Александра Кампбел
Флирт за една нощ (8)

7

Нещата не се получиха както ги бяхме планирали. Вместо да стане консултант, две години след като се оженихме, Уил реши, че като джипи животът му ще бъде по-пълноценен. Така щял да постигне нещо и да помага на хората. Зачудих се дали зад неговото решение не се крие някакво разочарование.

Той се разсмя и ме целуна, а след това бързо си осигури работа недалече от „Брануърт Терас“ 37 като практикуващ лекар.

— Когато имаме деца — беше казал той преди пет години, когато си мислехме, че бременността не е никакъв проблем и ще бъде реалност след броени месеци, — ще ми бъде много удобно, защото няма да се налага да пътувам прекалено далеч.

Годините обаче минаваха, а аз така и не забременях. Щом чуех думата „бебе“, сякаш ме обливаше студен душ от паника. Отворех ли някое списание, се натъквах или на статия за спадащата плодовитост на Запад, или виждах снимка на усмихната майка с дебеличко бебе, родено напук на всичко след серия от мъчителни манипулации. Дори вестниците тръбяха, че да родиш е истинско постижение. Семейният живот, мислех си аз, е жезъл, протегнат напред към поколенията по начина, по който го бяха направили Линдси и Лора. Представях си бременността, раждането, как ще организирам деня си с бебето, какво ще правя, докато съм в отпуск по майчинство, как ще давам инструкции на бавачката — всичко. Абсолютно всичко, освен възможността да си остана единствено леля, а след време да ме повишат до баба-леля. Дори един ден да станех баба-леля, това съвсем не ме успокояваше. При всяко влизане в супермаркета, ме обземаше чувството, че е пълно с бременни жени. Ами какво ще стане, ако не успеех да забременея? Съмнявах се дали ще го понеса.

Преди три години Уил направи кръвни тестове и на двамата. Нивото на хормоните ни беше точно каквото трябва. Допреди няколко месеца виждахме ключа към успеха в по-широкия поглед към нещата — да не се връзваме прекалено много и да не допускаме притесненията и отчаянието да ни завладеят. Затова през повечето време си давахме кураж един на друг. Случваше се да спорим какво да направим, ала мненията ни обикновено се разминаваха и най-сетне стигнахме до извода, че лекарите не могат да лекуват собствените си семейства, и щом се примирихме, си записахме час в клиниката по безплодие.

Вече от три седмици бях на новата работа, а часът наближаваше. Предстоящото събитие ме обсебваше все повече и се чувствах все по-виновна. Сигурно бях сбъркала някъде — или пиех прекалено много кафе, или се заплесвах с червеното вино, или допусках някой напълно нелогичен и дразнещ пропуск; яденето — или неяденето — на някои храни, нещо много елементарно като бананите, да речем. Бях си представяла раждането като напълно естествен процес — пътуване, в чийто край жената изпитва удовлетворение. За мен то бе свързано със заоблености и извивки, не с острото пробождане на спринцовки и болезнената намеса на медицински инструменти.

Не споменах и дума за всичко това, когато го целунах за довиждане и поех в хладния априлски ден. Вятърът не беше вече силен и пронизващ, по голите клони бяха напъпили първите зелени листенца. Сякаш дочувах птичи песни, макар с всяка крачка към метрото все повече да се убеждавах, че е звънът на мобилен телефон или на няколко мобилни телефона, недоволно бръмчащи в чантите и куфарчетата на хората.

Вече възприемах кулите „Маглайф“ като втори дом. Казах „Добро утро“ на Мейв и тъкмо когато вратите на асансьора щяха да се затворят, Питър Рени се вмъкна при нас.

— Добро утро, Мейв. Добро утро, Лиъни. — Взря се в мен, все едно искаше да се увери, че съм аз, попита:

— Ще се видим ли днес на обяда в Камарата на общините?

За пръв път чувах за подобно нещо.

— Аз… ами… не съм си проверила графика за деня. Имаше някакъв обяд, но така и не си спомням какъв.

— Добре, добре. Много е важно да се показваш на тези задължителни места.

Останах силно учудена. Обяд в Камарата на общините, значи. Не ми се струваше твърде правдоподобно, освен ако някоя компания за производство на парфюми не бе успяла да наеме цялата сграда ведно с куп актьори, за да презентира парфюм „Фридъм“ или „Либърти“ в обстановка от четиринайсети век. Във влиятелния свят на парфюмерийната индустрия всичко беше възможно.

