Ладислас Фараго
Играта на лисиците (7) (Епизоди от агентурната борба)

Битката на троянските коне

Всеки, който при пристигането си в Англия или заминаването си от нея, е бил проверяван от инспекторите на британската имиграционна служба, ще разбере самочувствието на шпионина, пристигнал с тайна задача. Всъщност тези „инспектори“ са сътрудници на службите за сигурност. „Черните книги“, които те постоянно използват, са пълни с имената на „нежелателните лица“, по едни или други причини представляващи интерес за английската полиция или за английското контраразузнаване МИ-5. „Черните книги“ съдържат доста подробни сведения и затова изпращаните в Англия разузнавачи прилагат различни хитрости при опитите си да скрият истинското си лице.

Но у немеца, слязъл от парахода на 29 август 1935 г. в Харвич, предстоящата проверка не предизвиква опасения. Той е сигурен, че не фигурира в списъка на международните мошеници. Херман Херц пристига от Хамбург с истинското си фамилно име. Всички сведения в неговия паспорт съвпадат с тези, които той съобщава за себе си на инспектора от имиграционната служба — с изключение на целта на пристигането му.

„Аз съм адвокат, специализирам се по международното право, пътувам за Кеймбридж за изучаване на английските закони, регулиращи експорта. А имам и друга причина за посещението си. Взех си годишния отпуск, за да работя върху книга за едно ханзейско семейство, корените на което се откриват както в Германия, така и в Англия“. Херц изважда от чантата си ръкописа и го дава на инспектора. „Сега, когато съм завършил немската част, английската, струва ми се, е по-целесъобразно да напиша тук, у вас.“

Инспекторът слага съответния печат в паспорта на Херц и в Англия се появява голям агент, специално изпратен от немското разузнаване за изпълнение на специална — еднократна — задача.

По настояване на Гьоринг Херц се отправя към брега на Албиона^[1] и трябва въз основа на лични наблюдения да реши кой е прав в спора за характера на развитието на британската военна авиация. В миналото действуващ военен летец, той твърдял, че английската военна авиация имала преди всичко стратегическо предназначение и че Великобритания създавала мощен бомбардировъчен въздушен флот, насочен срещу Германия. Но разузнавателното управление на щаба на германските ВВС настоявало, че англичаните развиват авиация с отбранителен характер — предимно изтребители-бомбардировачи.

Още щом Херц предлага услугите си да замине в Англия и събере информация за потвърждаване на своето мнение, няколко висши офицери от германските ВВС се обръщат с молба към Канарис да го вземе в абвера и уреди пътуването му. Канарис с удоволствие се съгласява, още повече че Херц като специален агент е напълно подходящ за такава мисия. Той е много добре образован и всестранно надарен човек. След Първата световна война (на фронта Херц често имал случаи да разпитва пленени английски летци) той се занимава с адвокатска практика в Хамбург и в същото време като представител на фирмата „Сименс“ в Англия често посещава тази страна. Херц редовно спортува, добре плува и се боксира, разбира от музика, рисува, пише очерци, разкази и пиеси, притежава необикновени математически и топографски способности. В характеристиката, запазила се в личното досие на Херц в абвера, се отбелязва, че „за него е достатъчно да хвърли само един бегъл поглед върху картата, за да може след това абсолютно безпогрешно да се ориентира в местността“.

И все пак въпреки този блестящ отзив тези, които непосредствено подготвят Херц за отпътуването му в Англия, не споделят ентусиазма на Канарис за новия агент. Той бил неудачник във всички свои начинания — и в различните си делови мероприятия, и в адвокатската си практика, и в женитбата си, и дори в любимото си хоби — литературния труд. Желанието на Херц да отиде в Англия като шпионин се обяснява най-вече със стремежа му да се отърве от неприятностите в личния си живот — заплашва го банкрут и скъсване на отношенията с жена му.

Канарис обаче настоява на своето и 45-годишният авантюрист заминава за Англия. В тази страна неговата дейност продължава всичко седемдесет и един ден, но с шпионаж се занимава само четиридесет.

Херц успешно преминава проверката на имиграционната служба и се насочва към градчето Милденхол в графство Кент, тъй като то се намира близо до няколко бази и учреждения на английските ВВС. От някоя си мисис Джонсън той наема малка къща, наречена „Хевелък“, и на 14 септември се настанява в нея, „за да пристъпи към работа над своята книга“. Придружава го миловидната 19-годишна блондинка Мариана Емиг, която обича безмоторното летене и е представена на стопанката на къщата като секретарка-машинописка.

