Ладислас Фараго
Играта на лисиците (3) (Епизоди от агентурната борба)

Операция „Секс“

Хитлер и Канарис се познават от по-рано, но този разговор насаме е първият, откакто Канарис е възглавил абвера. Хитлер проявява към него подчертано благоразположение, тъй като Канарис прекрасно знае как да угоди на фюрера: за тази цел той трябва да му съобщава само онова, което на него му се иска да чуе, и обещава да допълва докладите си с тъй наречената „допълнителна информация“, получавана чрез секретната служба на адмирала. Още тогава Хитлер предпочита чуждестранната информация на Канарис като по-интересна и интригуваща от докладите на германските посланици. Посланиците обикновено включват в докладите си само онова, което според тях не предизвиква никакви съмнения и което са готови да отстояват. Канарис обаче не е свързан с такава традиция и с подобни ограничения и затова неговата информация носи по-остър характер, изобилствува с пикантни сплетни и подробности от частния живот на едно или друго интересно лице, което, разбира се, липсва в анализа на скучните събития, изложени с високопарен дипломатически стил.

Продължавайки да угодничи на Хитлер, Канарис му заявява, че го е помолил за тази среща не само за да му представи подробен отчет за работата си, но най-вече за да чуе лично от фюрера за плановете му и да научи къде може да му потрябва помощта на верноподанния абвер.

Хитлер съобщава на Канарис за набелязаното завладяване на Австрия и Канарис бърза да го увери, че неговата служба активно действува в тази насока. Един от ръководителите на австрийското разузнаване — Ервин фон Лахоузен — бил завербуван от него и изпълнявал задачи, насочени против правителството на Австрия. Когато започва да говори за свободния град Данциг и „полския коридор“, Хитлер ги нарича „нетърпима аномалия“. Канарис му отговаря, че той работи и по този въпрос, както и по въпроса за Судетската област в Чехословакия. Той вече е завербувал за агент на абвера водача на судетските немци Конрад Хенлайн.

Какво е положението със Съветския съюз ли? Много труден обект, но с Полша и Франция всичко е наред.

Англия ли? „Не, шпиони в Англия не ни трябват“ — заявява Хитлер. Неговата политика на сближаване с Великобритания вече дава своите плодове: през юни е подписано военноморско споразумение с правителството на Болдуин, а скоро ще бъде сключено споразумение и по някои други въпроси.

САЩ ли? Хитлер свива рамене. Съединените щати са далече и малко се интересуват от европейските работи. Канарис е доволен, че Хитлер не му забранява да извършва разузнавателна работа в Америка. По това време, когато още само проявява старание да разшири и укрепи агентурната си мрежа във Франция, Дания, Белгия, Холандия, Люксембург и Чехословакия, той вече разполага в САЩ със силна резидентура от дванадесет агенти, включително няколко много важни лица. Ръководи ги разузнавач с прозвището „Секс“. Неговите усилия след време превръщат Съединените щати в изключително перспективен обект на германския шпионаж, особено в такава важна област като авиацията.

Германските милитаристи още през 1926 г. започват тайно да възраждат военната си авиация, създавайки за тази цел специално военноавиационно бюро — Флигерцентрал — начело с майор Хуго Сперла, който по-късно става маршал.

Германската авиационна промишленост, ограничена тогава от твърди рамки, не може да осигури снабдяването на своята военна авиация, затова са изпратени в чужбина агенти за закупуване на всичко, което може да се купи. Съединените щати привличат особено вниманието на агентурата — там вече са се появили съвсем нови типове самолети, жироскопи и автоматични бомбардировъчни мерници, прибиращи се в полет колесници и други изобретения като авиохоризонти, четирилопатни въздушни витла, подобрено гориво.

Някои неща германците успяват да купят, но след това става ясно, че по-голямата част от необходимите им материали, особено произвежданите за военноморския флот на САЩ, представляват тайна и не се продават. Във връзка с това абверът, тогава възглавяван от полковник Фриц Хемп, получава задачата да се сдобива с всичко по нелегален път. Възлага му се да изпрати в Ню Йорк разузнавач, който да създаде агентурна мрежа специално за събиране на сведения за военната авиация.