В графика ми за деня не се споменаваше нищо за обяд. Бе отбелязана само среща на сандвичи и минерална вода по време на някакво обучение в заседателната зала.

— Луси?

И Луси не бе чувала за подобно нещо. Тъкмо се канех да разбера кой от другите редактори е достатъчно приятелски настроен, за да ми обясни за какво става въпрос, и пристигна Камила, изключително представителна в костюм на „Армани“.

— Изглеждаш чудесно — побързах да констатирам аз.

— Благодаря. — Единствено размяната на комплименти за дрехи бяха безопасните реплики между нас.

— Ще ходиш ли някъде? — При повече късмет, от моя страна, нищо чудно да се окаже, че я чака интервю за работа.

Тя едва забележимо сви рамене.

— Просто един досаден обяд. Нали знаеш?

— А ти да знаеш случайно нещо за обяда в Камарата на общините?

Тя се ококори.

— Тъкмо там ще ходя. И теб ли са те поканили?

Щеше да се окаже опасно да предизвикам Камила, затова помислих внимателно, преди да задам следващия въпрос.

— Не канят ли всички главни редактори? Поне с такова впечатление е останал Питър Рени.

Вече извадила телефона си, тя набираше някакъв номер, за да покаже, че няма възможност да води дълги разговори.

— Нямам представа. На мен ми звъннаха лично.

Отказах се да я слушам как писука по телефона с господ знае кого.

Срещата на сандвичи и минерална вода беше за заместник-редактори.

— „Хау?“ има невероятен късмет, че главната редакторка се интересува толкова задълбочено от обучението на персонала — обърна се топло към мен шефът на отдел „Кадри“. — Нямам думи да ви опиша колко е трудно да накараме главните редактори да дойдат, а ако не са тези обучения, лодката доста натежава.

Усмихнах се и се опитах да си обясня обърканите метафори, чудейки се как така се озовах, че съм на място, където трябваше да присъства Камила, а тя е там, където поне според думите на Питър Рени е моето място. Реших да попитам Луси, дори с риск да подроня собствения си авторитет. Луси се изчерви:

— Мислиш ли… — тя вече заекваше — че е преровила пощата на бюрото ти?

Стреснах се. Не може да бъде! Изненадах се колко отчаяни мерки е решила да предприеме срещу мен и я съжалих, задето е откраднала моята покана за събитието.

— Възможно ли е да го е направила?

— Възможно е — призна Луси. — Понякога доста ми… помага да подредя и сортирам пощата.

Ето защо Камила толкова се дразнеше от непохватното и бавно разпределяне на пристигащите всеки ден писма. Бях я забелязвала да рови пликовете и да отделя с безпогрешен усет всичко написано на ръка или съдържащо нещо твърдо, което можеше да е единствено покана. Обикновено побутваше големите досадни пликове формат А4 и те се разпиляваха по пода, където и оставаха, докато Луси най-сетне ги вдигнеше.

— Тогава внимавай. Двете ще си разпределяме поканите. Така става излишно тя да ги претърсва тайно. Има достатъчно събирания и покани и за двете.

Луси си отдъхна.

Замислих се дали да не рискувам неразбирателството между нас да стигне още по-далеч и открито да я попитам приемала ли е покани, без да са адресирани лично до нея. Надникнах към дневника й, оставен в цялото му величие на кожената си подвързия върху бюрото, и ми се прииска да съм от хората, според чиято преценка е тяхна работа да погледнат какво пише вътре.

Само че не можех да го направя. Жалко, казах си аз. Много жалко, наистина. Телефонът звънна отново.

— Сестра ти е — подвикна Луси. Нямаше смисъл да й съсипвам деня, като попитам коя от двете. Това сигурно щеше да й докара нервен срив. Както и да е. Линдси винаги караше секретарката си да се обажда на моята секретарка, което включваше дълго мълчание и многократно повторено „Моля, изчакайте“, а понякога дори прехвърляха разговора в отдел „Продажби“. Така че сигурно се обаждаше Лора.

Оказах се права. Тя ми се стори доста унила.

— Питах се има ли начин да обядваме заедно.

Утре. Нещо определено се мътеше. Представата на Лора за спокоен обяд без деца се свеждаше до набързо погълната салата между две ходения на пазар. Около „Маглайф“ нямаше никакви магазини, освен пръснатите из ветровитата пустош будки за вестници и безобразно скъпи, при това малки супермаркети. А като познавах сестра си, очаквах да поиска да се кача на такси и да отида където на нея й е удобно.

