Джуд Деверо
Ангел за Емили (7)

Седма глава

Докато стигнат до малката бакалия в планините, Емили се почувства изцедена, сякаш я бяха подложили на кръстосан разпит по обвинение в убийство. Майкъл със сигурност знаеше как да задава въпроси! Неволно започна да се чувства съпричастна.

Щом успя да преодолее гнева си относно абсурдността на мисълта, че някой би могъл да се опитва да убие нея, тя започна да разглежда случая като сюжет на мистериозно убийство. Но колкото и да си блъскаха главите, те не можаха да открият никаква разумна причина някой да иска да я убие.

— Не, не — тъкмо казваше Емили, докато вдигаше червената найлонова чанта пред малкото магазинче. Освен мъжа, който дремеше зад тезгяха, вътре в провинциалната бакалия нямаше никого, така че можеше спокойно да говори с Майкъл над лавиците. — Все още мисля, че грешиш — ядно каза тя. — Мисля, че ти си мишената, а не аз. — Погледна към мъжа зад тезгяха, но главата му бе отпусната на стола, а устата му висеше отворена.

— Знам, каквото знам, а то е, че бомбата бе предназначена за теб. Какво е това? — попита той, като вдигна нагоре бутилка с плодов сироп.

— Това е отвратително, ужасно, гадно питие. Ще разкапе зъбите ти още докато го пиеш.

— Звучи страхотно — отвърна той и го пусна в кошницата й. — Проблемът е в това, че ти вече си решила и не виждаш другите алтернативи.

— Добре, какъв мотив би имал някой, предпочел да убие мен, вместо теб? Не съм богата и не чакам наследство. Със сигурност не знам нищо, заради което някой би искал да ме убие. Никога не съм била свидетелка на престъпление. Така че, защо някой би искал да ме отстрани?

— От ревност?

На това Емили се усмихна широко:

— Правилно. Двамата ми любовници са готови да се избият взаимно заради мен. Това спокойно можеш да го отхвърлиш! Защо винаги избираш най-малко хранителните неща в магазина? Тази розова глазура ще се залепи по червата ти.

Майкъл я дари с крива усмивка, а после пусна кейковете в кошницата й.

— Виж това! В този шкаф е студено. Какви са тези картонени кутийки?

Емили въздъхна.

— Вземи една от тези, на които пише: „Замразено кисело мляко“, но не взимай от другия вид.

— А, ясно. Емили, започвам да мисля, че думата „сметана“ е мръсна дума за теб. И така, докъде бяхме стигнали?

— Тъкмо ми казваше, че някой се опитва да ме убие, за да ми попречи да публикувам любовните писма на херцога.

Майкъл за миг я погледна объркано, а после се засмя.

— Искаш ли титла през следващия си живот? Мога да го уредя. Това обикновено не се счита за кой знае каква чест. Много съблазни и много отговорности. А никаква любов.

— Не, не искам титла. Искам… — Погледна го с присвити очи. — И така, защо не искаш вече да говорим за това?

— Мисля, че просто трябва да открием кой иска да те премахне, а това с приказки няма да стане. Учудвам се, че не разбираш нещо толкова елементарно.

Емили сложи пълната кошница на тезгяха, докато Майкъл разглеждаше щанда за бонбони и дъвки пред касата.

— Всичките са много подходящи за теб, така че вземи си колкото искаш — каза му тя мило, докато изпразваше кошницата. — Не всички са облагодетелствани като теб да виждат това, което не съществува. Ние, бедните простосмъртни, живеем скучния си нищожен живот и не виждаме зли духове навсякъде.

Човекът зад щанда се събуди и започна да маркира покупките, а в това време Майкъл изсипа пет-шест пакетчета бонбони на тезгяха.

— Какво е това „карамел“? Ако говориш за господин Мос, у него нямаше повече зло, отколкото има например у този господин — каза Майкъл, като се усмихна на мъжа зад щанда, а после пусна още четири пакета с бонбони на тезгяха. — А освен това, скъпа Емили, ти си най-некадърната лъжкиня, която някога съм виждал — допълни жизнерадостно във връзка с опита й да го накара да се откаже от покупката на бонбоните.

След час те се отбиха от пътя, за да изядат сандвичите си. Майкъл опитваше от всички видове непълноценна храна, която бе накупил, а Емили се обърна и му каза:

— Ако онези мъже ни открият на тази отбивка, то тогава сигурно знаят коя съм и къде живея.

