Джуд Деверо
Ангел за Емили (21)

Двадесет и първа глава

Емили стоеше насред стаята, облечена в новата си рокля.

— Ако не те обичах толкова много, сега щях да те намразя — каза Айрин като погледна приятелката си в тъмночервената й рокля. За нещо толкова скъпо роклята внушаваше измамливото чувство за простота. Тя бе сякаш само една обвивка от червен копринен сатен, но от начина, по който бе скроена, и от стегнатия корсаж пищният бюст на Емили почти изскачаше от деколтето й.

— Не мислиш ли, че е малко прекалена?

— Кое? Ти или роклята?

— Предполагам и двете — неспокойно отвърна Емили като се опитваше да пъхне част от бюста си под коприната.

— Скъпа, имаш ли представа колко много жени плащат, за да получат бомби като твоите?

Емили издаде звук, който доста наподобяваше доволно кикотене.

— Казвам ти, онзи твой приятел определено има вкус.

— Той не ми е…

— Да — прекъсна я Айрин, — вече ми го каза. Той не ти е приятел. Да, да, а аз съм естествена блондинка. Между другото какво прави с онзи компютър?

— Опитва се да открие кой иска да ме види мъртва — каза Емили, тъй като бе разкрила истината на приятелката си. Всъщност бе й разказала цялата истина, но тя не я схвана. Айрин се бе смяла от сърце, когато чу за втори път, че Майкъл е ангел-хранителят на Емили.

Емили и Айрин бяха доста странна двойка за приятелки, тъй като едва ли биха могли да се намерят две жени, които да бъдат по-различни от тях. Айрин бе направо блестяща, а представата й за неутрализиране до известна степен на привлекателността й бе да носи токове, високи само шест сантиметра. Емили от своя страна, нямаше нито един чифт високи обувки.

Но бяха приятелки от първия момент, в който Айрин бе влязла в библиотеката на Грийнбрайър и бе попитала дали има апартамент под наем в града. За неин ужас лекарят й, който знаеше истинската й възраст (нещо, което никой друг, дори и паспортният отдел не знаеше), й бе казал, че или трябва да поуспокои трескавия си начин на живот, или да се подготви да плати цената за годините, прекарани в забавления. С нежелание и куп протести, Айрин бе наела малка къщичка в невероятно спокойното градче Грийнбрайър. Но за нейно собствено изумление, бе заобичала това местенце. Още първия ден се бе срещнала с Емили, бяха обядвали заедно в местното ресторантче и оттогава бяха приятелки.

— Ние не се конкурираме една друга — бе казала Айрин. — Ти не се опитваш да спечелиш моето работно място, а Бог ми е свидетел — аз не се опитвам да заема твоето. Или да ти открадна приятеля — бе промърморила като имаше предвид Доналд. — Ти не ми завиждаш, нито пък аз. Всичко е много просто.

Независимо каква бе истината, заедно можеха да намерят разрешение на почти всеки проблем. Емили отгатваше какво трябва да направи Айрин за живота си в големия град, а Айрин винаги имаше някой вълнуващ съвет за Емили, с който да направи живота й по-интересен. Единствената спорна тема досега бе Доналд. Айрин го мразеше, смяташе, че той се стреми към Емили заради своите егоистични цели и често й го казваше.

Когато се бе запознала с Майкъл, Айрин веднага го бе харесала.

— Ангел, а? С очи като тези смятам, че по-скоро ми напомня за дявола.

— Той не е за мен — решително каза Емили. — Така че не отпускай юздите на въображението си. Няма да остане дълго.

— Разбирам. Сан Куентин? Там ли затварят наемните убийци в наши дни? Или ще се опитат да го убият отново?

Очевидно Айрин смяташе, че Емили пак бе изиграна. Тя харесваше Майкъл, но едва ли щеше да повярва, че той е ангел.

Но сега, докато Емили стоеше във всекидневната й облечена в баснословно скъпата си рокля, с коса, боядисана в тъмночервено и вдигната нагоре, Айрин се отдръпна назад, за да се порадва на приятелката си. Двете с Емили бяха и физически противоположни. Айрин бе висока метър и осемдесет и пет, докато Емили бе едва метър и петдесет и пет. Айрин бе с широки рамене и фигура, създадена да носи модерни дрехи — изглеждаше елегантно в каквото и да бе облечена. Докато Емили със своите заоблени форми и едър бюст, изглеждаше по-скоро като домакиня или като повлекана — в зависимост от дрехите, които носеше.