Херц и Емиг пристигат с новичък мотоциклет и още на следващия ден пристъпват към „изследвания“. Те се появяват в разположения недалече Менстън, където Емиг, започвайки своята кратка кариера на „фатална жена“, се запознава с младия войник Кенет Луис и започва да флиртува с него. Докато Херц старателно скицира летището, Емиг измъква от Луис необходимите сведения.

Така те всеки ден посещават различни места, където има бази на ВВС. Емиг или служи за примамка или стои като наблюдател, докато Херц скицира летищата, много доволен, че достъпът до необходимите му тайни се е оказал толкова лесен, и уверен, че всичко върви гладко.

Но Емиг, въпреки младостта и неопитността си, инстинктивно чувствува, че положението съвсем не е тъй блестящо, както се струва на партньора и. Прекалено голямото любопитство на Емиг привлича вниманието на Луис и той докладва на началството си за твърде любезната двойка, с която той тъй мило си бъбрил в тяхната уютна къща. Съобщението на войника стига до полковник Кук от МИ-5 и по негово нареждане Херц и Емиг започнат да бъдат следени най-внимателно. Сега детективите тайно ги придружават във всичките им пътувания из Източна Англия, Норфолк, Съфолк и Линкълншир и установяват, че Херц скицира или фотографира летищата.

На 23 октомври, когато за втори път посещават Менстън, Херц и Емиг откриват, че ги следят. След като се завръщат в „Хевелък“, нервите на Емиг не издържат и тя започва да настоява незабавно да се върне с такъв заплашителен тон, че Херц решава сам да я откара в Хамбург. Още повече че за изминалите четиридесет дни той е събрал много материали и смята за необходимо лично да ги докладва в абвера.

В Берлин Херц е посрещнат с отворени обятия и е обсипан с похвали. И едното, и другото се оказва преждевременно. Херц и Емиг са предизвикали подозрение не само у Луис, но и у английската си хазяйка, която съобщава за тях в полицията. Пристигналият в „Хевелък“ Кук отваря куфара на Херц и в него намира всички доказателства за шпионските занимания на „адвоката“: специален фотоапарат, дневник със сведения за летищата, подробни бележки с военна информация и многобройни скици на различни бази на ВВС.

Скоро след това, на 8 ноември, Херц спокойно се завръща в Англия. Веднага го арестуват и го привличат към отговорност за нарушаване на закона за опазване на държавните тайни. Както изглежда, отначало англичаните не придават сериозно значение на цялата тази работа и я разглеждат като несръчен опит на прекалено старателен разузнавач-самодеец, но след това две обстоятелства ги карат да променят мнението си. В къщата, която Херц набързо напуска, мисис Джонсън намира копие от заявление за приемане в абвера и шифър. А на 7 март, два дни преди края на съдебния процес, хитлеристката армия, нарушавайки Версайския мирен договор, навлиза в Рейнската област.

Отначало англичаните възнамеряват да дадат на Херц условна присъда и да го изгонят от страната. Но сега, когато намерените материали уличават Херц като човек на абвера, а също и под влияние на събитията в Рейнската област, те го осъждат на четири години тъмничен затвор.

Провалът на Херц в абвера се преценява просто като несполука на един смел човек, станал жертва на риска, неизбежен за професията на разузнавача. Херц сам съдействува за разпространяването на различни измислици около името му. От затвора той тайно изпраща писмо на свой приятел в Германия, в което, говорейки за леката присъда, пише: „Направих много повече. И англичаните знаеха за мен много повече от това, в което намериха за необходимо да ме обвинят публично“.

Канарис разглежда несполуката на Херц като удар по своя авторитет и взема мерки да облекчи съдбата му. От касата на абвера чрез семейството на Херц той превежда пари за адвокат на провалилия се шпионин и определя месечна помощ не само на жена му, но и на любовницата му. Той за нищо не обвинява Херц и не смята провала му за заслуга на англичаните; кой знае защо той е убеден, че някой от абверовците е издал Херц и че трябва да се вземат решителни мерки за укрепване на вътрешната безопасност в централния апарат на ведомството.

Във връзка с това Канарис повиква при себе си своя стар приятел и колега Протце, опитен и умен контраразузнавач, известен между колегите си като „чичо Рихард“. Лисица сред лисиците, ненадминат циник, той смята хората за виновни, дори когато невинността им е напълно доказана. По това време Протце ръководи малкото контраразузнавателно подразделение с условното название „Hauskapelle“ („Домашна капела“), призвано тайно да следи сътрудниците на абвера.

