Джуд Деверо
Ангел за Емили (4)

Четвърта глава

Натоварена с пълни с подаръци чанти, Емили влетя в стаята в пет без една минута.

— Идеално! — възкликна тя и пусна чантите на пода, докато включваше телевизора. Доналд обикновено не участваше в новините през уикенда, така че умираше от любопитство да разбере с какво точно се бе захванал. Чувстваше се много по-спокойна, след като бе излязла и не бе видяла нито следа от странния мъж, нахлул в живота й миналата нощ. Радваше се, че си бе отишъл. Сега можеше да мисли за истинския си живот, в който нямаше нито перце от каквото и да е крилато същество, каза си тя с усмивка.

Предаването започна. Веднага щом видя Доналд, Емили се успокои. Колко добре познаваше красивата му русокоса глава и пламъчетата в сините му очи. Бяха заедно цели пет години, сгодени от близо година и бяха имали някои прекрасни мигове заедно.

Като го гледаше сега, той й се струваше някак нереален. Бе облечен безупречно, косата му сякаш бе редена косъм по косъм и изглеждаше толкова недействителен, сякаш бе компютърно изображение. Много пъти, когато бе облечен със стари пуловери, непрани със седмици, а по лицето му бе набола тридневна брада, тя го питаше: „Нима това е господин Новинаря? — закачайки го за името, което колегите от телевизионното студио му бяха прикачили. — Нима това е човекът, за когото се очаква да бъде следващият губернатор?“.

Обичаше начина, по който той се засмиваше и й казваше да му донесе още една бира. „Не мисля, че Първата дама носи бира“ — отговаряше обикновено тя, а после Доналд скачаше върху нея и започваше да я гъделичка, а това водеше към нещо друго и обикновено завършваха със…

Емили изобщо не усети как спомените й отнеха почти цялото трийсетминутно предаване, но сега излезе от унеса, тъй като на екрана се бе появила самата тя. Облечена бе с вечерната си рокля и вървеше към подиума, за да получи наградата си за специален принос от Националната библиотекарска асоциация.

— А сега стигаме до нашия Ангел на седмицата — тъкмо казваше Доналд. — Госпожица Емили Джейн Тод бе наградена снощи за безрезервната й преданост към каузата за даряване на четива на онеправданите деца от Апалачите. Госпожица Тод купува детските книжки от скромната си заплата като библиотекарка, а после прекарва уикендите в разнасяне из планините и раздаване на книгите на деца, които едва могат да си позволят храна, а камо ли „угощение за душата“, както репортерът знае, че госпожица Тод нарича своите подаръци.

Като се усмихваше право в камерата, той вдигна малка златна статуетка на ангел, която предаването връчваше всяка събота. „Нещо, с което вдигаме рейтинга си в края на седмицата“ — бе й казал Доналд, когато стартираха програмата с наградите.

— И така, ето един ангел за теб, Емили — каза той. — А сега да продължим с нещо не толкова възвишено, но също така свръхестествено — продължи Доналд, все още усмихнат. — Току-що разбрахме, че ФБР е загубило тялото на един от най-известните убийци, познати през този век.

Емили щеше да изключи телевизора, когато за неин ужас зад главата на Доналд се появи размазана снимка на Майкъл. Тя се отпусна отново на леглото и се вторачи в екрана.

— Майкъл Чембърлейн, заподозрян убиец, свързан с организираната престъпност, е бил търсен от ФБР в продължение на повече от десет години, но е бил виждан много рядко, а никога не е бил залавян. Доколкото се знае, това е единствената снимка, която някога е правена на знаменития набеден убиец. Когато довели някакъв мъж за рутинен разпит по обвинение за домашен тормоз, гостуващ ФБР агент го идентифицирал като един от десетте най-търсени престъпници и заповядал да бъде задържан за разпит. Изглежда, Чембърлейн може би знае къде са скрити всички тела на убитите.

