Джуд Деверо
Ангел за Емили (11)

Единадесета глава

Докато се приготвят и след като Емили бе връчила телефона на Майкъл, поне десетина пъти и го бе чула да приема абсолютно всяка покана, която му отправиха, навън стана почти тъмно.

— Прекалено късно стана да вървим сега — промърмори тя, свила обидено устни. Разбира се, знаеше, че мрънка заради пропуснатия пикник — нещо, което не би трябвало да я безпокои изобщо. В края на краищата обикновено прекарваше по-голямата част от седмицата сама. А честно казано, прекарваше и доста от уикендите сама, тъй като Доналд понякога трябваше да остава в окръжния град, за да отразява някоя гореща новина.

Но Майкъл остави телефона, взе кошницата за пикник, хвана я за ръката и я поведе навън, а телефонът продължаваше да звъни след тях.

— Не се боиш от тъмното, нали? — закачи я той, като я водеше надолу по стълбите толкова бързо, че щеше да бъде истинско чудо, ако не паднат.

— Вече не — отвърна тя засмяно. — Не и след днешния ден. Не и след като скастрих няколко призрака и им казах да се държат прилично. А ти кога намери време да поговориш с тях? Всеки път, когато вдигнех глава, изглеждаше толкова вглъбен в историите, които разказваше на децата.

— Ифреим дойде и ми разказа една история, докато сглобявах количката на малкия Джеремая. Аз само я преразказах на децата.

Вече бяха стигнали покрайнините на гората и Емили се поколеба. Като разумен и чувствителен човек, тя обикновено не ходеше в тъмните гори посред нощ.

— Хайде — каза Майкъл и я дръпна за ръката. — Горските елфи ще ни покажат пътя.

— О, да, разбира се — промърмори тя, като се препъваше след него. — Какво ли съм си мислила? Горски елфи. Ифреим не беше ли онзи, който… а-а-а…

— Убил жена си, накълцал я на парчета и ги скрил в един багажник?

— Какво? — попита тя тихо и се закова на място. Горските елфи — както и да е, но истории за накълцани съпруги, разказвани в тъмната гора, бяха вече нещо прекалено.

Майкъл спря и й се захили така, че виждаше белите му зъби на оскъдната светлина.

— Не, Ифреим не е убивал никого. Той бил обвинен и екзекутиран, но се заклел да остане на Земята, докато открие убиеца.

— О! А намерил ли го е? Убиецът, искам да кажа?

— Представи си — не, след като все още е тук. Толкова ми се иска вие, смъртните, да престанете да давате тези клетви на смъртния си одър. Те създават толкова много проблеми. Виж само бедния Ифреим — промърмори, дръпна я за ръката и тя тръгна отново.

— Да, горкият той. Доскучало му е до смърт. Или може би сравнението не е много подходящо. Преди колко време е била убита жена му?

Майкъл спря за миг и сякаш се заслуша в нещо или, съдейки по поведението му — в някого. Чудя се как ли звучат горските елфи? — помисли си тя, после той я дръпна за ръката и я поведе в нещо, прилично на непроходим гъсталак. Но все пак имаше някаква пътека, която ги изведе на една полянка до малко поточе. Дори през нощта мястото бе невероятно красиво.

— Харесва ли ти?

— Красиво е — прошепна тя, вдигайки глава към дърветата, които оформяха нещо като свод на катедрала.

Като отвори кошницата, Майкъл извади бутилка вино.

— Елфите са палави същества — промълви той и й наля пълна чаша. — Те разрешават на простосмъртните да идват тук само когато жената е плодоносна. Според тях половината първородни деца в града са направени точно тук.

Емили се разсмя и взе виното.

— Ти ми зададе въпрос, за какво точно беше? — попита Майкъл, докато ровеше из кошницата, и бутна ръцете й настрана, когато се опита да му помогне.

— М-м-м, не знам — отвърна тя, седнала на тревата, като протегна краката си и се заслуша в поточето. Може би се дължеше на въображението й, но това място наистина й се струваше много романтично.

— Емили — тихо промълви Майкъл, — не се облягай назад на ръцете си по този начин. Имаш ли нещо, с което да завържеш косата си?

Тя не можа да се сдържи да не се протегне отново, а после тръсна косата си. Нещо в гласа му я караше да се чувства неустоима съблазнителка.

— Махайте се! — извика Майкъл и размаха ръце. — Марш! Всичките!

Грубият му силен глас разруши магията и Емили седна сковано.

— За какво бе всичко това?