Изпратеният от Хемп агент пристига в Ню Йорк на 27 март 1927 г. Прилично, но скромно облечен, среден на ръст, с външност, която с нищо не биеща очи, той изглежда обикновен във всяко отношение. Според германския си паспорт това е Вилхелм Шнайдер, роден през 1893 г. във Вецлар, женен, по професия акордьор на пиана. Той пристига в Съединените щати като хиляди други емигранти уж да търси по-добър живот. След кратка проверка от чиновниците на емиграционната служба и митничарите Шнайдер слиза на брега и изчезва в огромния град на другия бряг на Хъдсън.

Като пчела, която загива, след като е ужилила някого, „Вилхелм Шнайдер“, едва напуснал кабинета на инспектора на емиграционната служба, завършва съществуването си, за да възкръсне под друга хитроумна маска. Той сменя много фамилни имена, през следващите осем години е известен като Вили Мелер, Уилям Секстън, Били Лонкис и т.н., но най-често се подвизава под името Уилям Лонковски.

Всъщност Лонковски нито е Шнайдер, нито е силезиец по рождение, както е отбелязано в първия му фиктивен паспорт. Квалифициран конструктор, през време на Първата световна война той служи като механик във военната авиация. След демобилизирането си не може да си намери подходяща работа в германската авиопромишленост и се връща в райхсвера, където именно абверът го завербува.

През 1922 г. във връзка със задача на тази организация той прекарва известно време във Франция, където се запознава щателно със състоянието на френската авиация. След завръщането си представя доклад, който се оказва толкова ценен, че веднага го прехвърлят в резервите с оглед на някоя особено важна задача, която да съответствувала на изключителните му способности.

Такава възможност се представя през 1926 г., когато Хемп му предлага да замине в САЩ и Лонковски с удоволствие се съгласява. Преди заминаването си той получава книжен шифър, прозвището „Секс“ (първите четири букви на едно от многобройните му фамилни имена), а цялата му мисия получава названието „Секс“, макар естествено да няма никакво отношение към секса. На Лонковски определят месечно възнаграждение от 500 долара — за онова време значителна сума, но страшно мизерна, ако се вземе под внимание характерът на задачите, възложени му от абвера (информация за новия двигател на Смит, който уж развивал мощност, два пъти по-голяма от мощността на всеки от съществуващите тогава двигатели; за двигателя с въздушно охлаждане, преминаващ изпитания в авиозавода „Феърчайлд“ на Лонг Айлънд; за самолетното витло на Микарт, изобретено от фирмата „Уестингхаус илектрик“, и т.н.). Всъщност Лонковски получава за задача „да освети“ цялата авиационна промишленост на САЩ, което, общо взето, не е по силите на един човек.

Но това не спира Лонковски. Към 1928 г. той вече се чувствува толкова уверен в новото си обкръжение, че решава да не се ограничава с „прикритието“, за каквото му служи положението на акордьор на пиана, а се връща към истинската си специалност на авиационен механик. За тази цел Лонковски започва да търси работа в един от авиационните заводи на атлантическото крайбрежие на САЩ, където да си спечели авторитет и да си създаде връзки, необходими за създаването на агентурна мрежа, и се спира на завода „Айлънд еъркрафт корпорейшън“ в Лонг Айлънд. За него това предприятие е първа оперативна база, която може да бъде използвана за създаване на агентура в другите заводи.

Макар да започва да работи като скромен авиомеханик-конструктор, Лонковски бързо достига положение, което му позволява да оказва значително влияние върху администрацията по приеманото и уволняването на заводския персонал. Скоро той е в състояние вече да се откаже от „черната“ шпионска работа и изцяло да се съсредоточи върху изпълнението на задълженията си като резидент, както изисква поставената му от абвера задача. Преди всичко той се постарава да си намери още едно „прикритие“ — за в случай, че се наложи да обяснява интереса си към въпроси, които съвсем не могат да интересуват един акордьор на пиана. Получава назначение за кореспондент на германското авиационно списание „Луфтрайзе“, макар същевременно да продължава да използва визитните си картички, в които фигурира като акордьор на пиана.