— Ами… — Откъде да намеря достатъчно време, та да го посветя на висене в лондонските задръствания. Следователно няма как да вместя този обяд в програмата си. — Не може ли да почака до понеделник?

— В понеделниците са игрите на децата.

Едва ли ставаше въпрос за нещо важно.

— Защо не ги пропуснеш?

— От съществено значение е децата да имат установени навици — опита се да повиши глас Лора.

Пълни глупости. Децата на Линдси, натоварени с най-различни графици и задължения, нямаха време да си поемат свободно дъх, а Лора не обръщаше никакво внимание на условности като спазване на часове и съобразяване с някакви изисквания. Години наред бе кърмила съобразно капризите на децата; ако не желаеха да си легнат в приличен час, стояха до полунощ. Надигнах глас.

— Моля те… — замрънка Лора. — Скочи в някое такси и ела.

Възмутих се.

— Не мога да скоча в такси. Наистина не мога. В момента имам твърде много проблеми.

Тя въздъхна, по-скоро изпухтя, за да покаже колко е несправедлив светът към нея.

— Добре, аз ще дойда при теб. Ще те чакам на рецепцията в един. Чао. — При други обстоятелства Лора щеше да намери начин да ме придума на варианта с таксито и да ме накара да прекарам поне три часа в задръствания, а този път се предаде бързо и безболезнено, сякаш се опасяваше да не откажа. Това момиче определено си пропилява таланта, като си стои у дома. Честна дума, така е. Защо не обикаля и не продава енциклопедии или прахчета за тортени глазури, или да стане политик — абе нещо такова.

На следващия ден я заведох зад ъгъла в старата печатница, наскоро преустроена в ресторант, боядисан в причудливи бонбонени цветове, за да се подчертае, че е супер местенце. Лора се бе спретнала в дрехите си за пред хора — прекалено тясно тъмносиньо сако и прекалено тесни дънки. Настани се на карамеленото канапе и побърза да се нахвърли върху питката със зехтин още щом я поставиха на масата.

— Господи, умирам от глад. Казах ли ти — попита тя с пълна уста, — започнах като дистрибутор на детски книжки. Ще ги продавам по училищни панаири и ще организирам матинета с кафе. Нямаш представа каква е лудница. Господи! — Продължи да се тъпче. — Представа нямам как ще издържа. Но пък вчера изкарах петдесет и четири лири и десет. Направо супер като за пръв път.

Новината беше добра, защото те наистина нямаха никакви пари, но едва ли бе чак толкова важно и неотложно.

— Сигурно има и друга причина да настояваш за този обяд.

Тя се изчерви и отвори уста, но очевидно нямаше никакво желание да продължи, докато сервитьорът ни висеше над главите, подаваше ни менютата и оставяше напитките. Щом останахме сами, тя започна да подмята солницата.

— Пак съм бременна.

Бях решила, че лицето й се е закръглило, защото е започнала да си угажда повечко, а сега ми се стори олицетворение на женската плодовитост, придала мекота на чертите й. Усетих пронизваща болка — а ако никога не ми се случи? Сякаш винаги оставах последна за всяко нещо; сякаш във всяка игра все аз седях на пейките с напразната надежда да включат и мен. В първия момент истински ужас сграбчи сърцето ми и го стисна със страшна сила, едва успях да си поема дъх.

Изведнъж ме порази още по-грозно съмнение.

— Нали не мислиш да… да…? — Предположих, че се обръща към мен, за да разбере как да направи аборт. При тази мисъл питката със зехтин и розмарин в стомаха ми се надигна застрашително. — Искам да кажа, нямате никакви пари и едвам свързвате двата края, но сигурно… — В главата ми започнаха да нахлуват още по-ужасни предположения и закръжаха като самолети в очакване да кацнат на летище „Хийтроу“. Дали пък не се надява двамата с Уил да го осиновим — именно такова разрешение бе измислило семейството след цялото онова шушукане и тайнственост в неделя. Предполагам, че неспособността ми да родя дете се коментираше непрекъснато.

— А, не! — Тя замълча. — Просто си мислех, че ти ще…

— Ще какво? — Не исках въпросът ми да прозвучи по този начин.

— Сети се де… ще…

Спомних си как двете с Линдси ме изключиха от разговора си в неделя. Отпуснах се назад на стола със скръстени ръце.

— Не се сещам.

Тя прокара ръце през косата си по ненужно мелодраматичен начин.

— За бога, Лиъни, не прави нещата по-трудни за мен.