— Да — отвърна спокойно той, като протегна кейка с розова кокосова глазура, който бе купил.

Емили се отпусна тежко на масата за пикник.

— Те сигурно ни преследват — констатира тя, като си даде сметка, че точно той й бе попречил досега да забележи този очевиден факт.

— Не, вече не.

— Сигурен ли си в това? — попита тя, като се наведе през масата към него. — Държиш се така, сякаш знаеш какво става, но не знаеше, че в колата ми е заредена бомба.

— Вярно, не знаех. Да си кажа истината, и аз самият нямам представа какво мога и какво не мога да правя. Познавам способностите си, когато съм вкъщи, тъй като имам дългогодишен опит, но тук разбирам, че съм страшно ограничен. И не мога да виждам в бъдещето. — Той сви вежди и погледна разсеяно околността. — Тази сутрин се уплаших, тъй като не можех да предвидя как ще се развият нещата с тази бомба. Чувствах, че нещо не е наред с колата, но не знаех какво е. Би могло да има счупена… — Направи движение като махало с ръката си.

— Чистачка за предното стъкло.

— Да. А после си помислих, че нещо толкова дребно не би направило аурата на колата така черна. Но какво зная аз? Преди да тръгна с теб, никога не бях се возил на кола.

— Но сега чувстваш, че никой не ни преследва, нали?

— Да. Те са сложили бомбата на колата ти и са си тръгнали. Дотолкова мога да ти кажа. — Усмихна се. — Изглежда, моите способности са ограничени и могат да бъдат използвани само спрямо теб. Мога да отворя вратата на твоята кола, но когато се опитах да отворя други заключени врати на коли, не успях. И само твоята хотелска врата се отвори пред мен. Не е ли странно?

— Да можеш да отваряш, която и да е заключена врата е достатъчно странно — отвърна тя. — Както е странно и да виждаш аури. Да не споменаваме духовете. А после и онова малко момиченце в сладоледения салон. И куршума в главата ти, освен тези в тялото ти. А същевременно има хиляди неща във всекидневния живот, които не знаеш. И…

— Внимавай, Емили, или скоро сама ще признаеш, че ми вярваш.

— Вярвам, че ти мислиш, че виждаш духове и смяташ, че можеш…

— И какво щеше да направиш с мен, ако наистина бях ангел?

— Щях да те защитя — отвърна тя, без да се замисли. Но когато го каза, цялата се изчерви и погледна надолу към половинката бонбон, който изобщо не можеше да повярва, че яде. Ангелите защитаваха хората, а не обратното.

— И така, какво би те накарало да повярваш? Чудо? Видение? Какво?

— Не знам — отвърна тя, стана и започна да събира храната, като избягваше да го погледне в очите.

— Как се нарича това, когато човек стои край пътя и моли да го качат донякъде?

— Да пътуваш на стоп — отвърна тя бързо, а после го погледна изпод вежди: — Да не си го и помислил! Много е опасно.

— Ако ме оставиш някъде, ще мога да стигна на стоп до твоя град и да потърся сам злото, което е около теб. Никой няма да разбере, че се познаваме.

— И за теб ще бъде докладвано в полицията само десет минути след като си влязъл в града — прекъсна го рязко тя. Сложи храната в багажника на колата, но Майкъл не помръдваше. Вместо това седеше на масата и разглеждаше околността, отпивайки ужасния плодов сироп, за който бе сигурна, че не му харесва, но от инат никога нямаше да си го признае.

Трябва да го изоставя, помисли си тя. Просто трябва да се кача на колата и да го оставя веднага. Не нося никаква отговорност за него и не искам повече усложнения в идеалния си живот. Защото точно по този начин виждаше живота си — като идеален. Имаше всичко, което желаеше: работа, която харесваше; мъж, когото обичаше; приятели и току-що бе наградена от Националната библиотекарска асоциация. Единственото нещо, което искаше от живота, бе да се омъжи за Доналд и да има няколко деца.

Но тя не напусна мъжа, който седеше на масата. Вместо това се върна, седна в другия край на пейката и се загледа като него в пейзажа.

— Сигурно би могъл да откриеш нещо за къщата на Мадисън вместо мен — промълви тя бавно. — Знаеш ли, много ми се иска да напиша книга за случилото се там. Доста разследвания направих, но нещо липсва.

— Е, и каква е историята? — попита той, сякаш изобщо не се интересуваше от отговора. — Духовете на смъртните винаги имат някаква причина, за да не напуснат земята.

