Ладислас Фараго
Играта на лисиците (18) (Епизоди от агентурната борба)

В капана на „Бродягата“

Младият немец Вилхелм Георг Дебовски изкарва Първата световна война като картечар в армията на кайзера, след това, понесен „от вятъра на пътешествията“ скита по света и накрая става матрос на някакъв кораб. През 1922 г. се озовава в Галвестън, решава, че Тексас е точно това, което му трябва, и дезертира от кораба.

Превърнал се в „американец“, Дебовски започва да се нарича Уилям Д. Сиболд. Известно време той обикаля из Тексас, след което се прехвърля в западното крайбрежие на Щатите, където се хваща ту за една, ту за друга работа и съумява „да се издигне“ от мияч на съдове в евтини закусвални до барман в прилични ресторанти. Живее ту добре, ту лошо, но никога не гладува.

По време на своите лутания из страната Сиболд някак успява да получи американско поданство, да се ожени и да се разведе. Новата му родина никога не проявява към него особена благосклонност, но той я обиква. Около 1938 г. вече се сдобива с нещичко, работи като механик в авиационния завод „Консолидейтед еъркрафт къмпани“ в Сан Диего, но изострилата се стомашна болест или може би пак същата страст към скитничество го принуждава да напусне завода и да потегли към източното крайбрежие. В Ню Йорк му се налага да се подложи на операция.

Сиболд напуска болницата с пристъпи на нова болест — носталгията. В огромния град той се чувствува самотен, цялата страна изведнъж започва да му се струва чужда и негостоприемна и го тегли истинската му родина — Германия, където живеят майка му, двамата му братя и сестра му и където се надява да си почине след дългите странствувания.

През февруари 1939 г. Сиболд слиза в Хамбург от лайнера „Дойчланд“ и скоро е сред своите близки в мръсния и опушен Мюлхайм. Когато след слизането си от кораба в Хамбург попълва специалния анкетен лист за новопристигналите, той пише, че по професия е механик и работи в САЩ в завод „Консолидейтед еъркрафт къмпани“. Двама чиновници подробно го разпитват с какво точно се е занимавал в това предприятие и му разрешава да си продължи пътя.

През септември 1939 г. започва войната в Европа, но Съединените щати запазват неутралитет и Сиболд не бърза да отпътува от Германия. Той вече окончателно е оздравял и е постъпил на работа в местния завод за производство на турбини. Приблизително но това време пощата му донася писмо от доктор Ото Гаснер, който го кани в Дюселдорф, за да разговарят за някаква работа. Занимавайки се с нея, Сиболд щял да работи за щастието на Германия и щял да извлича и известна лична полза. Доктор Гаснер е офицер от гестапо, научил за Сиболд от донесенията на чиновниците, които в Хамбург провели с него дълъг разговор. В донесението се съобщавало, че „авиомеханикът Сиболд, американски гражданин от немски произход, вероятно може да представлява интерес за нелегалната работа в САЩ“.

Гаснер не се и опитва да се прикрие. Писмото му е написано на официална бланка на гестапо, а поканата повече напомня заповед да се яви. Сиболд се разтревожва, но чувствувайки се в безопасност под защитата на своя американски паспорт, решава да не замине за Дюселдорф. Скоро от Гаснер пристига второ писмо. В него гестаповецът доста прозрачно намеква какви неприятности очакват Сиболд, ако откаже да им сътрудничи. Сиболд отговаря, че това не го интересува.

В третото си писмо Гаснер не само предупреждава Сиболд, че спрямо него могат да бъдат приложени принудителни мерки, но и привежда някои компрометиращи го факти, открити в полицейските архиви на Мюлхайм. Гаснер пише, че Сиболд, човек с криминално минало, осъден през 1920–1921 г. за контрабанда и други престъпления, не би трябвало да отказва един разговор с него. По всяка вероятност, добавя Гаснер, „хер Дебовски“ не е намерил за необходимо да осведоми за своето минало американските власти, когато е действувал да получи американско поданство. В същото писмо Гаснер поставя Сиболд пред дилемата: или да се съгласи да се върне в Съединените щати като немски агент, или да бъде изпратен в концентрационен лагер, а германските власти ще намерят възможност да запознаят американците с някои подробности от биографията му и тогава полученото чрез измама американско поданство ще бъде анулирано. „След това — разказва по-късно Сиболд — не ми оставаше нищо друго освен да се съглася.“

Убедило се от отговора на Сиболд, че той най-после „е прозрял“, гестапо препраща съставеното от него досие в най-близкото подразделение на абвера в Мюнстер. Но местните абверовци се занимават само с Франция и САЩ не ги интересуват. Все пак те извикват от Хамбург доктор Ранкин и му предлагат по-отблизо да се запознае с кандидата за шпионин. Ранкин заявява, че той по принцип е против завербуването на агентура с помощта на заплахи и шантаж, но колегите му го уверяват, че Сиболд сам е изявил желание да сътрудничи с абвера. Тогава Ранкин се позовава на задължителното за него правило да вербува хора само след като те са внимателно проверени от гестапо. Гаснер съумява да го убеди, че Сиболд вече е проверен.

Срещата между Ранкин и Сиболд преминава доста приятелски, макар Ранкин да предпочита повече да слуша, отколкото да говори. През това време подразделението на абвера в Хамбург подбира радисти, които да работят с нелегалните радиостанции в САЩ. Ранкин, на когото за тази цел са необходими само американци, намира, че Сиболд е „подходящ“, и му предлага да замине в Хамбург за съответната подготовка.

