Ладислас Фараго
Играта на лисиците (12) (Епизоди от агентурната борба)

Шпиони с дипломатически паспорти

Военният и военноморският аташе на германското посолство вече по силата на заеманата длъжност се смятат за традиционни фигури в системата на разузнаването. Томсън ги поощрява и стимулира и те изцяло се възползват от това, че ги търпят в качеството им на „официални шпиони“.

Военноморският аташе капитан Витхофт — Емден не пропуска случай да се добере до някаква ценна информация, въпреки че се отказва да участвува в шпионски операции, ако поради някакви причини не може да ги ръководи еднолично. Понякога капитанът разрешава на агентите на абвера да използват неговия военноморски шифър „М“, който се смята за единствено сигурен. Да се прибягва до него се препоръчва в случаите, когато агентурното донесение се предава в Берлин чрез посолството и възниква необходимостта да се запази в най-дълбока тайна толкова явна злоупотреба дипломатическите привилегии.

През септември 1939 г. Витхофт—Емден получава указание да започне внимателно да наблюдава някои пристанища на източното и западното крайбрежие на САЩ, и той създава в двете крайморски зони агентурна мрежа, която добре се справя със своите задачи.

В Ню Йорк действува някой си Ремел, агент на Витхофт—Емден, който се намира във връзка с един от вицеконсулите на генералното консулство на Германия. Ремел влиза в състава на малка група немски шпиони, за които до днес нищо не е известно. Не е изключено да е работил като експерт по корабоплаването и по силата на служебното си положение да е имал достъп до материалите за всички кораби, които посещават нюйоркското пристанище.

На западното крайбрежие агент на Витхофт—Емден е Оскар Хабер, завербуван на времето от германския генерален консул в Лос Анжелос Хислинг, за да изпълнява същите задачи, които Ремел изпълнява на източното крайбрежие. След като Хислинг е принуден да напусне Лос Анжелос, Витхофт — Емден, лишен от възможността оперативно да ръководи от Вашингтон своята агентурна мрежа на тихоокеанското крайбрежие, я предава на резидентурата на абвера в Мексико, която действува под прикритието на германското посолство. Тази резидентура разполага с широко разклонена и активна агентурна мрежа от няколко десетки шпиони. Те се ръководят от някой си Алфред Волер, мним служител на мнимата фирма „Вос де Пуебло“ в малкия мексикански град Масатлан, разположен на железопътната линия между САЩ и Мексико.

Витхофт—Емден ръководи още една група агенти, в чиито задачи влиза обработването на моряците от корабите, пътуващи от САЩ за Мексико, и събирането по такъв начин на разузнавателна информация относно тихоокеанския военноморски флот на САЩ. Тази мрежа е ликвидирана от мексиканската тайна полиция през октомври 1942 г. по материали, предоставени от ФБР, но по това време Витхофт—Емден вече е напуснал Вашингтон.

 

 

Военен аташе на германското посолство във Вашингтон и същевременно старши военен представител на Германия в Северна и Централна Америка от април 1938 г. е генерал Бетихер.

По специалност артилерист, той като любител се занимава с история, военна философия и геополитика, написва на тези теми няколко статии и книги и с това си спечелва в немската военна върхушка репутацията на проницателен наблюдател и дълбок мислител. По-скоро известността на Бетихер като писател и аналитик (а не неговите военни таланти) са основната причина той да бъде назначен на този важен пост във Вашингтон.

През своето пребиваване в Съединените щати, което продължава повече от осем години, Бетихер изпраща в Берлин редица донесения за американската армия и военния потенциал на страната. Тези донесения обаче, написани с очевидна претенция за ерудиция, съвсем не характеризират автора като проницателен наблюдател. Повърхностен човек със салонни маниери, в действителност той е едно надуто магаре, яростен антисемит, един груб войник с остарели възгледи и редица предразсъдъци. Антисемитизмът, който го прави в очите на Хитлер „примерен нацист“, се отразява и на неговите професионални оценки.

Вече след войната един бивш високопоставен чиновник от германското Министерство на външните работи нарича Бетихер един от гробокопачите на Германия, твърдейки, че неговите необективни доклади до голяма степен са допринесли за погрешната представа, която Хитлер имал за Съединените щати.

Ниското равнище на тенденциозните донесения на Бетихер се обяснява, безспорно, с методите му на събиране на информация: главният и източник е малка група офицери от американския генерален щаб и техните приятели със същите възгледи и убеждения като на самия Бетихер.

