Ладислас Фараго
Играта на лисиците (16) (Епизоди от агентурната борба)

Бизнесменът — агент на абвера

На 26 юни 1940 г., на следващия ден след капитулацията на Франция, в едно отделно салонче на ресторанта в хотел „Уолдорф — Астория“ в Ню Йорк група богати бизнесмени се събират, за да отпразнуват триумфа на Германия. Срещата е организирана от немския адвокат Герхарт Вестрик, специалист по международно право. Той пристига в САЩ в качеството си на търговски съветник при германското посолство, а фактически със задачата „да работи за създаването на доброжелателно отношение към Германия от страна на американските индустриалци и финансисти“.

В донесението си до Берлин той нарича своите гости просто „видни бизнесмени“ и добавя, че „в името на нашите операции те не искат техните имена да се споменават в каквато и да е било връзка“.

Сред бизнесмените, чиито имена Вестрик така старателно крие, са полковник Бен, ръководител на ИТТ известният телефоно-телеграфен концерн, издателят-милионер от Пенсилвания Страсбургер, ръководителят на задграничните операции на фирмата „Дженерал мотърс“ Джеймс Муни, Едсел Форд, Еберхард Фабер, някои от ръководителите на фирмите „Кодак“, „Ъндъруд“ и „Интернешънъл милк корпорейшън“.

Тези бизнесмени биха се обидили, ако им кажат, че са настроени пронацистки или дори прогермански. Те се смятат за реалисти и твърдят, че по силата на своя реализъм трябва да поддържат както и по-рано делови отношения с Германия, но сега при посредничеството на Вестрик. Всеки от тях си има свои причини за това. Страсбургер например е собственик на доста солиден пакет акции на германски фирми и сега му е приятно да чуе от Вестрик, че неговата вила и ездитните му коне в окупирана Франция са останали цели и невредими. Полковник Бен се вълнува за съдбата на филиалите на ИТТ в Германия и в окупираните от хитлеристите страни, а Джеймс Муни се безпокои за филиалите на „Дженерал мотърс“.

Почетен гост на обеда е капитан Торкилд Рибър — магнат, който представя „Тексас къмпани“ и който се интересува от Вестрик както поради делови, така и поради лични причини. Именно Рибър е организирал пристигането на Вестрик в САЩ; именно той се е нагърбил със задачата да събере бизнесмените от някои от най-големите американски фирми, а сега опекунствува над немеца, докато той обработва присъствуващите в съответствие с полученото указание за постигане „доброжелателно отношение към Германия“.

От всички събрали се в хотел „Уолдорф—Астория“ Рибър повече от който и да е друг е заинтересован от това, което Вестрик нарича „нашите операции“. Той не само иска да запази своите капиталовложения в чужбина, но усилено се занимава с нова голяма сделка по подобие на тази, която познатият ни петролопромишленик Дейвис сключва с Гьоринг. Рибър не е фашист, но като привърженик на твърдата дисциплина и на авторитарната власт симпатизира на нацистите и с такова усърдие — открито и тайно — поддържа с тях всевъзможни делови контакти, че в края на краищата се превръща в един от активните германски агенти в САЩ. Той е собственик на огромна петролна концесия в Колумбия, построил е петролопровод през Андите с дължина 263 мили, купил е половината от акциите на петролодобивните райони в Бахрейн. Той не се спира пред нищо и не се церемони при избора на средствата. Немците го наричат „човекът, който крачи по труповете на своите жертви“. Веднъж в откровен разговор за своите делови операции с нацистите Рибър заявява, че това са просто търговски сделки, които нямат политическо значение. Но характерно е, че той винаги поддържа делови отношения само с крайнодесни правителства и с хора с крайнодесни възгледи.

За пръв път Рибър попада в полезрението на съответните американски органи през лятото на 1936 г., когато в началото на Гражданската война в Испания влиза в сговор с метежниците на Франко и се наема да ги снабдява с петрол и петролопродукти. Танкерите на компанията „Тексаско“ товарят петрол в Галвестън и тръгват за Антверпен, но в открито море капитаните отварят запечатани пликове и намират в тях нареждане да доставят петрола в едно от завзетите от франкистите пристанища в Южна Испания.