— Колко време ще е необходимо за това, — интересува се Сиболд.

— Около три-четири месеца. Всичко зависи от Вашите способности.

— Колко жалко! — възкликва Сиболд. — А аз се канех да се върна в Щатите, за да се погрижа за жена си. Трябва да помисля как да й изпратя пари.

Ранкин го уверява, че всичко ще се нареди, но Сиболд протестира:

— По-добре е сам да направи това чрез американския консул в Кьолн. Така ще бъдем гарантирани от всякакви подозрения.

Ранкин не възразява. Сиболд заминава за Кьолн, провежда с консула кратък разговор и се връща в Хамбург, където го настаняват в пансиона „Клопщок“. Някой си Хайнрих Сорау се заема с обучението на бъдещия шпионин. Под ръководството на своя ръководител Сиболд усвоява микрофотографирането на документи, научава се да прави симпатично мастило, да шифрова и дешифрира, но най-вече работи по морза с късовълнов предавател. Той се оказва способен ученик и след седем седмици е готов да се отправи отвъд океана.

В навечерието на отпътуването на Сиболд Сорау му показва списък с имената: Фредерик Джуберт Дюквесън, Лили Щайн, Еверет Минстер Родер, Херман Ланг. Посочени са и адресите им.

— И четиримата събират информация — пояснява Сорау. — Предстои Ви да ги обслужвате, затова добре запомнете имената и адресите им.

Сиболд получава от абвера американски паспорт на името на Уилям Д. Сойер и съответна характеристика. Едновременно с това му връчват пет намалени до размера на пощенска марка документа с инструкции за „събирачите на информация“ и му заповядват да ги скрие под капачето на часовника си. На скъпия агент дават хиляда долара й му обещават още пет хиляди, които ще получи, когато стигне на местоназначението си, от една мексиканска банка. В деня на заминаването Сорау посещава своя възпитаник за последни указания.

— В Манхатън ще отворите кантора — казва му той, — където ще идват при Вас събирачите на информация. Монтирайте предавателя и по радиото ни предавайте всички получени от тях сведения.

Докато е в „Клопщок“, Сиболд научава някои тайни на абвера. Така например на него му става известно, че под името „доктор Ранкин“ се крие майор Ритер — организаторът и ръководителят на най-добрата резидентура в САЩ, че „Хайнрих Сорау“ всъщност е заместникът на Ритер капитан Херман Сандел, в миналото военен летец, който живял в Съединените щати десет години и се върнал в Германия през 1938 г., за да работи в немското разузнаване. Естествено Сиболд добре запомня имената и адресите на четиримата най-важни агенти на Ритер в Щатите и с нетърпение очаква да се срещне с тях.

На 6 февруари 1940 г. с параход „Уошингтън“ Сиболд с фалшив американски паспорт в джоба пристига в Ню Йорк. Пътуването по бурния зимен Атлантически океан не намалява ентусиазма му. Напротив, той навлиза в новия период на своя живот, изпълнен със светли надежди.

В Ню Йорк Сиболд веднага се отдава напълно на работата, създава фирмата „Дизел рисърч къмпани“ и наема помещение за кантора в центъра на Ню Йорк. В дома си на Лонг Айлънд той скоро монтира късовълнов предавател, свързва се с агентите на Ритер, чиито имена получил в Хамбург, и се убеждава, че те не си губят времето. Дюквесън събира политическа информация; Родер, както и преди, работи като инженер във фирмата „Спери“; Ланг работи върху усъвършенствуването на бомбоприцела „Нордън“; очарователната Лили Щайн търси нови кандидати за завербуване и изпълнява задълженията на свръзка.

В началото на април 1940 г. Сиболд докладва на Сандел, че е готов да пристъпи към работа, щом получи съответния сигнал. След няколко седмици куриер му връчва отговор с указания.

На Сиболд се възлага в продължение на 15 дни, като се започне от 15 май, всеки ден в шест часа вечерта да излиза в етера и да вика Хамбург с помощта на сигналите CQDXVW–2. „Много зависи от атмосферните условия — пише Сандел. — Не губете търпение, ако не можете да се свържете с нас дори няколко дни.“

На 31 май Сиболд, на когото в абвера дават прякора „Бродяга“, предава първото си донесение. То идва както и трябвало да се очаква, от Дюквесън — най-стария и най-опитния агент на тази шпионска група. След това идват донесенията на Родер и Ланг и дори на Щайн, която също измъква, каквото може, от своите информатори.

Ритер поддържа връзка с агентурата в Америка не само с помощта на този канал — пространните съобщения и обемистите материали се изпращат чрез куриери. Радиостанцията на „Бродягата“ се използва само за предаване на бързи и кратки материали. Наистина донесението на Дюквесън от 24 юни се оказва доста подробно, но все пак се налага да го предадат по радиото, тъй като на него е написано: „Извънредно бързо“.

Още в началото на войната англичаните молят Рузвелт да им даде бомбоприцела „Нордън“, но тогава президентът отклонява молбата поради категоричните възражения на военното и военноморското министерство. Но след капитулацията на Франция, когато нацистите стават господари на Европа и Великобритания се оказва в критично положение, Рузвелт заповядва англичаните да бъдат снабдени с този уред, толкова важен за повишаването на боеспособността на техните ВВС.