Още преди да напусне Германия, Лонковски си избира двама помощници: Вернер Георг Худенберг от Хамбург — млад чертожник-конструктор, притежаващ известни знания в областта на електрониката, и 29-годишния Ото Херман Фос — квалифициран авиомеханик. Когато Лонковски ги повиква, те пристигат в САЩ. През есента на 1928 г. той ги настанява на работа в завода „Айлънд еъркрафт корпорейшън“ и по този начин слага началото на проникването на германски агенти не само в американската авиационна промишленост, но и в други клонове на американската военна машина.

През 1932 г., след като Фос и Худенберг си спечелват добро име и вече се готвят да приемат американско поданство, по указание на Лонковски те преминават на работа в по-перспективни обекти: Фос — в завода в Балтимор, произвеждащ въздушни витла за американската военноморска авиация, а Худенберг — в едно предприятие в Бристол, занимаващо се с експерименти по използване на алуминия в производството на самолетни колесници. Скоро Лонковски успява да изпрати в Берлин богата информация и чертежи, включително материали за „неизгарящия самолет“ и за „най-мощния в света двигател с въздушно охлаждане“, предназначен за американската армия; направо от конструкторското бюро на фирмата „Къртис“ той получава чертежите на самолета-изтребител, „който може да каца на кораб или на вода“.

През 1934 г., втората, откакто Хитлер е на власт, а САЩ се превръщат в един от главните обекти на нацистката пропаганда, Лонковски намира още един кандидат за шпионин — някой си Игнац Теодор Грайбъл, нюйоркски лекар.

Роден през 1899 г. във Вюрцбург, Бавария, през време на Първата световна война Грайбъл е артилерийски офицер от германската армия. През 1925 г. той се прехвърля в САЩ, където завършва медицински колеж и Фордхемския университет, след което купува практиката в град Бангор, щата Мен, но в дирене на „по-космополитна атмосфера“ и благоприятни възможности, за прилагане на своите таланти той се премества в Ню Йорк, където се заселва в един от центровете на немската колония в града — в Йорквил, специализирайки се в областта на гинекологията и лекуването на варикозни сени. Тук Грайбъл бързо придобива популярност, назначен е за лекар на няколко германски дружества получава американско гражданство и става офицер от запаса на американската армия.

Грайбъл е активен нацистки пропагандист, още преди Хитлер да вземе властта, а през март 1934 г. изпраща писмо на Гьобелс, с което предлага услугите си, като при това се позовава на брат си Карл — стар нацист, готов да гарантира за него. Грайбъл съобщава на Гьобелс, че съвсем не е новак в шпионажа, тъй като още като студент през 1922 г. е изпълнявал разузнавателни задачи на абвера във Франция и се върнал оттам с „интересна и полезна информация“.

Гьобелс препраща писмото и гестапо, където то попада в Паул Краус, ръководителите на тъй нареченото „Морско бюро“ в Хамбург, занимаващо се още от 1930 г. със създаването на нелегални нацистки групи в морските плавателни съдове, с организиране на мрежа от полицейски шпиони, секретни информатори и моряци-куриери във връзка със задграничната агентура. Около 1934 г. Краус вече разполага със стотици действуващи и „замразени“ агенти и потенциални кандидати за вербуване. Особено голямо значение той придава на агентите от състава на екипажите на бързоходните германски лайнери, посещаващи американските пристанища: на „Европа“ агенти на гестапо са един инженер, един от офицерите и стюардът Карл Шлютер; на „Бремен“ — Карл Айтел и друг стюард; на „Ню Йорк“ — някой си Тео Шютц.

Грайбъл, пристигнал по покана на Краус в Хамбург, с удоволствие се съгласява да работи в САЩ като агент-вербувач на „Морско бюро“ и „да култивира“ връзки е лица, които могат да станат полезни агенти. След като се завръща в Щатите, Грайбъл активно се включва в дейността на организацията „Приятели на нова Германия“, разчитайки да я използва като база и „прикритие“ за шпионските си цели. Тук той си намира такива „приятели“ като Аксел Уилер-Хил и Оскар Карл Пфаус, които след време щяха да станат важни винтчета в германската шпионска машина, но през 1934 г. тези отявлени нацисти не могат да бъдат особено полезни на абвера.

