Ладислас Фараго
Играта на лисиците (17) (Епизоди от агентурната борба)

„Да откраднеш дявола от преизподнята…“

Курт Фредерик Лудвиг пристига в Ню Йорк през март 1940 г. Може да се каже, че това е завръщане в родните места, защото той е роден в Съединените щати. Наистина той се връща не от тъга по родината. Майка му и баща му са имигрирали в САЩ преди 50 години и за известно време са се заселили във Фримонт — Южно Охайо, — където и Курт се е появил на бял свят. Семейството Лудвиг не е намерило „по-добър живот“ отвъд океана и скоро се е завърнало в Германия заедно с двегодишния си син.

Курт Лудвиг запазва американското си гражданство, говори английски доста смело, през 20-те — 30-те години посещава Щатите, но все пак си остава немец до мозъка на костите и не се смята за задължен с нищо на страната, в която се е родил. В Германия той се заселва в Мюнхен, съумява да преуспее, пуска дълбоки корени в местното общество и си намира важни приятели като Роберт Лей и Хайнрих Химлер. Именно Химлер скоро след започването на войната му препоръчва да се върне в САЩ. Веднъж Лудвиг казва на райхсфюрера на СС, че въпреки своите 48 години и американското си гражданство той би искал да даде своя принос за военните усилия на Германия. Най-доброто, което Лудвиг би могъл да направи за „фатерланда“, отговаря Химлер, е да създаде шпионска организация в Съединените щати.

Центърът на абвера в Берлин завербува Лудвиг и след съответната подготовка (дотогава той не е работил в разузнаването) го изпраща на това опасно пътуване както обикновено по заобиколен път. Последни напътствия той получава в Испания от един от ръководителите на мадридската резидентура майор Улрих Остен, който е назначен за негов наставник. Остен става за него „Конрад“, а той за Остен — „Джо“. Проектира се работата на новоизпечения агент в САЩ да се ръководи от Испания, но същевременно му се осигурява и пряка връзка с Химлер чрез един условен адрес в Берлин, на който Джо трябва от време на време да изпраща своите донесения. Поради личното участие на Химлер в организирането на задокеанското пътуване на Лудвиг и на пръв поглед твърде ценните за разузнавач качества на последния абверът придава на набелязаната операция голямо значение.

На Лудвиг възлагат да създаде от членовете на американо-германското землячество в САЩ собствена разузнавателна мрежа, която да събира и изпраща в Германия чрез „пощенски кутии“ в Испания и Португалия подробна информация за числеността, въоръжението, дислокацията и политико-моралното състояние на американската армия; за работата на американската авиационна промишленост; за маршрутите на керваните и движението на отделните кораби между Съединените щати и Англия. Своите донесения той трябва да изпраща с въздушна поща на адреса на Емануел Алонсо в Мадрид и Изабела Сантуш Мачадо в Лисабон. Предполага се, че той ще може да сглоби радиостанция за непосредствена връзка с Хамбург или да си намери късовълнов предавател и да го монтира в колата си, за да може да излиза в етера всеки път от ново място. Предавателят би позволил на Джо да поддържа връзка с Германия чрез създадената от абвера в Южна Америка нелегална радиомрежа „Боливар“ или чрез немските подводници, които кръстосват край американските брегове.

На Лудвиг са необходими само два месеца, за да създаде група от осем сигурни и верни съучастници, в която влиза и майорът в оставка от германската армия Паул Теодор Борчард — Батут. Представяйки се за антифашист и бивш концлагерист, Борчард — Батут в действителност е пътуващ платен агент на абвера с прозвището „Оукланд“. След като Лудвиг създава своята агентурна група, на Борчард възлагат да стане неин военен консултант. Групата си има дори секретарка — някоя си Люси Бомлер. В задълженията й влиза да води картотека, в която се нанасят данните за местонахождението на военните лагери, дислокацията на частите на американската армия, придвижването на войските и за продукцията на военната промишленост.

Въпреки че по-голямата част от агентите на Лудвиг са млади и неопитни, това е една активна шпионска група, на която и върви — главно благодарение на нейния ръководител, на неговите организаторски способности и на наглостта, с която действува. Джо пътува много из страната с кола. Обикновено маршрутът му минава в непосредствена близост до военни лагери. Той с готовност се съгласява да вземе по пътя войник или офицер и умело измъква от своите пътници необходимите сведения. Определена информация му дават посещенията на военни заводи и пристанища по източното крайбрежие на САЩ, вестниците и списанията, от които прави много изрезки. Лудвиг така и не успява да сглоби стационарна радиостанция за далечна връзка, но чрез мощен късовълнов радиоприемник в колата си системно получава зашифровани указания от Берлин и Хамбург.

Ако съдим по обема на кореспонденцията, Джо е изключително работоспособен шпионин. Почти ежедневно изпраща дълги писма на жена си в Мюнхен, а освен това няколко пъти в седмицата пише на „клиенти“ в Мадрид и Лисабон, като се представя за бизнесмен, изцяло погълнат от ръководството на своята процъфтяваща фирма за експорт на кожарски стоки.

При бегло запознаване с тези писма те изглеждат достатъчно невинни: обикновени семейни празни приказки, обикновена делова кореспонденция на един нюйоркски износител. Но всяко от тях съдържа зашифрована информация, предназначена за абвера.