Но червената рокля, с която бе облечена сега, я правеше да изглежда много секси, елегантна и богата.

— Изглеждаш така, сякаш баща ти отглежда коне за надбягвания, брат ти играе поло, а майка ти оглавява благотворителни комитети — каза усмихнато Айрин.

— Не е ли малко прекалена? — попита отново тя. — Не смяташ ли, че твърде голяма част от мен е изложена на показ?

— Ни най-малко. Ти как смяташ, Майкъл? — попита го Айрин.

Той стоеше в другия край на стаята и със своя смокинг бе зашеметяващо красив, но Емили упорито се опитваше да не поглежда в неговата посока. Трябваше да спази клетвата си да намери подходящ мъж, някой, който нямаше литературно казано, да отлети надалеч в най-неподходящия момент.

— Мисля, че изглежда гола — отвърна намръщено той.

— Всички мъже мислят по този начин — засмя се Айрин. — Или поне онези със собственическо чувство. Смяташ ли, че ще привлече вниманието на тримата мъже от снимката?

— Струва ми се, че те се интересуват само от богати жени.

— Тогава няма да се заинтересуват от мен — каза Емили. — Чувствам се като библиотекарка от малко градче, която носи дрехи назаем.

— Както би трябвало да се е чувствала Пепеляшка! — възкликна засмяно Айрин, а после погледна любопитно към Майкъл, който извади нещо от джоба си.

— Може би това ще повдигне самочувствието ти — промърмори той като закопча едно колие около бялата й шия. Златната огърлица с вградени рубини лежеше тежко върху деколтето й, а най-отдолу висяха няколко големи капковидни рубина. — И тези — продължи Майкъл, като връчи на Емили подобни обици. От златния клипс кръгли малки рубини висяха и се люлееха големи рубини с размера на гълъбови яйца. — И това — добави, като сложи на ръката й гривна с три реда кръгли рубини.

— Подаръкът на капитана — прошепна тя. — Рубините на жена му.

— Истински са, нали? — каза Айрин с истинско благоговение, каквото заслужаваха такива скъпоценности. Тя се съвзе преди Емили. — Ако това тук не промени мнението ти за вида на малката скучна госпожица Емили Джейн Тод, то тогава нищо на тази земя не би могло.

— Тя е всичко друго, но не и скучна — изрече Майкъл и погледна за миг Емили толкова страстно, че рубините запламтяха в светлината на огнения му поглед. После бързо се извърна настрана и отиде да донесе палтото й.

— Мили боже! — възкликна Айрин. — От доста време насам никой мъж не ме е поглеждал така. А ти каза, че той не се интересувал от теб по „онзи“ начин? Така ли беше, Емили?

— Казах ти, че той ще си върви.

— Чакай го — прошепна Айрин в ухото й. — Чакай го, ако трябва цяла вечност, послушай съвета ми.

— По-скоро до края на света — промърмори тя, а после тръгна към Майкъл, който държеше палтото й. То бе от бял сатен, поръбено с малко червено като роклята и обувките й.

Емили веднага призна, че Майкъл бе прав — рубините наистина бяха извършили преображението. Щом напуснаха апартамента на Айрин, Емили се почувства като най-прекрасната жена на света. В лимузината, която Майкъл бе уредил да ги закара на бала (изобщо не попита как бе платил за нея), тя не обърна ни най-малко внимание на заповедите му. Не го чу да й казва, че трябва да остави всичко на него и че трябва да стои далеч от тримата мъже.

— Мога да прочета мислите им — обясни Майкъл. — Ще позная кой е мъжът и ще намеря някакъв начин да го спра.

— Само ако разбереш защо иска да ме убие — промърмори Емили. Не беше ли по-разумно тя да се опита да разбере истината? Нямаше ли да е интересно да го очарова — почти се изкиска мислено — да го очарова със своите рубини и деколтето си?

— Емили, не ми харесва това, което си мислиш — каза й сериозно Майкъл. — В съзнанието ти съзирам образ на абсурдно грамаден мъж. Той какво общо има с всичко това?