Тук Доналд спря за повече ефект. Винаги бе мразил да прави новините в края на седмицата, тъй като както казваше, всичко тогава било просто една рутинна комедия. Никой не искаше да слуша сериозни новини в края на седмицата, така че говорителят трябваше да се прави на клоун през уикенда, за да вдигне рейтинга на предаването. Последната част от него винаги бе предназначена за разсмиване на зрителите.

Доналд продължи:

— Въпреки че Чембърлейн бил затворен в единична килия с двайсет и четири часова въоръжена охрана, докато пристигнат агентите от ФБР, сутринта бил намерен мъртъв, с множество огнестрелни рани в гърдите и една в главата. Съдебният лекар веднага го обявил за мъртъв.

Доналд погледна надолу към листовете си за секунда, а после отново вдигна очи към камерата с леко загатната усмивка. Емили познаваше много добре тази му усмивка — той я използваше и към нея, когато мислеше, че е направила нещо глупаво, но бе прекалено любезен, за да й го каже.

— Но както изглежда, ФБР са изгубили тялото — продължи Доналд. — Въпреки че Чембърлейн е бил със сигурност мъртъв, изглежда, той е откраднал някакви дрехи и се е измъкнал, така че отново има заповед за неговото задържане. — Усмивката му стана още по-широка: — Ако някой види този мъж да се разхожда наоколо, моля да се обади на ФБР. Или може би на местната морга.

Като сложи ръце върху листовете на бюрото си, Доналд се усмихна към камерата.

— Това е всичко от новините тази вечер — краят на нашата приказка за ангели и зомбита. Аз съм Доналд Стюърт и ви пожелавам всичко най-добро. Ще се видим отново в понеделник.

За миг Емили бе прекалено стъписана, за да помръдне. Мъжът, когото бе блъснала с колата си, може би бе странен, но не бе убиец.

Изведнъж в главата й започнаха да се въртят вихрено много неща: главоболието, от което се бе оплаквал Майкъл, дезориентацията му и… Потръпна. И освен това той бе използвал кредитната си карта.

Тя грабна телефона и набра номера на телевизионното студио, като се надяваше, че ще успее да хване Доналд, преди да си тръгне. Със затаен дъх започна да брои позвъняванията, а после трябваше да изчака, докато някой отиде да го намери.

Може би той знае нещо, мислеше си тя, докато чакаше, тъй като Доналд не бе само едно красиво лице на екрана. Беше първокласен журналист и познаваше много хора. Освен това знаеше и доста тайни. Емили бе използвала достъпа си до определени документи, за да му помогне в разследването на някои удивителни истории.

— Здрасти, кифличке! — каза той, когато вдигна слушалката. — Помирихме ли се? Ти си най-красивият ангел…

— Доналд — прекъсна го тя, — носът ме сърби.

Той веднага престана да се смее.

— За какво?

— Последната история, която поднесе — за мъжа, който бил убит в килията си. Има още нещо около нея, нали?

Доналд понижи глас и тя знаеше, че го прави с цел никой да не го чуе:

— Не знам. Историята ми бе дадена да я прочета. Нека да се обадя тук-там. Дай ми номера си и след малко ще ти се обадя.

Тя му го продиктува, а после затвори.

Нейният „детектор на злото“ — така баща й бе нарекъл носа й, тъй като няколко пъти сърбящият я нос бе спасявал живота на семейството й. Както например, когато бе на шест и двамата с брат й бяха отишли на виенското колело с баща им. Но Емили бе започнала да пищи, че носът я сърби, и те не се качиха. Брат й се бе разсърдил, но баща й се забавляваше, така че се съгласи да изчакат до следващото въртене. Но такова нямаше — някакво зъбчато колело на виенското колело се счупи и четирима души бяха убити, а няколко — ранени. След този случай семейството й се вслушваше, щом Емили кажеше, че носът я сърби.