— Нищо не съм направила. — Много добре разбирах накъде бие. Не бях изпитвала такъв гняв, откакто… ами откакто Линдси, вече достатъчно пораснала, реши да продаде колекцията си от кукли, включително и една, за която копнеех от години, на Лора, защото на пет години тя била още бебе. Линдси винаги решаваше сама какво е най-добре за мен. Според преценката й, на десет бях прекалено голяма за кукли и въпросът повече не подлежеше на коментар. Дори не й бе минало през ума да ме попита, за да реша сама.

Затова пък Лора следваше Линдси по петите като предано влюбено пале, нещо, от което ми прилошаваше. Погледнах я вбесена.

— Ти започна разговора.

За момент и двете останахме загледани в бялата ленена покривка. Питах се дали Уил не е част от замисъла и дали не са преценили, че това е подходящият начин да ми поднесат новината.

— Уил знае ли, че ще обядваме заедно?

— Какво имаш предвид?

Поех си дълбоко дъх, без да крия раздразнението си.

— На рождения ден на мама каза ли, или не на Линдси и Уил, че чакаш бебе? А те предупредиха ли те, или не колко ще се разстроя и че е най-добре да ми съобщиш на четири очи, вместо да ме сюрпризираш пред всички? — Съчувствието и състраданието от страна на семейството бе най-голямото унижение.

Тя не смееше да ме погледне.

— Не точно.

— Не точно, но почти.

— Ето виждаш ли, разстроена си.

Едва се сдържах.

— Не, не съм разстроена.

Двойката на масата до нас — на сантиметри от нашата, както бе станало модерно напоследък — спря разговора си и ни погледна.

— Тихо! — помоли ме Лора. — Много те моля.

— Не съм разстроена. Бясна съм. — Двете жени от другата ни страна, и двете облечени в бежово (очевидно „новото сиво“ за сезона или по-точно „новото бяло“ — всъщност имали значение?), се размърдаха притеснени, но проявиха достатъчно хладнокръвие и с нищо не показаха, че са свидетелки на разправия. Лора се огледа, а аз очаквах Уил да се появи от стената с цвят на печен фъстък, за да успокои и двете ни.

— Бясна съм — повторих аз с по-нормален глас (поне си мислех, че е нормален). Лора се ококори от ужас, но тя винаги е била смотана. — Бясна съм, защото ме възприемаш като че съм подла и егоистична сестра, която няма да се зарадва на добрата ти новина. — Изведнъж пак се озовах в нашата градина — бях на около осем, тригодишната Лора се съдираше от рев, а мама ми се караше, задето съм я била бутнала, докато аз се опитвах да обясня, че не съм я бутнала, а съм й помагала да се изправи и съм предотвратила падането й. Никой не пожела да ме изслуша — и тогава, и в други подобни случаи — затова ми четяха лекции как трябвало да съм разумна и да не ревнувам от нея, защото била още малка. Просто не беше честно. Усетих как в гърлото ми се надига буца и очите ми започват да парят.

— Е, новините не са добри — каза Лора с онзи познат глас на човек, който винаги постига своето. — Нямаме свободна спалня, не можем да вместим три деца в колата, не и докато имаме Понго (огромния лабрадор, напълно неподходящ за къща само с две спални), а нямаме и пари. Всъщност аз се разплаках, когато научих резултата. — Сервитьорът ни донесе две чинии, отрупани с печени зеленчуци, полети с чеснов сос. — Всичко се обърка.

Раздразнението на Лора от хаоса в живота й ме развесели.

— Нали не мислиш да… ами… — Отново се бяхме върнали към началото на разговора, и то само с един гигантски скок.

Тя поклати нещастно глава.

— Пол какво казва?

— Пол ли? — Тя откъсна нетърпеливо нова хапка хляб. — Какво общо има той с цялата работа? Него все го няма.

— Защо да няма нищо общо? — Пол ми се струваше толкова мил, тих и спокоен, да не говорим колко предан баща беше.

— Защото — продължи злобно тя — му се налага да работи до полунощ с надеждата един ден — обърни внимание, един ден, не тази година — да го направят съдружник. Ако не го направят съдружник обаче, ще се наложи да се справяме с мизерната му заплата.

