Джуд Деверо
Ангел за Емили (6)

Шеста глава

Емили седеше с Майкъл в някаква закусвалня на спирка за товарни камиони и ядеше палачинки с боровинково сладко. Или поне се опитваше, тъй като той изяде половината от порцията й, след като бе излапал своята. Уверяваше я, че се опитва да реши дали палачинките с ягоди са по-хубави от тези с боровинки.

— Не, не и още веднъж не — каза тя шепнешком.

Не че някой им обръщаше внимание. От външния вид на мъжете в тази дупка личеше, че поне половината бяха търсени от ФБР.

— Няма да те заведа вкъщи със себе си. Няма да те крия. Няма да те заведа в старата къща на Мадисън, за да поогледаш. Тази къща се руши и е опасна. Да не споменаваме, че освен това е обитавана.

— Обитавана? Какво означава това?

— Обитавана от духове! Престани! Това е моята палачинка. Твоите са в твоята чиния. Виж, не е учтиво да ядеш от чужда чиния. Освен ако не сте любовници.

Той моментално я погледна обидено.

— Но, Емили, та аз те обичам от хиляди години. Обичам всички хора, за които се грижа. Е, може би обичам някои от тях повече от други, но полагам огромни усилия да не е така.

— Ние не сме любовници. Всъщност не сме и влюбени.

— А, разбирам. Секс. Отново се върнахме към него.

— Не, не сме. Първо на първо, не може да се връщаме към нещо, което никога не сме правили, и второ — престани да правиш това!

— Какво? — невинно попита той.

Тя го погледна гневно, докато той не се разсмя.

— Добре, да се върнем на въпроса. Емили, любима, трябва да видя тази къща. Ако е така, както твърдиш ти, то тя може да се окаже проблемът, който съм изпратен да отстраня.

— Какво ще направиш? Спиритически сеанс?

По изражението му личеше, че няма ни най-малка представа за какво става въпрос.

— Хората сядат около маса, обикновено заедно с човек, който е медиум, после викат някой дух и му задават въпроси, а… — Тя спря точно навреме, тъй като забеляза как устните му потреперват от сдържан смях. — Какво от казаното ти се стори толкова весело? — изсъска тя. — И ако вземеш още едно парченце от моите палачинки, ще загубиш ръката си. — Протегна напред вилицата си, готова да го бодне.

— Само се опитвам да разбера какво каза току-що — отвърна той, а тя забеляза как се опитваше старателно да се сдържи да не се разсмее на глас.

— Не. Ти нищо не се опитваш да разбереш. Ти просто искаш да ми се присмееш. — Като грабна чантичката си, тя понечи да стане от масата, но той я хвана за ръката и тя веднага се успокои и седна отново.

— Емили, наистина не исках да те обидя. Защо просто не се отнасяш с мен така, сякаш идвам от чужда държава и начинът ми на живот е много по-различен от вашия?

— От друга държава? — отвърна тя. — Ти идваш от лудницата и няма да ти помогна да направиш каквото и да било тук.

Тя седеше, кръстосала ръце пред гърдите си, като прекрасно съзнаваше, че прилича на сърдито малко момиченце, но не можеше да се овладее. Той, изглежда, предизвикваше най-лошото в нея.

— Чухте ли това, господин Мос? — небрежно попита Майкъл. — За да говориш с дух, трябвало да седнеш около някаква маса и да го повикаш. Знаеш ли, мисля, че си спомням няколко такива сцени. Емили, на теб те ти харесваха през… чакай да видим кога бе това? Някъде около 1890 година. Или бе през 1790-та? Какво мислите вие по въпроса, господин Мос?

— Много смешно — промърмори Емили, все още скръстила ръце. — Говори си с твоя въображаем приятел и ми се присмивай.

— Ще изядеш ли това?

— Да! — отсече Емили, въпреки че вече бе преяла и не искаше нито хапка. Но забоде остатъка от палачинката и го лапна наведнъж.

— Емили — тихо каза Майкъл, — не искам да ти се присмивам, но мисля, че виждам нещата различно от теб. Духове има навсякъде. Само че някои имат тела, а други — не. В действителност няма кой знае каква разлика.

— Е, предполагам, че ти можеш да виждаш тези, които са без тела — отвърна тя саркастично.