— Проклети същества. Казват, че могат…

— Могат какво?

— Да ни скрият от очите на Ейдриън — отвърна Майкъл и погледна към сиренето, което режеше. — И че ти си плодоносна сега — продължи тихо.

— О! — ахна Емили с широко отворени очи. Не знаеше какво друго да каже.

— А сега за Ифреим — каза Майкъл с неутрален тон.

— Да — отвърна тя, като взе чинията, която й подаде.

— Мъжът, който не е разчленил жена си. — Може би мисълта за убийството щеше да я отвлече от романтичната атмосфера на това усамотено малко гнездо със сладко ухание и да я накара да се съсредоточи върху това, за което двамата с Майкъл се предполагаше да мислят.

— Да — повтори той. — Ифреим. — Майкъл звучеше така, сякаш му бе трудно да си спомни кой бе Ифреим.

— О, да. Той ми каза, че преди няколко години срещнал човек, който познавал капитан Мадисън.

— Преди няколко години? Но капитан Мадисън е умрял преди сто години и как… О, разбирам. Мъртви мъже. Призраци. Разкажи ми, те имат ли партии и нормален обществен живот?

Тя се шегуваше, но Майкъл не възприе въпроса й така.

— Не, обикновено не. Знаеш ли, Емили, духовете, които остават на Земята, след като телата им умрат, всъщност не са много щастливи същества. Повечето от тях дори не знаят, че нямат тела, и обикновено нещо трагично ги задържа тук, на Земята.

Емили премига срещу него. Беше странно да си с човек, който няма представа, че призраците са нещо, от което трябва да се страхуваш. Но пък и самият Майкъл се бе уплашил от капитан Мадисън.

— Е, както и да е, какво е казал приятелят на Ифреим за онзи страшен човек?

— Точно тук е гвоздеят — отвърна Майкъл и отново напълни чашата й с вино. — Мъжът казал, че едва ли някога ще срещне по-добър човек от капитан Мадисън. Той бил великодушен до крайност и подчинените му моряци го обичали толкова много, че били готови да пожертват живота си за него.

— Това същият мъж ли е, чийто дух хвърли сабите по теб в къщата на Мадисън? За същия капитан Мадисън ли говориш?

— За съвсем същия. Това ми хареса. Какво е? — попита той и вдигна купичка с храна.

— Нямам представа. Прекалено тъмно е, за да видя. Освен това тя е влюбена в теб, а не в мен. Но естественият цвят на косата й не е този.

Дори в тъмното виждаше усмивката на Майкъл.

— Не можеш да видиш какво има в купата, но виждаш достатъчно, за да я разпознаеш и да разбереш кой я е изпратил?

Емили не си направи труда да му отговори.

— И така, ако капитан Мадисън е толкова добър човек, защо все още обитава къщата си? И най-важното — защо е бил обесен за убийство? Мисля, че в спомените на твоя призрак нещо куца.

— Ифреим каза, че хората, които познавали капитана, не можели да повярват, че е убил някого. Според това, което чул, момичето, за което се оженил капитанът, било бременно, а бащата на бебето бил напуснал града.

— О-о-о! — възкликна Емили и облиза пръстите си от пудрата захар, полепнала от сладката, която току-що бе изяла. — Това би имало смисъл. Може би старият капитан се е влюбил в младата си булка и когато любовникът й се е върнал след години, капитанът го е убил. Любовта кара дори добри хора да правят ужасни неща.

— Наистина ли? — попита Майкъл и повдигна едната си вежда. — Не бих могъл да зная за това, тъй като познавам много малко от този свят.

— Добре, Метусалем^[1], знам, че си стар човек, но…

— Метусалем? Не ти ли казах, че той бе един от моите подопечни?

Емили изскубна шепа трева и го замери с нея.

— Не можеш ли да бъдеш сериозен поне за миг? Как ще разберем защо си тук, ако не се потрудим върху това?

Той продължи да гледа към чинията си, която напълни за трети път.

— Мислех, че съм някакъв наемен трепач, който се издържа чрез унищожаването на хора, така че какво искаш да кажеш с това „защо си тук“?

— Наемен убиец, а не трепач. Освен това ти може да не си ангел, но определено не си и убиец. — Тя вдигна глава. — Как мислиш, дали капитан Мадисън не е бил екзекутиран несправедливо и затова е толкова сърдит? И защо отказва да напусне тази земя? Може би си бил изпратен тук, за да откриеш истината, така че духът му да бъде освободен.