В писмата на Лудвиг до жена му се чувствуват загриженост и тъга. „Ти и децата как сте? — пише той например в едно от тях. — Как мислиш, децата, особено по-малките, ще ме познаят ли, когато се върна?“. Той очевидно се надява да развълнува английските цензори с подобни сантименталности на един тъгуващ мъж и баща, да ги отклони от мисълта, че между редовете на това затрогващо послание може да бъде написано нещо съвсем друго със симпатично мастило.

А там с характерния за Лудвиг стегнат, делови стил действително е изложена важна (което също е характерно за този шпионин) информация:

В Исландия има 70 хиляди английски войници и офицери. Корабът „Вил де Лиеж“ е потопен на 14 април. Типовете самолети, които се изпращат за Англия (продължение на писмо № 693): на 20 ноември военноморският флот на САЩ е предал на Великобритания 20 самолета „Боинг Б-17 С“ (модел 299 Т). Тринадесетте „Б-17 С“, които са били видени на летището Макчърд, щат Вашингтон, с английски опознавателни знаци, а по-късно във Ванкувър, Канада, преди няколко седмици са пристигнали в Англия.

От многобройните донесения на Лудвиг се вижда, че в съставянето им е вземал участие професионалният разузнавач Борчард, чиято помощ позволява на агента да уточнява и допълва публикуваните в пресата съобщения. Например в една от своите информации той стига до следното заключение:

Аз много се съмнявам в достоверността на съобщението на английския печат, че „Боинг“ уж вече в течение на няколко месеца произвежда самолети „Б-17 Б“. По скоро става дума за нови модификации — „Б-17 Д“ или „Б-17 Е“, от които американската армия е поръчала 50 самолета.

След като Лудвиг се настанява в Ню Йорк и потокът информация от неговата разрастваща се организация започва постепенно да се увеличава, дейността на абвера в САЩ достига своя връх. През този период тук действуват четири големи агентурни мрежи и две секретни радиостанции, които обслужват повече от 40 важни агенти и няколко десетки тайни информатори. Доставяните от агентурата чертежи и други обемисти материали се препращат чрез куриери-свръзки с кораби на неутрални страни. Като използва тази златна жила, върховното командуване на вермахта разполага с повече от достатъчно информация, за да преценява военнопромишления потенциал на САЩ, и американската помощ за Великобритания.

Но внезапно става нещо съвсем неочаквано, което поставя под заплаха по-нататъшната работа на всички тези разузнавателни организации. И причина за тона съвсем не са американските или английските органи за сигурност, а интригите и личната вражда, с които впрочем се отличава цялата система на управление в Третия райх. Изобщо в нацистката бюрократична машина царят хаос и дублиране, но с особена сила това се проявява в разузнавателните ведомства. Както СД на Химлер — Хайдрих, така и различните подразделения на нацистката партия имат в Съединените щати своя агентура. По същество тя е предоставена сама на себе си, а тези, които трябва да я ръководят, отправят нападки срещу абвера, който разполага с най-голяма разузнавателна организация в Америка, и изпращат оплаквания срещу него до Рибентроп и Химлер.

Томсън от германското посолство във Вашингтон дава своя принос в тези разпри, като особено енергично протестира против дейността на абвера в САЩ. Без, разбира се, да споменава, че чрез своята агентура сам се занимава с шпионаж в Щатите, той бомбардира Министерството на външните работи в Берлин с оплаквания и предупреждения с резонни, макар и лицемерни аргументи.

С пълното съгласие, на военния аташе — пише той до Берлин през пролетта на 1940 г. — за втори път най-сериозно обръщам вашето внимание върху това каква опасност представлява подобна дейност за американо-германските отношения, ако бъде разкрита, особено през сегашния напрегнат период. Искам да напомня, че през Първата световна война американското правителство вече използва подобен предлог за влизане на Съединените щати във войната на страната на съюзниците и за мобилизиране на общественото мнение в подкрепа на тази стъпка. И военните аташета, и аз разбираме необходимостта от разузнаване. Но известните на посолството агенти едва ли са подходящи за тази цел. Те нямат необходимата подготовка, липсва им и просто здрав разум, за да компенсират вредата, която могат да нанесат на германо-американските отношения. Затова, моля, да бъдат убедени съответните ведомства да сложат край на всевъзможните машинации на своите представители в САЩ.

Обръщението на Томсън няма никакви последици, докато не се случва нов инцидент. На 20 май 1940 г. в посолството идва някой си Фриц фон Хаусбергер, който се представя за агент на абвера и заявява, че се намира в САЩ, за да организира диверсии. Той обяснява на Томсън, че е бил принуден да се свърже с посолството, защото е останал без пари, а абверът не отговаря на молбите му.

След няколко дни Томсън с посетен от още един диверсант — Бергман — и пак защото е похарчил всичките си пари. Томсън е потресен и шокиран. Не стига, че в САЩ се подвизават идиотите-шпиони на абвера, ами се появяват и диверсанти!

Томсън незабавно се обръща към Министерството на външните работи с молба двамата посетители да бъдат проверени. Отговорът идва бързо и гласи, че те са абсолютно неизвестни на абвера и че в Съединените щати изобщо никой не е бил изпращан с диверсионни задачи. Такъв отговор не задоволява Томсън. Без да прикрива раздразнението си, той моли министерството да съобщи как в такъв случай тези двама души са могли да преминат подготовка при началника на лабораторията по диверсии на абвера Хохещайн, а преди да заминат за САЩ, да бъдат инструктирани от подполковниците Маргуере и Щолц, от лейтенант Майерхаймб и доктор Валтер Блаум, известни на двамата диверсанти като служители от II отдел на абвера?