— Слушала съм тази история, откакто съм родена. Като малки често се плашехме един друг със заплахата, че старият Мадисън ще дойде да ни вземе, но през последните години… е, не знам точно как се случи, но като че ли станах по-състрадателна.

— Ти винаги си се старала да помагаш на хората.

Тя отвори уста, за да му каже да престане да се преструва, че я познава от минали времена, но защо трябваше да отблъсне един комплимент?

— Историята е доста обикновена и съм сигурна, че се е случвала безброй пъти в миналото. Красива млада жена била влюбена в красив, но беден млад мъж, а баща й отказал да им разреши да се оженят. Вместо това той принудил момичето да се омъжи за негов доста богат приятел — господин Мадисън, който бил достатъчно възрастен, за да й бъде баща. Доколкото знам, те живели благоприлично около десет години, а после младият мъж, когото жената обичала, се върнал в града. Никой не знае какво се е случило — дали тя се е измъкнала, за да го види, или е станало нещо друго. Но в пристъп на ревност съпругът й убил младия мъж.

— За съжаление доста често съм виждал такива случаи — каза сериозно Майкъл. — Ревността е основен недостатък, типичен за вас, простосмъртните.

— О? Нима? Нямам търпение да кажа на Мики за това — промърмори тя многозначително, подсещайки го за един от прякорите, с които бе нарекъл Доналд.

Майкъл се засмя.

— Така че, предполагам, сега духът на стария господин Мадисън обитава къщата.

— Някой наистина го прави. След убийството е имало процес и един от прислужниците на съпруга е свидетелствал, че бил видял как господарят му убива младия мъж. Точно неговите свидетелски показания станали причина за осъждането на съпруга, тъй като трупът никога не бил намерен. Господин Мадисън бил обесен, прислужникът по-късно се самоубил, скачайки от един прозорец на къщата, а вдовицата не напуснала повече дома си и накрая полудяла.

— Така че духът в къщата би могъл да бъде… — замисли се Майкъл.

— Би могъл да бъде на убития млад мъж, на възрастния съпруг, който е извършил убийството, на злощастния прислужник, който изпратил господаря си на смърт, или на полудялата съпруга. Избери си сам.

— Емили, как мислиш, каква връзка има това със злото, което те застрашава?

— Ами… — Тя сведе поглед надолу.

— Хайде, кажи го. Какво си направила?

Тя вдигна глава и го погледна предизвикателно.

— Всъщност не знам. Но направих нещо.

Когато видя страха в очите й, Майкъл й подаде бутилката със сироп. Тя отпи, а после направи гримаса на отвращение от прекалено сладката напитка.

— Добре, мисля, че трябва да си изсипала червата си — каза той.

— Съсипала. Казва се съсипала червата си.

— Както и да е. Кажи ми какво си направила. Нещо достатъчно ужасно, за да предизвика изпращането на ангел на Земята, който да разреши проблема.

Емили погледна надолу към бутилката и разсеяно започна да чопли етикета.

— Вярваш ли в зли духове? — Когато той не й отговори, тя вдигна очи към него и видя, че е повдигнал невярващо едната си вежда. — Е, добре, значи вярваш. Но повечето хора днес не вярват.

— Да, знам. Вие, простосмъртните, днес вярвате в „науката“. Повечето от вас мислят, че онзи, който върши смешни неща на стоковата борса, е въплъщение на злото. — Гласът на Майкъл бе изпълнен с презрение. — Продължавай, разкажи ми какво си направила.

— Щях да говоря с Доналд за това този уикенд — продължи тя. — Една от причините да съм толкова вбесена от отсъствието му бе тази. Страшно исках да поговоря с някого.

— Ако смяташ, че той е по-подходяща компания за обсъждане на зли духове от мен, моля, нямам нищо против — твърдоглаво каза Майкъл.

— Как си станал ангел с това твое държане?

— Бях подготвен за тази професия. Ще продължиш ли или си прекалено уплашена?

Тя си пое дълбоко въздух:

— Отидох в къщата. Това е всичко. Просто отидох там да огледам мястото. Взех си скицник, за да мога да нарисувам план на къщата, тъй като се опитвам да пиша за това, което се е случило там. Бе посред бял ден и въпреки че прозорците бяха мръсни, можех да виждам много добре. — Отпи още веднъж от ужасната напитка.

Когато Емили замълча, Майкъл погледна в далечината.

