Ладислас Фараго
Играта на лисиците (6) (Епизоди от агентурната борба)

Мисията на Форт Белведер

Март 1936 г. Хитлер се вижда с Канарис по-често откогато и да било след идването на адмирала в абвера. От дневника за срещите на Хитлер става ясно, че между декември 1935 и март 1936 г. той се е срещал с Канарис 17 пъти и винаги само на четири очи.

Толкова зачестилите разговори се обясняват с бързото развитие на събитията в Европа. Канарис е информирал Хитлер за свързаните с тях инициативи на абвера.

1935 г. се характеризира с редица изключителни събития. На 7 март след плебисцит Саарската област отново е включена в състава на Германия. В резултат на англо-германското споразумение от 18 юни Германия получава правото да построи военноморски флот с общ тонаж една трета от тонажа на британските военноморски сили.

Дойде краят и на старата вражда с Полша след като фюрерът смая света, подписвайки с Пилсудски договор за дружба. Хитлер отказа да изпълнява Версайския договор за разоръжаване, наруши по този начин крехкото равновесие в Европа и принуди другите страни да предприемат незабавно контрамерки. На 2 май 1935 г. Франция и Съветският съюз парафираха своя договор за взаимопомощ. Две седмици по-късно такъв договор бе подписан също между СССР и Чехословакия.

Реакцията на Хитлер е незабавна и бурна. Той решава да изпрати войски в Рейнската демилитаризирана зона и заповядва на генерал Бломберг да започне щабна подготовка за нахлуване. Според чл. 42 и 43 на Версайския договор на Германия е забранено да държи или да строи военни укрепления в демилитаризираната зона, на левия бряг на Рейн и в 50-километровата ивица на десния му бряг, а също да държи или съсредоточава тук въоръжени сили, да прави военни маневри и т.н. През 1925 г. тази забрана е потвърдена с Лонкорските договори, под които стои и подписът на Германия.

Група специално подбрани офицери, задължили се да спазват строга секретност, бързо разработват плана на операцията, получила кодовото название „Schulung“ („Упражнение“), и на 16 юни 1935 г. полковник Йодъл го представя за разглеждане на Съвета за отбрана. Налага се обаче осъществяването на плана да се отложи. Хитлер не иска да рискува с една толкова агресивна акция без някакви благовиден предлог. От друга страна, военният министър Бломберг многократно докладва на Хичлер, че неговите генерали не са уверени в успеха, като имат предвид, че райхсверът е все още слаб и недостатъчно въоръжен за авантюрата, която, както те подозират, Хитлер смята да предприеме.

На 26 декември Канарис докладва на Хитлер, че щабът на френската и английската армия започва преговори за координиране на действията си в случай че в Рейнската област възникне тревожно положение.

На 11 февруари 1936 г. френският кабинет включва в дневния ред на Национално събрание въпроса за ратификацията на вече парафирания договор със Съветския съюз.

Същия ден Канарис моли Хитлер да го приеме и му съобщава току-що получената от парижкия резидент информация.

Щом Канарис излиза, Хитлер веднага повиква Бломберг и му заповядва да се подготви за започване на операцията „Упражнение“ в най-близко време. На 27 февруари Бломберг докладва, че подготовката е завършена, и получава нареждане да пристъпи към осъществяването на набелязания за 7 март план. На 2 март, пет дни преди тази дата, Бломберг предава заповедта на фюрера на началника на генералния щаб генерал Бек и на главнокомандуващия генерал Фрич. Фрич заявява, че за подобна авантюра той разполага само с 35 хиляди войници и офицери, от които може да се формира само една боеспособна дивизия. На свой ред Бек твърди, че французите могат бързо да мобилизират 20 прекрасно въоръжени дивизии и да разбият слабите части на Фрич. Генералите информират Хитлер за своите съмнения, но той отговаря:

— Зная какво правя. Имам абсолютно сигурни сведения, че французите няма да изпратят срещу нас нито един войник. Но вие ще се убедите не само в това. Като освободим Рейнската област от версайското иго, ние ще поставим света пред свършен факт и с това въпросът ще бъде изчерпан.