Дюквесън веднага научава за това решение на Рузвелт. Разбира се, такава информация не може да се изпрати по куриер, пътуващ с параход, а трябва да се предаде незабавно.

Донесението на Дюквесън е излъчено в етера в 6 часа вечерта на 24 юни 1940 г. В него се казва:

От А-3518 в Ню Йорк чрез А-3549. 24. 6. 40.18.00.

Параходът „Пастьор“ носи десет комплекта чертежи на бомбоприцелите „Нордън“ и „Спери“, предадени на английската фирма „Уикърс“ за произвеждане на тези уреди от съюзниците. Бомбоприцели ще започне да произвежда и „Уикърс“ в Детройт. Фирмите „Спери“ и „Нордън“ подготвят по 1200 броя. Преди да ги пуснат в производство, на двете фирми ще са необходими най-малко три месеца за преобзавеждане на предприятията.

Радиограмата прави силно впечатление на абвера. Според неговите сътрудници тази информации оправдавала всички усилия, изразходвани за прехвърлянето на „Бродягата“. Съобщението е важно и само по себе си — то за сетен път потвърждава ценността на нелегалните радиостанции за предаване на екстрена информация, например за движението на корабите с военни товари, даваща възможност на командуването на подводния флот на Германия да следи техния курс и да ги прехваща но пътя им. Голямо значение имат и всекидневните донесения за времето, въз основа на които метеоролозите на Луфтвафе правят своите прогнози.

„Бродягата“ твърде акуратно предава данни за метеорологичната обстановка, тъй като ги събира сам и не зависи от агентите — доставчици на информация. Всеки ден в 7 часа сутринта той подготвя сведението си за времето, а в 8,25 г. го излъчва. Сведенията си за движението на корабите предава всяка вечер по време на втория радиосеанс. Те винаги изглеждат много точни. Типично в този смисъл е съобщението на „Бродягата“ от 9 септември 1940 г.:

Според данни на Фесе белгийският параход „Вил д’Аблон“ е тръгнал натоварен с мед, детайли на машини, мотори и коне. „Вил д’Хаселт“ е натоварен най-вече със самолети. И двата парахода пътуват за Ливърпул. Английският параход „Британик“ с авиационни мотори и 12 тежки бомбардировача на борда ще отплува във вторник. На горните палуби на „Ил де Франс“ и на холандския търговски параход „Делф Тдик“ товарят 15 изтребителя в сандъци.

Фесе е най-ценният агент на друга резидентура на абвера, ръководена от бременското подразделение. Донесението на Фесе от 9 септември „Бродягата“ предава със специално разрешение на Ритер. За разлика от радиостанцията на „Джони“ във Великобритания, която работи с прекъсвания, радиостанцията на „Бродягата“ действува толкова безупречно, че ръководителите на другите абверовски подразделения започват да молят Ритер да разреши и на тяхната агентура в САЩ да предава срочните си донесения за Германия, както и да получава запитванията, идващи от абвера, чрез „Бродягата“.

Приеманите от него въпроси и задачи носят най-различен характер, например: колко авиационни двигателя произвежда заводът на фирмата „Дженеръл мотърс“ в Индианаполис; вярно ли е, че самолетоносачът „Саратога“ доставя самолети в Халифакс, откъдето ги прехвърлят в Англия; какви са техническите данни на самолетите „Локхийд П-38“ и „Бел II-39“, колко се произвеждат и колко се изпращат в Англия; какви са производствените възможности на авиационните заводи „Феърчайлд“, „Гръман“ и „Рипъблик“ в Лонг Айлънд и т.н.

По-голямата част от предаванията на „Бродягата“ се отнасят до движението на корабите. Такава информация предоставят и новите агенти на абвера, които действуват в крайбрежните райони — механикът Алфред Брокхоф, работещ в различни пристанища, металистът Паул Банте, занимаващ се с ремонта на кораби в нюйоркското пристанище, канторският чиновник транспортна фирма Рудолф Еберлинг. Едва ли е оставал незабелязан дори един кораб, насочил се през пролива Те-Нароус за Ню Йорк или от Ню Йорк. От време на време се предават данни за хода на работите по преустройството на лайнера „Нормандия“ във военнотранспортен кораб.

Но най-ценна и своевременна, както и преди си остава информацията на Дюквесън. Все едно дали става дума за поредната партида оръжие за Великобритания, за някакви нови акции на висшето английско командуване или за решение да се построят нови ескадрени миноносци за военноморския флот — той винаги е първият и често и често единственият агент, съумял да се сдобие с такива сведения. На 1 февруари 1941 г. той докладва чрез „Бродягата“:

С линейния кораб „Крал Джордж V“ тук пристигна Чърчил. На кораба го посетиха Рузвелт и Нокс.

Тази информация е характерна за Дюквесън: отчасти истина, отчасти лъжа. Линейният кораб „Крал Джордж V“, току-що влязъл в строя, наистина пристига на 24 януари в Съединените щати, но не с Чърчил, а с новия британски посланик Халифакс, когото Рузвелт и военноморският министър Нокс действително посещават на кораба. За Чърчил Дюквесън си измисля, но съумява точно да определи и пристигането в САЩ на новия английски линеен кораб в САЩ, и посещението на Рузвелт и Нокс на кораба, макар този факт да се държи в тайна и да е най-строго забранено дори да се споменава за него.