Когато семейството й каза на Доналд за тези истории, той не им се изсмя, както предишните й приятели, а само я помоли да го предупреди, когато почувства нужда да почеше носа си. Три месеца по-късно тя го предупреди. Бяха отишли на едно празненство, където Емили бе представена на мъж, когото всички мислеха за чудесен. Той притежаваше телевизионно студио, което току-що бе наело Доналд като говорител, и Доналд обожаваше този човек. Но Емили каза, че от него я сърби носът, така че Доналд направи някои разследвания и откри, че мъжът е затънал до гуша в афери със закупуването на земи. Арестуваха го шест месеца по-късно, но дотогава Доналд се бе измъкнал чист и невредим. А в деня на ареста Доналд бе поднесъл историята, изпреварвайки със сензационната новина всички други новинарски медии. Това бе първата му наистина голяма история, която затвърди репутацията му на пробивен журналист, а не само на красив говорител.

Емили едва не се побърка, докато чакаше Доналд да й се обади, крачеше напред-назад и не я свърташе на едно място. Когато телефонът звънна, тя се спусна към него.

— Дължа ти рози.

— Жълти — отвърна тя бързо. — А сега ми кажи какво става.

— Може би са арестували не този, когото трябва. Неговото име наистина е Майкъл Чембърлейн, но сега не са сигурни, че той е наемен убиец.

— Тогава защо не са го освободили?

— След като ФБР е пуснало новината на пресата, че най-после са заловили този знаменит престъпник? Малко вероятно. Щяха да го затворят, докато случаят утихне, а после щяха да го освободят.

— Тогава кой го е застрелял?

— Избери си. Може да са били агенти от ФБР, които не са искали никой да разбере за грешката им. Или пък мафията, която е искала този тип да умре, за да отпаднат подозренията от действителния убиец. А може да е била съпругата му.

— Съпругата му ли?

— Да. Доколкото разбрах, първоначално е бил арестуван по тази причина. Съпругата му държала пистолет, опрян в главата му и крещяла, че ще го убие, когато някакъв съсед повикал ченгетата.

— За какво?

— Как за какво?

— Защо съпругата му се е опитвала да го убие? — Чу как Доналд се изсмя от другата страна.

— Не съм брачен консултант, но според моя скромен опит става дума за изневяра. А ти как мислиш?

Емили не бе в настроение за шеги.

— И така, ти твърдиш, че трима души искат да убият този човек, който може да е, а може и да не е търсен за убийство?

— Е, като сметнеш цялото ФБР, цялата мафия, която включва наемен убиец, който би искал да оттегли подозренията от себе си, плюс една вбесена съпруга, бих казал, че това е много повече от трима души. Лично аз бих заложил на съпругата. Тя ще го намери първа. Ако бедният глупак е жив, достатъчно е да използва кредитната си карта само веднъж и вече е мъртъв. Всеки, който има модем, ще разбере къде се намира той.

— В такъв случай, ако този мъж не е виновен, как да постъпи, за да докаже невинността си?

Доналд замълча за миг.

— Емили, знаеш ли нещо?

— Какво бих могла да зная? — Дори на самата нея смехът й прозвуча кухо. — Наистина, Доналд. — Гласът й изтъня: — Как можеш да ми задаваш такива въпроси? Та аз съм само една малка обикновена библиотекарка, нали знаеш?

— Да, а аз ще правя местните новини цял живот. Емили, с какво, по дяволите, си се захванала?

Тя си пое дълбоко дъх. Изобщо не я биваше в лъжите.

— Мисля, че видях този мъж днес. Тук, в един магазин. — Можеше да рискува с това, тъй като ако Доналд бе прав — а той обикновено беше, — скоро всички щяха да знаят, че Майкъл Чембърлейн бе пазарувал в същия отдалечен град, в който Емили бе прекарала уикенда.