Търсейки перспективни кандидати, Грайбъл си спомня за един свой приятел, който работи на много интересно за разузнаването място. В досието на Грайбъл в абвера този човек фигурира под псевдонима Данеберг (или подагент Ф-2307/д-р Г.). От личното досие на Данеберг, което открих в архивите на абвера, научих, че под този псевдоним се крие американският поданик от германски произход, едноръкият 51-годишен инженер Кристиан Ф. Даниелсен, сътрудник на бюрото за конструиране на новите ескадрени миноносци за военноморския флот на САЩ в завода в Бангор, щата Мен.

По покана на Грайбъл и с негови средства Даниелсен пристига в Ню Йорк и срещата на приятелите се оказва твърде полезна за Грайбъл. Даниелсен живее в Щатите вече почти четиридесет години, станал е гражданин на САЩ, но в Германия, която, както и преди, смята за своя родина и където притежава поземлена собственост, живеят трите му дъщери. Той без колебание приема предложението на Грайбъл и става един от най-ценните му агенти. Още след първата си среща двамата заедно заминават за Бангор и Даниелсен предава на Грайбъл копия от чертежите на военния кораб, върху който в момента работи.

През октомври 1934 г. в приемната на доктор Грайбъл в Йорквил се появява нов пациент.

— Игнац! — обръща се той към лекаря, щом остават сами в кабинета. — Не ме ли помниш? Познаваме се от 1922 г. във Франция, когато изпълнявахме задачата, възложена ни от полковник Хемп.

— Да, да! — възкликва Грайбъл. — Вили Лонковски. Дявол да го вземе! Какво правиш в Америка?

Лонковски разказва за себе си, съобщава му, че е чел във вестниците колко много прави Грайбъл за нова Германия, и добавя:

— А след това ми стана известно, че търсиш хора, занимаващи се с това, с което се занимавам и аз.

Лонковски и Грайбъл се споразумяват да обединят своите шпионски групи и да продължат по-нататък съвместно работата, с която „Секс“ сега се залавя с удвоена енергия. По това време той разполага освен с Ото Фос и Вернер Худенберг и с други агенти, а след време в обединената агентурна мрежа на Грайбъл и Лонковски са включени такива източници на информация като един капитан от американската армия, който доставя сведения за новите типове въоръжение в пехотните части на САЩ, един чертожник във фирмата, строяща кораби за ВМС в Ню Йорк, един артилерийски конструктор в Монреал и един инженер от лабораторията по металургия на корабостроителната фирма в град Карни, щата Ню Джърси; Грайбъл извлича голяма полза от контактите си с работниците от военноморските пристанища в Бостън и Нюпорт Нюс, щата Вирджиния, и от различни авиационни заводи.

В края на 1934 г. в отдела на абвера на ул. „Вилхелмсхафен“, занимаващ се с военноморско разузнаване, с назначен един кадрови морски офицер, който 15 години бил в запаса и през това време станал бизнесмен и доктор по политикономия. По-късно той фигурира и като „доктор Ердхоф“, и като „Н. Шпилман“. Всъщност това е Ерик Файфер, получил при назначаването си в абвера чин капитан-лейтенант и длъжността началник на агентурата на този отдел. През следващото неспокойно десетилетие доктор Ерик Файфер става неуловимият тайнствен организатор на германския шпионаж в САЩ. Фамилното му име се среща във всяка шпионска афера, която ФБР успява да разкрие, многократно е осъждан задочно от нюйоркския съд. В традицията на най-знаменитите организатори на шпионаж той си остава безлична, призрачна фигура, никога не излиза наяве и предпочита да ръководи от недосегаемо разстояние.

На 2 януари 1935 г. Краус позвънява на Файфер от Хамбург и го пита дали не иска да се срещне с двама „приятели“, които пристигнали от Америка и му донесли „подарък“.

„Приятелите“ се оказват Карл Айтел, стюард от лайнера „Бремен“, и инженерът от лайнера „Европа“, а донесеният от тях „подарък“ довежда до възторг дори флегматика и скептика Файфер. Първата пратка от Грайбъл и Лонковски, предадена му от стюарда от „Бремен“, съдържа: секретен справочник по металите, използвани при построяването на военни кораби — набавил го вече споменатият инженер от Карни; донесение на Лонковски за някои подробности от личния живот на главния европейски кореспондент на вестник „Ню Йорк Таймс“ Ф. Бърчхол, който печатал критични материали за нацизма; образец на телур — във военноморския флот се извършват експерименти по използването му за борба с корозията; снимки на чертежите на новия самолет, създаден от фирмата на Сикорски.