Ако това, което те твърдят, е лъжа — телеграфира Томсън на 2 юни, — все пак е необходимо да се изясни:

а) кой ги е снабдил с взривните вещества, които аз сега съм принуден да съхранявам;

б) кой се с представил под името майор фон дер Остен, който според техните твърдения е инструктирал всеки един поотделно за организиране на диверсии в САЩ.

Отговорът пристига на 4 юни. Полковник Лахузен от II отдел на абвера изведнъж „си спомня“, че назованите от Томсън лица действително са били изпратени в САЩ от неговия отдел, но само като „наблюдатели“, с категоричната инструкция да се въздържат от всичко, което би могло да бъде окачествено като диверсия.

В действителност абверът осъществява в Съединените щати редица диверсии, а много се намират в етап на подготовка. Под ръководството на трима специални агенти от II отдел няколко групи диверсант, завербувани от средата на ирландски, полски и белоемигрантски гангстери, причиняват значителни загуби на Съединените щати много преди Хитлер да обяви официално война на Америка на 11 декември 1941 г.

 

 

Победените не обичат да си признават извършените през годините на войната престъпления, и то не само защото това би означавало да си признаят, че са нарушавали международните споразумения или защото би могло да доведе до възмездие. След разгрома на хитлеристка Германия диверсионната дейност на немското разузнаване в САЩ и Великобритания става „спорен въпрос“ само защото немците категорично отричат всичко. Полковник Лахузен като началник на II отдел на абвера ръководи това, което в неговите инструкции се нарича „организиране на диверсии, въстания, подстрекателство към безредици и осъществяване на антиправителствена пропаганда“. Естествено той най-високо и упорито твърди, че абверът никога не е извършвал подобни крайно възмутителни престъпления.

След като през 1945 г. е пленен, на първия разпит Лахузен признава само, че ръководеният от него отдел действително е имал агенти в Северна и Южна Америка, но презрително ги квалифицирал като „бездарни безделници“. Ако се вярва на абверовеца, той не им е виждал и очите и дори не е знаел фамилните им имена с изключение на един диверсант, на когото през лятото на 1940 г. заповядал „да прекрати всичко“ и да се върне в Германия. Лахузен се опитва да убеди тези, които го разпитват, че след това немското разузнаване се отказало от диверсионна работа в Съединените щати пак с изключение на един-единствен опит през юни 1942 г., който той нарича „най-голямата грешка, допусната някога от II отдел на абвера“. Осем агенти са били изпратени с две подводници в САЩ със задачата да парализират американската авиационна промишленост, като унищожат завода за производство на изкуствен криолит във Филаделфия, а също така заводите за алуминий в щата Ню Йорк, в Ист Сент Луис — щат Илинойс, и в Алкоа — щат Тенеси.

Лахузен твърди, че диверсантите са били изпратени по личното нареждане на Хитлер, но абверът уж от самото начало се опитвал да провали операцията. Става дума за операция „Пасториув“, която става сензационно известна в САЩ, след като един млад граничар открива и задържа четирима диверсанти, току-що слезли от една подводница на пустинния бряг на Лонг Айлънд, недалеч от Амагансет. Един от диверсантите, Георг Даш, издава своите съучастници на ФБР, като се надява да присвои 160-те хиляди долара, получени от Лахузен за финансирането на тази авантюра. Диверсантите са осъдени от военен съд.

А Лахузен продължава да твърди, че САЩ и Великобритания никога не са фигурирали в плановете на абвера като обекти за диверсии. Той повтаря това все по-високо и нагло, а през 1953 г. дори започва да твърди, че в САЩ уж изобщо никога и никъде не са извършвани диверсии.

Някой си Абхаген се опитва да подкрепи тези опити да бъде оправдан абверът. В написаната от него биография на Канарис той се опитва да докаже недоказуемото — че ръководителят на абвера уж „саботирал диверсиите“, защото дал на Лахузен указания „да не прави нищо, което би нарушило международните закони“. Твърде странно изказване в светлината на всичко, което знаем за Канарис. Та нали именно Канарис наскоро след като го назначават, създава II отдел на абвера. Именно Канарис сформира най-голямата в историята на шпионажа диверсионна организация — „Бранденбург“, елитно диверсионно подразделение. От банда главорези с численост по-малка от рота по-късно тя прераства в дивизия и обикновено пристъпва към своите разбойнически акции още преди войната да е формално обявена, без да се съобразява с никакви международни закони, макар че Канарис уж искал това от Лахузен. Според твърдението на немския историк Вил Бертолд самият Канарис наричал своите „бранденбургци“ „подпалвачи на война“. „Те воюваха — пише Бертолд — на всички фронтове на трите континента, облечени ту като бедуини, ту като английски офицери, без да разчитат на защитата на международните закони, знаейки, че могат да бъдат обесени на първия клон. Това бяха войниците на Канарис.“ През 1939 г. първият командир на „бранденбургците“ заявява на своите подчинени: „Шефът иска да станете банда от грабители, готови, ако се наложи, да откраднат и дявола от преизподнята.“

 

 

До началото на войната в Европа е оставало още около една година, а Лахузен вече е разработвал план за диверсии на територията на САЩ. Планирало се е той да се осъществява постепенно.

През първия етап майор Ричард Астор — икономист, който се специализирал в събиране на информация за II отдел на абвера за възможни обекти на диверсии, е трябвало да състави подробен списък на тези обекти.