— Повикай полицията! — решително каза Доналд. — Емили, никой не знае със сигурност дали този мъж не е убиецът. Той е много хитър, добър лъжец и роден артист. Емили! Би могъл да бъде и хладнокръвен убиец. Емили, слушаш ли ме?

— Да — отвърна тя, но мисълта й бе другаде. Вече бяха минали часове, откакто Майкъл бе използвал кредитната си карта.

— Искам да се обадиш на полицията — твърдо каза Доналд. — Веднага. Разбираш ли ме? Не губи време да ходиш до полицията, просто им се обади. После искам да се махнеш оттам. Веднага! Ясно ли е?

— Да, съвсем ясно. Но, Доналд, какво ще стане с този човек?

— Той е мъртъв, Ем. Жив мъртвец. Който и да се е опитвал да го убие в затвора, ще се върне и ще довърши работата си. В случай че някой друг не го изпревари. Мили боже! Еми, искам да се измъкнеш оттам веднага. Ако този мъж е там, това ще стане известно след минути и тогава този град може да се превърне в кървава баня.

Изведнъж той рязко млъкна и гласът му се промени:

— Трябва да вървя.

— Ще се обадиш на ФБР, нали? — развълнувано го попита тя.

— Ако е невинен, може би ФБР ще го спасят.

— Те никога няма да стигнат дотук навреме.

— Емили — предупреди я Доналд.

— Добре, тръгвам. И без това съм си събрала багажа. Ще ти се обадя, когато стигна до…

— Ем! — прекъсна я той. — Какво стана с онзи мъж, когото блъсна с колата?

— О, той ли? — каза тя толкова неангажирано, колкото можеше. — Добре е. Няма никакви наранявания. Прибра се у дома при семейството си, когато разбра, че не съм богата.

Доналд замълча за известно време.

— Когато се върнеш, ще трябва доста да си поговорим.

— О! — преглътна тя. — Добре. Ще… — Опита се да говори гърлено и изкусително: — Ще си облека новия подарък от теб. — Може би ако му напомнеше за черната коприна, той щеше да престане да мисли за…

— Как ли пък не! Ще те затворя в кашон, докато не си поговорим. Но после ще можем да си поиграем малко на „облечи и съблечи“.

Тя погледна часовника си.

— Мисля, че е по-добре вече да тръгвам. И не забравяй за жълтите рози. — Опитваше се гласът й да звучи безгрижно.

— Разбира се. Ще имаш много. Обади ми се в мига, в който се прибереш.

— Да, разбира се, за да се чуя с твоя телефонен секретар.

— Той те обича почти толкова, колкото и аз.

— Чувството е взаимно. Довиждане.

За миг Емили остана права, загледана нерешително в куфара си. Трябваше да послуша Доналд и да се махне оттук. Да, така бе най-разумно да постъпи. Но в следващата минута ръката й бе на дръжката на вратата, а куфарът — на пода до краката й. Трябваше да го намери и да го предупреди!

Но не успя. Когато вратата се отвори със замах и едва не я удари по носа, пред нея стоеше Майкъл Чембърлейн и не й бе необходимо много време, за да разбере, че е ядосан.

Той погледна към нея, после към куфара, а след това отново към нея.

— Щеше да ме изоставиш, нали? — попита задъхано.

Емили отстъпи назад:

— Как влезе тук? Вратата беше заключена.

— Да отварям заключени врати, изглежда, е една от способностите ми — оправда се той, докато пристъпваше към нея със стиснати челюсти. — Достатъчно неприятно е, че не ме позна, че не ме помниш, но ти щеше и да ме изоставиш!

— Ти си луд, знаеш ли? — Гърбът й опря в гардероба, а той се приближаваше все по-близо. — И за твое сведение, възнамерявах да те намеря и да те предупредя.

Точно когато я приближи толкова, че вече чувстваше дъха му върху лицето си, той се извърна.

— Видях това тяло по вашата…

— Телевизия.

— Да. Някой иска да ме убие.