Айтел съобщава на Файфер, че от обектите, където са получени изпратените материали, могат да се получат и много други, че Грайбъл и Лонковски са готови да разгърнат съответна дейност и чакат само указания от абвера. Той предава предложението на Лонковски да използва неговите стари източници и да пристъпи в тясно сътрудничество с Грайбъл към издирването на нови. Всички получени сведения, документи и т.н. Лонковски възнамерявал да заснеме на 35-милиметрова лента и да ги изпраща на Файфер, на ул. „Вилхелмсхафен“ с куриерите за връзка от лайнерите „Европа“ или „Бремен“.

Както по-късно отбелязва Файфер, пристигането на хората за връзка с „подаръците“ коренно променя насоката на дейността на неговия сектор. Работата против САЩ става негова основна задача и се предприемат редица важни инициативи за по-нататъшното и разширяване. В списъците на агентурата Карл Айтел получава номер 2307 и става главен куриер. Грайбъл получава псевдонима Илберг и номер А-2339.

На 5 януари Айтел отплува на „Бремен“ обратно за САЩ с подробни указания за Грайбъл и Лонковски. На 5 януари 1935 г. „Секс“ се среща с агент номер 2307 и операция „Секс“, ръководена вече лично от Файфер, навлиза в нова, многообещаваща фаза.

През февруари 1935 г. Канарис, след като посещава, придружен от Пикенброк подразделението на Файфер, характеризира САЩ като „един от главните обекти“ на цялата работа на абвера. „САЩ трябва да се разглеждат като решаващ фактор във всяка бъдеща война — заявява той. — Промишлената им мощ е такава, че е в състояние да осигури победата не само на САЩ, но и на всяка друга страна, тяхна съюзница.“ По нареждане на Канарис подразделението е преместено в Бремен, по-близо до пристигащите от Щатите куриери. Файфер организира в Бремен специална фотолаборатория, тъй като по-голямата част от информацията от САЩ се получава записана на фотоленти, и създава във „Вилхелмсхафен“ и Бремерхафен редица „пощенски кутии“ за нелегалната кореспонденция на своята агентура. При всяко пристигане на „Европа“ или „Бремен“ в Бремерхафен Файфер се среща с Айтел, Шлютер и други куриери и лично получава от тях материалите.

Операция „Секс“ се развива в точно съответствие с плана и при това твърде успешно. Така например шпионите успяват да получат данни за автоматичния картечен мерник и чертежите на новия танк амфибия, получени чрез „приятелите“ на Лонковски. Ценността на информацията става още по-голяма поради това, че тя винаги е най-новата и се получава в Германия по възможно най-бързия начин. Така например на 18 юли военнотехническият отдел на новите германски ВВС възлага на Файфер да намери подробно описание на плавниците за опитния хидросамолет, над които работи заводът на Сикорски в Лонг Айлънд. Ото Фос, постъпил своевременно в това предприятие, незабавно представя необходимите сведения, които още на 8 август са в Берлин. За времето между началото на януари и края на юли материалите, получени от резидентурата на Лонковски, включват: подробно описание на всички типове самолети, произвеждани от завода на Сикорски; чертежите на самолетите-изтребители и на бомбардировача-разузнавач, произвеждани от фирмата „Баут авиейшън“ за военноморския флот на САЩ; материали за новите бомбардировачи, подготвяни за производство в заводите на фирмите „Боинг“ и „Дъглас“; секретни военни карти; чертежи на три нови типа ескадрени миноносци; чертежи на няколко нови уреда на радиофирмата „Лъв рейдио“, предназначени за военното и военноморското министерство на САЩ, и т.н.