Във Вашингтон, още преди влизането на САЩ във войната, съществува група военни, на които мощта и организираността на германската военна машина е направила огромно впечатление и които разглеждат събитията от откровено прогермански позиции. Нейните многобройни, но влиятелни членове често действуват като изолационистко лоби. От време на време те се събират в дома на своя идеолог, бившия американски военен аташе в Берлин полковник Труман Смит. Той представлява онези сили, които полека-лека действуват зад кулисите на събитията. Смит има определено влияние както върху хората, които определят политиката, така и върху общественото мнение и допринася за задълбочаването на непримиримите противоречия, характерни за Америка от онези дни, когато се решават най-важните проблеми на войната и мира.

Убеден консерватор, прекланящ се пред авторитаризма, Смит е склонен безкритично да вярва на германците. В тази група военни влизат офицери от всички родове войски, в това число контраадмирал Хупър.

Той е движен не толкова от прогермански настроения, въпреки че, разбира се, и те не са на последно място, колкото от желанието да предотврати влизането на САЩ във войната. Активно участие в работата на групата взема полковник Линдберг, който решително се изказва против въвличането на САЩ в европейските разпри, дори ако това доведе до поражението на Великобритания. Линдберг подкрепя започнатата от него кампания с факти, които получава от своите съмишленици, добре осведомени за мощта на Германия, слабостта на Англия, степента на готовност на САЩ за война и плановете за „подпалване на война“, които уж обмисляла администрацията на Рузвелт.

Разбира се, това не е някаква изследователска група или дискусионен клуб на обикновени граждани. И срещите, и въпросите, които се обсъждат на тях, се пазят в тайна. На съвещанията се носят секретни документи и в процеса на обсъжданията участниците си разменят конфиденциална информация. Членовете на групата поддържат тайна връзка с някои влиятелни изолационисти в Конгреса, особено със сенатора от щата Монтана Бъртън Уилър. От време на време те го запознават с някои „факти“, които той използва, за да разобличава Рузвелт като „подпалвач на война“.

Ето такива хора и получените от тях сведения използва генерал Бетихер не само за своите оценки относно политико-моралното състояние на американската армия, но и за да получава „най-достоверна информация“, като при това предполага, че не излиза извън рамките на дипломатическия протокол.

Само трима от членовете на групата доставят на генерала информация наистина необходима и в големи количества. По това време те вече са свалили военните мундири и могат да говорят и да правят всичко, каквото намират за необходимо, тъй като сега не им пречи предпазливостта, задължителна за военнослужещите в отношенията им с военния аташе на една чужда държава.

От тази тройка Бетихер особено цени бившия военноморски летец, майора от запаса Елфорд Уилямс — младши. Като коментатор по въпросите на авиацията на групата вестници на „Скрипс — Хауърд“, той е полезен на Бетихер поради своята близост с групата на Смит. По-рано Уилямс бил близък на Линдберг, който според твърденията на Бетихер в едно негово донесение до Берлин от 20 юли 1940 г. „се опитва да попречи на евреите да осъществяват контрол над американската политика“.

Друг информатор на Бетихер, тясно свързан с малкия кръг на Смит — Линдберг, е Чарлз Алън, също авиационен коментатор. В едно от своите съобщения генералът споменава, че Алън бил близък с него в продължение на няколко години и че „доскоро“ заемал отговорен правителствен пост в гражданската авиация. Както предпазливо се изразява немецът, коментаторът провежда за него „самостоятелна изследователска работа“.

Бетихер постоянно се безпокои, че връзките с Уилямс и Алън могат да бъдат открити, и нееднократно моли Берлин да не споменава имената им в германската преса. На 20 юли 1940 г. той телеграфира:

Повтарям своята препоръка изцяло да се избягва всякакво споменаване в печата, в разговори с военния аташе и т.н. за нашите връзки с Линдберг и другите американци, които се изказват против евреите.

На 4 август Бетихер отново напомня:

Това може да парализира работата на нашия незаменим информатор Елфорд Уилямс, за когото не мога да намеря достатъчно думи, за да опиша колко ни е полезен.