Емили се подсмихна и погледна през прозореца. Мислеше си за последния шпионски филм на Шварценегер. Нали жените в шпионските филми носеха червен сатен и рубини с размера на гълъбови яйца?

— Мисля, че трябва да се върнем при Айрин. Не смятам, че трябва да ходим на това парти — продума Майкъл, а после се наведе напред, за да почука по стъклото, което ги отделяше от шофьора.

Но Емили сложи длан на ръката му и му се усмихна. За нейно удоволствие, Майкъл погледна надолу към деколтето й, пребледня и не каза нищо повече.

Емили никога през живота си не се бе чувствала толкова силна.

Погледна към Майкъл. Как можеше да помисли за друг мъж, попита сама себе си, като отново плъзна крадешком поглед към него. Беше невероятно красив в смокинга си и бе направил толкова мили неща за нея. Когато бе споменал за пръв път, че ще я „нарисува“, тя се бе обидила, но сега, чувствайки се великолепно, можеше само да му благодари. Беше учудващо как подходящите дрехи и малко бижута могат да променят една жена. Да не споменаваме двата часа, отделени за грима й, както и четирите часа за косата й, която вече не бе с естествения си цвят. „Ще я направим да изглежда така, сякаш е била целуната от слънцето“ — бе казала фризьорката. Беше отнело доста часове, докато я направят да изглежда чак толкова „естествена“, но Емили бе сигурна, че си струваше.

— Изглеждаш добре — каза тя и му се усмихна.

— А ти си красива — отвърна той и начинът, по който го изрече, я накара да се почувства още по-добре.

Как може да не е себичен чак до такава степен, помисли си тя. Да направи такова нещо за нея. Беше казал, че я обича и въпреки това ето го тук, урежда й среща с други мъже. Беше си създал доста работа, за да открие мъж за нея, а освен това бе му отнело още повече време и усилия, за да я направи привлекателна за онзи мъж. Емили бе свикнала много повече с мъже като Доналд, който ще промърмори едно „благодаря“, когато му връчиш купчина листове, които представляваха поне триседмичен труд.

— Наистина оценявам това, което правиш за мен — тихо каза тя. — Не са много мъжете като теб, които биха постъпили толкова себеотрицателно.

Майкъл й се усмихна.

— Аз съм твоят ангел-хранител, забрави ли? Да се грижа за теб е мое задължение.

— Е, как изглежда той?

— Кой?

— Мъжът, с когото ще се срещна.

— Мил, грижовен, добър човек. Върши много добрини. В следващия му живот ще се издигне на по-високо ниво. Той наистина се е посветил на доброто — също като теб.

Емили се отпусна на кожената седалка и се усмихна. За миг си представи бъдещето с мъж, който се грижи за дома и семейството си, както би го правила и тя.

— Благодаря ти — промърмори. — Много мило от твоя страна да направиш това за мен. Наистина ценя усилията ти — добави с чувство.

Половин час по-късно топлите й чувства към Майкъл доста се бяха променили.

— Ти, долнопробен, гаден… — Тя не можеше да измисли достатъчно обидно прозвище, за да му го каже. А думите, за които се сещаше, не можеше да изрече на глас, но искрено се надяваше, че той чете мислите й, а за да е съвсем сигурна, му изпрати целенасочено някои от тях.

— Емили, скъпа, той наистина е добър човек. Той…

— Не смей да ми приказваш — изсъска тя, а после се усмихна на една жена с прилепнала по тялото черна рокля, която ги изгледа любопитно. След това отново се обърна към Майкъл: — А аз ти имах доверие. Повярвах ти!

— Но той е…

— Не смей да го кажеш. Той е добър! — Тя почти изплю думата. Не си спомняше друг път да е била толкова вбесена.

Бяха пристигнали на това божествено парти и на пръв поглед всичко се стори на Емили такова, каквото си го бе представяла: по жените имаше толкова много скъпоценни камъни, че само една свещ да бе запалена в стаята и отражението й в тях щеше да освети помещението достатъчно. Емили никога не се бе чувствала толкова добре, както когато се изкачи по стъпалата на мраморното стълбище и влезе в невероятната бална зала. Не й се искаше да се откаже от палтото си, но го направи, а после хвана Майкъл под ръка и влезе вътре с останалите гости. Всичко бе идеално, а тя — с красивата си рокля и рубините — се чувстваше, сякаш принадлежи към тези кръгове.

