Джуд Деверо
Ангел за Емили (3)

Трета глава

Майкъл Чембърлейн я чакаше до входната врата. Седеше кротко със затворени очи, отпуснал глава назад и изложил лице на слънчевите лъчи, и се усмихваше.

Тя се отпусна до него.

— Мислиш ли, че съм практична жена?

Той не я помоли да обясни за какво говори, както би направил всеки друг, а просто отговори на въпроса й.

— Емили — промълви тихо, — мисля, че ти си най-малко практичната жена, за която някога съм се грижил. Искам да кажа — която някога съм срещал. Ти си страхотна романтичка. Обичаш неподходящ мъж, мечтаеш за приключения, които другите дори не могат да си представят, и си напълно безстрашна.

Емили се засмя.

— Аз? Безстрашна? Ти си страхотен лъжец, знаеш ли?

— Ако ти не си безстрашна, тогава кажи ми коя друга жена би пътувала през пустинните планини на Апалачите съвсем сама само за да осигури книги на децата? Кога за последен път си успяла да уговориш някого да дойде с теб?

— Никога не съм успявала. Няколко души казваха, че ще дойдат, но…

— Но се отказваха. Планините и проломите ги плашеха, нали?

Тя погледна настрана, а после отново се обърна към него и му се усмихна:

— Никога досега не съм се смятала за смела.

Майкъл се усмихна, изправи се и протегна ръка към нея.

— Е, моя смела принцесо, накъде ще се отправим?

— Към магазин за мъжко облекло — отвърна тя, разсмивайки го, тъй като той все още бе облечен в дрехите от снощи и на дневна светлина се виждаше много добре колко мръсни и скъсани бяха те.

— А после ще отидем в магазин за дамско облекло и тогава аз ще те облека.

Емили започна да протестира, но откакто бе чула коментара на Доналд, скучният й тъмносин тоалет й се струваше безнадеждно старомоден и неелегантен. Е, но пък е толкова практичен, помисли си тя с гримаса.

— Да — съгласи се засмяно. — Бих искала да си купя и аз нещо.

 

 

Те седяха в някакъв сладоледен салон, за който някой бе пръснал доста пари, с цел да го направи да изглежда старинен. В него имаше малки кръгли масички с бял мрамор отгоре и малки метални столове с червени седалки и сърцевидни облегалки. Пред тях стояха две огромни бананови мелби, тази на Емили беше залята с шоколадов сироп, а на Майкъл — най-обикновена, само с ядки и нищо друго.

Цяла сутрин се бяха забавлявали в магазините за дрехи. Толкова хубаво бе да избираш дрехи за някой мъж! Доналд винаги знаеше какво точно иска да носи и как иска да изглежда, така че за Емили оставаше най-много да му купи някоя вратовръзка. Но Майкъл й бе позволил да му избере пуловери, ризи и панталони, а после ги бе съчетала. Той бе изпълнен с ентусиазъм манекен, докато тя слагаше дрехи на тялото му, за да види дали отиват на тъмните му коси и очи.

Той плати за всичко с кредитната си карта, а после разреши на Емили да го отведе в бръснарски салон, където подстригаха и оформиха чупливите кичури около главата му.

— С всичката тази коса приличаш на някакъв уличен гангстер — бе казала засмяно тя.

— А може би наистина съм такъв — беше й отвърнал той. — След като не си спомням кой съм, мога да бъда какво ли не.

— Дори ангел?

— Дори ангел — бе отговорил той засмяно.

Когато косата му бе съответно подстригана и оформена, целият му външен вид се промени и Емили откри, че той всъщност бе много по-красив, отколкото първоначално си бе помислила. Щом забеляза начина, по който го гледаше, Майкъл й се усмихна така, че тя почувства как страните й се зачервиха.

— Престани! — изсъска му тихо, така че бръснарят да не може да я чуе. — Хайде, измъквай се оттук и да вървим да ти наемем стая.

— Имам си стая — отвърна той, когато стана, а после се погледна в огледалото. — Това тяло не изглежда зле, нали? Трябва да благодаря на Михаил.

Тя го погледна сърдито.

— Извинявай — промърмори той, но не му личеше да съжалява. Вместо това й се усмихваше по начин, който я накара да мисли само за едно: Стая! Трябва да му намеря стая!

Щом излязоха от бръснарския салон, тя го поведе към срещуположния на нейния хотел край на града. Дали нямаше да може да му наеме нещо там?

— Емили — обади се Майкъл зад нея и тя се обърна да погледне. Стоеше пред една витрина и гледаше дамско облекло. — Виж. — Посочи към манекена, изложен отляво. — Ей там.

Следващото нещо, което Емили си спомняше, бе, че е в пробната и мери най-страхотната рокля, която някога бе имала.