В централния апарат на абвера не знаят, пък и не се интересуват бил ли е или не Чърчил на борда на „Джордж V“. Абверовците обаче са изумени от широката осведоменост на Дюквесън за всичко, което става в САЩ, и от оперативността, с която неговата информация постъпва в Германия благодарение на превъзходната работа на „Бродягата“.

Около това време в САЩ действуват много агенти на абвера. Различни шпионски организации и агентурни групи снабдяват Берлин със секретни сведения практически за всички военни бази и военноморски корабостроителници, за най-важните промишлени обекти и за дейността на правителствения апарат на високо равнище. Сега Канарис се нуждае от главен резидент — опитен професионалист, който да координира работата на действуващите агенти и да спечели нови. Изборът му пада върху майор Улрих фон дер Остен, който ръководи от Европа работата на Курт Лудвиг и на неговата агентурна група в САЩ.

Професионалният разузнавач Остен се подвизава в абвера около двадесет години. През 1935 г. той е изпратен в Испания в помощ на генерал Санхуро, а след това на генерал Франко при подготовката на свалянето на републиканското правителство. Именно Остен ръководи организирането на метежа в Бургос, избухнал през юли 1936 г. и ознаменувал началото на Гражданската война в Испания. Бургос става първият важен испански град, който пада в ръцете на метежниците.

В Бургос Остен живее в един от древните манастири и действува под името Хулио Лопес Лидо — търговец на едро. След като Гражданската война завършва, Остен остава в този град и ръководи работата на местното подразделение на абвера, като се занимава главно е разузнаването против САЩ. В Северна Америка живеят негови роднини: брат му — в Денвър, в щата Колорадо, а братовчед му — в Ню Йорк. Понякога той използва и единия, и другия за отделни разузнавателни задачи.

Като много опитен шпионин Остен разгръща активна подривна дейност против Съединените щати: вербува сред испанците и португалците агенти както за събиране на секретни сведения, така и за изпълняване на куриерски задачи; инструктира агентите и ръководителите на групи от типа на Хаусбергер и Лудвиг, когато те на път за Ню Йорк за кратко време спират в Испания; среща се с куриерите и пътуващите агенти само на испанска територия, така че те да не се компрометират с пътувания до Германия. Той действува абсолютно независимо от „кригсорганизацион“ I, функционираща в неутрална Испания.

Остен тръгва за Съединените щати през Шанхай. Пътува с фалшивия си паспорт на името на Хулио Лопес Лидо и макар в Испания да не е тайна, че под това име се крие не някой друг, а Остен, Държавният департамент и Министерството на правосъдието на САЩ, изглежда са в блажено неведение за това, тъй като той без всякакви затруднения получава американска входна виза. На 16 март 1941 г. Остен пристига в Ню Йорк и под фамилното име Лидо отсяда в хотел „Тафт“. В Америка го очаква широка агентурна мрежа на абвера, която спешно се нуждае от ръководител.

Впрочем, след като се ориентира на място, главният резидент стига до извода, че тук почвата е добре подготвена за по-нататъшно разширяване на активно работилата група на Лудвиг и за превръщането и в база за всички операции на германското разузнаване в САЩ. Но макар у абверовеца да не се заражда никакво подозрение, а Лудвиг да гарантира, че ФБР не знае абсолютно нищо за него, мисията на Остен в Щатите започва (ако изобщо е започнала) по най-несполучлив начин.

Кореспонденцията на Лудвиг вече е привлякла вниманието на английските цензори от Бермудските острови. Още два месеца преди да се появи Остен в Съединените щати, сътрудниците на цензурата са били заинтересовани от едно напечатано на пишеща машина дълго послание от Ню Йорк, подписано от някой си „Джо К.“ и адресирано до „Лотар Фредерик“ в Берлин, което представлявало списък на съюзническите кораби в нюйоркското пристанище с датите на пристигането и отплаването им. В него се споменавало и за „някое и друго“ въоръжение в тях. То било написано на английски, но употребата на някои думи и други особености на изложението давали основание да се предположи, че подателят му не е нито американец, нито англичанин, а немец и при това шпионин.

Представителят на английското контраразузнаване в цензурата препраща подозрителното писмо на ръководителя на английската служба за безопасност в Западного полукълбо Стивънсън, който нарежда да се проследи цялата кореспонденция на тайнствения „Джо К.“. Скоро служителите на пощата откриват няколко нови писма със същия подпис, изпратени на различни адреси в Испания, Португалия и Швейцария. Лабораторията, проверяваща писмата, не намира в тях никакви други бележки, написани със симпатично мастило. Във всеки случаи подателят не използвал рецепти на такива тайни мастила, които англичаните биха могли да проявят. Тогава решават да проверят дали този „Джо К.“ не използва някоя стара рецепта, останала от времето на Първата световна война, например разтвор от пирамидон, проявяван обикновено с йод. Предположението се оказва правилно: след като поредното писмо на „Джо К.“ е обработено с йод, се оказва, че то съдържа най-нови данни за работата на авиационната промишленост на САЩ и за движението на корабите.

През януари 1941 г. Стивънсън предава заловената кореспонденция във ФБР. Докато продължава издирването на подателя, положението става още по-сериозно. По-нататък кореспонденцията на „Джо К.“ показва, че той значително е разширил дейността си. Едно от изпратените писма — този път с подпис „Конрад“ — представлява донесение на опитен военен наблюдател. Сега вече кореспонденцията с неизвестните получатели се води от двама агенти, при това единият от тях без съмнение е добре подготвен шпионин-професионалист, по всяка вероятност офицер.