Протце заявява на своя шеф, че единственият правилен начин да предотвратят проникването на вражески агенти в абвера е сами те да внедряват свои агенти в разузнаването на противника и чрез тях навреме да научават за опитите им в това направление. Всяко разузнаване си има отдел, който има за задача да вербува агентура специално във вражеските разузнавателни служби.

По указание на Канарис Протце създава и възглавява специално, дълбоко законспирирано в самия абвер подразделение „Geheime Verbindungen“ („Секретни връзки“); малцина посветени имат правото да го споменават, и то само с началните букни на названието му — „СС“. За функциите на подразделението никога и никъде не се говори.

Задълженията на Протце и ръководената от него организация се определят от специална директива по следния начин:

1) да вербува агентура, която да се използва за специална работа в чужбина и за активно обработване на подозираните в шпионаж, а също и на резидентурите в личния състав на вражеските разузнавания;

2) да намира пътища и средства за проникване в противниковите разузнавания за събиране на информация относно методите, плановете и намеренията им.

Проникването в разузнаването на противника винаги е било най-трудната и опасна част на шпионажа. Но „чичо Рихард“ притежава всички необходими за това таланти. На един от помощниците си, капитан Адолф Фелдман, по образование архитект, а по специалност опитен и квалифициран контраразузнавач, той възлага да проникне в английската разузнавателна служба, което по онова време е твърде сложна задача.

Тогава английското разузнаване се ръководи от нестабилен триумвират: от началника му адмирал Хю Синклер и двамата му заместници: бившия изтъкнат чиновник от индийската полиция полковник Вивиан и полковника от териториалната армия Клод Денси, който след Първата световна война си избира за професия разузнаването.

Самият Синклер почти не се занимава с всекидневните въпроси на разузнаването, тъй като ги е поверил на, заместниците си, макар да знае, че те не могат да се понасят и се занимават само с интриги, всъщност парализиращи цялата работа.

Избухлив, самоуверен и невероятно досаден, Денси се ползва с такава репутация, че дори днес, много години след смъртта му, за него си спомнят с отвращение. За главен обект на нападките си Денси избира Вивиан и постепенно отношенията между тях дотолкова се развалят, че Синклер е принуден да се намеси и да вземе Вивиан под своя защита. Той отстранява Денси от работа и му разрешава да се появява в учреждението само за да получи пощата. Стареещият разузнавач разбира, че го заплашва оставка, и настойчиво се заема да се сдобие с някакво друго място — пак в същата СИС, макар и не в нейния централен апарат. Накрая Синклер отстъпва пред молбите на Денси да го изпрати в Италия, където да организира проникването на шпионска агентура в Германия. Скоро обаче Италия започва да се струва на Денси неподходящо място за такава работа и той се прехвърля в Швейцария, където за една година създава организация, наречена от него „Зет“.

Така с усилията на Денси английското разузнаване в Европа се оказва разделено на две. Тази част, която се ръководи в центъра от Вивиан, не претърпява изменения. Тя се състои от редица резидентури или централи, замаскирани като отдели за паспортен контрол на посолствата и мисиите на Великобритания в европейските страни. Резидентурите се ръководят от кадрови разузнавачи, обикновено работещи като завеждащи отдели, които в качеството си на дипломати се ползват с дипломатически имунитет.

Резидентурите на „Зет“ функционират независимо от тях; те разполагат със своя агентура и свръзки, със свои шифри, кодове и канали за връзка с Центъра. Дори териториално обикновено са разположени отделно от резидентурите на Вивиан, предимно под прикритието на търговски представителства и други учреждения. В стремежа си да бъде независим Денси дотолкова законспирира резидентурите на „Зет“, че дори не всички резиденти на Вивиан знаят за съществуването на паралелната организация СИС, действуваща на тяхна територия.

Около 1935 г. Германия практически се оказва в пръстен от английски резидентури, които принадлежат на подразделенията на СИС и работят във Виена, Цюрих, Брюксел, Хага и Копенхаген. И скоро немците се сблъскват с някои прояви на резидентурите на „Зет“. В годишния отчет на абвера за 1935 г. се отбелязва, че приблизително десет процента от чуждестранните шпиони, разобличени през годината в Германия, са агенти на някаква нова, тайнствена организация, чийто истински характер и принадлежност все още не може да определи дори Протце.