Сега седяха в този сладоледен салон — Майкъл бе пренебрегнал протестите й, че банановата мелба не е подходяща за обед, — а тя бе облечена в кремава копринена рокля на красиви цветя и късо червеникавокафяво сако. Талията й бе пристегната с червеникавокафяв кожен колан, широк осем сантиметра, на който имаше голяма перлена тока.

Емили прекрасно съзнаваше, че роклята бе най-непрактичното нещо, носено от нея през целия й живот. Светлият плат щеше много лесно да се замърсява, а и отпред беше… без копчета. Вместо това двете половини на предницата се прихлупваха, така че като се наведеше съвсем малко, голяма част от гърдите й се показваше. А освен всичко друго, бе прекалено прилепнала и подчертаваше фигурата й малко повече, отколкото на нея й се искаше.

— Изглеждаш прекрасно — каза Майкъл. — Така че престани да се безпокоиш. Харесваш ми с пусната коса повече, отколкото когато я опънеш назад. Скитските жени винаги са имали красиви коси, а когато живя през епохата на Елизабет…

— Когато съм живяла кога? — попита тя.

— А-а, исках да кажа, че… Вкусен ли е сладоледът ти?

Тя погледна към огромната чаша със сладолед пред себе си и се засмя.

— Днес прекарах чудесно.

— И аз. Дано не те обърквам прекалено много с моя мала… — Той се замисли. — Думата означава „лош“ на латински.

Тя се усмихна. Малко хора в днешно време учеха латински, но „мал“ наистина означаваше лош.

— Малапропизъм^[1].

— Днес изложих ли те много?

— Разбира се, че не. Всички те харесват.

И наистина бе така. По някакъв начин той караше хората да се отпускат. В магазина за облекло касиерката бе доста груба. В началото изобщо не искаше да сметне покупката им. Но Майкъл я бе погледнал в очите и Емили бе забелязала, че когато й бе подал дрехите, които искаха да купят, бе посегнал с ръка така, че да докосне с пръстите си тези на касиерката. И в мига, в който бе докоснал ръката й, тя се бе успокоила и бе започнала да им се усмихва.

— Как го правиш? — попита тя. — Когато докоснеш някого, той се успокоява, става по-непринуден, по-… — Замълча и го погледна. Ако започнеше да й разправя, че е ангел, просто щеше да си тръгне.

Но той само й се усмихна.

— Мислите са много силни. Човек може да накара някого да усеща чувствата му. Хайде, дай ми ръката си. А сега се опитай да ме накараш да усетя някакво твое чувство. Каквото и да е чувство.

Тя взе силната му дясна ръка в своята, погледна го в очите и насочи мисълта си към него.

Само след няколко секунди той се разсмя и издърпа ръката си.

— Добре, получих съобщението ти. Гладна си и не искаш повече да си държим ръцете. Предполагам, че като… — Той прекъсна думата наполовина и се усмихна. — Предполагам, че мъжът, когото обичаш, не би искал да държиш ръката на друг мъж, да спиш в една и съща стая с друг мъж, да прекарваш…

— Млъкни! — изсъска тя, докато ставаше. — Мисля, че е време да ти намерим стая и да…

Емили млъкна, тъй като едно красиво малко момиченце на около две годинки се затича с разперени ръчички към Майкъл и той го грабна и вдигна във въздуха.

С широко отворени очи, Емили седна отново и загледа изненадано как се прегръщат и целуват, а детето се държеше за Майкъл, сякаш той бе любовта на живота му и двамата не се бяха виждали от години. Сигурно е възвърнал паметта си, помисли си тя и й стана неприятно от тъгата, която почувства. Сега или трябваше да се върне вкъщи, или да прекара останалата част от уикенда сама. Егоистичната Емили! — упрекна се тя, когато вдигна очи и видя млада жена, която очевидно бе майката на детето, да бърза към тях. Нима това бе съпругата на Майкъл?

— Рейчъл! — възкликна жената. — Какво ти стана? О, господине, толкова съжалявам! Тя обикновено страни от непознати. Не знам защо…

Емили не пожела да обърне внимание на чувството си на облекчение, че това не бе семейството на Майкъл.

— Седнете, моля — покани той любезно жената. — Изглеждате уморена. Какво ще кажете за малко сладолед и един приятел, който да ви изслуша?

Емили изяде банановата си мелба, докато наблюдаваше безмълвно сцената, която се разиграваше пред нея. Момиченцето все още седеше в скута на Майкъл, гушеше се в него, сякаш бе баща му, и се чувстваше напълно доволно.

Веднага щом непознатата жена седна, се появи сервитьорката и Майкъл мълчаливо вдигна два пръста за още два сладоледа, а майката на детето, без да чака нова покана, започна да излива душата си пред него. Тя била сигурна, че мъжът й се среща с друга жена и била полудяла от гняв.

— Опитвам се да бъда добра майка, но на Рейчъл баща й й липсва толкова много.