Доста дълго време издирването на подателите не довежда до нищо, но през март етапа едно събитие, което ускорява края на тази история. В поредната кореспонденция на „Джо“, написана както обикновено на отвратителен английски език, се съдържа следната новина:

Тази седмица се случи нещо ужасно. Известният ви Фил стана жертва на улично произшествие. Веднъж, след като прекарахме заедно вечерта, излязохме от хотела и Фил, преминавайки Бродуей, се спря, за да даде път на транспортно средство. Само след миг го връхлетя такси, а когато вече лежеше на платното, го прегази и друга кола. Полицията задържа и двамата шофьори, а Фил на следния ден умря в болницата. Тъй като самият аз не можех нищо да предприема, чрез един приятел известих консулството за случилото се с Фил.

Вие естествено разбирате, защо не направих опит да се свържа с полицията и не и съобщих името си… Днес се отбих в консулството, където ми обещаха да ме подкрепят, особено във връзка с предстоящото погребение и заплащането на сметките.

На обратната страна на писмото със симпатично мастило е прибавено:

Инцидентът стана на 18 март около 20.45. Фил умря във вторник, 19 март 1941 г., 16.30 в болницата на Сент Винсент. Споменатото консулство е испанското.

За абвера това наистина е голям удар, защото под името Фил се крие не някой друг, а Улрих фон дер Остен. Само два дни след като е заел новия си пост, той се оказва в моргата на една от нюйоркските болници, което е началото на края не само на операцията „Лудвиг“, но и на целия монопол на абвера за шпионаж в САЩ.

… Остен прекарал цялата сутрин в хотел „Тафт“, където съчинявал дълго писмо за „мистър Смит“ в Китай, възнамерявайки да го препрати чрез Мануел Алонзо в Мадрид. Към писмото с подробно описание на хавайския остров Оаху той смятал да добави няколко съставени от него карти на Пърл Харбър. Остен събрал цялата тази информация по време на престоя си в Хонолулу на път за Съединените щати и я изложил в писмена форма, защото според него тя представлявала „определен интерес за нашите жълти съюзници“. Псевдонимът „мистър Смит“ принадлежал на резидента на абвера в Шанхай Л. Сайфкен.

Лудвиг се отбил при Остен след обед. Дълго разговаряли за работата на Лудвиг и обсъждали бъдещите планове, в осем и половина вечерта излезли от хотела, за да вечерят в един от китайските ресторанти на „Таймс скуеър“, а след 15 минути Остен вече лежал на уличното платно, повален от една кола, профучала по Бродуей.

След известно време Лудвиг позвънява в хотела и съобщава, че с мистър Хулио Лидо се е случило голямо нещастие, и казва, че ще намине за вещите му. Когато администраторът помолва Лудвиг да каже кой се обажда, немецът се изплашва и окачва слушалката.

Странното позвъняване и тъй неочакваното прекъсване на разговора предизвиква у администратора подозрение. Той се обръща към полицията, която пък се свързва с Федералното бюро за разследване, където скоро донасят вещите на мистър Лидо за преглеждане. Вниманието на сътрудниците на ФБР е привлечено от няколко писма от Германия, предназначени за препращане в Денвър за Вилхелм фон дер Остен. Сега вече без особено затруднение установяват кой всъщност е Хулио Лопес Лидо: Вилхелм Остен не скрива, че загиналият е неговият брат Улрих Остен, офицер от германското военно разузнаване.

Но ключ за цялата тайна продължава да си остава загадъчният „Джо“, затова започват да го търсят с удвоена енергия. Сред книжата на Остен сътрудниците на ФБР откриват телефонния номер на малко магазинче, принадлежащо на Дейвид и Лони Гарис. Разпитът на тази възрастна двойка изяснява много неща и само два дни след произшествието на Бродуей директорът на ФБР Хувър информира Стивънсън, че под прякора „Джо“ се крие някой си Фред Лудвиг. Но дори след получаването на тези сведения ФБР не попада веднага на следите му.

Гибелта на Остен отначало не довежда до никакви неприятни последици за шпионина. Той дори съобщава на Центъра, че очевидно Федералното бюро за разследване не го подозира, въпреки уликите, които сътрудниците на ФБР са могли да открият във вещите на Остен. Берлин, загрижен за сигурността на безценния „Бродяга“, на 29 март предлага на Лудвиг „да съблюдава най-голяма предпазливост при контактите си с «Бродягата» и да избягва всичко, което би могло да постави под заплаха сигурността на двамата“.

Скандалът се разразява внезапно. Сутринта на 30 юни 1941 г. фон Грот, съветник в Министерството на външните работи на Германия, и чиновник за връзка между министерството и ведомството на Канарис, позвънява на подполковник Шолц от централния апарат на абвера. Пред фон Грот има куп заловени съобщения на американски телеграфни агенции и донесения на кореспонденти на германската телеграфна агенция, в които се казва, че в Ню Йорк по обвинение в шпионаж в полза на „чужда държава“ са арестувани 29 немци. Съветникът пита Шолц известно ли му е и какво точно за едновременния провал на толкова много абверовски агенти. Подполковникът избягва да отговори и съветва Грот да се обърне към майор Бреде или капитан Буш. Началникът на авиоразузнаването при абвера Бреде, отговарящ за повечето немски шпиони в Америка, също не може да каже нищо за съдбата, постигнала някои от неговите най-добри агенти, и моли Грот да се опита да получи някаква информация от германското посолство във Вашингтон.