Докато Майкъл не я отведе до масата им, където тя започна да се оглежда объркано. „Тяхната“ маса бе толкова далеч от другите, че тя едва виждаше дансинга. Високи палми ги скриваха от танцуващите, а дори и от останалите гости. Сякаш бяха отвън и наблюдаваха оттам.

— Уединение — каза Майкъл като й се усмихна, а тя направи слаб опит да му отвърне. Може би бе по-добре да се запознае с мъжа на живота си в по-усамотена атмосфера.

Но двайсет минути по-късно беше готова да убие Майкъл. Един доста възрастен господин дойде и седна на масата им, а Емили учтиво се опита да поддържа разговор с него. Но тя непрекъснато кривеше врат в напразен опит да види кой друг ще седне на масата им. Мъжът, избран за нея, бе вдъхновен от Бога. Как ли изглеждаше?

— Господин Грийн е основал център за изследване на рака — тъкмо обясняваше Майкъл на Емили.

— Колко мило от ваша страна — промълви тя и погледна над рамото му към танцуващите. Ако извърнеше главата си и погледнеше през трите палми, би могла да види крайчеца от роклята на една от танцуващите жени.

— Обикновено не ходя по такива празненства — говореше мъжът, — но направих изключение тази вечер, тъй като това е благотворително събиране. Помолих тази маса да бъде сложена тук, за да сме по-далеч от дансинга. Не одобрявам много танците. А вие? — попита той Емили.

— Аз ли? О, аз обичам да танцувам. — Погледна настойчиво към Майкъл и го попита мислено кога ще дойде мъжът.

Майкъл се извърна, за да поговори с възрастния мъж до Емили.

— И вие поделяте печалбите от компанията си със своите работници, така ли?

— Точно така. Те ми помогнаха, а сега аз им помагам.

— И сте вдовец, нали?

— Скъпата ми съпруга почина преди четиринайсет години. Щях да се оженя повторно, но не намерих съвременна жена с нейните морални устои.

— Емили поддържа библиотеката в Грийнбрайър — каза Майкъл, а после я побутна с рамо, за да я накара да продължи.

— Да. А-а, може би ще искате да присъствате на някой от дните ни за разговор относно различните кариери, господин… ъ-ъ… съжалявам, не чух името ви.

Мъжът се разсмя.

— Грийн. Дейл Грийн. С удоволствие чувам за жена, която не ме познава. Толкова жени в днешно време знаят повече за сметките на един мъж, отколкото самият той. Освежаващо е човек да срещне някого като вас, госпожице Тод. И ако мога да си позволя — вие изглеждате прекрасно.

Точно в този момент Емили започна да схваща, че този възрастен човек, седемдесет и няколко годишен, бе мъжът, който Майкъл бе избрал за нея. Извърна бавно глава към него и го погледна с блеснали очи.

— Може ли да те видя насаме за момент?

Майкъл й се усмихна нерешително:

— Емили, мила, мисля…

— Веднага! — отсече тя, а после снижи глас: — И наистина имам предвид веднага!

— Бихте ли ни извинили, господин Грийн? — каза учтиво Майкъл като последва Емили още по-навътре сред палмите.

— Емили, аз… — започна той веднага щом останаха насаме.

— Не ми говори! Ти си най-низкият от най-низшите. Не мога да си представя как съм могла да те мисля за мил човек. Как съм могла да повярвам, че ти си ангел.

— Той е добър човек. Той…

— И е същински кибрит в леглото, нали? А точно там трябва да зачена децата си, така ли е?

— Виж, нямах много време, така че направих най-доброто, което можах.

— Не, направил си най-лошото, което си могъл. Можеше да ми намериш поне някой по-млад! Но не, не и ти. Не можеш да понесеш мисълта да ме докосва друг мъж, нали? Поколения наред ми причиняваш всичко това.

— Мислех, че не вярваш, че съм ангел — промърмори с усмивка той.

Емили се обърна и се приготви да си върви.

Той хвана ръката й.

— Добре, извинявай. Може би не обърнах внимание на факта, че е прекалено стар.

— Та той е по-стар от дядо ми! — процеди тя със стиснати зъби, а после се усмихна на минаваща наблизо двойка. — Виж какво направи! — продължи разпалено. — Моят пръв и единствен шанс в живота да отида на такова парти — и ти го провали.

