Джуд Деверо
Ангел за Емили (9)

Девета глава

На следващия ден, докато отиваше на работа, Емили си мислеше как бе планирала да се отърве от Майкъл най-късно до тази сутрин, но не бе успяла. Той винаги намираше начин да я накара да забрави най-добрите си намерения.

Миналата вечер я бе помолил да му покаже какво правят мъжете със стомана и месо. Трябваше й известно време да проумее какво има предвид, тъй като първоначално си представи мечове, агнета, отдадени в жертвоприношение на древни олтари. И бе почти разочарована, когато разбра, че той говори за печене на скара. Между нейния апартамент и този на Доналд имаше малка тераса, така че тя измъкна дървени въглища и спирт за горене, а после го инструктира какво да прави, докато тя отиде да купи пържоли от магазина. Бе съвсем сигурна, че той ще изгори сградата до основи, докато се върне, но бе приятно изненадана да види, че я очакваше идеално подготвена жар. А самият Майкъл бе толкова доволен от себе си, че сякаш се носеше над земята.

— Искаш ли да полетя? Знаеш, че мога — каза й, а тя не можа да се сдържи и се разсмя.

След вечеря искаше да се научи да танцува, както „бил виждал тя да го прави“. Отне й известно време, но най-накрая разбра, че има предвид валс — бил я виждал да танцува валс през времето на Едуард VII. Разбира се, тя не вярваше в прераждането, но възприе стъпките много бързо. Докато двамата с Майкъл се въртяха из стаята, той й разказваше за един бал, на който присъствала, облечена в сребриста рокля, и имала диаманти в косата.

— Ти бе най-красивата жена там — твърдеше той — и никой мъж не можеше да отдели очи от теб.

— Дори съпругът ми? — закачи го тя, но Майкъл погледна встрани и не й отговори. А тя не го попита отново, тъй като един господ знаеше какво й се бе случило в онези времена, когато медицината още не е била на нивото на съвременната.

Дали бе истина или не, разказите му почти я накараха да се види в едно друго време и място. Тя виждаше светлината на свещите, усещаше парфюма, чуваше смеха на другите танцуващи. Сякаш чувстваше как корсетът се впива в кожата й и прави кръстчето й съвсем малко, а дългата й пола, обсипана с хиляди блестящи мъниста, се усуква чувствено около бедрата й.

Когато музиката спря и Майкъл пусна ръката й, видението изчезна и тя едва не се хвърли пак в прегръдките му, за да го преживее отново.

Тогава Майкъл бе този, който промълви:

— Мисля, че трябва вече да се разделим, Емили. Лека нощ. — После се извърна рязко и я остави сама под светлината на електрическите крушки. Никакви свещи наоколо, никакви бални рокли с голи рамене.

Едва когато се заключи сама в спалнята, тя се смъмри порядъчно. Трябваше да се овладее.

— Безпристрастност — каза си на глас. Безпристрастност и дистанцираност. И може би утре вечер трябваше да се обади на Доналд, въпреки че той не обичаше да бъде безпокоен през седмицата. Освен ако случаят бе спешен. А нима това не бе спешен случай, попита се тя, докато се мушкаше между чаршафите.

Така че сега, като вървеше пеша към библиотеката, след като се бе измъкнала на пръсти в 5 часа сутринта, докато Майкъл все още спеше, Емили се самоубеждаваше, че не е страхливка. Тръгна по-рано, защото имаше много работа, а не по някаква друга причина. И като остави на Майкъл бележка, в която строго му нареждаше да не напуска апартамента през целия ден и да не позволява никой да го вижда, тя всъщност вземаше само една разумна предпазна мярка. Той знаеше, че не трябва да се показва, но по-добре да му напомни, нали? А написаното въздействаше по-силно от казаното, нали?

Отново си спомни за валса с Майкъл.

— Може би трябва да се обадя на Доналд по обед — промърмори тя, а после забърза още повече.

— А как е семейството ви, госпожо Шърли? — попита Емили жената в напреднала бременност, застанала пред бюрото й в библиотеката.

— Всички са добре. Само най-малкият е настинал. А как е Доналд?

— Отлично. Той е… — Изведнъж млъкна, тъй като вдигна очи и видя Майкъл да влиза в библиотеката.

— Емили? Добре ли си? — попита госпожа Шърли. — Изглеждаш така, сякаш си видяла призрак.

— Не, само един ангел — каза Майкъл, като се наведе над бюрото и погледна издутия корем на бременната и страшно изморена госпожа Шърли така, сякаш бе най-сексапилната жена, която бе виждал.

— Мили боже! — възкликна госпожа Шърли и премигна. — Изглежда, не се познаваме. Аз съм Сюзън Шърли, а вие сте…

Майкъл вдигна подпухналата й ръка към устните си и нежно целуна пръстите й, които бяха постоянно зачервени от десетгодишни грижи по растящата й челяд.