По указание на Файфер Грайбъл и Лонковски посещават Канада и обследват канадско-американската граница, за да си изяснят възможността за прехвърляне на агенти от Канада в САЩ. В Монреал те се срещат със своя агент — инженер в една от канадските фирми, изпълняващи поръчки на американския военноморски флот, и получават от него чертежите на новото зенитно оръдие с електромагнитен уред, увеличаващ скорострелността. Чертежите на това оръдие Файфер получава в Бремен, преди те да стигнат до американския военноморски флот.

През септември Лонковски постига своя най-голям успех през цялата си шпионска кариера. Агентът на абвера Худенберг, който работи в авиационния завод „Къртис“ в Бъфало — красив 36-годишен мъж, с рязко очертано лице, женен за симпатична американка и привидно дълбоко предан на своята нова родина, всъщност е един от главните източници на Лонковски за снабдяване със секретна информация. „Секс“ вече е получил от него чертежите на новия нощен бомбардировач и на още един експериментален самолет. И ето че сега през септември, Худенберг предава на Лонковски по-дробна информация за новия свръхсекретен бомбардировач. Това е най-големият успех на Лонковски, но в същото време и неговата лебедова песен.

 

 

На 25 септември 1935 г. „Европа“ се готви да отплава от САЩ за Бремерхафен и котвеното място N86 на нюйоркското пристанище е пълно с пътници, роднини и приятели на заминаващите, с митничари. Сред изпращачите е и един среден на ръст слаб човек с очила; той държи в ръце калъф за цигулка и разговаря за нещо с един от стюардите на лайнера.

— Каква е тази цигулка? — проявява интерес приближилият се митничар Морис Джоузефс.

— Обикновена — небрежно отговаря човекът с очила.

— Много се интересувам от цигулки. Няма ли да ми позволите да погледна?

Със забележимо нервничене мъжът отваря калъфа и Джоузефс, едва понадигнал цигулката, вижда под нея снимки на самолети и на чертежи. Веднага слага цигулката на мястото й и предлага на нейния собственик да отиде с него в митницата. Тук го претърсват и намират в джобовете му фотолента и няколко писма, написани на немски.

На фотолентата се оказват заснети части на самолети, а писмата с подпис „Секс“ съдържат например такива фрази: „Представлява интерес колесникът с напълно обтекаема форма с една стойка“ и т.н. Началникът на митницата Д. Робъртс се опитва да се свърже с майор Гроген, началник на отделението за военно контраразузнаване, който обслужва пристанището, но той не е на работното си място. На пристигналия вместо него сътрудник от контраразузнаването съвсем немузикалното съдържание на калъфа за цигулка прави такова впечатление, че той веднага позвънява на друг офицер от отделението, майор Далтън, и моли за указания. Обстановката се нажежава, задържаният изглежда все по-потиснат. Но ето че Далтън, когато офицерът му докладва, че у собственика на цигулката са намерени снимки и писма, заявява:

— Нищо особено не виждам в тези снимки. Те могат да се намерят у всекиго. Пуснете задържания, но му кажете утре да се яви на разговор с майор Гроген. Впрочем как се казва той?

До този момент никой дори не се е сетил да попита задържания как се казва.

— Как се казвате? — обръща се към него Робъртс.

Човекът с очила започва да се колебае. Вероятно първото му желание е било да назове някакво измислено фамилно име, но след това съобразил, че неговата песен е изпята, и решил да бъде откровен:

— Уилям Лонковски, сър.

— Вижте какво, мистър Лонковски — заявява му Робъртс, — сега можете да си отидете, но елате утре сутринта, в десет. Ще трябва да уточним някои неща.

Робъртс никога вече не вижда Лонковски.

След като напуска пристанището, Лонковски позвънява на жена си, нарежда й да изтегли парите от банката и да отиде в приемната на Грайбъл. След това с такси самият той отива там, разказва му за случилото се и го моли по възможно най-бърз начин да бъде изведен от САЩ.

Канада е най-близкото убежище. По поръчение на Грайбъл един от агентите му, Улрих Хаусман, подвизаващ се в САЩ като кореспондент на немските авиационни списания, отвежда Лонковски в Канада и оттам по телефона моли шефа си за по-нататъшни указания. През това време Грайбъл успява да се свърже по телеграфа с Файфер и по негов съвет нарежда Лонковски да бъде отведен в пристанището Ривиер дю Лу, където се разтоварва германски товарен кораб. Хаусман така и постъпва, а след това спокойно се връща в Ню Йорк. На 28 септември Лонковски се качва на парахода, който веднага вдига котва и се отправя към Бремерхафен, в съответствие със заповедта на капитана.