На третата година от съществуването на „Зет“ две от резидентурите придобиват особена важност. Първата — копенхагенската — се ръководи от две големи подрезидентури, които успешно събират информация в Германия. Втората действува в Хага. Тук резидент на Денси е кадровият разузнавач, капитанът в оставка от английската армия Бест, който живее в Холандия още от времето на Първата световна война. Заедно с двама холандски партньори той основава експортно-импортна фирма, оженва се за дъщеря на холандски адмирал и има достъп във висшето общество на столицата. Неговият дом е широко известен със своето гостоприемство, отлична кухня и превъзходни концерти за гостите.

Бест ръководи няколко агентурни групи, при това нито една от тях не знае за съществуването на другите, а на членовете на групата се забранява да се познават и особено да общуват. В дома на Бест се намира главната кантора на неговата преуспяваща фирма „Континентъл трейдинг къмпани“, зад фасадата на която се крие центърът за активен шпионаж.

Друг разузнавателен център се намира в дом № 57, на тихата и уютна улица „Ниуеве Парклаан“, проточила се край един от каналите. На излъсканата до блясък медна плочка до главния вход е означено, че тук се помещава отделът за паспортен контрол на английското посолство. Тук се намира резидентурата на полковник Вивиан с щат от 11 души. Ръководи я майор Далтън, който, както и Бест, е кадрови разузнавач и ветеран от Първата световна война. Задълженията на негов заместник се изпълняват от някой си Ян, известен още и като Аугустус де Фремери, и като капитан Хедрикс — една доста тъмна личност. Резидентурата си има радиостанция, обслужвана от радистите Инман и Уелш.

Резидентурата на Далтън се състои от голяма група важни агенти, завербувани най-вече от двамата му помощници. Единият от тях — бившият холандски следовател Вринтен — поддържа важни контакти във всички необходими места. Той работи за английското разузнаване от 1919 г. Непосветените знаят Вринтен като собственик на информационно бюро, занимаващо се с частно издирване и проверка на кредитоспособността на клиентите на различни финансови учреждения, но това е само прикритие за истинските му занимания като вербувач за резидентурата на Далтън и свръзка между него и холандската полиция.

Друг незаменим помощник на Далтън е 30-годишният Джон Хупър, натурализиран британски поданик, по рождение холандец. Той се ползва с пълното доверие на своя шеф и по негово поръчение води списъка на агентурата и отговаря за съхраняването на наличните материали. В неговия списък фигурират 52 главни агенти, без да се смятат многобройните подагенти, работещи предимно в Германия. Резидентурата поддържа тесен контакт с холандското военно разузнаване, чийто началник полковник Оршот е и агент номер 945 на Далтън. По такъв начин сътрудниците на Оршот обслужват едновременно двама господари — и самия него, и Далтън.

През 1938 г. английската колония в Хага е потресена от новината, че на 4 септември Далтън е намерен мъртъв в дома си. Тези, които знаят с какво всъщност се е занимавал той, подозират убийство, но пристигналата в Хага следствена комисия на СИС бързо установява, че Далтън се е самоубил, тъй като е изхарчил за любовницата си две хиляди фунта от секретните средства на резидентурата и не можел да ги възстанови. Сред сътрудниците на холандското разузнаване съществува мнението, че друга причина за самоубийството на Далтън е разобличаването на машинациите му с английските паспорти и входните визи за Палестина, които той продавал на богатите евреи от Германия, бягащи от преследванията на нацистите.

Мястото на Далтън се заема от някой си Чидсън, но скоро се изяснява пълната му негодност и след няколко месеца резидент под прикритието завеждащ отдела за паспортен контрол става майор Ричард Стивънс, който дотогава се занимавал с примитивно погранично разузнаване в Индия. Стивънс владеел свободно немски, френски и руски език, но в Европа никога не бил работил. „Съгласих се да замина в Хага — твърди той по-късно, — едва след като се убедих, че на моето началство е известно, че ми липсват необходимият опит и подготовка и че се смятам за абсолютно неподготвен за такава работа.“ На Стивънс не само не съобщават истинската причина за смъртта на Далтън, но и не го осведомяват за съществуването на успоредната резидентура на Бест. Пък и агентурата, която сега минава под негово ръководство, му характеризират само в най-общи черти. На Стивънс се казва, че неговото назначаване е предизвикано от необходимостта да се подобрят отношенията с резидента на френското разузнаване в Хага, влошени от предшественика му.

Стивънс бързо се убеждава, че неговата резидентура представлява цяла организация, която работи точно и успешно и постоянно попълва редовете си със завербувани от Вринтен в Германия антифашисти.