Министърът на правосъдието на САЩ получава указание от президента Рузвелт да сложи край на подобни операции. Предупреждават Рибър, че ако той не престане така грубо да нарушава закона за неутралитета, капитаните на неговите танкери ще бъдат лишени от правоспособност, а фирмата „Тексаско“ привлечена към съдебна отговорност. Но Рибър, като че нищо не е било, продължава да снабдява франкистите с петрол през пристанищата на Северна Италия.

Именно във връзка, с тази тайна операция Рибър се запознава с един немец, от когото и е въвлечен в орбитата на нацистите. Немецът се казва Фридрих Фетцер — същият Фетцер, който взема активно участие в сключването на сделката между Дейвис и Гьоринг. През декември 1938 г. по време на срещата в Рим Фетцер убеждава Рибър, че деловият контакт с немците обещава на „Текеаско“ големи изгоди. Рибър се съгласява и започва да доставя на Германия гориво, въпреки че немците плащат само с марки, които при това превеждат по замразени сметки. За първите девет месеца на 1939 г. Рибър доставя на хитлеристите хиляди тонове петрол и петролопродукти и на сметката на „Тексаско“ в хамбургската банка се натрупват милиони немски марки.

Избухването на войната през септември 1939 г. не прекъсва доставките на петрол, тъй като Рибър, нарушавайки британското ембарго и заобикаляйки блокадата, продължава да изпраща своите танкери в неутралните пристанища на Европа, откъдето петролът се препраща в Германия. Надеждите му да получи спечелените пари изглеждат твърде илюзорни, докато накрая си спомня за така наречените разменни сделки и предлага на нацистите да му платят петрола, предавайки на неговата компания три танкера, които се строят в Хамбург.

За осъществяването на тази сделка Рибър отново се среща с Фетцер в Италия скоро след започването на войната. Фетцер му казва, че сделката трябва да бъде одобрена от Гьоринг, и през декември отвежда Рибър в Берлин. В състоялия се разговор Гьоринг направо заявява, че за танкерите германците очакват от него нещо повече. Нека „Текеаско“, предлага Гьоринг, продължава доставките си на петрол, а самият Рибър да помогне на Германия „в някои мероприятия в Съединените щати“.

Нацистите не настояват направо Рибър да участвува в някакви тайни маневри, насочени против Рузвелт, защото знаят, че той е политически тъп и няма човек от рода на Джон Луис, който би могъл да му помогне. Но един опит никога не пречи и на Рибър възлагат да продължи неудачната мисия на Дейвис, т.е. да използва своето влияние в Белия дом и да се опита да натрапи на Рузвелт прословутия „мирен план“ на Гьоринг. Освен това германците привличат Рибър да участвува в още един проект, към чието осъществяване те току-що са пристъпили. Същността на проекта е да бъдат убедени американските бизнесмени да сътрудничат с Германия въпреки политиката на Рузвелт, в нарушение на закона за неутралитета и въпреки увеличаващата се ефективност на английската блокада.

На 24 януари 1940 г., скоро след завръщането си в САЩ, на един прием у президента Рибър излага абсурдния „мирен план“ на Гьоринг. Разговорът не е от приятните. Рибър се чувствува неудобно, а Рузвелт е раздразнен от наглостта на нацистите. Когато се сбогуват, президентът дава на своя събеседник съвета изобщо да не се занимава с такива работи.

Така Рибър се отказва от опитите си да изпълни първата задача. Но му предстои да се занимава с останалите поръчения, за да получи танкерите и да продължи своите съмнителни операции с нацистите.

Както на времето Херцлет е бил прикомандирован към Дейвис по указание на Гьоринг, така сега в помощ на Рибър за „създаване на атмосфера на доброжелателност към Германия“ решават да изпратят специален емисар — юриста Вестрик, който по-рано представлявал в своята страна няколко големи американски фирми, включително международната компания ИТТ. Идеята Вестрик да бъде изпратен в САЩ „с мисия на добра воля“ за пръв път възниква през лятото на 1939 г. по време на разговора на полковник Бен от ИТТ и Вестрик с нацисткия държавен секретар на Министерството на външните работи за специални поръчения Кеплер. Последният казва на Вестрик: „Вие имате добри връзки в Съединените щати и бихте могли, като използвате приятелите си в търговските и промишлените кръгове на САЩ, да станете идеална фигура за установяване на добри отношения.“

През декември 1939 г. на секретна среща с Вестрик в Хага полковник Бен отново се връща към този въпрос. Те се договарят и Рибър се наема да организира пътуването на Вестрик до Щатите във връзка със сделката, която е сключил с Гьоринг.