Не беше справедлива. Доста хора се справяха със заплатата на редови счетоводител и си казваха, че са щастливи. Отлично знаех за почти нетърпимото напрежение между тях, когато тя престана да получава заплата, след като Фиби се роди, и започнаха да изплащат ипотеката за малката къща. Скандалите и разправиите между тях двамата никога няма да спрат, ако той не стане съдружник. Другата възможност бе Лора да започне отново работа, ала тя нямаше никакво намерение да го направи. Дори навремето не изкарваше достатъчно, за да плаща на детегледачка, значи се налагаше да е нещо, свързано с училището. Един господ знае с какво може да се захване; непрекъснато обвиняваше Пол, задето не си намира нищо подходящо. Поне така се държеше с него.

Независимо дали имаше или не възможности, за да се замисля за работа, тя беше винаги прекалено уморена, защото й се налагаше по цяла нощ да кръстосва между спалнята и стаята на децата. Чудех се ще роди ли третото изчадие, което щеше да намали още повече часовете й за сън.

— Дано това поне спи като хората. — Очевидно и тя мислеше за същото.

Въздържах се да й препоръчам да се обърне за помощ към клиника, специализирана по проблемите със съня, или поне да включи в книгите, които продава, и някоя със съвети как се приспиват деца (подобни писания, предполагам, не ги изпращат до списанията за оформление и подредба на дома). Сигурна бях, че ако е малко по-строга и наложи някаква дисциплина, Фиби и Зак ще се превърнат в същите ангелчета като децата на Линдси. Беше просто въпрос на отношение.

— Виж, Линдси се справя с три и нито едно не се е будило — изтъкнах аз, твърде неуместна забележка от моя страна при дадените обстоятелства. Но пък тя, ако иска, да си вади заключения. Акушерката на Линдси й беше казала, че бебетата спят по цяла нощ „от тринайсетата седмица или щом станат шест килограма — което дойде първо“. Нейните спяха. Ето това се казват резултати от добър мениджмънт.

— Да — прошепна конспиративно Лора. — Но винаги съм подозирала, че е платила на някоя жена да ги роди, а междувременно е тъпкала възглавници под костюмите си, за да си придава вид на бременна през деветте месеца. Можеш ли да си я представиш в залата за раждане с онези обувки и специалните чорапогащи, дето си ги купува?

— А представяш ли си я да ги свали? — запитахме се двете в един глас. Избухнахме в смях.

Внезапно сближили се от общото неодобрение и единомислие, си доставихме удоволствието да накълцаме Линдси на парчета. Лора и Линдси си шушукаха, че трябва да направя нещо, за да забременея, ако наистина искам да имам деца — знаех го; сигурно щях да натяквам на Лора защо не е внимавала повече с противозачатъчните, особено след като вече има две деца и това чудовищно куче. (Понго бе върхът на абсурда и я изтощаваше допълнително, докато буташе количката из парка, помъкнала мрънкащата Фиби след себе си.)

И въпреки всичко аз завиждах на Лора за живота й. Отстрани поне ми се струваше безпроблемен, не се налагаше да взема важни решения в семплото си ежедневие. Ако не ми бе сестра, не бих повярвала, че съществуват хора като нея. С Пол се бяха намерели още щом излетяха като птички от гнездата си, едва навършили по двайсет и няколко. На нея никога не й се бе налагало да се бори сама за оцеляването си: изнесе се безпроблемно от дома на мама и татко в апартамент в Лондон с още четири съквартирантки; запозна се с Пол през първата седмица на самостоятелния си живот и четири години по-късно се омъжи за него; на двайсет и осем, когато се роди Фиби, заряза работата си в бутика на Фулъм Роуд. На Лора не й се бе налагало да си задава трудни въпроси от рода да роди ли дете от мъж, който все още помага на бившето си гадже да открие къде е спирателният кран.

Никак не се притеснявах за бременността на Лора, съвсем никак. Просто ми се искаше всички да се държат като зрели хора. Не ми беше приятно хората да ме съжаляват зад гърба ми. С огромно усилие се опитах да обясня тези неща на Лора.

— Много се радвам за теб, наистина. Цялата тази работа изобщо не ме притеснява. Ако стане, стане… това е.

— Ммм. — Лора стисна ръката ми. — Благодаря. — Отдръпна я, понеже сервитьорът започна да изсмуква трохите със смешна малка прахосмукачка. — Мислила ли си за инвитро? Една приятелка опитва години наред и вече…

Махнах с ръка на сервитьора да донесе сметката и свих рамене. В момента не бях настроена да слушам сърцераздирателни разкази за двойки, които най-сетне са успели. Всяка нова година все повече и повече хора ми разправяха подобни историйки.

— Тук е много приятно — отбеляза Лора и дори не се опита да прикрие завистта си, докато оглеждаше ресторанта. — Имаш невероятен късмет. Наистина не си даваш сметка колко е добър животът ти, колко възможности имаш.