През втория етап се е предвиждало да бъдат завербувани американски граждани от немски произход и след специална подготовка в Германия да бъдат внедрени на такива стратегически обекти в Съединените щати като електростанции, водопроводни системи, заводи, водни резервоари, телефонни станции. Всички тези агенти е трябвало да бъдат организирани в отделни групи, които да се ръководят от хора, специално изпратени от Германия и подготвени особено внимателно.

Изпълнението на плана е възложено на петима специалисти на абвера по САЩ: подполковник Щолц, майор Остен, лейтенант Майерхаймб и цивилните Блаум и Капе. Капе, който в недалечното минало е завеждал отдела по печата на германо-американския съюз в САЩ и е бил главен редактор на официалния му орган, по това време вече се подвизава в абвера като човек, набелязващ целта — именно на него предстои да препоръчва на ръководството на абвера американци от немски произход, „годни за диверсионна работа и Щатите“.

Лахузен моли своя колега Пикенброк от I отдел на абвера да постави на агентурата на отдела в САЩ задачата да представи списък, характеристики и карти на всички големи американски градове, както и на „стратегическите обекти, разположени покрай железопътните линии“, като моста „Хел Гейт“ на Ист Ривър в Ню Йорк и завоя „Подкова“ на Пенсилванската железопътна линия в Алтън. Предполага се, че ако тези ключови обекти бъдат извадени от строя, „Пенсилвания ще бъде лишена от железопътен транспорт, което пък ще парализира въгледобивната й промишленост“.

Задачата е изпълнена. Един от агентите изпраща в Берлин схема и чертежите на водопровода в Ню Йорк, друг — на водопровода в Лос Анджелис заедно с чертежите на станциите за филтриране, трети — списъка на всички важни за военната промишленост заводи и фабрики в източната част на САЩ и карти на Лонг Айлънд с нанесени върху нея 52 площадки за голф, „които могат да бъдат използвани от немските самолети като идеални площадки за кацане“.

Първият шеф на група, изпратен в Съединените щати, за да ръководи диверсант, е Фриц фон Хаусбергер. За него и днес почти нищо не е известно, освен че е бил протеже на Лахузен. Хаусбергер преминава специална подготовка в диверсионната школа и лабораторията на германското разузнаване, а в Лисабон, преди да замине за САЩ в началото на 1939 г., го инструктира Остен. В абвера му дават фамилните имена и адресите на американските граждани от немски произход, които според думите на Капе са се съгласили да изпълняват диверсионни задачи. На Хаусбергер предстои да ги подготви за тази работа. В САЩ той намира и съхранява в квартирата си около 50 фунта взривно вещество, след това се заема с изготвянето на взриватели и корпуси за бомбите, които щели да потрябват на агентурата му.

Междувременно почти по същото време старият професионален разузнавач Фредерик „Фриц“ Дюквесън, привлечен на работа от Ритер през 1937 г. и все още подвизаващ се в Щатите, решава, че като диверсант ще постигне повече, отколкото в ролята на обикновен шпионин, и постоянно предлага на Хамбург да извърши една или друга диверсия със свои сили, или с помощта на някой от приятелите си. Той ту предлага да подготви взривяването на завода на фирмата „Дженеръл електрик“ в Скенектъди, ту да хвърли във въздуха църквата в Хайд парк, посещавана от Рузвелт. В едно от донесенията си Дюквесън препоръчва своята рецепта за портативна запалителна бомба за диверсии на пристани и кораби, но наистина тутакси моли да го снабдят с „бомби с оловни корпуси“, тъй като са по-сигурни и ефикасни, отколкото направените от него.

Подразделението на абвера в Хамбург, на което този ентусиазъм и делова съобразителност на Дюквесън правят съответното впечатление, веднага предава шпионина на разположение на II отдел. Фамилното му име е на първо място в списъка на агентите, с които Хаусбергер трябва да се срещне след пристигането си в Съединените щати. Когато двамата се запознават, Хаусбергер уверява Дюквесън, че ще му осигури всичко необходимо — взривно вещество, детонатори, оловни тръби, но му забранява да прави саморъчни бомби.

Постепенно Хауебергер установява връзка с всички препоръчани от Капе кандидати и въпреки че някои от тях отказват да работят, към края на 1939 г. той вече има агенти в газовия завод в Ню Джърси, в завода за уреди в Ню Йорк, в четирите авиационни завода на фирмата „Брюстър“, в автомобилните заводи „Форд“, „Крайслер“, „Хъдсън“ и „Пакард“ в Детройт и т.н. Той си намира агент и в оптическия завод на фирмата „Бауш енд Ломб“ в Рочестър, щат Ню Йорк. Немското разузнаване особено се стреми да си осигури свои хора в това предприятие, затова в помощ на Хаусбергер от Германия е изпратен специален човек, който то по-рано е работил като майстор в завода на фирмата „Карл Цайс“ в Йена и който, преди да замине за Щатите, е преминал подготовка в диверсионната школа на абвера. В САЩ отначало му уреждат работа в магазина „Карл Цайс“ в Ню Йорк, а оттам той лесно се прехвърля и завода „Бауш енд Ломб“.

След това Лахузен избира втори ръководител на група — музикалния издател нациста-фанатик Георг Буш. Абверовецът го познава още от времето, когато служи в австрийското разузнаване, чиито задачи Буш изпълнява в Чехословакия и Румъния. Преди да замине за Съединените щати, инсценират изключването му от нацистката партия, след това той попада в абвера, където преминава курс на обучение по методите на диверсия и получава фиктивното фамилно име Бергман. Според разработената от абвера легенда той се представя за австрийски индустриалец, който има в Германия делови интереси, тю е бил принуден да избяга поради това, че в жилите му тече и еврейска кръв.