За да бъдат прикрити истинските цели на неговата мисия, Вестрик е назначен за търговски съветник в посолството на Германия в САЩ с дипломатически паспорт и му се предоставя неограничен достъп до секретните парични фондове, за да дава подкупи и да плаща разходите за гуляите, въпреки че с необходимите за тези нужди средства го снабдява главно фирмата „Тексаско“. Рибър се задължава да компенсира всички разходи на Вестрик и да му плаща заплата, предоставя му служебно помещение в сградата на управлението на фирмата в Ню Йорк, наема му голяма вила в предградията на града, купува му кола — и всичко това за сметка на „Текеаско“.

При такова съдействие от страна на Рибър, с енергичната помощ на Муни от „Дженеръл мотърс“ и други като тях Вестрик като че ли започва да преуспява. На 27 юни той съобщава в Берлин, че една влиятелна група начело с Муни се е съгласила да оказва натиск върху Рузвелт с цел да го накара да се съгласи отношенията с Германия да бъдат нормализирани, за което да изпрати в Берлин американски посланик, а най-важното да прекрати доставките на оръжие за Великобритания. В средата на юли Вестрик се среща в Детройт с Хенри Форд и сина му Адсъл и беседва с тях за сключването на мир между Германия и Англия върху основата на германските условия. Същевременно той започва кампания по-късно на Германия да бъде отпуснат заем от 5 милиарда долара.

Освен помощта, която оказва на Вестрик, Рибър играе и друга роля. През декември 1939 г., когато уговаря сделката си с Гьоринг и Фетцер, той се запознава с още един германец. Запознанството съвсем не е случайно, тъй като германецът има поръчение да завърши вербуването на Рибър и знае как да направи това. Така на сцената се появява Николаус Бенсман, един от собствениците на бременската адвокатска фирма „Херман Бенсман и К°“, която представлява патентните интереси на „Тексаско“ в Германия.

Бенсман или Нико е експерт по американската петролна промишленост. Той е завършил университета в Ню Йорк, работил е в автомобилните заводи в Детройт, известно време се е подвизавал из петролодобивните райони в Тексас и Луизиана и успешно се преструва на грубоват добродушен американец с неизчерпаем запас от вицове и отличен вкус във всичко, свързано с жени, хубаво хапване и добри вина. Тези му способности го правят незаменим спътник на американските бизнесмени, когато те, като пристигат в Германия, искат да си починат от „праведния си труд“.

Рибър се отнася с голяма симпатия към Бенсман. Той го използва не само като специалист по патентите, но често се съветва с него и по други въпроси. В края на краищата Бенсман става нещо като генерален директор на всички предприятия на „Тексаско“ в Германия.

Но освен това Бенсман е и кадрови офицер от абвера с чин зондерфюрер и най-големият експерт на германското разузнаване по въпросите на петрола. Когато се среща с Рибър, той е трети по ранг в бременското подразделение на абвера и изпълнява длъжността заместник-началник на сектора по операции в чужбина. Всичко, което прави — и прилежните му занимания с работите на „Тексаско“, и помощта, която оказва на самия Рибър, влиза в задълженията му на офицер от абвера и служи за прикритие на разузнавателната му дейност. Като офицер-абверовец той разпитва лицата, които се връщат от Съединените щати, извлича необходимата информация от американските вестници и списания и дори успява да ръководи група завербувани агенти в САЩ. Съдейки по архивните материали на немското разузнаване, Бенсман е представил повече ценна информация, отколкото който и да е друг офицер от бременското подразделение на абвера. Той не се церемони при избора на средства и рядко се спира пред трудностите.

През декември 1939 г., когато Рибър е в Германия, Бенсман го придружава навсякъде и „приятелите“ добре прекарват времето си из разни увеселителни заведения. А след това Бенсман, без, разбира се, да разкрива своята принадлежност към абвера, предлага на Рибър да „разшири“ сътрудничеството си с германците, с две думи — да работи за абвера. Той намеква, че има отлични връзки в разузнаването и че то няма да остане безразлично към интересите на „Тексаско“.

