Джуд Деверо
Ангел за Емили (5)

Пета глава

Когато се събуди, първо не можа да разбере къде е, но съзнаваше, че има нещо, за което изобщо не иска да си спомня, така че се мушна под завивките и затвори очи.

— Добро утро — чу се приветлив мъжки глас, който Емили веднага позна. И точно той я накара да се зарови още по-дълбоко под тънкото одеяло.

— Хайде, ставай. Знам, че си будна — обади се той отново.

Тя обърна лице към стената.

— Главата добре ли е? — промърмори.

— Какво каза? Не те чух.

Знаеше прекрасно, че той я е чул много добре и само се преструва.

— Главата ти добре ли е? — изкрещя, без да се обърне и да го погледне.

Когато той не й отвърна, тя се обърна и се вгледа в него. Косата му бе още влажна и носеше върху себе си само една хавлия на кръста. Вбеси се още повече, че не можа да не забележи широките му мускулести гърди и меднозлатистия загар на кожата му.

Майкъл се засмя.

— Свършили са добра работа, когато са избирали тяло за мен, нали? Радвам се, че ти харесва.

— Прекалено рано е за четене на мисли — отряза го тя, като отметна коси от лицето си.

Майкъл седна на леглото и я погледна.

— Понякога разбирам привличането, което вие, смъртните, изпитвате към телата на противоположния пол — тихо промълви той.

— Само ме докосни и ще те убия.

При тези думи той се изкикоти, но не мръдна от леглото.

— Виж това — каза, а после прокара ръце по гърдите си. — Не видях всичко по вашата телетипия, но…

— Телевизия.

— А, да, телевизия. Както и да е, не казаха ли, че това тяло е било простреляно в гърдите?

— Наистина ми се иска да престанеш да говориш за себе си като за „това тяло“ — промърмори тя и отклони поглед встрани.

— Карам те да се чувстваш неудобно — отвърна той, но сякаш не изпитваше кой знае какви угризения от това. — Знаеш ли, Емили, ако ще работим заедно, трябва да установим някои темелни, не — основни правила. — Погледна я така, сякаш очакваше похвала за това, че бе запомнил нещо от нейните уроци, но Емили нямаше да му достави това удоволствие. — Не можеш да се влюбваш в мен — изрече.

Тя стисна зъби:

— Какво?

— Не можеш да се влюбваш в мен. — Като се възползва от мълчанието й, мъжът стана и се отдалечи от нея, обърнал й гръб. — Докато бях под този водопад, не, не ме поправяй, под този душ, аз… — Обърна се и я погледна. — Знаеш ли, едно е да наблюдаваш смъртните и техните хигиенни навици, а съвсем друго да ги упражняваш сам. Голяма глупост са. Всъщност повечето неща във връзка с тези тела са глупави.

Емили го гледаше втренчено.

— Тогава защо просто не разпериш крила и не отлетиш натам, където наистина принадлежиш?

Усмивката му стана още по-широка.

— Обидих те.

— Как би могъл? — попита тя мило. — Ти ме превърна в беглец, преследван от престъпниците, от полицията, от секретните служби, да не споменаваме жена ти, и накрая ми казваш да не се влюбвам в теб. Кажи ми, о, моля те, кажи ми как да се сдържа?

Майкъл се разсмя, а после седна отново на леглото до нея.

— Просто те предупреждавам, в случай че почувстваш влечение. Щом приключа с мисията си тук, ще трябва да се прибера у дома.

— А твоят дом е на небето? — попита Емили с повдигнати вежди.

— Да, точно така. Ще се върна към работата си да те пазя от падане в басейни и да гъделичкам носа ти, когато видя неприятности пред теб.

На това Емили отвърна, като придърпа завивките плътно до брадичката си.

— Искам да се махнеш от живота ми — тихо промълви тя. — Доколкото виждам, ти си в идеално здравословно състояние, така че бих искала да…

— Ето, виж главата ми — прекъсна я той и се наведе към нея.

Емили искаше да остане сдържана, но все пак бе любопитна какво бе станало след миналата нощ. Тя обхвана с ръце влажните къдрици на косата му и опипа целия му череп. Нямаше никаква рана, вдлъбнатина или какъвто и да било белег, че снощи от черепа му е стърчало голямо кръгло парче олово.

— А виж тези — каза той и седна, като плъзна ръце по гърдите си.

Тя видя зараснали белези, които биха могли да бъдат дупки от куршуми.

— И тук — продължи мъжът, като се обърна, така че да може да види гърба му. — Два от тях са излезли откъм гърба.

