслушванията, изучаването на заловените документи, разпитите на военнопленниците, от информацията, получена от дипломатическите представителства на неутралните страни във Великобритания. И все пак агентурната информация се е ползвала с най-голямо доверие, при това често въпреки такива безспорни доказателства като снимките, направени от разузнавателните самолети на Луфтвафе.

Към май 1944 г. в преценките на немците за създалата се обстановка преобладава предположението, че съюзниците ще нанесат главния си удар в района на Па дьо Кале и че преди или след него могат да бъдат проведени за отвличане на вниманието операции в Норвегия, на френския средиземноморски бряг, дори в Португалия и „може би в Нормандия и Бретан“. Рундщедт, който още през октомври 1943 г. смята Нормандия за един от най-заплашените участъци, тъй като „на съюзниците ще са необходими такива големи и просторни пристанища като Харбър и Шербур“, сега се съгласява с извода, че нахлуването ще стане именно в района на Па дьо Кале.

Датата на десанта на съюзниците продължава да бъде тайна за германците. Командуващият германските военноморски сили във Франция вицеадмирал Кранке на 4 юни в поредната си преценка за обстановката изказва следното съображение: „Съмнително е противникът вече да е успял да съсредоточи достатъчно количество кораби за прехвърляне на войските си за нахлуване.“ На 5 юни неговото твърдение се поддържа и от Рундщедт в ежеседмичната му сводка, завършваща с извода: „Засега не съществува опасност от незабавно нахлуване.“

Ето защо на Западния фронт цари спокойствие. През нощта срещу 5 юни Кранке отменя патрулирането на Ламанш от военноморските патрули. На офицерския състав се разрешават кратки отпуски. В Рен командуващият Седма армия назначава на 6 юни военна игра за офицерите. На 5 юни Ромел напуска своя щаб и заминава за Тюрингия.

Заместникът на Йодл генерал Варлимонт в спомените си, публикувани през 1962 г., пише:

На 5 юни 1944 г., т.е. едни ден преди десанта на съюзниците, германското военно командуване нямаше и най-малка представа, че се намира в навечерието на едно от най-важните събития на войната. Цяло денонощие 5 хиляди кораба са се движили към брега на Нормандия, но не бяха взети никакви мерки, които да дадат възможност те да бъдат открити навреме.

И все пак, въпреки взетите най-строги мерки за маскировка и колосалната кампания за дезинформация, немците получават съобщение, което по най-безспорен начин свидетелствува, че нахлуването ще се състои в най-близките дни, ако не и часове. Варлимонт пише:

Ние не знаехме, че още през януари 1944 г. на адмирал Канарис е станал известен текстът на двете части на радиосъобщението, което е трябвало да се предаде от Англия в навечерието на нахлуването като сигнал за френското движение на Съпротивата да приведе своите сили в състояние на готовност. На 5 юни разузнаването информирало Йодл, че привечер службата за безопасност на Петнадесета армия уловила втората част на съобщението. Но никакви изводи от това не последваха.

Както твърди Варлимонт, никой от тези, на които текстът на съобщението е станал известен, включително и Йодл, не му обърнал и най-малко внимание. „Може би — заключава Варлимонт, — за разлика от адмирал Канарис, който по това време вече е в немилост и е свален от поста си, те не са осъзнали важността на полученото предупреждение.“

Варлимонт не е съвсем прав, положението е било малко по-различно. Тъй като този епизод представлява определен исторически интерес, аз предприех специални издирвания в заловените архивни материали на генералния щаб на германските сухопътни войски и открих автентични документи, хвърлящи светлина върху тези обстоятелства. Абверът е предал на върховното командуване конкретни данни, даващи възможност да се определи датата на нахлуването. Документите се оказаха три. Първият от тях е не от януари 1944 г, както твърди Варлимонт, а от октомври 1943 г., вторият — от 2 юни 1944 г., а третият — от 4 юни 1944 г.

И трите документа са били изпратени от парижкото подразделение на абвера, по-конкретно от подполковник Пайле, ръководещ операциите против френското движение на Съпротивата. В първия документ се съобщава, че на 3 октомври е арестуван „един от лидерите на ръководената от Англия диверсионна организация“. При разпита арестуваният съобщил, че за оповестяване на предстоящия десант на англичаните и американците във Франция е приета следната парола:

„Les sanglots longs des violins de l’automne blessent mon coeur d’une langweur monotone“^[1]

В тези редове Райле познал един от сонетите на Пол Верлен.

След няколко дни хитлеристите арестували ръководителя на друга група от Съпротивата, който също потвърдил, че такава парола наистина има и че за тази цел са използвани стихове на Верлен.

В донесението си от 14 октомври Райле пише:

Първата част на паролата до думата „L’autonme“ включително ще прозвучи в ефира по английското радио на 1 и 15 число на месеца, който ще бъде назован, когато бъде необходимо. Предаването на втората част е сигнал, че десантът ще бъде направен в течение на 48 часа, считано от полунощ на денонощието, когато се състои първото предаване на тази част на паролата.

В донесението си от 2 юни Райле информира, че на 1 юни между един и половина и два и половина през деня радиостанция Девънтри няколко пъти предавала първата част от паролата на пет групи от френската Съпротива, предупреждавайки ги, че е необходимо да бъдат в готовност.

Най-после в последното донесение на Райле се казва, че на 3 юни, между дванадесет и два и половина, радиостанция Девънтри 15 пъти предала втората част на паролата.

Донесенията на Райле били изпратени на 23 адреса, включително в щаба на Рундщедт, на командуващите германските войски във Франция, Белгия, Холандия, Дания и Норвегия, на началника на разузнавателното управление на генералния щаб на сухопътните войски полковник Рьоне и др. Първият екземпляр на всяко донесение бил изпращан в квартирата на Хитлер до генерал Йодл. Във всички тези инстанции съобщенията на Райле били получени, но никой не им придал значение, а само „ги сложили към делото“.

Началникът на разузнавателния отдел в щаба на Рундщедт полковник Майер-Дитринг разпратил копия от донесенията в разузнавателните отдели при щабовете на армиите, подчинени на Рундщедт, а в съпроводителната бележка към донесението от 4 юни той стигал до следния извод:

Сега, както и по-рано, крайбрежието от Шелда до Нормандия и Бретан трябва да се разглеждат като най-вероятен фронт на нахлуването. Засега обаче няма данни за неизбежността на нахлуването.

След като изпратил последното предупреждение на Райле, Майер-Дитринг, убеден, че през близките няколко дни нищо особено няма да се случи, заминал в кратковременен отпуск. Когато след няколко часа съюзниците предприели десанта в Нормандия, той не бил на мястото си.

Нахлуването започва на 6 юни между 1.30 и 2.00 часа през нощта с хвърляне на парашутисти и стоварване на въздушнодесантни части, след което хиляди самолети започват да бомбардират немските батареи и брегови укрепления.

През онова утро Хитлер дълго не можел да се събуди и никой не се осмелил да се яви пред него с такива новини. Едва към пет часа след обед, когато под прикритието на огъня на стотици военни кораби вече дебаркирали около 130 хиляди войници и офицери на съюзниците с 20 хиляди танка, Хитлер започва да взема първите контрамерки.

Десантът на съюзниците в Нормандия не може да накара полковник Рьоне да промени мнението си. Дори на 9 юни, когато съюзниците се намират в Нормандия почти три денонощия, той се опитва да убеди Йодл, че операцията в Нормандия трябва да се разглежда като маньовър за отвличане на вниманието, а „главният удар“ трябва да се очаква всеки момент в района на Па дьо Кале.