— Не, те вече са те убили — изрече тя, а после сама не можа да повярва на това, което казваше: — Но ти си невинен. Говорих с Доналд за теб и…

— Какво си направила? Казала си на някого за мен?

— Само на Доналд. Слушай, мога да ти нарисувам карта и да ти обясня как да се добереш до една изоставена хижа горе в планината. Дори ще ти дам колата си, а ти имаш пари, така че можеш да си купиш продукти и да се скриеш там.

— А колко време, мислиш, ще отнеме на полицията, за да открие, че си била с мен? Десет минути? Петнайсет?

За миг той прокара ръце през лицето си, опитвайки да се успокои.

— Виж, Емили, не знам какво се очаква от мен да свърша тук, на Земята, но то е свързано с теб и тъй като прекарах доста време да те ухажвам, то…

— Да ме ухажваш ли? Така ли го наричаш? Ти ме заплаши да повдигнеш обвинение за шофиране в пияно състояние, ако не ти позволя…

Млъкна, тъй като Майкъл само с едно плавно движение я придърпа в прегръдките си и сложи длан на устата й. Емили се опита да протестира, но той бе прекалено силен. След секунда на вратата се почука. Като се извиваше с все сила, Емили се опита да се измъкне, но Майкъл я държеше здраво.

— Госпожице Тод — чу се мъжки глас отвън.

Майкъл започна да тегли Емили към прозореца, сякаш искаше да я изведе през него, но тя се вкопчи в перваза.

— Ще си помислят, че си помогнала на един от десетте най-търсени престъпници — прошепна той в ухото й. — Какво, мислиш, ще направят с теб?

Щом осмисли думите му, Емили се укроти. Нито тя, нито Доналд имаха нужда от известността, която щеше да я сполети, ако я намереха с този мъж. Майкъл махна ръката си от устата й, за да отвори по-широко прозореца.

— Но аз съм невинна! — изсъска тя, а после се опита да се промуши покрай него, за да стигне до вратата.

— И Майкъл Чембърлейн бе невинен — прошепна й той в лявото ухо.

Емили се поколеба само за миг, преди да се прехвърли през прозореца на малката тераска, а Майкъл я следваше по петите.

— И сега какво? — попита тя, притиснала гръб в стената. — Ще разпериш ли крилата си, за да можем да прелетим до земята?

— Иска ми се да ги бях взел — отвърна той сериозно, сякаш тя не се бе пошегувала, и заоглежда сградата. — Нямам крила, но можем да се спуснем по това — каза и кимна към водосточната тръба, която минаваше отстрани.

— Ако си мислиш…

Но Майкъл вече я бе вдигнал на парапета на тераската и я навеждаше назад, докато оглеждаше тръбата.

— Сложи крака си тук и се дръж за този ръб.

— А после какво?

Той я погледна, а очите му блеснаха закачливо:

— А после се моли много усърдно.

— Мразя шегите на ангелите — промърмори под нос тя, докато местеше краката си. Да се прехвърли през балкона и да се спусне надолу бе по-лесно, отколкото изглеждаше, благодарение на луксозната дървена облицовка на сградата, която бе същинска дантела от орнаментални ръбчета и заврънкулки, които изпъкваха по цялата повърхност.

Но въпреки това, когато Емили стигна до земята, трепереше така, че трябваше да седне на един огромен пън, за да се овладее.

— Дръж! — чу тя и погледна нагоре точно навреме, за да избегне удара на две пълни чанти.

Само след секунди Майкъл бе на земята до нея, а в ръката си държеше още една чанта.

— Не можех да нося куфара, така че събрах всичко тук.

Като отвори едната чанта, тя видя вътре дрехите и тоалетните си принадлежности. За заподозрян в убийство този мъж определено бе доста досетлив.

— Да вървим — каза той, после я сграбчи за ръката и се затича към паркинга.

Щом стигнаха до колата й, Емили изпадна в паника, тъй като не носеше дамската си чанта.