Човекът, когото хората от кръга на Смит — Линдберг използват за предаване на секретна информация на влиятелни изолационисти в Конгреса и важни политически дейци, е вашингтонският кореспондент на вестник „Чикаго трибюн“ Чезли Менли, който едновременно изпълнява ролята на своеобразен аташе по печата на групата. В Конгреса той поддържа контакт преди всичко със сенатора Уилър и с председателя на комисията по военноморските работи сенатора Уелш. Менли е в близки отношения с германския дипломат Щремпел — след войната последният признава, че е считал журналиста за най-ценен източник на информация.

От секретните донесения на генерал Бетихер се вижда, че неговите приятели от средата на американските офицери или изобщо слабо са познавали обстановката в собствената си страна и положението в армията, или са имали за тях неправилна представа. Дружбата на тези военни с представители на потенциалния противник, техните изолационистки и антианглийски настроения карат Бетихер да повярва, че по-голямата част от командния състав на американската армия е нелоялна към своята страна или най-малко не иска война с Германия на страната на англичаните.

Заедно с това Бетихер лошо използвал наистина ценните сведения, които получавал от своите агенти. Така например той бил своевременно и точно информиран за секретните американо-японски преговори, но в донесенията си до Берлин твърдял, че Рузвелт уж усилено се опитвал да предизвика Япония да започне война в Азия, за да създаде условия за военна намеса от страна на Съединените щати в европейските работи. Бетихер уверявал Берлин, че японците нямало да се хванат и че в най-близко бъдеще не се очаквала война между САЩ и Япония.

През май 1940 г. контраадмирал Хупър започва да предава на сенатора Уилър секретна информация, от която следва, че немците не са в състояние да предприемат въздушно нахлуване в САЩ, а също така и данни за бързо увеличаване на американската помощ за Великобритания.

След това се случва нещо далеч по-важно. На 8 юни 1910 г. при Уилър идва един млад капитан, един от участниците в групата, и пита дали на сенатора са необходими „някои факти“ за положението на отбраната на САЩ. Той споменава че САЩ нямат нито един военен самолет, годен за бойни операции в чужбина, че те могат да участвуват например в нападения срещу Куба или Мексико, но не са в състояние да се противопоставят на съвременните военновъздушни сили на Германия. Когато правителството заявява, твърди капитанът, че САЩ имат на въоръжение „повече от четири хиляди готови за бойни операции самолети“, то лъже американския народ.

Капитанът и по-нататък продължава да снабдява Уилър с подобна информация. Сенаторът я обсъжда с Менли или с агента на Вирек в своята канцелария, а те предават всичко чуто на Бетихер или Щремпел. А офицерът, чувствувайки своето безсилие „да разобличи“ Рузвелт, се решава на отчаяна стъпка.

През лятото на 1941 г. президентът поставя на оперативно-плановото управление на щабовете на армията и на военноморския флот задачата да разработят, както се изразява капитанът, „план за бойните действия на американската експедиционна армия“. В действителност стана дума за щабни разработки и ориентировъчни изчисления на военните материали, необходими за победа над потенциалните противници. Всички тези документи като съвкупност се наричат „Програма на победата“. Групата на Смит—Линдберг я разглежда като безспорно доказателство за това, че според мнението на генерал Ведемайер „се планира намеса на Съединените щати във войната и че обещанията на президента Рузвелт да не ни въвлича във военните действия се оказаха само предизборна риторика“.

Противниците на политиката на Рузвелт вземат решение да спрат президента, тръгнал по пътя на войната, като с тази цел направят обществено достояние „Програмата на победата“. С неблаговидната роля на изпълнител на замислената акция се нагърбва капитанът. На 3 декември 1941 г. след като работният му ден в оперативно-плановото управление на военното министерство завършва, той изважда от сейфа дебела папка, в която се намират секретните документи на „Програмата“, увива ги в хартия и като обикновен пакет ги изнася от сградата. От домашния си телефон офицерът се обажда на Уилър и се уговаря да се срещне с него същата вечер в квартирата на сенатора. Капитанът донася на срещата това, което Уилър по-късно ще нарече „най-охраняваната тайна във Вашингтон“.

— И не се ли страхувате от последствията? — пита сенаторът.

— Конгресът — това е законодателната власт — отговаря офицерът — и когато става дума за живота на хора, той има право да знае какво прави изпълнителната.