Тя не можа да се въздържи да не прокара длани по белезите, които наистина приличаха на дупки от куршуми. Доналд бе казал, че мъжът бил прострелян в килията си, „гърдите му били надупчени от куршуми, а един бил изстрелян в главата му“.

Като се извърна, Майкъл вдигна парчето олово от нощното шкафче.

— Това ми причиняваше ужасна болка, но след като го извади, вече се чувствам добре. Ти как спа?

Докато говореше, той подаде куршума на Емили и тя остана за миг така, загледана в ужасното малко парче олово. Снощи бе измъкнала с клещи това нещо от главата на човек, а тази сутрин той нямаше дори драскотина по черепа, за да покаже къде е било то.

Вдигна очи към него.

— Кой си ти? — прошепна тихо. — Как можеш да отваряш заключени врати? Как може нещо такова да бъде измъкнато от главата ти и изобщо да не прокървиш? Откъде знаеш толкова много за мен?

— Емили — промълви той и посегна към ръката й.

— Да не си посмял да ме докосваш — прекъсна го тя. — Всеки път, когато ме докоснеш, се случват толкова странни неща. Ти… ти ме хипнотизира снощи, нали?

— Трябваше. Иначе щеше да повикаш лекар. Но да прехвърля енергията си, за да успокоя съзнанието ти, бе повече, отколкото можех да понеса снощи — отвърна той. — После съм припаднал.

— Отклоняваш се от темата на разговора — продължи тя — и не отговаряш на въпроса ми. Кой си ти?

— Спомням си, че ти обещах да не говоря за… е, за ангели, докато не ме помолиш самата ти.

— О, в такъв случай сега ще трябва да те моля да ми кажеш… — Тя отклони поглед и изведнъж очите й се напълниха със сълзи. Последните няколко дни се бяха оказали прекалено тежки за нея.

— Нима всички простосмъртни жени са толкова алогични?

— От всички шовинистични приказки, които си ми изприказвал досега, това бе най-глупавата! — отсече тя и отметна настрана завивките, за да открие, че е по бельо. Панталоните и ризата й бяха спретнато подредени на един стол в другия край на стаята.

— Ти ли ме съблече? — попита тя разгневено, пронизвайки го с поглед.

— Стори ми се, че се чувстваше неудобно облечена, а исках да се наспиш добре. — Той сякаш осъзнаваше, че е направил някаква грешка, но не разбираше каква.

Когато тя се измъкна от леглото, Майкъл я хвана за ръката и както винаги, Емили се успокои.

— Ще ти разкажа всичко, което знам, ако искаш да ме изслушаш. Но те предупреждавам, че не знам много. Трябва да ми повярваш, че съм също толкова объркан и дезориентиран, колкото и ти. Иска ми се да си отида у дома, също както и на теб. Не ми харесва да бъда преследван от хора, да ме застрелват или да трябва да скачам от прозорци. Имам задължения и работа за вършене, както всеки човек.

— Само че по стечение на обстоятелствата работното ти място се намира на небето — промърмори тя и се дръпна от ръката му.

— Да — отвърна простичко той. — Моето работно място може да бъде къде ли не.

— Това, в което искаш да повярвам, е просто невъзможно.

— Защо? — Той въздъхна дълбоко. — Смъртните никога не вярват на неща, които не могат да видят. Не вярвате, че някое животно съществува, докато не го видите в действителност. Но дали вярвате в нещо или не, това не се отразява по никакъв начин на самата действителност. Разбираш ли ме?

— Разбирам, но това не ми пречи да не ти вярвам.

Майкъл я погледна за миг, а после премигна.

— А, ясно. Ти вярваш в съществуването на ангели, но не вярваш, че аз съм ангел.

— Бинго!

При този отговор Майкъл се разсмя.

— Какво трябва да направя, за да те убедя? Да ми поникнат крила, така ли?

Тя знаеше, че й се присмива, но нямаше да му позволи да я ядоса. Вместо това просто си седеше и го гледаше втренчено.

След малко той стана и започна да ходи напред-назад из стаята.

— Добре, ти видя някои неща, но явно са били недостатъчни, за да те накарат да повярваш, че съм това, което ти казвам. Според теб каква е причината за явленията, които видя?

— Ти си магьосник и имаш някои ясновидски способности. Освен това много те бива с ключалките.

— И с куршумите — продължи усмихнато Майкъл, но тя не му отвърна нищо, така че той отново се отпусна на леглото.

— Добре, Емили, моля те за твоята помощ, както би направил един смъртен към друг. Моите… а-а… ясновидски способности ми разкриват, че съществува проблем, който те касае и трябва да бъде разрешен. Но нямам никаква представа какъв е той, така че трябва първо да го открия, за да го разреша.