— Ще я намеря — каза Майкъл и изсипа първо едната, а после и другата чанта на задната седалка.

Емили бе толкова вбесена от това, че четеше мислите й, та дори не си направи труда да протестира срещу разтурения си багаж, а само се вмъкна в колата и зачака, докато той седна до нея и й подаде ключовете.

— Сега накъде? — попита тя сърдито. Глезенът я болеше, а на ръката й имаше три кървави драскотини, причинени от някакъв бодлив храст, който растеше покрай хотела. Освен това бе уморена и доста изплашена.

— Всичко ще бъде наред — опита се да я успокои Майкъл и протегна ръка към нея, но тя се дръпна настрана.

— Сигурно — отвърна, докато излизаше на заден от паркинга. — Ще ме арестуват за подслоняване на беглец, но няма проблеми, всичко ще бъде наред.

Тя не погледна към мъжа до себе си, докато завиваше към изхода на хотела, нито го попита накъде иска да вървят. Без съмнение той щеше да започне отново със своите ангелски истории и щеше да й каже, че пътува само на север или на юг.

Емили тръгна на изток, в противоположната посока на родния си град, по някакъв второстепенен път. Веднага започна да си мисли как искрено се надява да може да се върне на работа в понеделник. До нея мъжът седеше кротко и мълчаливо. Но тя чувстваше осезателно присъствието му и трескаво премисляше всички възможности как да се отърве от него. Нима наистина пред вратата на стаята й бяха стояли агенти от ФБР? Или е бил някой от обслужващия персонал на хотела? Дали си беше поръчала нещо? Или Доналд бе изпратил някого. Сигурно мъжът зад вратата е бил неин спасител, а не враг, както я бе накарал да мисли този човек. Може би…

— Спри тук — тихо каза Майкъл.

Като го погледна, Емили забеляза, че лицето му е намръщено. Не бе много светло, но все пак забеляза, че той е силно обезпокоен. Пред тях се виждаха светлините на някакъв долнопробен мотел и кафене. Може би искаше да купи нещо за хапване.

— Не! Спри! — каза той решително. — Остави ме тук.

— Но…

— Веднага! — отсече Майкъл и Емили спря колата толкова рязко, че тя поднесе и излезе на банкета, а после го погледна как слиза от колата. — Свободна си, Емили — тихо промълви той. — Свободна да си вървиш. Кажи на всеки, който те пита, че съм те отвлякъл и съм те принудил да дойдеш с мен. Кажи им, че съм те накарал под заплахата на оръжие. Вие, смъртните, обичате оръжията. Сбогом, Емили — каза и затвори вратата.

Емили не загуби нито секунда, а веднага се отдалечи от него. С въздишка на облекчение подкара колата отново по паважа. Но направи грешката да погледне в огледалото за обратно виждане и го видя, застанал отстрани до пътя, да я наблюдава как се отдалечава. Беше съвсем сам в целия свят. Колко време щеше да отнеме на ФБР да го открие? Или мафията щеше да го намери преди това?

Докато го наблюдаваше, той се обърна и тръгна надолу по пътя в противоположната на нейната посока.

Още докато завиваше по чакълената настилка пред мотела, тя започна да се проклина на глас.

— По дяволите, по дяволите, по дяволите! — мърмореше — това бяха най-силните ругатни, които си позволяваше да употребява. Айрин я наричаше слабохарактерна. А Доналд й се присмиваше за „бездомните животни“, имайки предвид безпомощните хора, с които често се захващаше.

Емили караше бавно по пътя, но Майкъл не се виждаше никъде. Дали бе навлязъл в гората, която се простираше от двете страни на платното?

След като измина около три километра, тя обърна и тръгна обратно, като този път се движеше още по-бавно и претърсваше с поглед околността, за да не пропусне каквато и да е следа от него. Ако не бе гледала толкова старателно, едва ли би забелязала свитото му тяло, което лежеше на банкета на няколко крачки от мястото, където го бе свалила.