— Права си — отвърна й мрачно, — за което се извинявам. Мисля, че вечерта ни е провалена и затова трябва да си вървим веднага.

— На теб ще ти хареса, нали? И какво си запланувал за остатъка от вечерта? Да направим малко гуши-муши под чаршафите, така ли?

Като премигна, той я погледна объркано.

— Секс — извика тя в лицето му. — Това ли си планирал за края на вечерта?

— Не съм мислил за това, но няма да ти откажа — отвърна той съвсем сериозно.

Емили не можа да измисли отговор на това, така че заби високото си токче в стъпалото му и с удовлетворение видя как той почти припадна от болка.

— Напълно си го заслужаваш — изсъска в ухото му. После, когато една минаваща наблизо двойка погледна, сякаш възнамеряваше да спре и да попита дали имат нужда от помощ, Емили каза: — Мисля, че трябва да те отведем у дома, скъпи. Знаеш какво става, когато подаграта те свие.

Докато се опитваше да пази равновесие на един крак и потриваше другия, Майкъл отвърна, че смята идеята да се прибират за много подходяща.

— Искам да танцувам и да си прекарам добре, така че няма да си тръгна, докато не го направя.

— Боя се, че не мога да ти позволя. Тук има човек, който иска да те убие.

Емили му се усмихна.

— Но не съм ли тук точно затова? Мисля, че дойдохме, за да открием кой е той и защо се опитва да ме взриви.

— Аз съм този, който ще разбере. Ти искаше да намериш добър човек, с когото да прекараш живота си. Господин Грийн е много добър мъж и ти…

— И аз мога да умра от скука, това е. Чу ли какво каза той? Не пие, не пуши, не танцува и не се облича в ярки цветове. Той е такъв образец на съвършенство, че ще трябва да създадат ново крило в рая специално за него.

Майкъл не се усмихна на шегата й.

— Емили, ти знаеш каква си.

— Какво искаш да кажеш с това?

— Нищо лошо, но ти имаш навика да избираш мъже, които далеч не са добродетелни.

— Като теб ли? — изсъска тя. — Ти си търсен от ФБР и имаш — о, имаше — бивша съпруга, която се опитваше да те убие.

— Нищо от тези неща не е предизвикано от мен.

— Вярно е, нали? Ти си само един ангел. Един ангел, който се намесва в живота ми, докато от него нищо не остана.

— Опитвам се да те защитя.

— Да ме защитиш от какво? От кого? Това, което искам да знам е, кой ще ме защити от теб! — Емили се обърна и започна да се отдалечава от него.

Той я настигна.

— Къде отиваш?

— На дансинга.

— Не, няма — каза той и я хвана здраво за ръката. — Не мога да ти позволя да се появиш там в това състояние. Не знам какво можеш да направиш от инат.

— В това състояние? — повтори тя. — Истеричка ли ме наричаш?

— Казвам, че тази вечер си различна. Не знам дали е от роклята или от рубините, но мисля, че искаш да направиш нещо лошо. Или може би не точно лошо, а само…

— Нещо нередно? — попита тя като повдигна вежди.

— Да, точно това е думата.

— Наистина искам да направя нещо… нещо отчаяно. Това е моята единствена нощ като Пепеляшка и трябва да танцувам на бала. Толкова ли е трудно да го разбереш?

— Разбира се, че не. Добре тогава, да вървим. Мисля, че ще мога…

— Не ми прави услуги. Мога сама да си намеря партньор. — Но когато Емили се опита да тръгне, той препречи пътя й към дансинга. — Ще се махнеш ли?

— Не, няма. Не знам какво ти става тази вечер, но смятам, че трябва да се замислиш. Може би това парти ти влияе зле. — Той спря рязко и я погледна. — Емили, изглеждаш така, сякаш всеки момент ще заплачеш. Искаш ли да си вървим у дома?

Всъщност сълзите на Емили бяха от яд. Това бе може би единствената й възможност да се облече по този начин, да присъства на парти като това и той нямаше да й отнеме тази възможност. Вдигна очи към него.

— Нямаш нищо против да отида до тоалетната, нали? Или това е прекалено вълнуващо за такава скука като мен?

— О, разбира се, че не — отвърна Майкъл и придоби онзи вездесъщ вид, който всички мъже придобиват, когато нямат представа какво са казали или направили погрешно. — Ще те чакам тук.