Грот на 30 юни, на 1 и 2 юли многократно звъни на Бреде и му съобщава отделни подробности от постъпилите в Министерството на външните работи съобщения на телеграфните агенции. Отначало всичко е неясно. Само в едно радиопредаване на немски език от Бостън се споменава, че е разобличена „най-голямата в историята на САЩ шпионска мрежа“.

Постепенно обстановката започва да се прояснява. На 30 юни агенция Асошиейтед прес съобщава за арестуването на Херман Ланг и Еверет Родер, а след един час и за арестуването на Дюквесън. В информация на друга агенция се казва за арестуването вече на 22 агенти, включително на стюардите на американските лайнери Долд, Валишевски и Клаузинг.

Отговаряйки на въпроса на Бреде, Грот е принуден да признае, че посолството във Вашингтон, възглавявано от Томсън, кой знае защо, мълчи, както впрочем и всички други германски представителства в САЩ. Всъщност не е трудно да се досетят за странното мълчание на немските дипломати: те са в състояние на шок.

На 4 юли на Томсън е изпратена бърза телеграма с предложение веднага да доложи за обстановката. Едва тогава временно управляващият посолството изпраща следното съобщение:

1. Арестите се потвърждават.

2. Седмина от арестуваните са признали, че са се занимавали с шпионаж в полза на Германия.

3. Между арестуваните е и Аксел Уилър Хил, работил с нелегална радиостанция за военния „господар“, за което ФБР знаело от самото начало.

4. Арестуваните се обвиняват в нарушаване на законите за шпионаж, изразило се в предаване на информация за работата на американската военна промишленост, за движението на корабите и доставките за Англия; обвиняват се и в подготовка на диверсии.

5. Приблизително от две години ФБР е наблюдавало всички, арестувани сега.

6. Посолството, консулствата и военното аташета не са компрометирани.

По-подробно — при възможност.

Тонът на телеграмата издава раздразнението на Томсън, а между редовете се чете упрек по отношение на Министерството на външните работи, което не се е вслушало в многократните му предупреждения, че безчинствата „на тези неудачници“ няма да доведат до добро.

Около този момент, когато в Берлин се получава донесението на Томсън, по страниците на вестниците от цял свят вече се разказва невероятната история за провала на немските шпиони в Америка, а в абвера цари паника. В продължение на десетилетия немците действуват в САЩ, като напълно игнорират американските органи за сигурност. Все нови и нови агенти пристигат в САЩ и започват шпионската си дейност, без да се съобразяват с каквито и да е било правила за конспирация. Агентите на една група познават агентите на всички останали групи. Най-голямата от всички, съществували някога в една или друга страна шпионска организация повече напомня някакво дружество или землячество, членовете на което от време на време се срещат на другарски пикници, пиянствуват, разменят си информация и се перчат един пред друг с успехите си.

Един от шпионите системно наблюдава движението на корабите през пролива Те-Нароус от ферибота, превозващ пътници на остров Статен, и накрая толкова се сближава с работещия тук ваксаджия, че откровено му разказва защо тъй често бива тук и веднага се опитва да го завербува. Друг шпионин, увлечен от безочието си поради безнаказаността, написва оскърбително писмо на един американски генерал, който си позволил някаква критична бележка по адрес на нацистите, като при това се подписал с истинското си презиме и дори съобщил истинския си адрес.

След направените арести организацията се разпада. Шпионите и диверсантите, намерили се зад решетката, принадлежат към пет различни резидентури, използвали за връзка с Германия две нелегални радиостанции. Едната от тях — на Уилър Хил е ликвидирана от ФБР, а съдбата на другата остава неизвестна.

Канарис, след като преглежда списъка на арестуваните, направен от Пикенброк, пита:

— Какво ли е станало с „Бродягата“?

— Това е една от загадките, която се опитваме да разгадаем — отговаря Пикенброк. Неговото име никъде не фигурира, така че може би е още свободен. Единственото утешително обстоятелство в цялата тази проклета история.

До 7 юли в абвера, стаили дихание, очакват някаква вест за Сиболд или — колко по-добре би било! — от него самия: и такива случаи има в разузнаването. Но тъй като нищо не получава, началникът на радиоцентъра на абвера в Уолдорф Траутман прави опит да се свърже с радиста „Глен“ в Мексико, който поради голямата отдалеченост предава своите съобщения за Германия чрез „Бродягата“. Но и „Глен“ мълчи. Тогава Траутман запитва неговата връзка в Мексико — агента Р-3757.

Р-3757 (мексиканският гражданин от немски произход Фернандес) отговаря бързо, но отговорът му не съдържа нищо утешително. Той телеграфира:

„Глен“ още не е арестуван, но е под наблюдение. Той ни съветва да предупредите „Бродягата“, че в етера го наблюдават 20 радиопеленгатора в САЩ и 3 — в Мексико. „Глен“ унищожава своите книжа и е готов да демонтира радиостанцията. Излизането в етера временно е невъзможно. Щом обстановката се подобри, той се надява да възобнови работата чрез подвижен радиопредавател.

Като получава това съобщение, Траутман незабавно телеграфира направо на „Бродягата“:

В интерес на Вашата сигурност занапред до получаването на нови указания прекратете връзката е Хамбург.