Сетих се за прочетения наскоро в някакво списание разказ за жена, която след шестгодишни опити да забременее инвитро родила „дете-чудо“. Всеки ден ходела с колело от Доувър до Хамърсмит, за да не пропусне инжекцията си. Беше нещо такова. Уил и аз не разполагахме с време за безкрайно висене по болници, да не говорим как ни прилошава след всяка инжекция и се налага да променяме графика за съответния ден. Природата, мислех си аз поне за стотен път през последните няколко години, сигурно си знае работата. Според много от списанията почти винаги е така. Най-доброто е да забравиш и да се успокоиш.

Бях твърдо решена да се успокоя. Да се успокоя както трябва. При тази мисъл стиснах зъби с всичка сила и усетих как вратните ми жили се изпъват от напрежение. Успокой се, повторих си аз и се опитах да си представя как разстоянието между очите ми става по-голямо — съвет, наскоро препоръчан в „Хау?“. Най-добре щеше да бъде да се успокоя. Ала за беда ми оставаха само четири часа, преди да стана част от системата. Определеният час бе за днес в четири и половина.

 

 

Обзе ме желание да вървя на пръсти по коридора на болницата, покрит с линолеум. Това бе място за болни, не за разглезени жени, неспособни да забременеят, когато им се е приискало. Подминах жена, гушнала малко сбръчкано новородено. Прониза ме остра болка. Изглежда, наистина нещо не беше наред с мен. Не си спомням някой да е имал подобни проблеми. Тази мисъл ме стресна. Уил крачеше уверено малко пред мен.

— Не се притеснявай — окуражи ме той, докато седяхме на лъскавите метални седалки с анатомична форма, очевидно направени така, че никому да не се прииска да се задържа по-дълго от необходимото. — Няма да боли.

Погледнах го и помолих да ми обясни какво точно се опитва да ми каже.

— Вероятно ще изпиташ известно неразположение, но няма да го усетиш днес. — Стисна коляното ми и добави: — Не забравяй, че няма да те изоставя нито за миг.

Усмихнах се, защото ми говореше като лекар.

— Сигурно ти се струва странно да си от другата страна в болницата. — В никакъв случай не исках да показвам колко съм уплашена. Не биваше. Та това бе едно нищо в сравнение с хората, чакащи резултати от изследвания за рак, напомних си аз, за да се стегна.

— Не, не бих казал. — Не ми обясни обаче защо, а се пресегна за стар брой на „Уименс Оун“ и се зачете за жена, родена с трета гърда.

Огледах внимателно чакалнята, но внимавах да не срещам ничий поглед. Беше нещо много лично. В един ъгъл жена в тъмносиньо вълнено палто хлипаше тихичко в кърпичката си. Всички се опитваха да се престорят, че тя не съществува. Никой не й подаде ръка за помощ. Всеки от нас се опитваше да се пребори със собствените си трудности.

С Уил не си проговорихме повече. И двамата бяхме напрегнати, сигурно защото всеки си мислеше, че другият го обвинява. Страхувах се да не би изследванията да покажат, че нещо не е наред с мен — или евентуално с него — и че ще се окаже непоправимо. Изпитвах ужас от момента, когато щяха да започнат да задават онези трудни въпроси от рода „Колко пъти в седмицата правите секс?“ и дори „Изпитвате ли оргазъм?“. Тук се интересуваха от подробности, които нямах никакво желание да обсъждам. Мярнах през рамо, че Уил чете „Миракъл Бейби“ — история с щастлив край. Щастливият край обаче, както започвах да подозирам, беше за други хора. Щастливият край се случваше някъде в чужбина и за мен събитието бе толкова непонятно, колкото и местните избори в никому неизвестните баварски области.

Чакахме вече четирийсет минути; прочетохме няколко броя от „Уименс Оун“, плюс „Чат“, „Уименс Уикли“, „Гърл Ъбаут Таун“ и приятен забавен брой на „Уимън & Хоум“, забравен от някого. Прехвърлих списанията, за да намеря нещо интересно за Уил, и попаднах на „Караванинг Тудей“. Двойката срещу мен се държаха за ръце и си говореха шепнешком, а щом погледите ни се срещнаха, побързаха да извърнат очи.

Уил весело започна да разглежда „Караванинг Тудей“. Отвори се врата. Всички се изправихме и с надежда погледнахме сестрата. Уил стисна ръката ми. Жената прокара пръст по списъка и потърси следващото име.