По това време Рибър вече започва да изпитва известни трудности във взаимоотношенията си с германците главно заради глупостта, високомерието и вкоренения бюрократизъм на чиновниците, които едва не стават причина той да изгуби един от обещаните му танкери. При предаването на първия — „Скандинавия“ — не се спазват никакви предпазни мерки и англичаните завземат кораба веднага, наистина само за известно време. Бенсман уверява Рибър, че нищо подобно няма да се случи, ако абверът се заеме с предаването на танкерите. И наистина предаването на втория танкер — „Нова Андалусия“ — абверът осъществява като по вода. В навечерието на предаването Бенсман разпраща на всички ведомства, които имат някакво отношение към това, специален документ с молба да окажат на абвера необходимата помощ „в знак на признание на големите услуги, които капитан Рибър оказва на Германия“.

За получаването на телеграфна информация от Рибър (абверът го счита за твърде перспективен агент) Бенсман разработва сложна комбинация. Той създава в Бремен фиктивна фирма, която има за цел да служи като прикритие за него самия и като „пощенска кутия“ за Рибър и други агенти. След това той внедрява някой си Линцен в управленческия апарат на „Тексаско“ в Ню Йорк със задачата да събира материали и да ги изпраща в Бремен. Като правилно предполага, че англичаните и американците четат цялата кореспонденция с Германия, Бенсман измисля специален шифър, базиращ се на това, че деловите писма и телеграми, които той редовно разменя с „Тексаско“, съдържат стотици многозначни патентни номера. В кодовата книга на шифъра номерата на патентите се заместват с необходимите думи и значения. С помощта на своя шифър Бенсман изиграва британската цензура и започва да получава от Съединените щати съобщения, които понякога съдържат ценна информация. Така един от агентите на абверовеца в САЩ изпраща външно съвсем делово писмо, съдържащо много номера на патенти, срещу чието използване уж имали претенции Щатите. След дешифрирането в Бремен, „деловото писмо“ изглежда така:

На 10 март за Генуа и Марсилия тръгна американският лайнер „Президент Полк“ с 10 хиляди сандъка лесно възпламеним товар и хиляда варела бензин на борда.

На 31 март 1941 г. друг агент от Ню Йорк изпраща на Бенсман също такава невинна на пръв поглед телеграма, в която изброява няколко номера на патенти. След дешифрирането може да се прочете следното:

По време на неотдавнашното посещение на Рибър в Белия дом Рузвелт му заявил, че решил независимо от обстоятелствата да се стреми да предотврати влизането на САЩ във войната. Подобни уверения Рибър е получил от председателите на Демократическата и Републиканската партия.

Като официален представител на фирмата „Тексаско“ в Германия Бенсман използва трансатлантическия телефон за връзка със своите съучастници в Ню Йорк и за да получава срочна информация. Той често се обажда на вицепрезидентите на „Тексаско“ Дирбърн и Додж, на главния й закупчик Мур и на главния й инженер Олдис.

Като вижда каква помощ може да му окаже абверът, Рибър се съгласява да плаща за услугата с услуга. Той, представете си, предполагал, че като събира за Бенсман секретни сведения, изразява благодарността си към неговите „приятели“ от немското разузнаване, без да нанася никаква вреда на Съединените щат. През август 1943 г., когато в пресата се появяват материали, разобличаващи сътрудничеството на Рибър с нацистите, той публикува декларация, в която категорично отрича да има някакво отношение към антиамериканската дейност, въпреки че по същото време германците продължават да получават от „Тексаско“ и петрол, и шпионска информация.

Сведенията, които постъпват от „организацията на Рибър“, могат само да радват Бенсман: винаги навременни, конкретни и достоверни, те дават най-пълна представа за такъв особено важен по време на война отрасъл на промишлеността като петролната, за нейните мощности, за продукцията й, за изследванията, транспортните възможности и т.н. Фактически „организацията на Рибър“ се превръща в един от филиалите на абвера, при това тя не само събира висококачествена информация, но я анализира и оценява.

От тази информация особена ценност представлява представеният през лятото на 1940 г. доклад, който дава изчерпателна и точна характеристика на перспективите за развитие на американската авиационна промишленост. Докладът се базира на изучаването на потенциалните потребности от гориво и смазочни масла за 50 хиляди самолета, чието производство се планира от Съединените щати. Докладът от 58 страници е съставен от икономистите на „Тексаско“ въз основа на задълбочен анализ на секретни и несекретни материали на правителствените органи и докладната записка на самия Рибър до президента Рузвелт, при това в него се прави изводът, че производството на такова количество самолети е напълно във възможностите на американската промишленост.