Като предават на Уилър екземпляр от „Програмата на победата“, капитанът и неговите съмишленици смятат да убедят сенатора, че планът, който предвижда да „бъде сформирана армия за нахлуване с численост до 5 милиона души“, а общата численост на въоръжените сили да бъде увеличена до 10 045 658 войници и офицери, е разработен по нареждане на президента. Според думите на капитана планът вече е представен на Рузвелт и офицерът е искал да предостави на Уилър данни, за да бъдат те използвани в реч, с която сенаторът би разкрил самия факт, че съществува такава „Програма на победата“, но без да споменава каквито и да е конкретни детайли.

Уилър е много учуден. Оказва се, че документите са много и е необходимо време, за да се запознае с тях. По молба на сенатора капитанът му оставя всичките материали за през нощта, за да ги вземе на другата сутрин и да ги сложи на мястото им преди започване на работа във военното министерство.

След като капитанът си отива, Уилър прави нещо съвсем различно от това, за което го е помолил офицерът. Ако до този момент всичко се свежда до сериозно нарушение на правилата за пазене на секретни материали от страна на един безотговорен американски офицер, то сенаторът на САЩ фактически тръгва по пътя на държавната измяна.

Веднага след като офицерът си отива, Уилър се свързва но телефона с Менли и го моли незабавно да дойде при него. Журналистът прекарва у сенатора почти четири часа, като прави извадки и диктува дълги пасажи от документите на личната секретарка на Уилър, специално повикана за целта.

Сутринта на следващия ден във вестниците „Чикаго трибюн“, „Вашингтон таймс хералд“ и „Ню Йорк дейли нюз“, които оглавяват антирузвелтовската преса в САЩ, под огромно заглавие се появява сензационната статия на Менли.

„Поверителният доклад, подготвен съвместно от командуването на армията и военноморския флот по заповед на президента — се казва в нея, — представлява програма за безпрецедентна тотална война на два океана, в Европа, Африка и Азия… В своя доклад стратезите на армията и на военноморския флот изразяват убеждението, че европейските държави, които воюват с Германия, не могат да победят нито нея, нито нейните сателити…“ Затова, „ако нашите европейски съюзници претърпят поражение. САЩ трябва да се включат във войната и да използват част от своите въоръжени сили за военни действия, в източната част на Атлантическия океан, в Европа и Африка“…

В своята статия Менли твърди, че в съответствие с „Програмата на победата“ на 1 юли 1943 г. „американските сухопътни сили ще пристъпят към решителни действия, за да съкрушат могъщата германска армия“.

Публикуването на „Програмата на победата“ предизвиква невиждана сензация и буквално шокира членовете на администрацията на Рузвелт. Сред голямото количество отзиви най-лаконично е изказването на военния министър Стимсън:

„Тази публикация безспорно ще зарадва нашите потенциални противници. Но особено неприятно е, че между нас има група лица, готова да издирва и разгласява подобни документи.“

По-късно се намират и такива, които изразяват съмнение, че публикуването на откраднатите материали е било от полза за Германия (само след една седмица тя обявява война на Съединените щати), но доводите в защита на това мнение напълно се опровергават от заловените немски документи и от показанията на главните участници в този фантастичен инцидент.

Ето как се развиват събитията. На 4 декември 1941 г. генерал Бетихер получава един неадресиран плик, съдържащ посветените на програмата подробни коментари на Елфорд Уилямс, които се базират на внимателното и проучване.

През втората половина на същия ден Томсън изпраща в Берлин дълга телеграма с резюме от статията на Менли: „Този секретен доклад — пише Томсън — безспорно е истински стратегически план, разработен по указание на Рузвелт. Вероятно именно той е бил обсъждан на специалното заседание на кабинета, за което съобщих в донесението си № 3545 от 14 октомври.“

Малко по-късно през същия ден Бетихер изпраща на германското върховно командуване по-подробно донесение. В същото време на един от испанските куриери Карл Айтел е поставена задачата да достави в Германия записките на Менли и стенографските бележки, направени в апартамента на Уилър.

В своето донесение Бетихер прави следните изводи:

1. Американските въоръжени сили могат да достигнат пълна бойна мощ не по-рано от юли 1943 г.

2. За да победят Германия, на американците им е необходима експедиционна армия не по-малка от няколко милиона войници.

3. За да бъде тази армия приведена в готовност, екипирана и транспортирана, ще бъдат необходими огромни средства, което ще нанесе сериозна вреда на американската икономика.

4. Мнението, че победа над Германия може да бъде постигната, ако тя бъде заставена да гладува, е признато от авторите на доклада за неоснователно, а тезисът на американската пропаганда, че единствената цел на Рузвелт е свалянето на „нацисткия режим“, е отхвърлен.