Тези, които по онова време следят перипетиите на тайната борба между разузнаванията по оскъдните вестникарски публикации, не могат и да си представят мащабите на шпионажа в Европа през онези години. Със задълбочаването на кризата, предизвикана от заграбването на Австрия, и във връзка със заплахите на Хитлер, отправяни към Чехословакия, англичаните с всички средства засилват вербуването на агентура в Германия. От шестимата агенти, осъдени на смърт в Германия през 1936 г., четирима са английски; десетки агенти, арестувани от немците и очакващи да бъде решена съдбата им, са прехвърлени от англичаните от Холандия и Дания. Разпитите на заловените разузнавачи позволяват на Протце и Фелдман да си съставят известна представа за загадъчната агентурна мрежа, но все още не могат да се доберат до нейните ръководители. Проблясъци на успех се появяват едва през лятото на 1936 г.

Близо до Магдебург е арестуван някой си Густав Хофман в момента, когато фотографира секретни обекти. На разпита той си признава, че е шпионин, че е завербуван от холандец и че сега този холандец също работи за английската организация в Хага. Малко по-късно е арестуван друг английски агент — германският инженер Рихард Ланге, завербуван от същия холандец от Хага. Ланге става английски шпионин от чувство на ненавист към фашистите и скоро се проявява като един от най-добрите агенти на резидентурата. Но успехите му замайват главата и той се превръща в продажен професионалист, на когото Далтън трябва да плаща много повече, отколкото на другите. Става чака, че резидентурата задлъжнява на Ланге с няколкостотин фунта стерлинги, които той все не може да получи, въпреки многократните настоявания. Накрая Вринтен се съгласява да му организира среща лично с „боса“. Така Ланге става единственият агент на хагската резидентура, който познава резидента.

При срещата Далтън изплаща на Ланге част от дълга и го уверява, че останалата част ще получи вече в Германия. Ланге се връща в Хамбург с нова задача поставена от англичаните, но пари тъй и не получава. На разпита той разказва най-подробно за работата си в полза на английското разузнаване.

Така Далтън става за немците напълно реална личност. Сега вече те могат да се заемат с него сериозно. Но когато Фелдман пристига в Хага специално с такава цел, Далтън е вече мъртъв. Все пак Фелдман успява да събере доста материали за хагската резидентура на СИС и да убеди Протце, че решителното настъпление срещу англичаните в Холандия има безспорни шансове за успех. Протце, но това време зает с други перспективни задачи, предлага на Фелдман сам да отиде в Хага и да организира проникването на немски агенти в английската резидентура. Но Канарис решава, че за тази цел Протце е по-подходящ.

… Те — Протце и отдавнашната му секретарка, помощница и любовница Елена Скродски (в абвера е известил като леля Лена), а сега госпожица Шнайдер — пристигат в Хага през есента на 1937 г., наемат вила в градчето Васенаар, близо до столицата, и започват да се подготвят за схватка с английското разузнаване. По нещата се оказват не тъй прости, както си ги е представял Фелдман. На Протце, въпреки цялата му хитрост и решителност, се налага да чака почти половин година, докато един пропуск на противника му предоставя възможност да постигне целта си.

Една топла юлска вечер Протце и леля Лена връщайки се от Хага в къщи, забелязали, че заедно с тях от вагона на влака слиза и среден на ръст широкоплещест младеж. Той вървял след тях чак до вилата, постоял, след това се върнал и бързо се скрил зад близкия ъгъл. На Протце му се сторило, че юношата ги следи, но не можел с пълна увереност да твърди това. На следния ден същият младеж пак се появил, но вече с велосипед и няколко пъти обиколил квартала.

След войната Протце ми разказа:

— След това той слезе от велосипеда и започна да се разхожда по улицата, като от време на време поглеждаше към нашата вила. Всичко това младежът правеше доста открито и помислих, че или е сътрудник на полицията, у когото с Елена сме предизвикали недоверие, или е изпратен от някого от нашите противници. Както и да е, реших да разбера за кого работи този „бродяга“.

На третия ден, още на разсъмване, „бродягата“ отново пристигнал. Протце бил вече станал и като го забелязал, отправил се с велосипеда си към един уединен плаж. Юношата тръгнал след него. Протце се спрял и раздразнено го попитал какво иска от него. Като не получил отговор, той го заплашил, че ще се обърне към полицията.

На следния ден „бродягата“, сякаш нищо не е било, пак се появил край вилата. Този път Протце наистина извикал „полицай“, а всъщност своя верен агент, холандския фашист Хогевеен, преди това агент на гестапо, който наблюдавал немските емигранти в Холандия.

Мнимият полицай си дал вид, че смята да арестува „бродягата“, но в този момент внезапно се появил Протце.