— За какъв проблем става въпрос? — Щеше й се да си отхапе езика, когато го каза, но щом представяше ситуацията по този начин, не можеше да не се почувства заинтригувана. Обичаше да помага на Доналд в неговите разследвания. Всъщност като цяло обичаше мистериите.

— Не знам, но какво би могло да бъде толкова значимо, че да наложи изпращането на ангел на Земята?

— Зло — отвърна тя. — Истинско зло.

Като чу това, лицето на Майкъл светна.

— Точно така. Сигурно е това. Откакто съм тук, не съм имал достатъчно време, за да помисля, но сигурно това е отговорът. — Наведе се към нея. — И така, какво зло те заобикаля?

— Мен? В една забутана библиотека в малко градче? Сигурно се шегуваш. — Вече се бе овладяла и можеше да държи този симпатичен мъж на разстояние. Но как ставаше така, че винаги свършваха разговора сами в някоя спалня?

Той отново скочи и закрачи из стаята. Хавлията се смъкваше все по-ниско по хълбоците му и на Емили й се прииска в стаята да имаше телефон. Ако й бе подръка, веднага щеше да се обади на Доналд.

— И аз така си помислих. Градът, в който живееш, е съвсем безинтересен, а животът ти, както винаги, е лишен от каквито и да било вълнения и…

— Моля, моля! — прекъсна го тя. — Животът ми не е лишен от вълнения. За твое сведение сгодена съм за човек, който възнамерява да стане губернатор на този щат, а може би и президент.

— Не — каза сериозно Майкъл. — Той винаги е правил грандиозни планове като млад, а после прекарва старините си в разказване на всеки какво е можел да постигне, ако някой си не му бил попречил.

— От всички най-… — започна Емили, отмятайки завивките.

— О, забравих, че никога не искаш да погледнеш истината в очите.

Като чу това, Емили се отпусна отново назад.

— Мога да приема истината толкова добре, колкото и всеки друг човек. — Тя повдигна вежди. — И доколкото си спомням, Господ ни е дал на нас, простосмъртните, свободна воля. Дори Доналд да е бил такъв, какъвто казваш, в миналото — в което впрочем се съмнявам, тъй като не вярвам в прераждането, — то той би могъл да се промени в този си живот. Права ли съм или не?

— Съвсем права — отвърна Майкъл с усмивка, а Емили му отвърна със същото. — Приемам поправката. Така, докъде бяхме стигнали?

— До това, че съм скучна жена, която живее в скучно градче, а мъжът, когото обичам, е пълен неудачник — отвърна му мило тя. — Ако ти си ангел, то бих искала да видя дяволите на Сатаната — промърмори под носа си.

Майкъл се разсмя:

— Е, може би ти и градчето ти не сте точно скучни, но не си спомням да съм забелязал някакво зло, притаено около теб.

— Сигурно вече си предубеден към всички нас и затова не гледаш старателно. Може би някъде на твоето бюро пише, че Емили е скучна и всичко, което прави, е скучно, както и мястото, където живее, е скучно, така че не си си направил труда наистина да се вгледаш.

За миг Майкъл остана на място, гледайки я втренчено с широко отворени очи.

— Мисля, че в думите ти има известна истина — промълви той смаяно.

— В моите думи? В тази скучна личност? — каза тя, като в този момент ненавиждаше всички мъже по света. Първо Доналд й казва, че е практична, а сега този мъж твърди, че е прекалено скучна, за да привлече злото.

Майкъл не отвърна на сарказма й.

— Наистина мисля, че има известна истина в думите ти. Доброто привлича злото.

— Е, сега съм и „добра“ — промърмори тя. — Скучна, добра и практична.

— Какво лошо има в това да те нарекат добра? Всички на небето обичат добрите хора и със сигурност мога да ти кажа, че те далеч не са многобройни.

Нямаше да му отговори, тъй като не би и могла. Майка й винаги казваше, че доброто си е добро, но понякога жената иска да бъде считана за малко проклета.

— И така, как ще се справиш със злото, щом не можеш дори да го намериш? — попита тя. — А не мисля, че в Грийнбрайър, Северна Каролина, има много зло. Както сам каза, градчето е доста скучно.

Майкъл седна на края на леглото.

— Опитвам се да си спомня града. Трябва да се грижа за няколко градчета и градове, а културите там са различни. Това, което е грях в Саудитска Арабия, невинаги е грях в Монако; а това, което е грях тук, в Америка, не е необходимо да е грях в Париж. Понякога се обърквам.

— Разбирам. Вероятно не си само ти, но няма ли някакъв наръчник за ангели?