Спря точно пред него, после изскочи от колата и изтича до него.

— Майкъл — повика го, но той не й отвърна. Наведе се и докосна лицето му. Когато той въпреки това не й отвърна, тя хвана главата му с две ръце и извика по-силно: — Майкъл!

Тогава видя усмивка да пропълзява по устните му, осветени от стоповете на колата.

— Емили, знаех си, че ще се върнеш. Ти имаш най-щедрото сърце на света. — Все още не отваряше очи, нито се опитваше да стане.

— Какво става с теб? — попита тя настойчиво, прикривайки с гняв страха си. Страх от какво — и тя не знаеше, след като този мъж не бе друго за нея, освен един досаден товар.

— Главата ме боли — прошепна той. — Мразя телата на смъртните. О, ти не обичаше тази дума. Човешките тела? Така по-добре ли е?

Емили прокара ръка по главата му, сякаш можеше да почувства какво причинява главоболието му. Имаше аспирин в чантата си, но й трябваше вода, както и…

Точно тогава забеляза кръгъл твърд предмет, който стърчеше от главата на Майкъл. Нима бе паднал, когато слезе от колата? Но тя не чувстваше нищо мокро около раната, което да прилича на кръв.

— Ще трябва да те заведа на лекар — каза тя, като се опита да му помогне да стане.

— Те ще ме убият — отвърна той усмихнато. — И това ще бъде за втори път.

В думите му имаше неоспорима истина. Доналд бе казал, че мъжът от новините е ходещ мъртвец.

Като го хвана под мишниците, тя го накара да й помогне, за да го придвижи до колата. Той се стараеше, но Емили чувстваше, че прекалено много го боли, за да й бъде от кой знае каква полза.

Щом успя да го пъхне в колата, единственото нещо, което й оставаше, бе да го заведе на някое безопасно място. Може би трябваше да се обади на Доналд и… И да го чуе как й казва да изостави този човек и да се измъква възможно най-бързо оттам, помисли си тя.

Сви към паркинга на мотела и спря зад сградата, където колата не можеше да бъде забелязана. Вътре мястото изглеждаше още по-долнопробно, отколкото отвън, а мъжът, който гледаше телевизия зад гишето, изглеждаше така, сякаш не се бе къпал от години.

— Искам стая с две легла, моля — каза Емили, а мъжът се втренчи в нея, без да отвърне нищо. Той я огледа от главата до петите и задържа погледа си на дрехите й, което я накара да се почувства като човек с вечерно облекло на авторали.

— Хората, които отсядат тук, обикновено не могат да си позволят нищо по-добро. Хлапета от местната гимназия и… — Той подсмръкна. — И дами като вас, които вършат нещо, което не подобава, с някого, с когото не би трябвало.

На Емили не й се искаше да говори с мъжа или да му обяснява каквото и да било. А и какво би могла да му каже, освен че е прав?

— Колко, за да държиш устата си затворена? — уморено попита тя.

— Петдесетачка в брой.

Без да каже нито дума повече, Емили плати, взе ключа за стаята от задната страна на мотела и тръгна. След минута тя вкара Майкъл в грозната стая и го сложи в не много чистото легло.

Доколкото виждаше, Майкъл все още бе почти в безсъзнание, но когато понечи да се изправи, той я хвана за китката.

— Ще трябва да го извадиш — прошепна той.

— Кое?

— Куршума. Ще трябва да извадиш куршума от главата ми.

Емили го погледна смаяно.

— Гледал си прекалено много каубойски филми — промълви тя. — Ще те заведа на лекар и…

— Не! — прекъсна я той, като вдигна глава с усилие, а после я отпусна отново на възглавницата от мъчителна болка. — Моля те, Емили. В името на всичко, което някога съм правил за теб.