— Господин и госпожа… ъъъ… Пембъртън. — Една от двойките скочи. Усмихваха се все едно са спечелили от лотарията, а ние отново се отпуснахме прегърбени на неудобните столове. Сигурно щеше да се наложи да чакаме поне още четирийсет минути. Защо ли не зарежем цялата тази работа? Уил стисна коляното ми.

— Още малко, още съвсем малко.

Погледнахме се и двамата си разменихме тайна усмивка. Изведнъж почувствах, че всичко ще бъде наред. Бяхме заедно.

Прочетохме надписите поне за десети път. Факти за диабет и бременност, групи, поразени от безплодие, съвети за поразените от ХИВ. Надраскан на ръка надпис призоваваше всички, които дават урина, да използват дясната тоалетна и да подават бурканчетата през прозорчето на лабораторията. Най-неприятното бе таблото със снимки на бебета, родени по метода инвитро през последните пет години. Многобройните снимки с подгънати крайчета, поизбелели, бяха накачени безразборно по таблото. Най-отгоре пишеше: „Нашите бебета“. Започнах да ги броя, за да мине по-бързо времето. Бяха около трийсет, при това не всички изпращаха фотография на отрочето си, а като пресметнах, че на седмица има по четирийсет и пет записани за преглед, ме обзе отчаяние. Колкото и да беше нелогично, в онзи момент нямах никакво желание да ми напомнят колко успешно са си родили деца някои хора.

Отвори се друга врата. Приятна млада жена с кестенява коса, прибрана в стегната опашка, и облечена в костюм, вместо с бяла престилка, надникна в чакалнята.

— Господин и госпожа Бейли?

Скочих, изпуснах си чантата, а след нея и списанието се плъзна на пода.

Младата жена — прекалено млада, за да има нужната квалификация — се настани зад бюрото; аз притеснено се отпуснах на стола срещу нея.

— Аз съм доктор Харди. — Протегна ръка да се здрависа.

— Аз съм доктор Бейли.

Погледите им се преплетоха.

— Още един лекар, значи! — Стори ми се, че не е очарована. — Знаете, предполагам повече от мен по тези въпроси.

— В никакъв случай — увери я Уил.

Химикалката й започна да пробягва по бланките. Адрес. Професия. (Отново изви вежда при въпроса, коментирайки: „Доста от пациентките ни заемат високи длъжности“.) Телефон за връзка през деня. Телефон за връзка вечерно време. Болести.

— Предишни бременности?

Системата ни беше всмукала. Все едно си купувахме талон за паркиране и се налагаше да отговаряме на най-различни въпроси.

Попитах я дали е необходимо да променя начина си на живот и се приготвих да чуя нежелани инструкции относно храната, съня и драстично да намаля стреса. Въобще не стана въпрос за секс, а все някога трябваше да бъде повдигнат.

Доктор Харди се усмихна небрежно.

— Длъжни сме да ви помолим да пиете умерено и да се откажете от пушенето. Друго няма какво.

Значи лечението не е холистично^[1]. Гласът й намекваше, че неспособността ми да зачена няма нищо общо с останалата част от живота ми. Успокояващо, наистина, ала същевременно ме караше да се чувствам празна. Изглежда е по-добре да си поживея като хората и да оставя репродуктивните си органи да свършат каквото могат, ако могат.

— Не бихме искали прекалено дълго да пиете хапчета, стимулиращи зачеване — обясни тя, преплете пръсти и ми заприлича на усмихнат банков мениджър. — Затова ще ви предпиша само тримесечен курс.

— Доколкото разбирам — реших да повдигна въпроса преди нея, — сексът през ден извлича максималния потенциал на спермата.

Тя се учуди, сякаш забравила, че нещото, наречено секс, съществува.

— Така, това е и нашата препоръка.

Да се прави секс през ден е трудна работа, но аз си спомних какво прочетох наскоро.

— Нямаше ли едно холандско проучване, направено миналата година, според което силата на спермата не се увеличава след период на въздържание, а при ежедневен секс не намалява — тоест забременяването не зависи от честотата на секса?

Усмивката й стана леденостудена.

— Ако предпочитате да не се съобразявате със съветите ни, ние не можем да направим нищо. Само ще отбележа, че резултатите при нас са най-високи.

Явно тук не приемат добре мислещите пациенти. Уил леко ме подритна под масата. Все пак, след като той, лекарят, не задава въпроси, коя съм аз, та да пъхам прът в колелото?