В личния картон на Грайбъл в абвера целият този епизод е отразен накратко със следните думи: „През 1935 г. в сложно положение оказа неоценими услуги по делото «Секс».“

На 10 октомври 1935 г. Лонковски пристига в Бремерхафен, което обаче съвсем не означава, че е дошъл краят на операция „Секс“.

Спомняйки си тази история, бившият заместник-началник на военноморското разузнаване на САЩ контраадмирал Захариас пише в мемоарите си:

Още преди да ни стане известно, че Лонковски е успял да предупреди Грайбъл, задържането и последвалото освобождаване на този агент, трябваше да се предполага, щеше да накара цялата група да прекрати дейността си за неопределено време. В действителност така и стана.

Но „в действителност“ нищо подобно не става. Убедили се в невероятната наивност на американското контраразузнаване, Грайбъл и Айфелд не само не прекратяват, но и още повече разширяват своята дейност. Произшествието с Лонковски се превръща за тях в своего рода катализатор. Под ръководството на Файфер резидентурата на Грайбъл започва да действува по-предпазливо и по-целенасочено. За завербуването на нови агенти се използват най-разнообразни методи, като се отделя особено внимание на немците, приели американско поданство. След „аклиматизирането си“ в Съединените щати агентите получават указания да набавят „всякаква възможна информация“, да се въздържат от публична пронацистка дейност, по възможност да си спечелят солидно и престижно положение в службата и в живота, грижливо да маскират шпионската си работа. Предаването на информация на Центъра става сравнително просто. Куриерите получават най-обикновени пароли. Например, ако роднините на агента живеят в Дрезден, куриерът се свързва с него, като му предава „поздрав от Дрезден“; ако агентът поддържа добри отношения с някой си Шмидт в Германия, куриерът му носи „поздрав от Шмидт“.

Абверът разполага с агентурна мрежа не само във всички пристанища на Германия, но и в главните европейски пристанища — Лисабон, Генуа, Ротердам, Шербур и т.н., а също и с условни адреси и „пощенски кутии“ за шпионска кореспонденция в Холандия, Италия, Шотландия, Бразилия и Китай. За бързо доставяне на материалите често се използват „Бремен“ и „Европа“, а след това и американските пътнически самолети от САЩ, когато е завербуван стюардът на един от тях.

Агентите усвояват микрофотографията с миниатюрна фотокамера и употребата на прости шифри, базиращи се на използването на различни популярни романи. По-късно, когато абверът прехвърля в Щатите три радиостанции, е разработен по-сложен шифър за предаване на информация по радиото.

Завръщащият се в Европа куриер се свързва по предварителна уговорка с един от тъй наречените Umleitungsstelle (агенти предавачи), завербувани измежду корабните доставчици, или други лица, които поради характера на работата си посещават често пристанищата.

Възнаграждението на агентурата се изплаща по различни начини. Понякога парите се превеждат от банки в Латинска Америка, Мексико или Холандия по сметки на агентите във филиалите на нюйоркските банки, но най-често се доставят в американски долари от куриери и се връчват лично на агентите. Възнаграждението е скромно. Така например инженерът в Монреал получава по 50 долара за всяка информация, а куриерът му, след като я пренесе в Германия — 30. В един случай куриерът донася в Ню Йорк 400 долара за разплащане с петима агенти. Най-голямото възнаграждение, изплатено на агент през онова време, е хиляда и петстотин долара.

Към края на 1935 г. операция „Секс“, преименувана в операция „Илберг“, влиза в нова, активна фаза. В нея е включена малка група под кодовото название „Краун“, състояща се от лица, привлечени на работа в абвера от Файфер. В групата влиза Гюнтер Густав Румрих — 37-годишен натурализиран американски гражданин, по произход немец, демобилизиран сержант от американската армия, и приятелят му — войникът Ерих Глазер. Карл Шлютер и скромната млада жена Йохана („Джени“) Хофман — фризьорка в лайнера „Европа“ — са куриери на групата.