5. Военните мероприятия против Япония по необходимост ще носят отбранителен характер.

6. В случай на война на двата океана главните настъпателни операции на САЩ ще бъдат в Европа и Африка.

7. Унищожаването на Съветския съюз и крахът на Британската империя към лятото на 1942 г. се разглеждат сериозно и като реална възможност.

Информацията на генерал Бетихер е призната в Берлин за толкова важна, че германското върховно командуване приема за възможно да внесе изменения в своите военни планове.

Така немците постигат голям успех без участието на шпионите на абвера и без особената помощ на Бетихер, изключително като резултат на странното разбиране, което има за „патриотичния си дълг“ един американски офицер. Това става на 4 декември 1941 г., 3 дни преди Пърл Харбър.

 

 

Както вече беше отбелязано, германското посолство във Вашингтон се занимава активно с шпионаж и диверсии по цялата територия на САЩ.

След няколко провала на абвера в Съединените щати Канарис през есента на 1941 г. се оплаква на своя шеф от върховното командуване, че трудностите, които неговото ведомство изпитва в тази страна, се обясняват главно с враждебното отношение на немските дипломати към неговите хора. Кайтел се обръща към Рибентроп и последният заповядва да се проведе разследване. По това време всичките германски консулства в САЩ, по искане на американското правителство вече са закрити и консулите са се върнали в Германия. По указание на Рибентроп всеки от тях представя подробен доклад за сътрудничеството си с абвера. Взети заедно, те представляват една всеобхватна картина на немския шпионаж в САЩ, които се е провеждал под прикритието на консулствата. През последните дни на войната тези доклади попадат в ръцете на съюзниците. По-долу за пръв път се дава краткото им съдържание.

По цялата територия на САЩ немците имат почетни консули от местните жители, а в главите градове — щатни генерални консулства.

Германското генерално консулство в Ню Йорк се разглежда като един от центровете за подривна дейност. Чрез отдела за свръзка на Министерството на външните работи то изпраща до абвера стотици телеграми със събраните сведения, а в някои случаи и с отчети за извършени диверсии. Целият апарат на консулството се занимава с шпионаж под ръководството на резидента на абвера Зигфрид Лурц, който има паспорт на вицеконсул, или на резидента на СД Фридхелм Драгер със същия дипломатически ранг.

Лурц в своя отчет изброява следните агенти, които ръководи, след като се окопава в консулството: граф Дъглас, „Дънсер“, Валтер Кохлер, осведомител във фирмата, произвеждаща фотоапаратите „Лайка“, Ремел, когото вече споменавахме (с него той поддържа връзка по поръчение на военноморския аташе), няколко пристанищни докери в Ню Йорк, един лейтенант от канадския военноморски флот, който снабдява Ремел с ценна информация за маршрутите на керваните.

В отчета си Лурц не споменава, но е известно от други документи, че той има и далеч по-важни агенти като например диверсанта Хаусбергер и американския гражданин от немски произход Лудвиг, който е прехвърлен в Съединените щати по препоръка на Химлер и ръководи група от осем опасни шпиони. Лурц се сдобива с двама агенти в авиационния завод на Сикорски в Лонг Айлънд и освен всичко друго получава от тях образци от специалните сплави, които се използват за производството на корпуси на самолети, опашни плоскости, самолетни крила и рами за авиационни двигатели. Той успява да завербува един инженер, който е добре запознат с английската авиационна промишленост и има достъп до всички авиационни заводи в САЩ. Срещу месечно възнаграждение от 500 долара този агент го снабдява с информация, която „не би могла да бъде получена по друг път“, а веднъж предава на своя работодател чертежите на един нов изтребител.

Драгер се занимава за СД със същото, с което Лурц — за абвера.

В Бостън шпионажът се ръководи от есесовеца Шолц който разполага с широка мрежа от осведомители, а след започването на войната започва да се занимава с диверсии. Веднага щом в Европа започват военните действия, Шолц установява връзка с хора, които се представят за членове на Ирландската републиканска армия. Според замисъла на Шолц те трябва да се заемат с организирането на диверсии в бостънското пристанище — да взривяват кораби, да унищожават складове с военни материали, предназначени за изпращане във Великобритания. В пристанището наистина от време на време избухват взривове, но Шолц в своите доклади до Берлин прекалено сгъстява боите, когато описва тези и други произшествия. Работата е там, че „приятелите“ на резидента много по-често си приписват обикновени пристанищни инциденти, отколкото действително извършват диверсии, като с това преследват единствената цел да измъкнат от Шолц уговореното възнаграждение.