Отговор не последва. Радиостанцията на „Бродягата“ мълчи.

През следващите два месеца за Уилям Сиболд няма ни вест, ни кост и всички опити да бъде намерен чрез връзките или посолството остават безуспешни.

Към септември американското правителство разполага с всички материали, необходими за организирането на съдебен процес. Мнозина от арестуваните признават вината си и го удрят на такава откровеност при разпитите, че властите получават достатъчно доказателства за осъждане и на онези подследствени като Дюквесън и Ланг, които отричат предявените им обвинения.

На 3 септември 1941 г. във федералния съд на Бруклин започва съдебният процес срещу 19-те арестувани агенти. Още на следния ден Томсън телеграфира в Берлин, че „американската преса поднася съдебните материали под сензационни и крайно неласкави за Германия заглавия“.

Началото на процеса случайно съвпада с още едно събитие: ФБР най-после попада на следите на Лудвиг, когато той се опитва да се добере до тихоокеанското крайбрежие, за да се качи на един японски кораб. Задържат го около Сиатъл. Едновременно с него са арестувани още петима агенти от неговата група.

Самият процес започва със сензация. Държавният обвинител във встъпителната си реч заявява, че „най-грижливо пазената тайна на противовъздушната отбрана на Съединените щати — тайната на бомбоприцела «Нордън» — от 1938 г. е известна на германското правителство“, и посочва с пръст Ланг, давайки да се разбере че именно той е човекът, който я е откраднал.

До 8 септември за Сиболд нищо не се чува. Едва този ден Томсън докладва за него със следната бърза телеграма:

Според агентурни данни арестите са направени в резултат на сътрудничеството на инженера с фамилно име Сиболд, изглежда, агент на американското разузнаване, с Федералното бюро за разследване.

На следния ден в съда се, появява и самият Сиболд. Прокурорът тържествено го представя на съдийския състав като главен свидетел на обвинението и му посвещава кратка реч.

В продължение на 16 месеца — казва той — ФБР поддържаше постоянна връзка е нацисткото разузнаване в Хамбург и по късовълновата радиостанция в Лонг Айлънд предаваше в Германия несъществена информация за американската отбранителна програма, получавайки в замяна сведения за немските агенти в САЩ. Тази радиостанция беше монтирана по указание на немското разузнаване за предаване на секретни данни, отнасящи се за отбранителните мероприятия на Съединените щати, и за ръководене на шпионите на територията на нашата страна. Този замисъл се обърна срещу самите немци благодарение на това, че Сиболд, след като пристига от Германия в началото на 1940 г., незабавно запознава с него Федералното бюро за разследване.

На 9 и 10 септември Сиболд дава подробни показания за дейността на германската агентура в САЩ и за нейните ръководители в Хамбург — доктор Ранкин и Хайнрих Сорау.

Канарис, атакуван с въпроси от Министерството на външните работи, СД и дори от щаба на Хитлер, след дълго увъртане, убедил се, че повече не може да си мълчи, на 11 октомври 1941 г. изпраща в Министерството на външните работи дълъг меморандум, в който признава, че от 45 арестувани 12 са агенти на абвера, а останалите, макар да не е изключено да са събирали за тях информация, в регистратурата на абвера не фигурират.

Под перото на Канарис историята на Сиболд се превръща в ловко фалшифицирана версия. Канарис по-конкретно пише:

Скоро след като Сиболд започва работа в САЩ, у нас възникна подозрение, че изпращаната от него информация не заслужава пълно доверие, макар че някои негови сведения получиха висока оценка от щаба на ВВС и не се оспорваха от командуването на ВМФ. В същото време информацията му например за набелязаните мерки за повишаване боеспособността на военновъздушните сили на САЩ беше призната за негодна, а другите съобщения — за незаслужаващи вниманието на нито едно наше ведомство.

Възникналото в абвера недоверие както към самия Сиболд, така и към неговите материали се засили, когато той се опита да получи от нас кода, използван за нелегалната радиостанция „Макс“, чиито предавания той трябваше само да ретранслира. Въпреки настояването му той тъй и не получи кода. Скоро Сиболд изопачи шифрованата телеграма с указанията, които трябваше да предаде на „Глен“, и това само засили нашите подозрения.

… Другите резидентури многократно се обръщаха към нас с молба да свържат със Сиболд своите агенти, действуващи в Съединените щати, но абверът категорично им отказваше, за да не ги излага на опасност от провал.

Оттогава започнахме да изпращаме на Сиболд дезинформация, разчитайки, че ще попадне в ръцете на противника и ще го заблуди за истинските мащаби и насоката на нашата работа в САЩ.

Канарис категорично твърди, че Сиболд уж познавал свързаните с него абверовци сами по псевдонимите им и следователно на него му било известно, че доктор Ранкин всъщност е майор Ритер.

Канарис завършва предългия си меморандум с оплакването, че агентите на абвера никога не получавали подкрепа и защита от посолството и консулствата на Германия в САЩ, докато американската агентура винаги може да се опре на американските представители в чужбина.

Съчинението на Канарис, съдържащо уж правдиво осветление и откровена оценка на събитията, намира благоприятен отклик в Министерството на външните работи и в другите ведомства, а обясненията и оправданията му минават за чиста монета. Въпросът е изчерпан. Канарис отново се измъква.