Бергман успява да получи входна виза за САЩ и за разлика от Хаусбергер солидни средства от абвера. Той пристига в Ню Йорк през януари 1939 г. и веднага пристъпва към изпълнение на задачата: в едно от предградията купува голяма къща, докарва за маскировка гатер и друго оборудване, като че се кани да открие дъскорезница, снабдява се с взривно вещество и започва да прави взриватели и корпуси за бомби, като същевременно оглежда кандидати за участие в бъдещите операции.

Ако шпионажът е изкуство, а диверсията — наука, която изисква технически знания, Бергман не притежава талант нито за едното, нито за другото. До този момент той се е движел в средата на музикалната бохема във виенските кафенета и за изпълнението на своите нови задължения се нуждае от квалифицирани и сигурни помощници. Всичките кандидати, препоръчани му от Капе, отказват да сътрудничат с него и той успява да намери само един общ работник за дъскорезницата — някой си Майк. Под ръководството на Бергман той саморъчно майстори бомби, но веднъж запалена от Бергман цигара става причина една почти готова бомба да избухне. Майк получава сериозни изгаряния и изгубва няколко пръста на ръката си.

Бергман се обърква. Той би трябвало да изпрати Майк в болница или поне да извика лекар, но не се решава, тъй като разбира, че и в двата случая слухът за произшествието ще стигне до полицията и тя ще се заинтересува от неговата „дъскорезница“, в която се пази взривно вещество и корпуси за бомби. Той оказва на Майк криво-ляво първа помощ и тръгва да търси лекар, който умее да си държи езика зад зъбите. Намира го съвсем наблизо. Лекарят, възрастен немец, е стар фашист, в приемната му виси портретът на Хитлер, но всичко това не му пречи да измъкне от своя единомишленик 350 долара.

Майк отначало не се досеща, че се занимава с нещо незаконно, но поведението на Бергман след случилото се му отваря очите. Той започва да шантажира своя работодател, като постоянно му иска пари. За непродължително време Бергман му изплаща 1500 долара — практически всичко, с което разполага след покупката на къщата, оборудването „дъскорезницата“, материалите за бомбите и т.н. Но апетитът на изнудвача расте и Бергман се решава да направи това което му е категорично забранено: изпраща на Лахузен телеграма с молба незабавно да му изпрати пари. Скоро наистина му превеждат от една банка в Букурещ 500 долара, но на истинското му име и фамилия — Георг Буш. Въпреки критичното положение той не се решава да получи превода и с нова телеграма моли Лахузен да му изпрати пари на името, под което живее в САЩ.

Като очаква резултатите и се грижи за Майк, Бергман същевременно не се отказва от опитите да завербува хора, готови да извършват диверсии в нюйоркското пристанище. След продължително търсене той успява да намери двама докери, заедно с които безпрепятствено посещава няколко кораба, акостирали на кейовете на пристанището. Приблизително половин час той кисне на корабите „Индипендънс хол“ и „Ефингъм“ и никой дори не го пита какво прави там.

„Липсата на всякакви мерки за сигурност в пристанището — пише Бергман в донесението си до Лахузен е учудваща. Безгрижието на американците все още бих могъл да разбера. Но абсолютно същите порядки царят на английските и френските кораби. Докерите свободно се качват на борда и също така свободно си отиват, независимо от това, дали имат работа на кораба или не. Аз самият няколко пъти посетих английски и френски кораби и никои не ми обърна и най-малко внимание. За мен не би представлявало никаква трудност да поставя там колкото искам и каквито искам бомби. Към работа ще пристъпя веднага щом получа пари.“

Но пари Бергман така и не получава. Отчаян, той отива в германското консулство в Ню Йорк и моли да му дадат назаем известна сума (главно, за да удовлетвори исканията на Майк), но получава съвета да се отнесе към посолството във Вашингтон. Така за него научава Томсън.

В отговор на протестите на последния Лахузен заповядва на Бергман и Хаусбергер да се върнат в Германия. Хаусбергер се подчинява, а Бергман остава в САЩ и се явява във ФБР. За по-нататъшната му съдба нищо не е известно.

Точно в този момент, когато, както изглежда, диверсионната работа в САЩ ще бъде временно прекратена поради настойчивите възражения на Томсън, на Лахузен предлагат нов план за диверсии, базиращ се на привличането на изпълнители, които не биха могли да компрометират абвера. Инициатор на този зловещ план за масови диверсии в Съединените щати и Канада е Оскар Пфаус — един от оцелелите агенти от шпионската организация на Грайбъл.

През двадесетте години, понесен от потока немци, разочаровани от поражението на Германия в Първата световна война, този отявлен нацист попада в Америка. Докато живее в Щатите, той сменя много професии — бил е горски пазач, златотърсач, каубой, журналист, просто скитник и полицаи в Чикаго, където между другото става осведомител в бандата на Капоне-Аркадо.

През 1938 г. германският консул в Чикаго му препоръчва да се върне в родината. Пфаус пристига в Германия и постъпва на служба в абвера. На 1 февруари 1939 г. го изпращат в Ирландия, за да вербува терористи от членовете на Ирландската републиканска армия. Тук Пфаус успява да узнае, че в САЩ активно действува нелегална организация от ирландски екстремисти, и след като се връща в Берлин, предлага да ги използват за диверсионна работа. Канарис и Лахузен веднага подхващат подхвърлената от Пфаус идея. За организатор на диверсионните акции в САЩ е избран солидният австрийски бизнесмен Карл Франц Рековски, който дълги години търгува с хартия в тази страна. Дават му прозвището „Рекс“ (което по-късно сменят с „Ричард II“) и му отпускат 200 хиляди долара за разходи.