Шолц играе двойна роля — на официален дипломат и на таен организатор на диверсии — до октомври 1940 г., когато един от агентите го предупреждава, че го очакват неприятности. Той му съобщава, че ФБР възнамерява да предяви към Шолц сериозни обвинения, които се основават на показанията на моряци от немски търговски кораб (принуден да стои в пристанището заради английската блокада и превърнат от Шолц в база за диверсионни операции) и на заявлението на бившия съветник на германското посолство във Вашингтон Майер, който уведомява, че Шолц е резидент на гестапо. Избухва скандал, но есесовецът по нареждане на Хитлер упорито отрича всичко и остава в САЩ чак до юли 1941 г., като едва тогава се маха заедно с другите консули. В Германия по достойнство оценяват „заслугите“ на Шолц, като го назначават за съветник в германското посолства в Рим, за да шпионира италианците.

Вицеконсулът в Чикаго Краузе Вихман, който поддържа връзка едновременно с агентурата на абвера и на СД, си намира информатор и редовно получава от него сведения откъде и кога се изпращат американски бомбардировачи за Англия.

Генералният консул в Кливлънд Карл Кап е отдавнашен резидент на абвера и още в началото на 1938 г. получава указания заедно с един списък въпроси, които особено интересуват върховното командуване на вермахта. В указанието се изброяват заводи с военно значение, на първо място онези, които изработват необходимите за производството на самолети алуминий, магнезий, каучук. В своя отчет той твърди, че половината от сътрудниците на консулството се занимават със събиране на секретна информация за тези предприятия.

До лятото на 1940 г. Кап вече е завербувал няколко агенти, които му предават важни сведения както за новите заводи за производство на двигатели, танкове, боеприпаси, химикали, машини и стругове, така и за реконструкцията на действуващите. Един от агентите на Кап открадва и му предава нов тип противогаз.

Агентурата на този немски резидент събира секретни материали в такова количество, че той ежедневно ги изпраща в Германия с дипломатическата поща през Вашингтон.

Генералният консул в Лос Анджелис Георг Хислинг е не само активен нацист, но и ръководи една от най-дейните резидентури.

С него поддържа връзка големият агент Ойген Лар, изпратен от центъра на абвера в Берлин като кореспондент на „Мюнхнер нойесте Нахрихтен“, за да събира на западното крайбрежие онази информация, която искат от Канарис неговите японски партньори. Хислинг осигурява на Лар пари, конспиративна квартира, връзка с Берлин. Лар работи доста дълго в САЩ, а след това благополучно се завръща в Германия. За неговото пребиваване в Щатите тук се съобщава за пръв път.

Друг агент на Хислинг — Карл Ридел — се готви да оглави подрезидентурата, която действува в района от Сан Диего до Сиатъл, но скоро претърпява провал и Хислинг побързва да го изпрати в Мексико.

Генералният консул в Сан Франциско Килингер, стар нацист и есесовец, ръководи шпионската работа в този град. По негово поръчение някакъв авантюрист-белоемигрант организира банда от гангстери за „осъществяването на диверсии, когато настъпи подходящо време“.

Килингер е сменен в Сан Франциско от Фриц Видеман, ротен командир на Хитлер по време на Първата световна война, а по-късно един от неговите адютанти. Килингер разгръща в Сан Франциско бурна шпионска дейност, но при Видеман тукашното генерално консулство започва да губи значението си като база за шпионаж, въпреки че някои агенти продължават да работят в този район, и по-нататък, като чрез консулството получават пари и поддържат връзка с Берлин.

През август 1940 г. Видеман е разобличен. Това става след провала на свързания с него куриер на абвера Е. Вулф, когото арестуват с новите шифри, предназначени за германската агентура в Буенос Айрес.

На 11 декември 1941 г. Хитлер обявява война на САЩ. До края на седмицата служителите на ФБР арестуват 1002 немци от списъка на заподозрените в шпионска и диверсионна дейност, а градските власти на Норфолк, щат Вирджиния, без да чакат указания от ФБР, изпращат в затвора всички японци, които успяват да хванат. Но на свобода останат „само“ 1124 хиляди немци, италианци и японци и между тях двама големи шпиони на абвера.