Както и на вас, искаше да добави Емили, но си премълча.

Сладоледът пристигна, жената продължи да говори, а Майкъл започна да храни момиченцето с лъжичката, сякаш бе малко бебе.

— Съпругът ви Том е добър човек — каза Майкъл най-накрая и, изглежда, само Емили си даде сметка, че името на мъжа изобщо не бе споменавано. Жената въобще не забеляза. — И ви обича. Но откакто Рейчъл се е родила, смята, че в сърцето ви няма място за него.

Жената отпусна глава. Досега бе сдържала сълзите си, но вече не можеше да се овладее.

— Знам как се чувства. Рейчъл е доста своенравна и има нужда от непрекъснато внимание.

За ужас на Емили, това изявление накара Майкъл да се разсмее.

— Нима така го наричате сега? Чуй това, Рейчъл, миличка, ти подлудяваш родителите си. — Погледна отново жената. — Тя е своенравна — продължи той, усмихвайки се с обич на Рейчъл, — тъй като в живота й липсва нещо.

— Даваме й всичко, което можем да си позволим. Тя… — започна майката отбранително.

— Музика — прекъсна я Майкъл. — Рейчъл е музикална. Заведете я в магазин за музикални инструменти. Купете й флейта или един от онези… — Той направи движение със свободната си ръка, сякаш свиреше на масата и погледна към Емили за помощ.

— Пиано — каза тихо тя.

— Да, точно така — отвърна Майкъл и погледна към нея, сякаш тя бе най-малкото гений. — Вземете на Рейчъл нещо, с което ще може да възпроизвежда музиката, която е в главата й — каза той на майката.

— Но не мислите ли, че е прекалено малка, за да свири?

— На колко години бяхте вие, когато за първи път се влюбихте в океана?

Жената се усмихна на Майкъл толкова топло, че бе истинско чудо как недокоснатият й сладолед не започна да се топи и да вдига пара.

— По-добре да вървя. Сигурно ще успея да стигна до музикалния магазин, преди да затворят. Хайде, Рейчъл, трябва да вървим.

Детето прегърна Майкъл, като очевидно не възнамеряваше изобщо да се разделя от него.

Права, жената погледна учудено към Майкъл.

— Изглежда, тя ви обича, въпреки, че никога досега не ви е срещала.

— О, ние се познаваме от доста време и тъй като е съвсем малка, все още ме помни. Върви сега, миличка, при майка си. Тя ще ти даде твоята музика и ти ще престанеш да й крещиш. Сега майка ти ще те чува. — Той целуна детето по бузката, прегърна го за последно и го сложи на земята, а то застана до майка си и й подаде ръка.

— Благодаря ви — каза жената, наведе се и целуна Майкъл по бузата. Като му се усмихна още веднъж, тя излезе от сладоледения салон.

— Не искам да знам — започна Емили, щом довърши сладоледа си. — Не искам никакви обяснения на това, което си казал или което знаеш. Не искам нищо да знам. Разбра ли? — Последното изрече, вперила поглед в очите му.

— Разбрах те идеално — отвърна той засмяно.

Емили се изправи.

— Виж, мисля, че вече прекали. Очевидно е, че не си ранен от катастрофата, а аз имам куп работа, която ме чака у дома, така че мисля да си вървя.

— И няма да ми помогнеш да разбера кой съм?

Устните й се свиха.

— Мисля, че знаеш прекрасно кой си, а изглежда, и доста други хора знаят. Не искам да ставам обект на твоите шеги.

— Само преди няколко минути ти се зарадва, че това не е моето семейство, че няма да те изоставя да прекараш уикенда сама и…

— Ясновидец! — възкликна тя. — Не знам защо ми отне толкова време да се досетя. Сигурно работиш на някой от онези телефони на доверието. И казваш на хората, че любовта на живота им е точно зад ъгъла, нали? — Като сграбчи чантата си, тя се обърна да си върви, но той хвана ръката й.

— Емили, не съм те лъгал. Е, може би, с изключение на някои дреболии, които ти ме накара да ти кажа. Но в основни линии всичко е истина. Наистина нямам дом и не знам къде мога да прекарам нощта.

— Имаш пари и кредитни карти и те видях да ги използваш.

— Научих се, като гледах другите. — Той сложи длан върху нейната. — Емили, не знам защо съм тук. Не знам какво трябва да направя и се нуждая от помощ. Всичко, което знам със сигурност, е, че животът ми е свързан с твоя и имам нужда от помощта ти, за да изпълня задачата си.

— Трябва да вървя — проговори тя, внезапно изпълнена с желание да се отдалечи от него възможно най-бързо. Тя харесваше живота си такъв, какъвто бе, а имаше чувството, че ако прекара само още десет минути в компанията на този мъж, животът й ще се промени драстично по начин, който няма да й хареса. — Много ми беше приятно да се запознаем и благодаря за… за роклята — поколеба се тя, а после, преди той да успее да й отговори, побягна от сладоледения салон.