Този доклад заедно с една папка приложения е доставен в Германия от представителя на „Тексаско“, който пристига, за да приеме третия танкер. Документът буквално смайва абверовците. Канарис побързва лично да информира Хитлер, но той само махва с ръка, нарича доклада „пораженческа глупост“ и заплашва да накаже тези, които го приемат сериозно и го разпространяват. Американците могат да произведат 50 хиляди гумени биберона за своите бебета, заявява фюрерът, но не и 50 хиляди самолета.

Този инцидент разклаща из основи репутацията на Бенсман в абвера. Той продължава да доставя достоверна информация за увеличаването на военнопромишления потенциал на САЩ, но вече никой не се осмелява да я докладва на Хитлер.

Скоро след описаните събития Рибър, който досега не знае какво е поражение, започва да чувствува, че всичко около него се руши. Наистина американските и английските органи за сигурност така и не успяват да го разобличат, дори не подозират, че неговите телеграми издават на немците държавни и военни тайни и не разгадават разработения от Бенсман шифър. Рибър е провален от същия този съветник Вестрик, на когото организира толкова приятен живот в джунглите на американския делови свят.

Почти едновременно с Вестрик в Съединените щати пристига представителят на английската „Интелиджънс сървис“, специалист по Западното полукълбо, Уилям Стивънсън със задачата „да сложи край на германския шпионаж и другата нелегална дейност, особено на антибританската пропаганда, която има за цел да провали планираната американска помощ и да предотврати влизането на Съединените щати във войната“.

Един от първите в „черните списъци“ на Стивънсън е Рибър, но не заради сътрудничеството му с абвера, а защото го подозират, че снабдява с нефт страните от Оста през английската блокада. Стивънсън бързо открива Вестрик зад широкия гръб на Рибър, още повече, че те не прикриват кой знае колко истинските си отношения. Вестрик се е настанил в служебно помещение на „Тексаско“, къщата, в която живее, е наета от „Тексаско“, колата му е купена от „Тексаско“; когато подава заявление да му бъде издадена шофьорска книжка, той дава адреса на фирмата като свой собствен. Стивънсън поставя под наблюдение къщата на Вестрик и скоро се оказва, че го посещават не само някои твърде известни американски бизнесмени, но и някои млади американци от немски произход, които работят във военни заводи.

Стивънсън решава да разобличи Вестрик и с това да сложи край на дейността му в Щатите. Той предава събраните от неговите агенти материали на вестник „Ню Йорк хералд трибюн“ и вестникът публикува серия сензационни статии за тайните на фирмата „Тексаско“. Избухва скандал. Вестрик е обявен за „персона нон грата“ от Държавния департамент, а Рибър — от разтревоженото обществено мнение. На 12 август, когато Вестрик е още на път за Германия, Рибър по искане на управата на фирмата подава оставка и както по-късно се изразява Стивънсън, „престава да бъде проблем за английското контраразузнаване“.

Нито тогава, нито по-късно Стивънсън очевидно не е научил за още една страна от сътрудничеството на Рибър с нацистите — за неговите връзки с офицера от абвера Бенсман. Без да се вълнува от провала на Вестрик, Бенсман известно време продължава своята работа. Неговият човек в „Тексаско“ Линцен все още изпраща в Бремен събраната информация, а самият Бенсман както по-рано разговаря по телефона със своите познати от „Тексаско“. През есента на 1940 г., по време на най-тежките въздушни нападения срещу Британските острови, той се обажда на Дирнбърн и го пита, как в САЩ оценяват шансовете на Англия да оцелее и какво възнамерява да прави „Тексаско“ в един следвоенен свят без Великобритания. Съдейки по записките на Бенсман, Дирнбърн му отговорил: „Ние предполагаме, че войната скоро ще свърши, и като имаме това предвид, вземаме необходимите мерки.“

През 1941 г. Роджърс, който сменя Рибър на поста председател на управата на „Тексаско“, решава да поправи „грешките“ на своя предшественик и прекратява всички операции с Германия, а същевременно и с Япония, въпреки че Държавният департамент още не е забранил доставките за тази страна и другите фирми продължават щедро да попълват запасите от гориво на нейния военноморски флот.

Не минава и половин година и Рибър отново изплува на повърхността, като заявява публично, че „ще им даде да разберат на тези нацистки отрепки“. Известно време бившият приятел на Бенсман строи някакви кораби със секретна конструкция за военноморския флот на САЩ, а след това става президент на една голяма фирма за производство на асфалт.

Той завършва криволичещия си път на бизнесмен-шпионин през 1968 г.