— Казвам се Майкъл… — Той се поколеба, погледна към Емили и тя разбра, че току-що бе забравил фамилното си име.

— Чембърлейн — каза рязко Емили и го погледна така, сякаш щеше да го убие за появяването му в библиотеката.

Но той не я погледна повече, а се извърна към госпожа Шърли:

— Да, разбира се, Чембърлейн. Братовчед съм на Емили. По майчина линия. И съм отседнал при нея.

— О, Емили, трябваше да ни кажеш — рече госпожа Шърли, като не направи никакво усилие да дръпне ръката си от тази на Майкъл.

Емили направо си бе глътнала езика. Братовчед? Отседнал при нея?

— Емили, мила — обади се Майкъл, — добре ли си? Искаш ли нещо за пиене?

Докато поглеждаше ту единия, ту другия, госпожа Шърли се усмихна тънко, а Емили разбра, че животът й — такъв, какъвто бе досега — вече е свършил. След не повече от три часа цял Грийнбрайър щеше да разбере, че „братовчед“ й е отседнал при нея.

— Кажете, господин Чембърлейн, женен ли сте?

— Да! — изплю Емили, а думата заседна в гърлото й така, че направо се закашля.

Майкъл се протегна през бюрото и я потупа по гърба, но след първото потупване движението му се превърна в ласка.

— Разделени сме — отвърна Майкъл, като се усмихна на госпожа Шърли. — Уви, в момента се развеждам.

Емили, все още кашляйки, се дръпна от ръката на Майкъл, но когато лявата му ръка се отпусна на бюрото, тя я плесна здравата, за да го накара да се опомни.

Майкъл не отделяше поглед от госпожа Шърли, но отдръпна ръката си, докато Емили най-накрая приключи с кашлицата.

— Е, Емили — рече госпожа Шърли, — трябва да се връщам вкъщи, преди децата да са разсипали всичко. Господин Чембърлейн, бе истинско удоволствие да се запозная с вас.

— Майкъл, моля — промълви той.

— Заповядайте на вечеря у дома, за да можем да ви опознаем по-добре със съпруга ми. Или не — каза тя, сякаш току-що го измисли, — разводът понякога прави човек толкова самотен. Може би трябва да ви запозная с някои от моите приятелки.

— Това определено ще ми хареса — отвърна, искрено поласкан, Майкъл. — Но ще е добре да го направим по-бързо, тъй като бебетата скоро ще се появят.

— Бебетата? — попита тя учудено. — О, не, ще е само едно. Просто съм необичайно едра, а имам цели два месеца още.

Емили — с искрено отвращение, а госпожа Шърли — с явно удоволствие — гледаха как Майкъл сложи длани на огромния й, твърд корем.

— Две бебета, момче и момиче, и ви остават само още пет седмици.

— О! — възкликна усмихнато госпожа Шърли, сякаш току-що бе благословена от папата, и тръгна към вратата. — Мисля, че ще се обадя на лекаря си и сигурно ще настоявам за още една ехограма.

— Да — каза мило Майкъл. — И не забравяйте за поканата си.

— О, не се притеснявайте — отвърна тя, като отстъпваше с гръб към вратата, сякаш не искаше да го изгуби от погледа си нито за миг.

Когато жената си отиде, Майкъл, все още усмихнат, се извърна към Емили.

— Ти си полудял! — изсъска тя, като говореше тихо, за да не я чуят другите посетители в библиотеката. — Знаеш ли какво направи току-що?

— Исках да видя библиотеката ти в действителност — отвърна бодро той.

Тя си пое дълбоко въздух и започна да брои до десет, но бе стигнала едва до три, когато Майкъл се наведе през бюрото, така че застана почти лице в лице с нея.

— Госпожа Шърли ще разкаже на всяка жена в града за теб и след двайсет и четири часа агентите на ФБР ще са тук!

— Всъщност — отвърна Майкъл спокойно — не мисля, че е така. Говорих с един човек тази сутрин и…

— Жив или мъртъв? — прекъсна го тя.

— Жив.

Емили присви очи.

— Със или без тяло?

Майкъл я погледна с половинчата усмивка.

— Без. Тя каза, че в този град на един мъж се падат двайсет жени и…

— Тя? Коя тя?

— Духът, който ми каза това, бе жена. Ревнуваш ли?

— Ни най-малко. Просто искам да знам къде срещна тази жена и дали обитава моя апартамент.

— Не, тя се е настанила в този на Патока… ъ-ъ… на Доналд. Каза ми, че има толкова малко мъже в този град, поради което тук съм в такава безопасност, каквато не мога да намеря никъде другаде по света. Дори жените, които имат мъже, са лишени от присъствието им през повечето време. Тя ми обясни, че съм в пълна безопасност и никой няма да каже нещо, заради което да ме изхвърлят оттук.