И не спря да бяга, докато не стигна до хотела.

— Госпожице Тод — обади се младата жена зад бюрото, — имам оставено пакетче за вас.

Първата мисъл на Емили бе: Не би могъл да го направи. Не би могъл да й изпрати нещо толкова бързо. Дори да е ангел! Престани! — заповяда си тя. — Веднага престани! Той не е ангел, а просто много странен човек. Странен човек с необикновени способности.

Взе експресната пратка от жената, благодари й, а после отиде в стаята си. Едва когато влезе вътре, видя, че пакетчето е от Доналд.

— Милият Доналд — каза на глас Емили. Милият, обикновен Доналд, който бе местна знаменитост, тъй като работеше в телевизията. Милият Доналд, който бе прекарал уикенда край някакъв пожар. В момента един пожар й се струваше съвсем нормално явление в сравнение с човек, който знаеше името на съпруга на една жена, без никой да му го е казвал предварително. Както знаеше, че детето й обича музика и освен това твърдеше, че го познавал от доста време.

Тя скъса хартията и извади отвътре плоска бяла кутия. Вътре имаше разкошно черно копринено боди. Като държеше красивото бельо в ръцете си, тя си помисли, че никога досега не бе изпитвала такава нежност, а още по-малко бе притежавала такава дреха.

С разтреперани ръце прочете картичката:

„Моля те, обърни внимание, че според етикета трябва да се пере само на ръка. Твоята практичност и моята нелогичност — нека винаги се допълват взаимно. Обичам те. Извинявай още веднъж за уикенда. Гледай новините в пет тази вечер. Ще бъда… с теб“.

Бележката я разчувства до сълзи. Винаги когато мислеше Доналд за най-суетния и егоистичен човек на света, той правеше нещо такова. Притиснала коприната към лицето си, тя седна на леглото и си поплака малко за него, както и за нещо друго, което не разбираше. Никак не й се искаше да се вслушва в многозначителния въпрос, който приятелката й Айрин би й задала: „Това подарък за теб ли е или за Доналд?“.

— Този отвратителен човек — каза на глас тя, имайки предвид тъмнокосия Майкъл. Откакто едва не го прегази, животът й се бе обърнал с главата надолу и тя съзнаваше, че единственият начин да го върне отново в релси бе да се отърве от него.

Затова грабна куфара от лавицата в гардероба и започна да хвърля нещата си в него. Трябваше да тръгне веднага, да не губи нито минута. Колкото по-скоро оставеше този град зад гърба си и се прибереше у дома, толкова по-скоро животът й щеше да се нормализира отново.

Но докато събираше багажа си, тя погледна часовника. Вече бе три следобед и ако тръгнеше сега, щеше да пропусне репортажа в пет часа, да изпусне това, което милият й, любим Доналд искаше да й покаже. Но какво щеше да стане, ако той влезеше в стаята? Какво щеше да стане, ако се опиташе пак да я въвлече в този свой странен живот?

Но някак си знаеше, че няма да го направи. Познаваше Майкъл Чембърлейн от не повече от двайсет и четири часа, но чувстваше, че е много горд човек. Нямаше да дойде при нея отново, нито щеше да се опита да й се натрапи.

Добре, помисли си тя, докато слагаше последните дрехи в куфара. Емили не обичаше да кара през нощта, но щеше да тръгне веднага след репортажа, тъй като въпреки че Майкъл едва ли възнамеряваше да я безпокои, тя прекрасно съзнаваше, че се чувства така, сякаш изоставя безпомощно котенце зад гърба си. Странно, каза си замислено, а после погледна часовника си. Три и десет. Оставаше й час и нещо, преди да си тръгне. Съвсем малко. Тя трябваше… Какво можеше да направи през тези два часа? Не бе посетила панаира на занаятите — нещо, за което отдавна си мечтаеше, — но ако излезеше, можеше да попадне на него. А знаеше, че ако погледне в тези големи тъмни очи, щеше да отстъпи. Бе обещала да му помогне да направи това, за което се смяташе предопределен. Погледна отново часовника. Три и дванайсет. Ако сега срещнеше Майкъл, сигурно дори щеше да опита да му помогне да открие какво очаква Архангел Михаил от него, помисли си тя и се засмя гласно. Да, точно така! Мисълта за абсурдните неща, които й бе казал, щеше да й помогне да запази здравия си разум. Дали всички ангели носят името Майкъл? — питаше се тя. — Или само бегълците от лудницата се наричат така?

Погледна часовника си. Три и четиринайсет. Мисля, че ще изляза. Трябва да купя подарък за Доналд. Стиснала решително устни, тя напусна стаята.