— За мен? — ахна тя. — И какво толкова си направил? Накарал си ме да се спусна по водосточна тръба? Включил си ме в списъка на десетте най-търсени престъпници? Или…

— Когато падна в басейна, повиках майка ти — тихо каза той.

Като чу това, Емили се отдръпна стреснато от него, тъй като историята бе една от най-известните в семейството им. Въпреки че й бе забранено да ходи там, Емили бе събирала попови лъжички покрай басейна и бе паднала вътре. Само след секунди майка й бе дотърчала, за да я извади. По-късно тя се бе заклела, че някой й бил казал да отиде и да помогне на дъщеря си.

— Кой си ти? — прошепна тя.

— В момента съм просто човек, който има нужда от помощта ти. Моля те, Емили, не мисля, че това тяло ще може да издържи още дълго на тази силна болка. Не искам да ме отзоват, преди да свърша това, за което съм изпратен.

— Аз… не знам какво да направя. Нямам никакви познания в медицината. Нищо не разбирам.

— Онова нещо, което използваш за веждите си… — промълви той с все по-отслабващ глас, а очите му останаха затворени.

— Пинсети. Но пинсетите не могат да извадят нещо толкова голямо, като… като това в главата ти. — Тя седна на леглото до него и приглади косата му назад. — Искам да ти помогна, но само доктор може да направи това, за което ме молиш. Човек не може просто така да вземе клещи и да издърпа куршум от главата на някого. Ще потече кръв, ще се инфектира раната и… — Тя му се усмихна, въпреки че той не можеше да я види. — Мозъкът ти ще изтече от дупката — опита се да го развесели тя. — Ще трябва да те заведа на лекар веднага. За ФБР ще се безпокоим по-късно.

— Да, разбира се, клещи — промърмори той. — Да. Ти имаш клещи в колата си. Трябва да ги вземеш и да махнеш това нещо от главата ми.

Емили се надигна от леглото. В стаята нямаше телефон и тя знаеше, че на линейката щеше да й отнеме повече време да намери това място, отколкото на нея да го откара обратно в градчето до поликлиниката. А може би трябваше да го заведе в окръжния град — в истинска болница.

Майкъл я сграбчи за ръката:

— Трябва да го направиш, Емили. Трябва да махнеш това нещо. Да ме заведеш на доктор означава да ме отведеш в ръцете на палача.

Тя отново изпита онова особено чувство на спокойствие, което, изглежда, я обхващаше винаги щом той я докоснеше. Сякаш насън, тя стана, взе ключовете, отиде до колата и извади комплекта с инструменти, който държеше в багажника. Щом се върна в стаята, го разви и извади чифт обикновени клещи.

Сякаш не владееше собственото си тяло, когато отиде и седна на леглото, облегнала гръб на таблата, а после сложи главата на Майкъл в скута си. Нощната лампа бе единственото осветление в стаята, но тя и без това не виждаше добре, тъй като очите й сякаш бяха разфокусирани. С една част от съзнанието си знаеше, че ако не бе в това странно състояние на транс, никога не би направила онова, което вършеше в момента. Как би могла тя, една библиотекарка, да извади куршум от главата на човек?

Като използваше повече пръстите, отколкото очите си, тя лесно откри куршума, хвана го с клещите и дръпна. Първия път клещите се изплъзнаха, така че втория път се постара да ги държи по-здраво и да дърпа с всичка сила. Сякаш изведнъж придоби силата на десетина мъже и като дръпна, куршумът излезе.

Почувства как тялото на мъжа, проснат между изпънатите й крака, се сгърчи и разбра, че бе припаднал. Едва ли можеше да си представи каква болка му бе причинила току-що.

Емили очакваше да потече кръв, но подсъзнателно сякаш знаеше, че това няма да се случи. И се радваше, тъй като не мислеше, че ще има сили да понесе повече сътресения, отколкото вече бе преживяла през последните дни.

Отпуснала глава на паянтовата табла на леглото, с проснатия в краката й мъж и клещи в ръката, тя заспа.