— Зная кой си ти! — закрещял той. — Ти си шпионин, изпратен да ме следи!

„Бродягата“ мрачно мълчал и Протце със същия тон го попитал колко му плащат, за да го следи. Задържаният отговорил, че той само изпълнява възложената му работа.

— Каква работа? — гневно попитал Протце.

Тогава младежът си признал, че действува по поръчение на отдела за паспортен контрол на британското посолство в Хага.

Протце съобразил, че най-после пред него се открива възможността, която тъй дълго е очаквал. Той отвел младежа във вилата и му предложил да работи за него. Младият човек съобщил, че фамилното му име Ван Коутрик (а пълното — Фолкерт Ари Ван Коутрик), че работи във фирмата „Мюлер и К°“, но от време на време изпълнява задачи, свързани с проследяване. Този път му възложили да следи „мистър Робъртс“ — така той нарекъл Протце — и да записва номерата на колите, с които пристигат при него посетителите. Ван Коутрик разказал, че получавал от англичаните 200 гулдена на месец (по сегашен курс около 60 рубли — ред.) и компенсация за „служебните“ разходи, макар че за всеки гулден по този параграф му се налагало едва ли не да се бие. Протце предложил на юношата също 200 гулдена на месец, но с гаранция, че ще ги получава, без да става нужда да се стига до бой. Ван Коутрик с готовност се съгласил „защото обичал немците“ и обещал да информира подробно Протце за всичко, което става в английския отдел за паспортен контрол.

Ван Коутрик попада в полезрението на Вринтен през 1937 г. и като перспективен кандидат за вербуване последният го запознава със своя шеф, тогавашния резидент на СИС в Хага Чидсън. 24-годишният интелигентен холандец се харесва на Чидсън и той го завербува, възнамерявайки да го използва за следене и като свръзка, макар да поема определен риск, тъй като жената на Ван Коутрик е немкиня.

Като начало на Ван Коутрик, получил псевдонима Оливър Кендъл, възлагат да следи германския дипломат Путлиц, опитващ се да установи връзка с английското разузнаване. Путлиц става първият английски агент, когото Ван Коутрик издава на Протце. Без да споменава никакво фамилно име, Протце информира германския посланик в Хага, че „един от помощниците му“ е заподозрян в шпионаж в полза на англичаните. Учуденият посланик, без да знае за кого става дума, споделя неприятната новина със… самия Путлиц и така му помага навреме да избяга в Лондон.

Именно в процеса на развитие на тези събития Ван Коутрик става агент-двойник. Като продължава, както и дотогава, да работи за англичаните, след това той подробно предава на Протце всичко, което научава от тях.

А Протце, без да губи време, се старае колкото се може по-пълно да използва предоставилата му се възможност. Той извиква в Хага Фелдман. Заедно купуват един от онези плоскодънни шлепове, които се движат лениво по мръсните канали на Хага, донасят в него кинокамера и го закотвят на около тридесет ярда от входа за паспортния отдел на английското посолство. Всички посетители на сградата попадат върху лентата, а след това снимките се показват на Ван Коутрик за идентифициране.

След кратко време германците разполагат с почти пълен списък не само на всички постоянни сътрудници на английската резидентура, но и на всички посетители и дори на някои агенти.

И все пак, въпреки че Протце съумява да вмъкне свои хора в резидентурата на СИС в Хага, първа и най-чувствително си изпатва от германците резидентурата на Денси в Копенхаген.

През ноември 1938 г. датчаните, обезпокоени от нарастването на чуждестранния шпионаж в Дания, активизират дейността на своето контраразузнаване и арестуват двама диверсанти — Валдемар Пьоч и някой си Кнуефкен. Те смятат, че арестуваните работят за немците, но на следствието Кнуефкен си признава, че е изпълнявал задачи на англичаните. Сега датчаните с удоволствие биха се отказали от съдебния процес, но съобщенията за арестите вече са се появили в пресата и задържаните трябва да бъдат съдени. Процесът минава при затворени врати, но германците успяват да се сдобият с материалите от разпитите и с признанието на Кнуефкен и да почерпят от тях немалко важни данни за работата на англичаните в Дания и в другите скандинавски страни.

На Протце му хрумва мисълта на всяка цена да открадне Пьоч от датския затвор и да го принуди да му разкаже откровено за английската агентура в Германия. Дори след като датчаните научават за намеренията на немците и разрешават на Денси тайно да измъкне Пьоч с един търговски параход, Протце не се отказва от своята идея и предлага да се изпрати след парахода торпеден катер, който да го плени и да го отведе в някое балтийско пристанище. Тази идея не се реализира, защото Канарис отказва да я санкционира, и Пьоч благополучно е прехвърлен в Белгия.