През юни 1940 г. Рековски пристига в Съединените щати и се свързва с препоръчаните му от Пфаус ирландци. В едно от първите си донесения той ги изброява с измислените им имена: Джон Макарти, Джим Конати, Тони Грайбен.

Ирландците се съгласиха — пише Рековски — да извършват диверсии на британските кораби в американските пристанища и във военните складове, да нарушават съобщителните линии на противника и да нападат всички военни и икономически обекти, които имат военно значение. Ирландската организация засега е достатъчно осигурена с взривни вещества.

Рековски с възторг изброява акциите, вече осъществени от неговите ирландски приятели; експлозия в барутния завод в Кенвил, щат Ню Джърси, на 12 септември, в резултат на който загиват 52 души, 50 са ранени и са причинени загуби за много милиони; на 12 ноември големи експлозии в три военни завода в Удбридж, щат Ню Джърси, в Единбург и Алентаун, щат Пенсилвания. Като потвърждение той прилага съответните изрезки от вестници, при това една от тях с изказване на военния министър Стимсън, че „безпогрешният избор на обектите на диверсия напомня на немската прецизност“.

Рековски използва тези успехи, за да подкрепи своите молби да му изпратят пари допълнително. В своята докладна от 7 март 1941 г. до Канарис Лахузен пише:

Рековски съобщава че не е в състояние да намери пари на място. Необходимостта от допълнителни средства се обяснява с това, че диверсантите не могат сами да финансира тези акции. Пренасянето на пари и указания се осигурява от куриери — свръзки, които не са немци. Понастоящем връзката между II отдел на абвера и Рековски се поддържа от сигурни агенти — испанци.

Чрез верига от банки в различни страни на Южна Америка Лахузен успява да преведе на Рековски 50 хиляди долара.

Както е уговорено още в Берлин, постоянно местожителство на Рековски става Мексико. Оттук той ръководи подривната работа на своите съучастници в САЩ. В едно от писмата си до абвера той моли да му изпратят рецепта за изготвяне на бомби със задушлив газ „за проваляне на политически митинги в Съединените щати“. Страхувайки се да не бъдат прекъснати връзките му в тази страна, Рековски действува много предпазливо. В отчетите си до Лахузен той обяснява, че не рискува да пътува до Щатите, за да ръководи непосредствено диверсиите, и затова поддържа връзка с Макарти чрез „отец Чарлз“, католически свещеник от Тексас. Рековски си урежда срещи с този „божи служител“, както и с диверсантите Макарти или Грайбен, които пристигат от Ню Йорк, в Мексико, недалеч от границата със САЩ.

Приятелите от Север съобщават за успешни диверсии на 17 кораба — Докладва Рековски на 9 март 1941 г. — Взривното вещество се доставя частично оттук, поради което беше необходимо да се пътува до границата. Мрежата се разширява и сега действува вече и в Канада. Срещам трудности само при снабдяването с взривни вещества и поради това, че не мога лично да ръководя провеждането на акциите.

Нелегалното доставяне на голямо количество взривни вещества и други материали за диверсии създава известни трудности и Рековски нееднократно иска да снабдят неговите „северни приятели“ с рецептура, за да произвеждат всичко необходимо на място.

Но това не е единственото затруднение, с което Рекс се сблъсква. Получените от него 50 хиляди долара облекчават положението само временно. Агентите от американското и английското контраразузнаване вече са но следите му. Така например в донесението си от 19 март 1941 г. той се оплаква, че положението му се е усложнило:

Поради укрепналото през последно време сътрудничество между американските и мексиканските власти предполагам, че в случай на война със Съединените щати по-нататъшното ми пребиваване в Мексико ще се окаже невъзможно.

Минали са само шест месеца, откакто Рекс е пристигнал в Мексико, но той вече се обръща към абвера за разрешение да се прехвърли в Гватемала или Уругвай, а вместо него да остане помощникът му. Но от Берлин идва заповед да остане на място, докато това е възможно. Към следващото донесение, написано с по-уверен тон, Рековски прилага няколко изрезки от вестник като доказателство за това, че неговата ирландска мрежа продължава да действува, при това учудващо безнаказано.

Изглежда, че операция „Рекс“, както в абвера наричат мисията на Рековски, е обхванала цялата територия на САЩ и резултатите й са кораби-развалини, разрушени заводи, опожарени гори, дерайлирали влакове. Този фантастичен успех замайва главата на Канарис и Лахузен, но… до голяма степен той е плод на въображението на Рековски.

Лахузен изобщо лошо познава хората, но особено се излага с избора на диверсантите — ръководители на групи: Хаусбергер се оказва прахосник, Бергман — неудачник, Рековски — измамник. Като се съгласява да замине за Съединените щати, Рекс смята да измъкне от своите доверчиви господари в Берлин колкото може повече пари и е тази цел им изпраща изрезки от вестници с описания на обикновени транспортни или производствени произшествия, като ги представя в донесенията си за диверсии. Но и самият Рековски често става жертва на измама от страна на своите „северни приятели“, които осъществяват „диверсиите“ главно в своето въображение. Затова пък те искат напълно реално възнаграждение. Рековски им предава почти всички получени от абвера пари и трябва да се прости с надеждите да забогатее чрез започнатата авантюра и да открие в Мексико някакво предприятие.