Майкъл не отговори, но погледна надолу към остатъка от палачинките си.

— Е?! — настоя тя. — Можеш ли или не можеш?

Той вдигна глава с пламнали очи.

— Да, разбира се, че мога. И ме удивлява, че ти не можеш. Не виждаш ли господин Мос, седнал точно до мен?

Емили неволно погледна празното пространство от дясната му страна, а после отново вдигна очи към него.

— Предполагам, твърдиш, че тази спирка за камиони е обитавана от духове и един от тях седи точно до теб.

— Господин Мос казва, че е… — Майкъл замълча, а после се усмихна. — Не разбирам много добре, но той ми обясни, че предпочита да бъде наричан „анатомично предизвикателство“. Много симпатичен човек е и ни предлага следващия път, когато се отбием тук, да опитаме наденичките. А може да си поръчаме малко и сега.

— Не! — отсече Емили. — Ще надебелееш. Ако обичаш, придържай се към темата! — По-скоро би умряла, отколкото да му зададе такъв глупав въпрос, но не можа да се сдържи: — Искаш да кажеш, че в момента говориш с дух?

— Е, повече го слушам. Разказва ми, че от доста време тук не е идвал никой, който да може да го чуе. Този модерен свят е доста тъжен, тъй като никой не вярва, че той съществува, така че когато се опита да говори с някого, онзи не го слуша. Единствените хора, които го чуват, са умопобърканите или тези, които са взели много наркотици. — Майкъл се наведе към Емили: — Казва, че да бъдеш дух в съвременна Америка е много самотен начин на живот.

— Е — бавно промълви Емили, оглеждайки закусвалнята, — мисля, че трябва да отида до тоалетната, а после ще се наложи да потегляме.

— Какво е пудра?

— Пудра?

— Господин Мос казва, че ще отидеш да си напудриш носа.

— Точно така. Ще отида да напудря носа си.

— Той твърди, че ще избягаш и ще ме изоставиш тук, тъй като мислиш, че съм луд. Казва, че го планираш непрекъснато. Ако е така, Емили, желая ти всичко най-хубаво и много щастие в живота.

— Ти наистина си ужасен човек — отвърна му, гледайки го гневно. Ако бе протестирал или настоявал да остане, тя щеше да си тръгне, но как можеше да изостави човек, който й пожелава късмет? — Сега отивам до тоалетната и искам да платиш сметката, докато ме няма, а когато се върна, не искам да чувам нито дума повече за господин Мос.

Майкъл се извърна надясно:

— Съжалявам. Може би следващия път.

Емили безмълвно се обърна и тръгна към тоалетната.

 

 

Когато се върна, Майкъл я чакаше пред закусвалнята. Дразнеше се, че започва да го чувства толкова близък. Понякога й се струваше, че бе прекарала повече време с него, отколкото с Доналд. Но двамата с Доналд обикновено обсъждаха някой от неговите случаи.

— Мисля, че трябва да поговорим — започна тя сериозно, планирайки да подхване речта, която бе подредила в главата си през няколкото минути, когато бяха разделени. Той не можеше да дойде у тях с нея, така че трябваше да го остави някъде другаде. Трябваше просто да решат къде бе по-безопасно за него.

Безопасно за човек, търсен от ФБР, мафията, вбесена съпруга и пресата. Да не говорим за ловците на награди и…

— Притесняваш се за мен, нали? — попита Майкъл, сякаш бе изключително доволен от тази мисъл.

— Ни най-малко — отвърна тя, докато крачеше между паркираните пред закусвалнята камиони. Беше паркирала малката си бяла мазда по-скоро в гората, отколкото на паркинга, като я бе скрила зад ремаркето на един камион с осемнайсет колела, който изглеждаше така, сякаш не бе помръдвал от години. — Просто трябва да решим какво да правим с теб. Не можеш да дойдеш вкъщи с мен, затова трябва да измислим къде да те заведа. Или трябва да се обадиш на някого да дойде да ти помогне, или може би…

— Недей! — решително извика той, когато Емили се протегна да мушне ключа в ключалката на колата.