Провалът в Дания принуждава англичаните поне временно да пренесат работата на разузнаването си против Германия в Хага. Но тук продължава да се подвизава Протце, който при това сега разполага и с Ван Коутрик. Винаги настроен скептично, Протце особено в началото не храни илюзии по отношение на младия холандец, още повече че той явно хитрува. Обстановката обаче постепенно се променя, а заедно с нея се променя и самият Ван Коутрик. Той все повече се отдалечава от англичаните и се сближава с германците, отношенията му с Вринтен и Стивънс с всеки изминат ден все повече се влошават. Стивънс става все по-стиснат и заядлив при уреждане на сметките, а Протце все по-щедър. Ван Коутрик грижливо крие връзката си с германското разузнаване, като не дава на Стивънс и най-малко основание да го подозира в предателство. И все пак той престанал да бъде английски шпионин, а служел само на немците. Холандецът съобщавал на Протце за всеки английски агент, подготвен за прехвърляне в Германия, за неговата задача, маршрути, скривалища, агентът бивал обезвредяван веднага щом пристигнел на местоназначението си, Стивънс не можел да не забележи странните провали на своята резидентура, но мисълта за предателство не му минавала през ума.

В началото на 1939 г. Ван Коутрик насочва Протце към един английски агент, чието разобличаване оправдава всичко — енергията, времето и средствата, изразходвани от немците в противоборството им с английското разузнаване в Холандия.

В хода на разследването на причините за самоубийството на Далтън бе станало ясно, че в злоупотребата със секретни сродства в еднаква степен е замесен и помощникът му Джон Хупър. Той усетил, че Далтън си присвоява средства от касата на резидентурата и заплашил шефа си, че ще го разобличи, ако откаже да дели парите с него. Далтън се съгласил. При разпита на следствената комисия Хупър си бе признал всичко. Денси предложил да ликвидират тайно злоупотребителя на средства и шантажиста, но Вивиан не се съгласил. По понятни съображения делото на Хупър не било предадено на полицията. През същата 1930 г. той просто бил изгонен от разузнаването.

Известно време Хупър търгува в Ротердам със запасни части за самолети, без да подозира, че го търсят. А го търсят двама души. Първо, полковник Денси: той изведнъж стига до извода, че бившият помощник на Далтън е твърде ценен работник, за да се откажат от услугите му заради такива дреболии, каквито са шантажът и злоупотребата. Второ — Протце: той решава, че един английски разузнавач-крадец може да се окаже много ценна находка за немците. Най-после Хупър е издирен в Ротердам от Ван Коутрик и през пролетта на 1939 г. запознава с него Херман Хискес, който тогава заедно с Фелдмаи ръководи работата на германското контраразузнаване против англичаните в Хага, тъй като се налага Протце да стои в сянка.

Хупър, озлобен срещу бившите си господари от английското разузнаване, без колебание се съгласява да служи на немците и вдъхновяван от щедрото възнаграждение, предава на Хискес много тайни на англичаните, макар от няколко години да не поддържа с тях никаква връзка. Скоро обаче запасът от информация на Хупър се изчерпва и той преминава към най-различни измислици. Хискес го уличава в лъжа и заплашва, че ще престане да му плаща. Тогава Хупър решава да издаде най-ценния агент, с когото разполага в Германия хагската резидентура на СИС.

Още през 1919 г. англичаните завербували в Хамбург един демобилизиран немски офицер, наречен от тях „доктор К.“. Бивш военен моряк, той създал в Кил инженерно-консултационна фирма, обслужваща преди всичко военноморския флот. Нищо чудно, че възглавяващият фирмата знае всички негови тайни, още повече че много от тях представляват негови собствени реализирани изобретения. Положението на „доктор К.“ му дава възможност само със собствени сили да снабдява английското разузнаване с изчерпателна информация за всичко, което става във ВМФ на Германия.

Въпреки най-строгата конспирация около всичко, което се отнася до „доктор К.“, Хупър знае и за него, и за методите му на работа. В разговора си с Хискес той се интересува колко ще може да получи, ако предаде „доктор К.“. Хискес му обещава 10 хиляди гулдена: пет — щом Хупър назове името и презимето му, и останалите пет — щом арестуват „доктора“.