Майкъл бе напълнил устата си с нещо, което приличаше на желиран крем. Той наистина има вкуса на деветгодишно хлапе, помисли си тя.

— Може би е бил обесен за нещо, което не е извършил — виждал съм много такива случаи в работата си, — но какво общо има това с теб, Емили? Капитан Мадисън не е един от моите подопечни, а ти си. И аз бях изпратен тук за нещо, свързано с теб.

— Ако разреша тази загадка и напиша книга за нея, а тя стане бестселър, това би ме направило богата. А да стана богата е свързано с мен.

— Нещо не ми се вярва.

— Прекалено простосмъртно ти звучи, нали?

— Определено. Какво е това?

— Черешов пай. Наистина не трябва да ядеш месо, хляб, желиран крем и пай едновременно. Е, и какво общо има капитан Мадисън с мен, освен че изследвам историята на живота му от четири години насам? А освен това какво общо има той с теб?

— Започвам да мисля, че се молим не на когото трябва.

Емили трябваше да се замисли доста, за да разбере какво иска да каже.

— Че сме се захванали не с каквото трябва — поправи го тя. — Доколкото разбирам, ти не вярваш, че капитан Мадисън има нещо общо с твоето изпращане тук.

Трябваше да го изчака да изяде едно огромно парче пай, което той налапа буквално на една хапка.

— Емили, наистина съм объркан от всичко. Прекарах почти една седмица с теб и въпреки че възприятията ми може да са позагубили от чувствителността си при пътуването насам-натам, наистина не виждам никакво зло около теб. Е, има няколко жени, които ти завиждат, но…

— На мен? И защо, мили боже, някой би могъл да ми завижда?

— Чакай да видим. Откъде да започна? Ти си млада, красива и умна и всичко ти спори. Хората те обичат, имат ти доверие и искат да са твои приятели. Получаваш награди и почести и освен това имаш приятел. Ти…

— Добре, добре, разбрах посланието ти — прекъсна го тя, объркана, но доволна. — В такъв случай никой не планира тайно да ме убие, нали? — попита усмихнато. Искаше да прозвучи като шега, но Майкъл остана сериозен.

— Не. Никой от тези, които съм видял, но човек никога не знае какво го очаква. Утре няма да ходиш в библиотеката, нали?

— Не, Гидра работи през съботите. — Не му обясни, че библиотеката сигурно ще бъде празна, щом него го няма.

— Може ли да се поразходим из града утре? Искам да вляза във всеки магазин и да видя всички къщи. Трябва да има някаква опасност наоколо. А аз вероятно мога да я усетя.

— Добре. Утре мога да те запозная с Айрин. Тя е най-добрата ми приятелка и работи в окръжния град през седмицата. Айрин е съдружник на някакъв невероятно известен адвокат и винаги има за разказване най-различни интересни истории.

— Ти винаги си я харесвала — промърмори Майкъл под носа си.

— В минали животи? — закачи го тя, като се опитваше да звучи, сякаш не му вярва, или ако му вярва, то не я интересува, но много й се искаше да разбере как двете с Айрин са станали приятелки.

Обаче той не каза нищо.

— Готова ли си да си вървим? — попита я и започна да пъха нещата обратно в кошницата. — От това вино ми се приспа.

Емили не знаеше какво се бе случило, но нещо бе променило доброто му настроение. Докато се връщаха към апартамента й, той не продума нищо, просто я държеше за ръката и я водеше в тъмнината толкова лесно, сякаш вървяха посред бял ден. Веднъж го чу да мърмори: „Млъкнете“, а после бе почти сигурна, че чу хорово кискане и пърхане на крила.

Когато се върнаха в апартамента, лампичката на телефонния й секретар светеше, но Емили не можеше да понесе да чуе още някоя жена да кани Майкъл на някакво събиране, филм или нещо друго. Що се отнася до него, той отиде под душа, а когато се върна с хавлия около бедрата, кратко я уведоми, че си ляга.

— Аз ли направих нещо? — попита го тихо, докато минаваше покрай нея.

— Какво би могла да направиш? Та ти не си правила нищо лошо от векове — отвърна той, преди да се отправи към кушетката във всекидневната. Но когато Емили продължи да стои там, добави през рамо: — Емили, скъпа, върви да лягаш. И гледай да заключиш вратата си добре. Всъщност залости я, така че да не мога да вляза.

— О! — промълви усмихнато тя, а после се прибра щастлива в спалнята си. Затвори вратата, но не я заключи и със сигурност не я залости.