Особено важен агент на резидентурата „Илберг“ е 34-годишният мюнхенец Густав Гулич, пристигнал в САЩ през 1932 г. Квалифициран инженер-металург, той работи в лабораторията на корабостроителницата в Кърни, в щата Ню Джърси. Самотен, страдащ от пристъпи на депресия, преди да срещне доктор Грайбъл, той не дружи с никого. Гулич приема „дружеската ръка“, предложена му от Грайбъл, с готовност се съгласява да се заеме с шпионаж, тъй като вижда в него възможност да отклони вниманието си от разочарованията и монотонността на всекидневието, и скоро става един от най-старателните и ценни агенти на резидентурата.

Гулич предава на абвера множество строго секретни информации и материали за военноморския флот на Съединените щати, включително чертежи на няколко строящи се ескадрени миноносеца, описание на снаряд със сълзлив газ, чертежи на самолета „Боинг П-26“, характеристики на хидролокатор, на различни типове морски оръдия и снаряди, образци на кабели и т.н. Най-ценната информация, която Грайбъл получава от него е един меморандум от четири страници със заглавие „Експерименти с височинни ракети в САЩ“, с най-подробно описание на трудовете на професор Р. Годард. В продължение на една година Гулич представя още шест доклада на тази тема и дори отива в щата Ню Мексико, където наблюдава едно от първите изстрелвания на ракети. В последния си доклад за ракетите от 7 декември 1936 г. Гулич отговаря на въпроси за охлаждащата система на камерата за взривния заряд, съобщава датите на бъдещите експериментални изстрелвания на ракети и предава формулата на течното гориво използвано от Годард в ракетите.

Работите вървят толкова успешно, че през юни 1937 г. Файфер повиква Грайбъл „в отпуск“ в Германия. В разговора, анализирайки дейността на абвера в САЩ, Файфер заявява:

— Никой освен Вас, господин докторе, дори не може да си представи колко задълбочена и всеобхватна е нашата работа в Щатите.

По-късно, след като е арестуван, Грайбъл съобщава, че те разговаряли за създаването на резидентура в Монреал за работа в Канада и Нова Англия, обсъждали дейността на шпионските групи в Нюпорт Нюс, Бостън, Бъфало, Бристол, Филаделфия, Сан Диего, Сиатъл и Бат в щата Мен. Файфер впоследствие разказваше, че освен резидентурата „Илберг“, в Америка той разполагал и с друга агентура, включително „две прекрасни момчета в зоната на Панамския канал“. Един от неговите хора имал свободен достъп във всички военни учреждения и бази на американската армия и бил в Центъра на военно-химическата служба в щата Мериленд. Друг работел във Вашингтон в апарата на един от сенаторите, а трети действувал в най-близкото обкръжение на президента Рузвелт. Според думите на Файфер този агент съобщил подробности за тайното съвещание в Белия дом, където се обсъждали недостатъците на американските военни кораби и необходимостта от съществени изменения в тяхната конструкция. Агентът, който работел в лабораторията на свързочните войски във Форт Монмаут, щата Ню Джърси, предал чертежите на съвсем новото зенитно оръдие, още преди те да стигнат до Вашингтон.

Според Файфер Грайбъл му казал:

— Във всеки стратегически пункт на Съединените щати ние имаме поне един разузнавач. Във всеки военен завод и във всяка корабостроителница в Америка действуват наши агенти, при това някои от тях заемат ключови постове. Американците не могат да набележат построяването на военен кораб, да разработят нов тип самолет или някакъв нов уред, без ние веднага да разберем това.

Тогава, по време на разговора си с Грайбъл, Файфер сякаш в заключение на разговора изразил убеждението, че за цялата история на шпионажа абверът осъществил най-ефикасното и безупречно подготвено разузнавателно нахлуване във велика държава. И това не е самохвалство. Способността на немците да измъкват от американската авиационна промишленост практически всичко необходимо за развитието на собствената си военна авиация довежда до това, че около 1939 г. Германия притежава достатъчно мощно луфтвафе. Без помощта на агентурата в САЩ за обновяването на германските ВВС щеше да е необходимо много повече време и Хитлер нямаше да може да започне войната през септември 1939 г.