През това време германското разузнаване разполага в САЩ освен с групата на Рековски с още една диверсионна организация. В края на 1940 г. секретното съвещание, свикано в един чикагски мотел от известния нацист във Филаделфия Герхард Кунце (който същевременно е пътуващ агент на II отдел на абвера), открива пред Лахузен нови възможности за подривна работа в САЩ. От 1938 г. Кунце поддържа връзки с нелегалната група от белоемигранти на някой си А. А. Вонсяцки, който маскира своята профашистка ориентация с антисъветска дейност.

Вонсяцки е бил един от тези красиви, но бедни безделници-белоемигранти, които си присвояват благороднически титли и се сдобиват с богатство, като се женят за американски милионерки. През време на Гражданската война в Русия той служи в армиите на Деникин и Врангел, след това избягва в Париж, където известно време работи като шофьор, започва да се представя за граф и накрая се оженва за Марион Риим — наследница на чикагски банкер, с която и пристига в Съединените щати. След като известно време работи в завода на фирмата „Болдуин“ във Филаделфия, той се усамотява с жена си в огромното и имение в щата Кънектикът и с нейни пари създава „Руска фашистка партия“. През 1934 г. на конгреса на тази партия в Харбин, организиран от японското разузнаване, той е избран за неин лидер.

В тази си роля Вонсяцки се заема да скалъпи тайна военна организация, а създадената от него „партия“ и служи за прикритие. Членовете на организацията се обучават в същото имение, охранявано от детективи и овчарски кучета. Тук Вонсяцки е събрал цял арсенал от винтовки, пистолети, боеприпаси, бомби със сълзотворен газ, обмундироване и такова количество взривно вещество, което е достатъчно да вдигне във въздуха всички заводи в щата Кънектикът.

За своя главна цел „партията“ провъзгласява „насилственото сваляне на сегашното руско правителство“. Германските агенти започват все по-често да посещават Вонсяцки и той всячески хвали своята банда от белоемигранти-гангстери, обучени да се занимават с диверсии и тероризъм.

Вонсяцки с удоволствие приема предложението на Кунце да насочи усилията на организацията си към шпионаж и диверсии. Споразумението е твърде изгодно за германците. Вонсяцки не само финансира собствената си организация с парите на жена си, но и нееднократно дава на Кунце големи суми на заем „за заплащане на германските агенти в САЩ“.

Колкото повече отслабват връзките на Вонсяцки с японското разузнаване, толкова повече укрепват неговите отношения с немците. Едновременно с Кунце в работата с Вонсяцки се включват и други агенти на абвера, особено след заповедта от Берлин за провеждане на диверсии в американската авиационна промишленост на западното крайбрежие на САЩ. Заместник на Кунце, отговарящ за връзките с Вонсяцки, е лютеранският проповедник Курт Молзан, който получава пари и указания непосредствено от Германия чрез германския консул във Филаделфия.

До 1940 г. организацията на Вонсяцки се ръководи от указанието на Кунце временно да не предприема никакви диверсионни акции, но се занимава активно с шпионаж, доставяйки на абвера информация „за числеността, личния състав, дислокацията, снабдяването и политико-моралното състояние на американската армия; за дислокацията, числеността и боеспособността на военноморския флот на САЩ; за разположението, материалната част и т.н. на военните и военноморските бази, имащи голямо значение за националната отбрана на Съединените щати“.

Свиканото от Кунце през декември 1940 г. секретно съвещание в един чикагски мотел слага началото на активната диверсионна работа на бандата на Вонсяцки. На него присъствуват Вонсяцки, Молзан и ръководителят на филиала на германо-американското землячество в Чикаго Ото Вилюмейт, свързан с германското консулство в Чикаго. Участниците в съвещанието изработват план за провеждане на диверсии в предприятия на военната промишленост. Жадуващият за „активна работа“ Вонсяцки си предлага услугите да реализира този план с помощта на декласирани елементи, специално подготвени от него за подобна дейност в имението на богатата му жена.

Съединените щати все още не са в състояние на война, взетите мерки за вътрешна сигурност не се спазват много стриктно и затова наемниците от рода на белогвардейската измет от шайката на Вонсяцки могат да действуват безнаказано. Именно от тази гледна точка трябва да се разглежда твърде големият брой произшествия в промишлеността, след като Вонсяцки е получил нареждане да пристъпи към провеждането на диверсии.

Според данни, публикувани от застрахователната фирма в Хартфорд, от 9 януари до 24 декември 1941 г. стават четиридесет „загадъчни инциденти и нещастни случаи“ — пожари на английски и френски кораби, в корабостроителници, складове, силози, държавни военни заводи във Филаделфия, Актън, Индиънхед, в щатите Масачузетс и Мериленд, а също в частни заводи и фабрики в щатите Вирджиния, Ню Йорк, Пенсилвания, Уискънсин. Особено големи щети са нанесени на промишлеността в щата Ню Джърси: има всички основания да се предполага, че тук са извършени диверсии в пет завода. Във Вашингтон при странни обстоятелства избухва пожар във военноморското министерство; в Сан Франсиско при неизяснени причини изгарят намиращите се в строеж военни казарми; в новата база на военноморската авиация в Аляска става експлозия.