Непосредствено след това започва тайното придвижване на германски войски към границите на Рейнска област. Към изходните пунктове войските се прехвърлят батальон по батальон, за да понесат минимални загуби, ако французите неочаквано предприемат контраатака. Командирите на челните части получават запечатани пликове със заповед да се оттеглят незабавно, щом се натъкнат дори на челни патрули на френско-английски войски.

Между другото службата за дешифриране на германските ВВС, която разчита френския дипломатически шифър, редовно представя текстове на заловени и дешифрирани телеграми на френския посланик в Берлин Франсоа Понсе. Още от ноември 1935 г. Понсе настойчиво предупреждава Париж, че Хитлер възнамерява да използва сключването на френско-съветския договор като повод за окупиране на Рейнската демилитаризиране зона и само изчаква подходящ момент. На 13 февруари 1936 г. Понсе телеграфира, че Хитлер „подготвя почвата за поход към Рейнската област“.

От обилната информация, предлагана от Канарис на Хитлер, последният проявява особено голям интерес към следното съобщение: според данни на високопоставен агент на абвера във френското Министерство на външните работи „задължителна съставна част на френските военни планове е непременното участие на англичаните. Главнокомандуващият френската армия генерал Гамелен заявил на министъра на външните работи на Франция Фланден, че той не може (или не иска) да изпраща войски в Рейнската област, ако не се присъединят англичаните“. По същото време тогавашният министър на външните работи на Германия Нойрат твърдо уверява Хитлер, че англичаните изобщо нямат намерение да оказват на французите помощта, за която настоява Гамелен. Тези категорични твърдения на един тъй предпазлив дипломат като Нойрат се базират на многобройните телеграми на германския посланик в Лондон Леополд фон Хьош, намиращ се в Англия от 1932 г. „Западът няма да се намеси“ — такъв е главният смисъл на неговите доклади.

Прекрасните източници за информация дават възможност на Хьош да прецени правилно политиката на Великобритания и нейните намерения. Той се ползва с изключителна популярност във висшето английско общество и с разположението на Министерството на външните работи на Великобритания, където му оказват пълно доверие постоянният заместник-министър Ванситарт и завеждащият отдела за Централна Европа Ралф Уигръм. Той е в близки отношения не само с все по-нарастващата пронацистка клика от богатите квартали на Лондон, но и с Уинстън Чърчил, Арчибалд Сиклери, дори с Ърнест Бевин. Особено тесни връзки той поддържа с кралското семейство. Самата кралица го нарича „моят любим чужденец“. Хьош често й гостува в нейното имение в Аскот. Той е в най-приятелски отношения и с престолонаследника принц Уелски. Хьош нарича интимно бъдещия крал „Дейвид“, а той него „Лео“. В лицето на принца Хьош си спечелва не само приятел и постоянен партньор за тенис и голф, но и нещо много повече. За него той е най-добрият източник на информация, а дружбата им изиграва важна роля, когато принц Уелски става крал на Великобритания под името Едуард VIII. Това става на 20 януари 1936 г., след смъртта на Георг V. Още на следния ден Хьош в донесението си до Министерството на външните работи на Германия, характеризирайки новия крал, пише:

Крал Едуард VIII в някои отношения прилича на своя баща, но в други много се различава от него.

Вероятно важната разлика между бащата и сина според посланика се е състояла в отношението им към Третия райх.

Георг се отнасяше критично към Германия… крал Едуард храни топли чувства към нея. По време на честите си и продължителни разговори с него съм се убедил, че те са достатъчно дълбоки и силни, за да издържат на враждебни влияния.

Малко по-рано, на 15 януари, посланикът съобщава, че е получил допълнително доказателство за това. Бъдещият крал го информирал, че е решил твърдо да замине за Берлин на олимпийските игри. Своето донесение Хьош завършва така:

При всички случаи можем твърдо да се надяваме, че тронът на Великобритания ще бъде зает от крал, който напълно разбира Германия и се стреми да установи добри отношения между нея и Великобритания.