— А има ли наръчник за простосмъртни? — върна й го той.

— Ами Библията?

Той й се усмихна.

— Винаги съм те харесвал, Емили. А в това тяло си дори смешна.

— Тялото ми било смешно?

Като чу това, той се разсмя, наведе се и я целуна по бузата, а после се отдръпна, сякаш стреснат.

— Мили боже, какво удоволствие! Е, ще започваме ли?

— С риск да ти досадя със скучния си въпрос, ще ми кажеш ли какво точно ще започваме?

— Как, връщаме се в твоя роден град и започваме да търсим злото, разбира се.

— Ние? Ти и аз?

Той просто я погледна въпросително.

— Нима си забравил, че те търсят за престъпления, които може да си извършил или не, но неколкостотин души са по следите ти? Може Грийнбрайър да ти се струва изостанала дупка, но ние имаме телевизия, а твоята снимка бе показана на екрана в едър план. Някой ще те види и ще те предаде.

— М-м-м. Да, разбирам, че това ще създаде някои проблеми. Тогава ще трябва да ме скриеш.

— О, не, няма да го направиш.

— Няма да направя какво? — попита той, повдигнал невинно вежди.

— Няма да ме замесиш в тази работа. И няма да те крия. Според скромното ми мнение вече прекарах прекалено дълго време в компанията ти.

— Разбирам. Предполагам, че сега трябва да кажа, че уважавам решението ти. Така ли е? Или това правило се съблюдаваше в Тайланд? Не, сигурен съм, че го бяхте измислили вие, американските жени.

Тя присви очи към него, чувствайки се несигурна дали й се присмива или не.

— Защо винаги ми се струва, че в действителност не ме чуваш?

Той й се усмихна закачливо.

— Ще си вземеш ли един душ, преди да закусим?

— Разбира се, хайде просто да отидем да закусим и всички в кафенето да те сочат и да си говорят, че са те видели снощи по телевизията.

— Правят ли това с Мики?

Тя го погледна, съзнавайки прекрасно, че й говори за Мики Маус.

— Извинявай — каза той неискрено. — Анимационните филмчета се объркаха в главата ми. Той бе другият герой. Но нали твоят Доналд е непрекъснато на екрана? Нима хората го зяпат и сочат с пръст?

— Ако го правят, то не е, защото е престъпник. — Още щом започна, се усети, че той отново го бе направил! Отново я бе отклонил от темата. — Чуй ме, и то добре. Моят ангажимент към теб е към своя край. Няма да прекарам нито минута повече в скачане от прозорци, спускане по водосточни тръби или в слушане на глупостите ти, че си ангел. Ти си най-антиангелския човек, когото някога съм срещала. Сега ставам, обличам се и си отивам вкъщи. Без теб. Разбра ли ме?

— Идеално — весело й отговори той. — Радвам се, че стигнахме до съгласие по този въпрос, тъй като ми се струва, че група от твоята федерална мафия спира долу на паркинга.

Отне й само секунда да разбере за какво говори той, федерална мафия? Оттам нататък всичко започна да тече бързо. Майкъл грабна дрехите си от стола и изчезна зад вратата. Секунди по-късно на вратата се почука, а някакъв мъж й нареди да отвори. Емили им извика да почакат, тъй като бе в леглото само по бельо, но те не изчакаха.

Трима мъже отвориха вратата, за която бе сигурна, че преди това бе заключена, и я изгледаха за миг, преди да започнат да претърсват стаята.

— Чакайте малко — обади се тя. — Имате ли заповед за обиск?

— Не, мадам — отвърна единият, а после й показа за секунда някаква значка и веднага я прибра в джоба на сакото си. — Ние сме тук, за да ви защитим. Получихме сведение, че сте взета за заложница и сте задържана насила.

Емили придърпа завивките още по-плътно до брадичката си.

— Ако наистина бе така, вече да съм мъртва след начина, по който нахлухте в стаята — отвърна тя, гледайки гневно мъжа. Всъщност трепереше под завивките, а перченето й служеше само да прикрие страха й. Как можеше точно тя да се замеси с ФБР?

Изписка в напразен протест, когато един от мъжете прокара ръце по тялото й през завивките, за да види дали не крие някого при себе си в леглото.

— Махнете се от мен! — Пое си дълбоко дъх и погледна към първия мъж. — Ще имате ли нещо против да ми обясните за какво е всичко това?

Онзи й показа снимка на Майкъл — същата, която бе видяла по телевизията.

— Виждали ли сте този мъж?

Емили не знаеше какво им бе казано, така че реши да бъде искрена, доколкото можеше. Предполагаше, че Доналд им бе предал всичко, което тя му бе разказала.