Емили изобщо не искаше да коментира тази деформирана представа за любимия й град. Освен това една от постоянните й посетителки — Ан Хелмър — ги забеляза и реши точно в този момент да запише книгите си. Майкъл отвори уста да заговори жената, но Емили го погледна толкова свирепо, че той се извърна и изведнъж се направи на страшно заинтересуван от един плакат, който рекламираше последния криминален роман на Нанси Пикард.

Когато Ан си отиде, Емили се обърна отново към Майкъл и заговори тихо:

— Какво прави тази жена в апартамента на Доналд?

— Не знам. Щеше да бъде доста нахално от моя страна да я попитам.

— Чудесно. Правила за добро държане между призраци — промърмори тя, стиснала устни.

— Емили, сърдиш ли ми се за нещо?

Нямаше да му отговори, тъй като знаеше, че той разбира колко е излишен въпросът му, нито щеше да му позволи да отвлече вниманието й.

— Какво търсиш тук?

— Помислих си, че ще мога да погледна документите, с които разполагаш за къщата, която посетихме вчера, и тъй като Лилиан каза, че това е центърът на града…

— Коя е Лилиан? — попита тя толкова високо, че Хати и Сара Самървил вдигнаха глави от криминалните романи, които четяха. Продължи по-тихо: — Не, не ми обяснявай, тя е призракът без тяло, който живее в апартамента на Доналд, нали? — Емили дари Майкъл с фалшива усмивка. — Тъй като него го няма по цяла седмица, тя би трябвало да плаща наем.

— Тя няма джобове, за да носи пари, а сигурно ще има известни проблеми, ако се опита да си открие банкова сметка. Знаеш отношението на вас, простосмъртните, към духовете.

— Престани да ми се присмиваш. И какво искаш да кажеш с това, че няма джобове?

— Не бих посмял да ти се присмивам, а Лилиан е завършила живота си, както се е къпела, така че… — Той сви рамене, а после очите му светнаха: — Може би ще се съгласиш да й предложиш някаква работа тук, в библиотеката? Тя определено ще кара хората да връщат книгите си навреме и ще прави компания на онези двама мъже, седнали ей там…

— Престани! Не желая да слушам повече истории за… за голи духове. Както и за каквито и да било призраци в моята библиотека.

— Сигурна ли си? Те са много приятни мъже. Като изключим това, че единият може би е убил…

— Само още една дума и ще те изхвърля оттук — изсъска тя и погледна под вежди към госпожици Самървил. Те се опитваха толкова старателно да доловят какво си говорят, че телата им се бяха наклонили под ъгъл от четиридесет и пет градуса към тях.

Майкъл се разсмя.

— Е, къде държиш твоите изследвания?

— Защо не се върнеш в моя апартамент — каза тя многозначително, — а аз ще ти донеса всичко у дома?

— Не позна. Ще стоя близо до теб, докато открия злото, което те заобикаля.

— Искаш да кажеш друго зло, а не ти и твоите безтелесни духове, така ли?

— Емили, Емили, направо мога да повярвам, че си ми сърдита. По-добре се усмихни, защото хората започват да се чудят за какво си шепнем толкова интимно.

Тя изведнъж реши, че бе много по-добре той да се върти около нея, отколкото да го губи от поглед. Поне по този начин щеше да знае къде е и какво прави. Освен това така и така не постигаше кой знае какъв успех в опита си да го изкара от библиотеката.

— Добре, иди седни ей там и ще ти донеса каквото имам, така че да можеш да го разгледаш.

— Благодаря, но ще се настаня на ъгловата маса. Мъжете искат да се занимават с нещо и ще ми помогнат да разгледам материалите.

Емили го погледна.

— Добре, но ако някой от тях започне да прелиства страници или направи нещо, с което да уплаши някого от посетителите ми, ще те… — Какво би могла да направи, за да накаже призраци? Усмихна се престорено на Майкъл. — Ще кажа на Ейдриън за всички вас. — С удоволствие забеляза лицето на Майкъл да пребледнява.

— Ти възприемаш прекалено бързо — промърмори той, но когато се извърна, въпреки всичко й намигна. А по-късно, след като стовари грамадна купчина от папки на масата пред себе си, прошепна: — Те искат да се запознаят с Лилиан. — После вдигна вежди по такъв начин, че Емили трябваше да се извърне, за да не се разсмее. Представата за двама похотливи мъже-призраци, отегчени от господ знае колко дългото седене в някаква си библиотека, които се стремят да се срещнат с гола дама-призрак, бе направо прекалена за нея. Отне й няколко мига да се съвземе дотолкова, че да може да каже:

— Когато свършиш с това, ще ти донеса още.

За съжаление гласът й не звучеше толкова твърдо, колкото й се искаше.