В симпатиите си към хитлеристка Германия новият английски крал отиваше по-далече, отколкото личи от донесението на Хьош. В едно от донесенията си посланикът съобщава, че на 11 април 1935 г. престолонаследникът на Великобритания горещо го уверявал в симпатиите си към райха и рязко критикувал външното министерство на Великобритания за „недостатъчното разбиране на Германия и нейните стремежи“. Той доверително съобщил на посланика, че е напълно съгласен с въвеждането в Германия на задължителна военна служба, обявена от Хитлер няколко седмици преди това в нарушение на Версайския договор. Според посланика възгледите на принца напълно отговаряли на възгледите на Хитлер и завършвайки разговора, той уверил Хьош, че не само е съгласен с „възраждането на Германия“, но и че е изпълнен с решимост „да способствува“ за това.

Сродникът на английското кралско семейство херцог Карл Едуард Кобургски, който често посещава Лондон и е наречен „нацисткият херцог“ заради близостта си с Хитлер, на когото е агент-двойник, през януари 1936 г., вече след смъртта на Георг V, по лична поръчение на фюрера три пъти разговаря с Едуард VIII. Съгласно донесението на херцога, още щом той повдигнал въпроса, че е желателна една среща между Хитлер и тогавашния министър-председател Болдуин с оглед по-нататъшното укрепване на англо-германските отношения, кралят възкликнал: „И аз самият искам да поговоря с господин Хитлер и съм готов да направя това тук или в Германия. Моля Ви да му предадете това.“ Малко по-късно Едуард моли германеца да запази в тайна техния разговор, тъй като несвоевременното му разгласяване би му попречило да се бори с цялата си решителност за по-нататъшното сближаване между Великобритания и Германия.

В събота, на 7 март 1936 г., почти веднага след като Хитлер заяви в Райхстага, че „ние нямаме териториални претенции към Европа“, германските войски навлязоха „за мирна гарнизонна служба в западната провинция на райха“. Както Канарис уверявал Хитлер, френската армия, лишена от подкрепата на англичаните, не направи и крачка към Рейнската демилитаризирана зона. А Лондон пазеше пълно мълчание. Едва в понеделник английският министър на външните работи Идън замина в Париж, но само за да посъветва французите да но бързат и да предадат въпроса за разглеждано в Обществото на народите.

Още на 21 януари 1936 г. Хьош, характеризирайки новия крал, пише:

Той е дълбоко убеден, че в наше време войната вече не е средство за уреждане на международните спорове. Нещо повече, той е сигурен, че една европейска война ще доведе до разпадане на Европа и до нейното болшевизиране, а следователно и до загиване на цивилизацията. Като остава привърженик на английските парламентарни традиции Едуард VIII все пак се отнася с дълбоко разбиране към пътищата, по които вървят други държави, особено Германия.

Като разчита именно на „дълбокото разбиране“ на английския крал относно пътищата, по които върви нацистка Германия, на 9 март вечерта германският посланик се отправя за Форт Белведер на грижливо законспирирана среща с Едуард.

Когато около 9 часа вечерта се връща и посолството, Хьош разказва на съветника-посланик Бисмарк и на представителя на официалната германска телеграфна агенция Хес, че неговите доводи направили „най-благоприятно впечатление на човека с добра воля, какъвто без съмнение е кралят“, и че той успял да убеди Едуард „да ходатайствува пред Болдуин за мир“.

Късно вечерта в посолството се раздава телефонен звън. Хьош бързо вдига слушалката.

— Ало — чува се познат глас. — Вие ли сте, Лео?

— Да, сър.

Според думите на Хес, Едуард казал на посланика:

— Слушайте внимателно. Току-що се видях с министър-председателя. Война няма да има!

По-късно Хитлер изчерпателно характеризира ролята на Едуард в събитията от онези дни. Отказът на англичаните да воюват за демилитаризираната зона, заявява той, се обяснява с намесата на английския крал в критичния момент.

На следния ден, като приема френския министър на външните работи Фланден, Болдуин му казва:

— Ако има дори един шанс от сто вашата, ответна реакция да доведе до война, аз нямам право да въвлека в нея Англия… Англия не е готова за война.

Кризата преминава. Хитлер не само остава в Рейнската демилитаризирана зона, но и затвърдява положението си.

Ралф Уингръм от Министерството на външните работи на Великобритания, изпращайки заминаващата си с празни ръце френска делегация, измърморва: „Сега войната е неизбежна и тя ще бъде най-ужасната от всички войни.“