— Да, видях го вчера в града, където бях отседнала.

— С него ли прекарахте деня?

— Колко странен въпрос! Защо бих прекарала деня с един непознат?

Тримата, застанали прави около леглото, стояха, гледаха надолу към нея и чакаха.

— Е, добре, така беше. Блъснах го с колата си в петък вечерта, заведох го на лекар, а после на другия ден прекарахме известно време заедно. Той изглеждаше напълно безопасен, а аз се чувствах до известна степен задължена, тъй като бих могла и да го убия.

— Какво стана снощи?

— Видях го по телевизията, после се обадих на годеника си, Доналд Стюърт. — Погледна към тях, за да разбере дали го познават, но не откри никаква следа от каквото и да било чувство по лицата им. — Както и да е, Доналд ми каза да отида в полицията и да се измъквам оттам.

— А отидохте ли в полицията?

Нима мислеха, че ще им повярва, че не бяха проверили? Емили сведе очи към ръцете си върху завивките и се опита да се поизчерви.

— Всъщност не. Тогава чух някой да чука на вратата, изплаших се и изскочих през прозореца. — Протегна ръка към тях, за да видят дългата драскотина. — До сградата имаше трънлив храсталак. Дори оставих куфара си там, тъй като не можах да го хвърля долу. Знам, че постъпих глупаво, но след това, което Доналд ми каза, бях прекалено уплашена, за да направя нещо друго, освен да се измъкна.

За миг Емили спря да диша, питайки се дали агентите щяха да повярват на историята й.

— Вашият разказ потвърждава това, което ние вече знаем, госпожице Тод — каза първият мъж, единственият от тях, който, изглежда, имаше гласни струни. — Сигурни сме, че човек като Майкъл Чембърлейн отдавна е изчезнал, но ако все пак ви се обади отново, покажете се толкова разумна, колкото сте били досега, и ни повикайте. — Връчи й визитна картичка. — Обадете се на този номер, независимо дали през нощта или през деня, и някой ще ви помогне. Довиждане — завърши той и както бързо бяха нахлули, така си и тръгнаха.

Щом стаята се опразни, Емили се отпусна на възглавницата и почувства, че цялата трепери. ФБР! Разпитваха я! Нея. Практичната, скучната, разумната Емили Джейн Тод, разпитвана от ФБР! И то само заради един мъж, който твърдеше, че е ангел, търсещ злото.

Изведнъж тя седна в леглото.

— Старата къща на Мадисън — промълви на глас и изведнъж доста неща заеха местата си. Ако някога е имало зло място на земята, то това бе онази ужасна стара къща. И разбира се, че бе свързана с нея, щом я бе изучавала години наред. Имаше папка за нея, която бе поне две педи дебела. Никой не знаеше толкова много, колкото тя, за къщата Мадисън и за всичко, случило се там.

Като отхвърли завивките, Емили тъкмо стъпваше с единия крак на пода, когато вратата се отвори със замах и Майкъл се втурна в стаята.

— Емили, добре ли си? Не са ти направили нещо лошо, нали?

Той сложи ръце на раменете й, вперил поглед в полуголото й тяло, сякаш тя бе в смъртна опасност.

— Защо си все още тук? Онези мъже могат да се върнат всеки момент. А може би наблюдават тази стая точно сега. — Беше се намръщила.

Майкъл се засмя.

— Ти се притесни за мен, нали? Тогава защо не им каза, че се крия в храстите отсреща, за да се отървеш от мен завинаги?

— Какъвто и да си, не мисля, че си убиец. Нито пък ангел — продължи тя, преди той да може да я прекъсне.

— Е, мислиш така, защото вие, смъртните, имате странни идеи за това как изглеждаме ние, ангелите. Сега би ли била така любезна да се измъкнеш от това легло, така че да можем да закусим? На това тяло му премалява от глад. Много неприятно. Колко често трябва да го храня?

— Веднъж месечно — отвърна тя, усмихната сладко. — И му давай нещо за пиене на всеки две седмици.

— Ставай! Обличай се! — засмяно нареди той. После се дръпна назад и я погледна. — Много странно е да гледаш човешкото тяло през очите на смъртен. Обикновено виждам душата, но да те видя по този начин е доста интригуващо.

Емили придърпа завивките отново върху тялото си.

— Излез и ме изчакай вън. Скрий се някъде!

— Твоите желания са заповед за мен — отвърна Майкъл, а после се почуди на собствените си думи.

Емили не можа да се сдържи да не се разсмее.

— Хайде, изчезвай! — извика тя и хвърли една възглавница по него, докато той се измъкваше през вратата.