Нито ФБР, нито застрахователните компании установяват колко и кои от тези произшествия са дело на агентите на абвера от организациите на Рековски и Кунце — Вонсяцки. Така например Федералното бюро за разследване категорично твърди, че в нито един от изброените случаи не може да става и дума за диверсии, но на 20 април 1942 г. Министерството на военноморския флот на САЩ е принудено да вземе в свои ръце управлението на четири завода на авиационната компания „Брюстър“, тъй като предприятията не са доставили на американските въоръжени сили нито един самолет. Абверът разполага с тридесет и двама агенти в тези заводи. При проверката на персонала разобличават няколко членове на германо-американското дружество и двама белоемигранти, че поддържат връзки с нацистите, и ги уволняват. Работата в предприятията „Брюстър“ влиза в релси. Подобна история се случва и в завода „Ликвидомитър“ в Ню Йорк, който произвежда оборудване за двигателите на военни кораби и самолети: заводът започва отново редовно да доставя продукция, едва след като изгонват активните нацисти — един механик, майстор и контрольор.

Каквото и да твърдят Рековски и Вонсяцки по въпроса, дали техните организации имат или нямат отношение към подобни инциденти, пленените германски документи въпреки всички протести и опровержения неоспоримо свидетелствуват, че абверът през годините на войната нито за ден не е прекъсвал активната си диверсионна работа в САЩ.

Когато трябва да скрият тази страна от дейността на германското разузнаване, Канарис и Лахузен прибягват към различни оправдания и словесни извъртания. На 3 юни 1941 г. в писмо до Министерството на външните работи Лахузен признава, че приблизително в продължение на година „II отдел на абвера сътрудничи с ирландската организация в осъществяването диверсионни операции само в Канада“. В своя отговор министерството изброява редица диверсии, извършени от абвера през същия период само в САЩ, което се потвърждава от собствените му донесения до другите германски ведомства. По-конкретно Министерството на външните работи разполага с „неопровержими доказателства“, че един търговски кораб е взривен в бостънското пристанище през февруари 1941 г. по нареждане на абвера. Лахузен отговаря, че в дадения случай е станала „за съжаление грешка — или Рековски не е знаел за подготвената диверсия, или не е успял да я предотврати“.

През 1942 г., когато силно уплашеният Кунце започва да бомбардира Берлин с послания, че арестът му е неизбежен, абверът му заповядва да премине в нелегалност, а след това му помага да избяга в Мексико, където е на разположение на тогавашния резидент на немското разузнаване в тази страна „Натус“ (личността му не можа да бъде установена). Когато след представянето на писмен доклад от Федералното бюро за разследване мексиканците арестуват Кунце, „Натус“ побързва да информира своите берлински шефове, че „на разпитите той не е дал никакви показания за тесните си връзки с абвера“.

След като в края на краищата е принуден да напусне Мексико, Рековски е прехвърлен в Хърватия, където като награда за „успехите“ в Америка получава дипломатически пост. Но по искане на Берлин започнатите от него операции в САЩ не спират. Неговият приемник, мексиканският гражданин от немски произход Вогт, който получава прозвището „Ричард II“, през цялата 1942 г. продължава да докладва за успешно извършени диверсии: „в пристанището Балтимор е взривен един кораб“; „в щатите Ню Хампшър, Върмонт и Ню Джърси са подпалени гори“. В едно от нарежданията си Лахузен поставя пред Ричард II задачата „по всякакъв начин да пречи да се доставя нефт от Мексико за САЩ“.

По следния епизод от своеобразните японо-германски отношения през Втората световна война може да се съди за това, че абверът дори през 1944 г. планира провеждането на диверсионни акции в САЩ. На 25 януари Канарис кани на съвещание представителя на разузнавателното управление на японския генерален щаб в Берлин подполковник Хигати, „за да бъдат изяснени възможностите за съвместни диверсионни операции на територията на Съединените щати“. На 3 февруари, след като се консултира с Токио, Хигати информира приемника на Лахузен във II отдел на абвера полковник Фрайтаг-Ларинхофен, че японците приемат такова сътрудничество. Хигати заявява, че подобна дейност, невъзможна преди две години, когато за пръв път става дума за нея, сега е необходима при условие, че „абверът ще изпраща свои агенти в САЩ в съответствие с германо-японското споразумение за шпионаж“.

Преговорите се проточват и продължават още дълго след като Канарис е отстранен от ръководството на абвера. Японците, готови да използват всякаква възможност, за да нанесат щети на САЩ, упорито настояват абверът да изпълнява сключеното споразумение. В края на краищата абверът се съгласява да осъществи операцията, която става финален акт на диверсионната дейност на германците в Съединените щати.

В 11 часа вечерта на 29 ноември 1944 г. по време на много силна снежна буря в Гребтри Пойнт, щата Мен, от една подводница слизат двама диверсанти. Това са добре подготвените за изпълнение на шпионски и диверсионни задачи Ерик Гимпел и бившият американски моряк Уилям Колпоу. Абверът ги е снабдил със значителната сума от 60 хиляди долара. Колпоу успява да се добере до къщата на свой приятел в Ричмънд, щата Ню Йорк, съобщава, че е немски агент, и на 26 декември е предаден на ФБР. Благодарение на показанията му скоро успяват да открият и Гимпел или Едуард Грин, както той се води по фалшиви документи. Арестуват го в Ню Йорк.

Ръководители на диверсионни групи все още продължават да проникват в Съединените щати, макар тези, които ги изпращат, вече да разбират, че играта е изгубена. Ако абверът не успява да осъществи своите планове и замисли в пълен обем, това съвсем не се дължи на недостиг на средства или желание от негова страна, а е резултат на причини, независещи от Канарис и Лахузен.