— Не трябва да отключваш всяка врата — промърмори тя с отвращение. — Знам, че искаш да опиташ магическите си сили, но…

Майкъл я дръпна рязко и грубо от колата. Опряла гръб до гърдите му, тя чувстваше как бие сърцето му. Един поглед към изражението на лицето му й подсказа, че той гледа колата, сякаш в нея има нещо злокобно.

— К-какво става? — прошепна тя, като погледна отново колата. Нейното сърце също се бе разтуптяло силно и бързо.

— Нещо не е наред с тази машина — промълви той. — Около нея има черно излъчване.

След миг тя проумя за какво й говореше.

— Аура? Машините нямат аури.

Той не си направи труда да й отговори.

— Искам да отидеш ей там, между дърветата. Влез навътре. Легни на земята, покрий главата си и ме изчакай. Разбра ли?

Майкъл сложи ръце на раменете й и я погледна с такава пламенна молба в очите, че Емили можа само да кимне в знак на съгласие. След това той я пусна и тя тръгна с широки крачки към гората, държейки се на разстояние от колата. А щом стигна до дърветата, веднага се затича, докато не се спъна и не падна между някакви храсталаци. Седна покорно на земята и закри глава с ръцете си.

Сякаш минаха часове, но когато посмя да вдигне глава и да погледне часовника си, видя, че всъщност са минали само няколко минути. Като минаха петнайсет минути и все още не се чуваше нищо, тя започна да се чувства като глупачка. Какво й ставаше? Защо се бе подчинила толкова сляпо на заповедите на човек, за когото знаеше, че не е наред с главата? Кола, която има черно излъчване около нея, как ли не! Да не я мислеше за пеленаче?

Но въпреки бунтовните си мисли, тя остана там, където беше. Щом чу шум в храсталака, отново сложи ръце върху главата си.

— Аз съм — обади се Майкъл. — Мисля, че опасността отмина. Това бомба ли е? — Емили погледна нагоре и видя Майкъл пред себе си. В ръката си държеше връзка динамит с разни жици, висящи от нея.

— М-мисля, че да — отвърна тя. — Но познанията ми за бомбите са доста ограничени. Не трябва ли… ъ-ъ… да се отървем от нея?

— Как по-точно?

— Нямам представа. В моята кола ли я откри? — Тя почти се задави на последната дума, защото гърлото й изведнъж пресъхна.

— Закачена отдолу. Господин Мос ми каза кои жици да отрежа, за да не избухне колата.

— А ти? — погледна тя нагоре към него.

— Страхувам се, че аз самият не знаех кои жици трябваше да отрежа, така че той…

— Не, исках да кажа, че е можело да се разлетиш на парчета заедно с колата.

— А, да, това тяло сигурно щеше да го сполети точно това. — Той вдигна очи от бомбата в ръката си, за да я погледне. — Което щеше да бъде истински срам, тъй като щяха да ме отзоват, без да открия какво зло те заобикаля.

— Мисля, че държиш в ръцете си злото — отвърна тя. — Не можем ли да се отървем от това нещо?

— Можем. Господин Мос ми каза, че тук някъде имало стара минна шахта, която трябвало да бъде затрупана. Ако го хвърля на дъното й, то ще избухне и ще запълни дупката. Емили, стой тук и престани да се притесняваш за мен. Господин Мос знае какво прави.

— Чудесно — каза тя. — Дух, който показва на ангел какво да направи със сноп динамит. Не мога да си представя за какво съм се притеснявала.

Майкъл се разсмя и тръгна между дърветата, а Емили остана седнала и зачака. Измина доста време, преди да почувства земята да се разтриса под нея, по което разбра, че бомбата вече е експлодирала. Изправи се едва когато Майкъл се появи отново и разбра със сигурност, че нищо му няма. Дори тогава краката й трепереха и щеше да падне, ако той не я бе подхванал.

— Всичко е наред — прошепна й тихо, прегърнал я нежно, докато с една ръка галеше косите й. — Наистина, Емили, и двамата сме в безопасност. Бъди спокойна.

— Кой е направил това? Нима толкова много искат да те видят мъртъв?

— Тази бомба бе предназначена за теб, а не за мен — тихо отвърна той.

Трябваше й известно време да проумее това, което й бе казал.