Щом се озова вътре, Емили се опита да се успокои. Нима цялата вечер щеше да се превърне в едно голямо разочарование? Беше обичала Доналд само за да открие, че той я бе искал поради съвсем различни от нейните причини. Почти се влюби в Майкъл, но знаеше, че той не бе неин и никога нямаше да бъде. А сега, продължаваше да мисли тя, когато той си тръгне, какво щеше да прави тя?

— Сякаш не се забавлявате много добре — каза една възрастна жена, седнала до Емили пред дългата мраморна тоалетка. Изглеждаше така, сякаш бе присъствала на хиляди празненства като това и сега й се струва много по-интересно да стои в дамската стая за почивка.

Емили успя само да кимне, докато си слагаше червило. Опасяваше се, че ако проговори, може да избухне в сълзи. Нощта за приключения й бе отнета. Какво щеше да каже на Гидра? Че е напуснала партито час след пристигането си?

— Онази намръщена грамада отвън ваша ли е? — попита жената.

— Искате ли го? — рязко отвърна Емили, което накара жената да се усмихне.

— Чак толкова зле ли е?

Повече от всичко на света в този миг на Емили й се искаше да поговори с някоя жена.

— Ревнив е — започна тя, като веднага се отдаде на странното приятелство, което жените често изпитват като разказват на някоя напълно непозната най-интимните си тайни. — Настани ме на маса в дъното и не ме пуска да танцувам, нито да говоря с някой друг. Освен с някакъв древен старец, който иска да ми разкаже за всичките си добри дела.

— Трябва да се измъкнеш от него. Някога и аз имах приятел като него, който искаше да ме заключи в кула от слонова кост.

— И какво направихте?

— Избягах от него и си намерих друг. С вашето лице и фигура можете да си хванете когото пожелаете. — Тя извади очила от чантата си и се наведе напред, за да разгледа рубините на врата на Емили. — И мила, с тези неща би трябвало да можеш да привлечеш вниманието на който и да е мъж.

— Наистина ли? — попита Емили, като се почувства малко по-добре. — Кой е предприемачът, който строи за Уентуърт и Мортмън? — Разбра, че е улучила, когато видя как жената си пое изненадано дъх.

— Искаш да започнеш от самия връх, така ли? Казва се Дейвид Грахам.

Когато поднови червилото си, Емили се опита да прозвучи равнодушно.

— Кажете ми, някой от тези тримата женен ли е?

Жената погледна Емили с подновен интерес, сякаш я оценяваше.

— Виж, мила, нека ти дам един съвет. Ако ще се захващаш с някого от Смъртоносната тройка, то по-добре да знаеш нещо за тях преди това.

Емили се наведе нетърпеливо напред и каза:

— Имам достатъчно време и бих искала да чуя какво знаете.

Като се усмихна така, че Емили да разбере какво нещо в живота на жената представлява клюката, тя отвори уста да заговори, а после трябваше да изчака, докато една дама влезе, използва тоалетната, изми ръцете си, огледа грима си и излезе.

— Добре, те са трима и всеки е уникален по свой собствен начин или поне е различен от другите. Единият е Вълк, другият е добро момче, а третият е Срамежливия, който никога не се е женил. Но и тримата са акули, когато става въпрос за печелене на пари.

Жената си пое дълбоко въздух, като се наслаждаваше на жадното внимание на Емили.

— Срамежливия не говори много, но когато отвори устата си, хората го слушат. Обича парите и пази всеки цент, който е спечелил. Ще му харесат тези камъчета, които носиш. Никой не знае какъв е той — би могъл да е и гей… Доброто момче е истинска акула. Усмихва се, докато изхвърля вдовици и сираци от домовете им. След като се срещнеш с него, може да си тръгнеш усмихнат и чак след часове разбираш, че ти е взел всичко, което притежаваш. Женил се е три пъти, а сега търси четвърта съпруга. Но трябва да те предупредя, че има стотици кандидатки за номер четири, въпреки че първите три не получиха нито цент от него… А Вълка не се е женил изобщо. Вместо това той подвежда жените, кара ги да си мислят, че ще им поиска ръката, а после един ден изчезва и повече не се обажда. Без причини и без вина. Той е истинско студено копеле. Чувала съм, че две жени се самоубили, след като били изоставени от него.