— Нека да отгатна. Отворила си нещо, което е било запечатано.

— Нещо такова — потвърди тя.

— Кутия? Не. Ти… — Погледна я съсредоточено. — Емили! Ти си бутнала цяла стена?

— Е, тя и без това бе наполовина паднала, и тогава видях нещо зад нея. Който и да е вдигнал тази стена там, не е бил много добър дърводелец — добави тя в самозащита.

— И какво намери?

— Не знам — отвърна му ядосано. — Аз не мога да виждам духове като някои други хора. Всичко, което си спомням е, че нещо профуча покрай мен и едва не припаднах от неприятното усещане. Трябваше ми известно време, за да се съвзема, но когато можех отново да вървя, напуснах къщата.

Той я погледна с крива усмивка.

— Измъкнала си се на пръсти, нали?

— Присмивай ми се колкото искаш, но от онзи ден, преди около две седмици, в Грийнбрайър започнаха да се случват разни неприятни неща. Една къща изгоря, семейство с четири деца ще се развежда, станаха три катастрофи точно пред града и…

— Мислиш ли, че тези неща могат да се припишат на някакъв зъл демон?

— Не знам — отвърна тя и се изправи. — Просто оттогава, когато съм сама в библиотеката привечер, имам чувството, че има и някой друг с мен. И не ми харесва който или каквото е там с мен. Понякога… понякога мисля, че го чувам — нея или него — да се смее. И… и сякаш напоследък в града избухват разправии по-често, отколкото преди.

Емили с пълно основание очакваше той да й се изсмее. Знаеше, че Доналд щеше да го направи. Но това не бе недостатък на характера му, тъй като тя се бе опитала да разкаже на Айрин същите неща и приятелката й се бе заляла в смях.

— Няма ли да ми кажеш нещо? — попита тя, като се опита да прозвучи сърдито, но не успя.

— Не знам какво общо има това с онзи, който се опитва да взриви колата ти заедно с теб. Но понякога демоните могат да накарат хората да вършат ужасни неща. Техните любими похвати са хаосът и объркването и може би… — Погледна я. — Какво точно направи, за да накараш този тип да те преследва?

— Мен? Че защо ще ме преследва? Доколкото мога да съдя, той преследва целия град. И защо някакъв зъл дух ще иска да ме преследва? Аз съм практична, разумна и общо взето — съвсем обикновена личност, т.е. такава съм, когато не съм добра — промърмори тя с отвращение.

— Доколкото мога да съдя от впечатленията си за живота ти през последните няколко дни, ти водиш всичко друго, но не и обикновен живот. Всъщност животът ти е толкова необикновен, че за да те спаси тук, на Земята, е изпратен ангел. И то точно навреме според мен. Е, Емили, ако бе по-малко добра и разумна, сигурно щеше да бъдеш застреляна като шпионин.

Това, което той каза, бе толкова нелепо, че тя се разсмя и се почувства много по-добре.

— Готов ли си да вървим?

— С теб? Доколкото разбрах, ти щеше да ме зарязваш. Да ме караш да пътувам на стоп по целия път назад. Помислих, че…

— Лъжец! — отвърна тя усмихнато. — Знаеш ли, мисля, че ще трябва да поговоря с Господ за неговите ангели. Смятам, че вие, момчета, имате нужда от малко допълнително обучение.

— О, нима? — попита Майкъл. — Предполагам, че трябва да сме като тези ангели, които показвате по вашата телевизия, където не правим нищо друго, освен да изричаме баналности и да разказваме притчи.

— Бих могла да използвам някоя от притчите — отвърна тя и отвори вратата на колата. — И със сигурност мога да използвам част от ангелската мъдрост. Слушай, защо не ми разкажеш кои са другите ти подопечни? — попита, а когато той се усмихна, тя присви очи. — Измисли ги, както правиш с всичко останало, което ми разказваш.

Майкъл, изглежда, не се засегна от обвиненията й, а спокойно седна в колата.

— Да видим. Мисля, че вие, простосмъртните, обичате истории за крале и кралици и други подобни, нали?

— Престани да се опитваш да ме дразниш и ми разкажи някоя и друга история — отвърна тя, като запали колата.

— Мария Антоанета. Тя бе една от подопечните ми. Горката жена! Сега живее във ферма, има шест деца и е много-много по-щастлива. Като кралица бе ужасна.

— Хайде, разкажи ми всичко — подкани го Емили, докато излизаше на главния път.