— За мен? — Тя се отдръпна от него. — Какво говориш? Че някой е искал да ме вдигне във въздуха ли?

— Да.

Емили отстъпи още, а после абсурдността на думите му възвърна силите й.

— В такъв случай предполагам, че на нея е било надписано моето име и така си разбрал. Разбира се, фактът, че те търсят всички престъпници в страната, не би могъл да има нещо общо с тази бомба, нали?

— Ти така си мислиш — отвърна той намръщено. — Но аз усещам, че бомбата е била предназначена за теб. Кой би искал да те види мъртва, Емили?

— Никой. Абсолютно никой на този свят. — Тя се обърна и тръгна към колата си. Точно в този момент изобщо не я интересуваше дали има друга бомба в нея, или няма.

Майкъл я хвана за ръката.

— Не можеш да се прибереш сама вкъщи, ако си мислиш да ме оставиш тук. Емили, някой иска да те убие и независимо дали го вярваш или не, фактите не се променят. Това е истината.

— Пусни ме или ще викам — каза тя.

— Какво ще стане в такъв случай? — попита той.

Виждаше се, че Майкъл не се шегува, а просто е любопитен.

— А-а-а! — започна да пищи тя. Изскубна се от него, а после забърза към колата.

Но когато стигна до нея се поколеба за миг, преди да пъхне ключа в ключалката.

— Вече няма нищо страшно — обади се той от другата страна на колата. — Сериозно, машината има хубаво, чисто излъчване около себе си.

Емили го погледна презрително, после пъхна ключа и го завъртя. Изобщо не усети, че е сдържала дъха си, докато не въздъхна дълбоко. И тъй като всички врати се отключваха, щом отключеше шофьорската, Майкъл пръв се мушна на предната седалка и закопча колана си.

— Не можеш да дойдеш с мен — започна тя. Но той не я слушаше. Гледаше разсеяно през прозореца. — Какво гледаш? Мъртъвци ли? — попита го злобно. — Напомни ми да не ходя на гробищата с теб.

— Всеки дух оставя частица от себе си в гроба — отвърна разсеяно Майкъл, а после погледна към нея. — Емили, колко време ще ти отнеме да стигнеш до къщата си?

— Час и половина.

— Има ли друг път, който да е по-дълъг?

— През планините ще отнеме цял ден, но аз искам да си вървя у дома! — каза тя ядосано, без да мисли какво ще прави с него, ако той останеше с нея.

— Тогава хайде да тръгнем по дългия път. Мисля, че трябва да си поговорим.

— За какво? — уморено попита тя.

— Искам да ми разкажеш всичко за себе си. Всичко, за което се сещаш. Трябва да се опитаме да открием кой иска да те убие.

— Първо на първо, никой не се е опитвал да убие мен. Аз съм онази — практичната, скучната, разумната, която много-много не обича приключенията, не си ли спомняш? Кой с всичкия си ще иска да ме убие? И освен това — какво значение има за някой си ангел, ако бъда убита? Не че ти си такъв. Но хората умират от насилствена смърт всеки ден, така че какво значение има смъртта на една библиотекарка в някакво забутано градче?

— Не знам — замислено отвърна той. — И аз самият започвам да си задавам същите въпроси. Защо бях изпратен тук? Какво зло те заобикаля, което би накарало един архангел да изпрати някого, за да се погрижи по въпроса? — Обърна се и погледна профила й. — Но нещо наистина не е наред, щом някой би искал да съсипе такъв добър човек като теб. Емили, ти си добра и мила. Може би не трябва да го казвам, но винаги съм харесвал най-много теб от подопечните си. Вършила си толкова добри дела през целия си живот, обичала си и си помогнала на толкова много хора, че си постигнала доста високо ниво, знаеш ли?

— Не, не знам — отвърна тя, като от една страна вярваше, че това, което й казва той, е нелепо, но от друга, бе поласкана. Може би когато един ангел ти казва, че си добра, това не значи същото, както когато ти го казват в седми клас, след като си отказал да пушиш онова, което са ти предложили.

Емили зави рязко надясно, когато видя знака, който гласеше: „Живописен маршрут“. Наистина имаха нужда от време, за да поговорят, а може би едно пътуване през планините бе толкова подходящ момент, колкото и всеки друг.