След като получава аванса, Хупър съобщава, че „доктор К.“ е Ото Крюгер. Постоянно живее в Годесберг, край Бон, но за срещите си с резидента на английското разузнаване пътува до Холандия и отсяда в хотел „Амшел“ в Амстердам или в хотел „Индес“ в Хага.

Когато Хискес докладва за това на Протце, последният е потресен. Та той познава Крюгер от съвместната им служба във флота. Цели двадесет години неговият бивш колега е водил двоен живот! Фирмата му преуспяваше, той стана богат и солиден индустриалец, през тридесетте години го избраха за член на директорския съвет на федерацията на германските индустриалци, а един от техническите институти в Германия го удостои със званието почетен доктор на техническите науки. И през цялото това време Крюгер е бил английски шпионин!

Англичаните грижливо замаскирват връзката си с Крюгер. Като способен инженер той прави няколко ценни изобретения в областта на военноморското дело и продава патентите на английски и холандски фирми. Доста големите парични средства, които английското разузнаване изплаща на Крюгер, се превеждат по банковите му сметки като пари за продукцията, произведена по изкупените патенти.

Немското контраразузнаване взема Крюгер под негласно наблюдение: поставя микрофони в кантората и дома му, систематично подслушва телефонните му разговори, проверява кореспонденцията му, внимателно наблюдава частния му живот. Но не може да открие никакви компрометиращи материали. Инженерът води съвсем нормален за човек с неговото положение начин на живот — не пиянствува, не играе на карти, няма любовници, не употребява наркотици, по банковите му сметки не постъпват никакви необясними суми, както изглежда, няма скрити източници на доходи.

В края на юни, след като посещава работещите с пълна мощност корабостроителници на фирмата „Блом и Фос“ в Хамбург и разположената там военноморска база, Крюгер предприема обикновено делово пътуване в Холандия. Хупър предварително е разказал на Хискес, че именно по време на тези пътувания солидният джентълмен се превръща в шпионин. Хискес привежда в готовност вече завербуваната агентура в хотелите „Амшел“ и „Индес“ и организира тайно следене на Крюгер.

Този път Крюгер пристига направо в Хага, получава стая в хотела и известно време никъде не излиза. Един от агентите на Хискес, дежурещ на етажа, където е стаята на Крюгер, съобщава, че по пода на стаята му са разхвърляни листове хартия с напечатан на пишеща машина текст. Общо взето, Крюгер запомнял най-съкровените тайни на германския ВМФ, но когато посещавал Холандия, той ги носел в писмена форма, за да ги предаде на английските си господари.

Същата вечер Крюгер вечеря с някаква възрастна двойка в луксозен ресторант. В девет и половина за него пристига кола и той се отправя към една вила в крайморското градче Шевенинген.

Тайният обиск на стаята на Крюгер не дава никакви улики против него. Възрастният човек, с когото той вечерял, се оказва негов делови партньор. Агентът, който го наблюдавал по време на вечеря, не забелязал нищо подозрително. Във вилата в Шевенинген Крюгер прекарва няколко часа и скоро след полунощ се завръща в хотела.

С изключение на времето, прекарано във вилата, нищо в поведението на Крюгер не предизвиква подозрение. Получените за стопанина на вилата сведения също не подсказват нищо. Не ги ли заблуждава Хупър с историята за Крюгер? Хискес вече започва да се страхува че 5 хиляди гулдена са хвърлени на вятъра.

И все пак — какво представлява това непонятно пътуване в Шевенинген? Вилата принадлежи на белгиеца Аугустус де Фремери — човек, както се вижда, осигурен, но колкото и да се старае, Хискес не може да получи никакви подробни сведения за него.

— Името Аугустус де Фремери говори ли ти нещо? — пита Протце Ван Коутрик на поредната им среща.

— Разбира се! — моментално отговаря холандецът — Това е Ян, известен и като капитан Хендрикс.

Хендрикс, както вече споменахме, бил заместник на резидента на английското разузнаване, работещ под маската на завеждащ отдела за паспортен контрол.

На 8 юли Хупър получава и останалите 5 хиляди гулдена. А рано сутринта на 7 юли „доктор К.“, всъщност Ото Крюгер, е арестуван в Хамбург и си признава всичко. На 4 септември 1939 г., на другия ден след като Англия и Франция обявяват воина на Германия, Крюгер се самоубива в затвора.

Така завършва първата фаза от операцията на Протце. Английската разузнавателна мрежа, създадена от Далтън е разгромена. Всички негови агенти или са наказани със смърт, или са осъдени и очакват изпълнението на смъртната си присъда, или, временно оставени на свобода, се намират под наблюдение.