Жената снижи глас, като чу смях току пред вратата.

— Тримата са винаги заедно. Жените, с които се срещат, ако изобщо го правят, се разменят и ако някоя си позволи да се оплаче, макар и с половин уста, че трябва да споделя закуската си и с другите двама, получава на следващия ден писмо за сбогом, ако изобщо чуе отново за копелето.

Жената рязко млъкна, провери грима си и явно се канеше да си тръгва.

— Но кой кой е? — попита Емили.

Като стана, жената приглади полата си, която бе от разкошен блестящ бял сатен.

— Не мога да разкрия всичките си тайни, така че това ще трябва да откриеш сама.

— А вие опитвате ли се да спечелите някого от тези мъже? — попита Емили като си мислеше, че жена на нейната възраст няма много шансове.

Но жената сякаш не смяташе въпроса на Емили за риторичен.

— Не. Миналата година си намерих нов съпруг. Той е на осемдесет и две, така че мисля да го изчакам да предаде богу дух. Откъде получи тези червени капки кръв? Наследи ли ги?

— О, да — излъга Емили. Но наистина ги бе получила от човек, който отдавна бе починал.

— Е, добре, върви при Уентуърт. Той обича хората да си мислят, че баща му играе поло.

— А не играе ли?

— Това е тайна, но баща му купува и продава бордеи. Тези камъчета ще го впечатлят.

Очите на Емили отново заблестяха. Преди няколко седмици се бе смятала за скучна малка библиотекарка, но сега, когато имаше възможност за някакво приключение, тя го желаеше. Може би Майкъл бе прав и тази рокля с рубините я бе преобразила.

— Но какво да правя със… — попита тя и кимна към вратата.

Жената отвори чантата си, извади шишенце с хапчета и изтърси в шепата си три.

— Когато моят старец стане много палав, давам му едно от тези и той захърква след минута. На следващата сутрин му казвам, че е бил невероятен, най-великия любовник, когото съм имала. Дай на твоята грамада три от тези и ще бъдеш свободна да правиш каквото си пожелаеш. Но по-добре първо го заведи някъде, където ще може да си полегне, защото когато ги лапне, веднага ще се унесе.

Щом погледна хапчетата в ръката си, Емили сякаш видя свободата си. Това щеше да бъде нейната първа и единствена възможност да си поиграе на шпиони или на каквото си поиска. Ако можеше да се срещне с онези мъже и да разбере кой от тях бе… Е, тя не искаше да разбере какво се опитва да направи, а защо. Какво знаеше една библиотекарка от малко градче, което караше един богат и могъщ мъж да я преследва? А и тя едва ли бе в някаква опасност, тъй като кой би могъл да я познае? Беше толкова различна, сякаш идваше от друга планета. Тази вечер даже собствената й майка не би я разпознала. Така че нямаше ли да е хубаво само за една вечер да бъде блестяща дама, която се захваща с потенциално опасна работа? Само за една вечер?

— Благодаря — прошепна на жената, а в съзнанието й се въртяха безкрайните възможности, които се откриваха пред нея.

— Ако работата стане, искам място на първия ред при венчавката ти.

— О, няма да има такава — засмя се Емили. — Ако нещата потръгнат, няма да ви поканят на погребението ми. — С тази загадъчна забележка тя напусна стаята за почивка и се сблъска с Майкъл.

— Добре ли си? — попита той, като се надвеси над нея.

— Никога не съм била по-добре. Ще си тръгваме ли? О, почакай, може ли да си вземем по чаша шампанско? Бих искала да пийна поне една чаша. — Надяваше се да изглежда порядъчно потисната, а долната й устна да е нацупена сърдито.

Майкъл я погледна с присвити очи.

— Ти си намислила нещо. Какво?

— Нищо специално. Ето, благодаря — каза Емили, като взе две пълни чаши с шампанско от подноса на минаващ покрай тях сервитьор и подаде едната на Майкъл. — Ще си тръгваме ли? — Пъхна ръка в неговата и го дръпна леко към вратата и колите отвън.

Петнайсет минути по-късно Майкъл бе изпил шампанското си по настояване на Емили и бе заспал на задната седалка на лимузината. Тя бе почукала на стъклото зад шофьора и с широка усмивка му бе казала да я върне на празненството.