Уточнихме се да направим лапароскопия^[2] след десет седмици. Тогава щеше да започне истинската чужда намеса.

Обещах си идващите десет седмици да се съобразявам със секса през ден с надеждата вмешателството да се окаже ненужно.

— Трябва да ви кажа още нещо. — Доктор Харди си свали очилата и ги остави на бюрото, смешен жест, типичен за жена на средна възраст, не за млада лекарка. — Вече сте видели статистиката. Знаете какъв е процентът на успех.

Кимнахме. В тази клиника постигаха най-високи резултати и тъкмо затова се бяхме обадили тук.

— Значи сте наясно относно шансовете. Следователно не гарантираме, че ще имате бебе. Важно е всички, включили се в нашата програма, да са наясно. Изходът не е по силите ни.

С други думи, ако не забременееш, вината не е наша.

 

 

В осем и половина вечерта къщата бе толкова тиха, че хлопването на вратата проехтя навсякъде. Запалих лампите и влязох в кухнята, очите ми тежаха от умора, краката ми пулсираха — чувствах ги като пълни с олово, сякаш самата аз бях станала два пъти по-тежка. В хладилника не открих нищо интересно. Някакъв зеленчук, загубил формата си и дори обрасъл със синкава козина, ме затрудни да определя какво е бил някога — домат или чушка; до него се мъдреше буца мазно сирене, добило отровножълтеникав цвят. Някой ден трябва да почистя хладилника. Досега все го подминавах. За миг си го представих пълен с червени, зелени и оранжеви храни за здрави деца, ала това бе само образ, по-скоро халюцинация и аз я отблъснах.

— Не беше чак толкова зле, нали? — Уил извади бутилка бяло вино от хладилника. — Да пием за ежедневния секс. — Вдигна бутилката като за тост и плъзна ръка надолу по гърба ми. Отдръпнах се. За него нямаше никакъв проблем.

В очите му обаче забелязах нещо далечно и притеснително. Дори и лекар, сигурно е толкова уязвим, колкото и аз. Когато се запознахме, беше безгрижен, засмян, весел и уверен в способностите си; беше готов да предизвика всеки. Чудех се дали аз го промених, или животът, или безнадеждните ни опити да постигнем нещо, което всяка полуграмотна ученичка може да постигне без никакво усилие. По-точно, да забременее.

— Нали не забравяш, че не бива да пием много — напомних му аз.

— Я престани. — Каза го мило и нежно, сбърчи нос и ме привлече с много обич към себе си. Сипа по една чаша и аз изпих моята, изпълнена с омраза към себе си, задето се бях насладила на острия вкус. Защо го правим, питах се аз няколко часа по-късно, когато оставих празната бутилка на плота? Утре пак щяхме да сме махмурлии.

 

 

Не ни се гледаше телевизия, а и бяхме прекалено уморени. Уил се обърна тихо към мен, привлече главата ми между дланите си и опря буза на косата ми.

— Шшш. — Притисна ме до себе си, когато се събудих; пуловерът му бе пропит с едва доловим мирис на болница и с други градски миризми — металния привкус на метрото и киселеещите нюанси от изгорели газове. — Шшш.

Нямам представа колко дълго лежахме така, притиснати един до друг.

— Хайде да се качваме горе — прошепна накрая той. — Съжалявам.

Зачудих се за какво съжалява. Дали се чувстваше виновен колкото мен заради процедурите в клиниката по безплодие?

— Прекалено късно е — промърморих аз. — Прекалено късно. — Нямах представа какво се опитвам да кажа.

— Знам — отвърна той. — Лягаме си. — Ще ти помогна да се съблечеш. — Много отдавна никой не ми бе предлагал подобно нещо. Все едно мама или татко ми помагаха за домашното. Поведе ме към горния етаж, напълни ваната, съблече ме и ми изтри гърба.

— Заповядай. — И той намъкна огромна разтегната тениска през главата ми. — Вече всичко е наред.

— Гадина такава — измърморих аз. — Да ми натресеш Лора. Днес дойде да обядваме заедно.

Той повдигна единия край на юргана.

— Просто не исках да бъдеш наранена. — Чаршафите ми се сториха хладни и меки, когато се отпуснах и протегнах ръка към него.

По някое време през нощта и двамата се събудихме и започнахме да се движим в просъница с нежни, меки, влажни копринени движения. Плъзгахме се и въздишахме; аз потръпнах тихо и отново заспах, усещах дъха му по врата си и тежката му топла ръка до моята.