Меморандумът на главния нацистки шпионин е интересен не с това, което се казва в него, а с това което се премълчава. Без да говорим за такива „дребни“ неточности като твърдението, че Сиболд не знаел истинските фамилни имена на Ранкин и Сорау, и че абверът още от самото начало го подозирал като агент-двойник, всичко в този документ е лъжа от начало до край.

Но каква е истинската история на „Бродягам“, ако отхвърлим басните на Канарис? През есента на 1939 г., когато завербувал Сиболд и му разрешил да посети американското консулство в Кьолн, Ритер повярвал, че това посещение е наистина необходимо на новия агент, за да осигури жена си с парични средства, докато в Хамбург подготвят за работа с радиостанцията. Изглежда на никого не му и минавало през ум да провери, макар и не особено щателно, кандидата за шпионин — тогава вероятно щеше да стане ясно, че той изобщо няма жена в Америка.

В Кьолн Сиболд се оплакал на американския вицеконсул, че работници на абвера го принуждават да стане радист на немското разузнаване в САЩ и го попитал как да постъпи. Мехер бързо се ориентирал що за човек е Сиболд, не се усъмнил в искреността му и без да се консултира с Вашингтон, опасявайки се, че немците четат донесенията на консулството, го посъветвал привидно да приеме предложението на абвера. Споразумели се, щом завърши подготовката си в Хамбург, Сиболд да замине за САЩ, където специални чиновници на Държавния департамент що го свържат с ФБР.

„Бродягата“ се върнал в Хамбург, а Мехер се отправил за Лисабон, откъдето информирал Държавния департамент за предстоящото пристигане на Сиболд. На 6 февруари 1940 г. Сиболд пристигнал в САЩ с фалшив паспорт на името на Уилям Д. Сойер. В Държавния департамент и във ФБР от конспиративни съображения започнали да го наричат С. Т. Дженкинс.

Не зная и не мога да си обясня как Сиболд, прост и слабограмотен човек, успявал да помни всички свои фамилни имена и да изпълнява сложните задачи толкова успешно, че и двете разузнавания да останат доволни. Той се ползвал с неограниченото доверие на немците, които предавал, и заслужил благодарността на американците, на които служил честно и предано.

С помощта на скрити кинокамери и микрофони, монтирани в кантората на Сиболд на Четиридесет и втора улица в Ню Йорк, агентите на ФБР фотографирали всички негови посетители и записвали всички разговори. Сиболд нито веднъж не седнал до своята радиостанция. На нея работели сътрудниците на Федералното бюро за разследване, които се научили да имитират до съвършенство радиопочерка на Сиболд.

Доволни от акуратната работа на „Бродягата“, немските разузнавачи допуснали още една непоправима грешка. Въпреки твърденията на Канарис, те прикрепили към неговата радиостанция цяла група агенти на различни резидентури. Получило се така, че около юни 1941 г., 17 месеца след завръщането на Сиболд в САЩ, неговата радиостанция обслужвала не само цялата резидентура на хамбургското подразделение на абвера, но и такива агенти и ръководители на групи като Лудвиг и Рюпер. Именно това позволило на ФБР да арестува наведнъж голяма група нацистки шпиони.

Сиболд не бил единственият коз на ФБР. Още един американец от немски произход успява да проникне, изпълнявайки задача на ФБР, в изключително опасната агентурна група на абвера, действуваща в Ню Джърси под ръководството на Карл Рюпер. Ето какво пише на 21 септември изплашеният до смърт Томсън:

С американското разузнаване е сътрудничел не само Сиболд, но и друг агент на абвера, някой си Валтер Нипкен. Родом от Мюлхайм в Германия, американски гражданин от 1936 г., Нипкен работи в Ню Джърси като стругар в завода за самолетни части. На 21 декември 1940 г, той се запознал с Карл Рюпер, който на 4 януари поискал от него да му даде проектите и чертежите на някои авиационни уреди, за да ги изпрати в Германия.

Рюпер разказал на Нипкен, че след шестгодишна служба в германската армия преминал специална подготовка за шпионаж в САЩ и пристигнал в Щатите четири месеца след започване на войната в Европа със задача да събира секретна информация и да провокира недоволство и безпорядък във военните заводи. Рюпер връчил на Нипкен няколко чертежа и обяснил, че това са образци на материалите, които той трябва да набави. На 5 януари Нипкен ги предал във ФБР и бил завербуван, както и Сиболд, за агент на контраразузнаването. На 11 януари Нипкен отнесъл на Рюпер чертежите на няколко остарели помпи. Рюпер му съобщил, че тези чертежи веднага ще бъдат фотографирани и със следващия параход по куриер ще бъдат препратени в Германия.

Според информацията, получена от Нипкен, ФБР не само арестувало Рюпер и цялата му група, но и разкрило още една нелегална радиостанция, с която току-що започнал да работи немският шпионин-радист Аксел Уилър Хил.

През юни 1941 г., почти едновременно с провалянето на операцията на „Бродягата“, в САЩ по нареждане на Рузвелт се закриват всички германски консулства, а на целия им персонал е предложено да се завърне в Германия. В съответна нота решението на американското правителство дипломатично се мотивира с това, че те „се занимавали с дейност, която съвсем не влиза в официалните им функции“. Но това не означава край на немския шпионаж в Съединените щати. Непокътната остава шпионската организация, ръководена от Томсън, значението на която все повече нараства, а също и агентурата на бременското подразделение на абвера.