Александра Кампбел
Флирт за една нощ (18)

17

Следвах неумолимо точно програмата за забременяване, а с Уил продължихме да се държим изключително мило един към друг. Всяка вечер се интересувах как е минал денят му. Той ме разпитваше за моя. Предлагахме си чаша чай, вино, дори много любезно искахме от другия да подаде маслото или солта, или вестник „Таймс“ — „ако ти, разбира се, си го прочел“.

Някои неща обаче не ги споменавахме. Все едно стъпвахме по яйчени черупки, а аз започвах да си мисля колко добре се справяме. Понякога поглеждах като отстрани как двамата седим сдържано на масата над специално сготвеното от единия или другия ястие и се поздравявах колко успешно го правим. Колко добросъвестно се опитваме. Това само по себе си означаваше нещо.

През цялото това време обикалях постланите с линолеум коридори и спретнати професионалисти ме поздравяваха мило и приветливо. Лапароскопията бе следващата стъпка. В един момент на объркване се уплаших да не би изневярата на Уил със Сафрън да е застрашила начинанието. Тогава трябваше да се върнем към началото. Мислех си, че този флирт за една нощ ще запрати живота ни в състояние на пълен застой. След няколко дни на неестествена любезност нещата отново започнаха да се нормализират и аз реших, че сме преодолели събитието, а от него над водата стърчи едва забележим връх, остър наистина, но само част от айсберга, който рано или късно щеше да се стопи.

Страхувах се — а и според споделения опит на други жени, ако съм честна спрямо досадното хълцане в живота си (добро попадение, да наречеш Сафрън „досадно хълцане“) — че после лесно ще се върна начело в листата на чакащите. Впоследствие, когато предстои да те приемат за инвитро, се налага да се бориш още по-настървено, за да убедиш всички в истинското ти желание да имаш бебе, че си подходящ кандидат и двамата сте стабилно семейство. Колебания, неувереност, извинения, флиртове за по една нощ… те просто не се вписват в картинката. Не можехме да си позволим да се отклоним — не и на този етап. Беше също както преди сватбата, когато те разкъсват колебания, нищо че роклята ти вече е закачена на вратата на гардероба и само чака да я облечеш. На моменти дори имаш резерви, но не можеш да ги изкажеш, не си в състояние да забавиш нещата, не успяваш да спреш развитието на събитията. Не и ако не искаш да сложиш окончателно и необратимо край на всичко.

Аз поне не исках. Съветът на Линдси ме преследваше непрекъснато. Жена в края на трийсетте, неспособна да забременее, няма много възможности.

Все едно си търсиш работа веднага след завършване на училище. Никой не иска да те вземе, защото нямаш опит, а не придобиваш опит, защото няма начин да си намериш работа. Не можехме да се превърнем в семейство, ако нямахме дете, а не можехме да имаме дете, докато не направим впечатление на здраво стабилно семейство.

Като цяло, щеше да бъде истинско облекчение да ме упоят. Дори щеше да ми бъде приятно.

 

 

И така, рано една сутрин, преди трафикът да се събуди, докато бледотюркоазената зора блестеше по празните улици, ние се отправихме към анонимния кабинет в болницата с покритите с линолеум подове и веселите на пръв поглед картини по стените. Уил, сериозен, въпреки че непрекъснато пускаше шеги, за да не ме притеснява допълнително, стискаше ръката ми, докато се качвахме в просторния асансьор, който спираше на почти всички етажи.

Посрещнаха ме, сложиха ми престилка, инжекция и след безкрайно дълго чакане, докато с Уил играехме на „бици и крави“ и ровехме клюкарски вестници, ме качиха на носилка с колелца и ме накараха да броя до десет. Светът заплува пред очите ми в нещо като кръг и почти веднага се върна. Събудих се с отвратителен вкус в устата и установих, че не виждам нищо.

— С удоволствие ви съобщавам, че не открихме нищо нередно — излая хирургът. — Няма причина да не забременеете. — Отбеляза нещо на документите. — Честно казано, за мен е истинска загадка. — Измъкна се нанякъде, а аз останах да се чудя какво всъщност се опитва да ми обясни.

По-късно, когато вече бях дошла напълно на себе си, Уил каза:

— Хубавото е, че ти няма нищо.

— Лошото е — възразих аз, — че дори и да ми има нещо, те не са го открили, затова не могат да ни кажат.

— Нищо ти няма — повтори той и ми стисна ръката. — Сега трябва само да се възстановиш. Хайде да се приберем вкъщи и всичко ще се оправи. — Придърпа стола — грозно модернистично творение с тапицирана седалка — до леглото, та да държи ръката ми, докато спя.

Вратата се отвори; чух плач в съседната стая, а после долових стъпките на студенти и сестри, тръгнали по коридора след хирурга. Долетяха гласове. Зачудих се дали Уил не казва нещо и ако е той, какво говори. Затворих очи и заспах, стискайки топлата му силна ръка. Нямах сили да се занимавам с проблемите на другите.

 

 

По време на оперативката на редакторите следващата сутрин ми беше непрекъснато лошо.

— Трябва да представим тези нови ароматизатори за домовете. И вие напръскайте спалнята си с аромат на пресен лимон. — Кейт, заместник-редакторката на рубриката „Къщи“, показа зловещи на пръв поглед, макар и стилни кутии, наподобяващи реликви. — За кухнята е подходяща миризма да домашно приготвена храна. Има три варианта: прясно опечен хляб, истинско кафе и къри.

— Къри ли?

— Този аромат обединява Изтока и Запада. Много е на мода — уточни Камила.

Сигурно, щом тя го казваше.

— А за бельото?

— Миризма на прясно изпрани чаршафи. — Кейт пръсна нещо с остър лимонов дъх, напомнящо прах за пране.

Прогоних аромата с ръка.

— Какво им е лошото на току-що изпраните чаршафи?

Всички се спогледаха, сякаш пак щях да се впусна в подробности.

— Напоследък хората нямат време. — Камила говореше бавно, като на дете.

Бюрото потъмня и изчезна от погледа ми.

— Добре ли си? — Звучеше искрено загрижена. — Да ти донеса ли чаша вода?

Учудвам се как не припаднах. Камила никога не бе предлагала нещо на друг.

Да не би все още да бях под въздействието на упойката и да халюцинирах.

Пред мен се появи чаша. Присъстващите ме гледаха притеснени.

Стегнах се и се прехвърлихме на „Бебетата като задължителен аксесоар“.

— Това е в устата на всички — обясни Джини, модната редакторка. Изброи кои манекенки са родили. — Ще се получи страхотно.

Знойната Сафрън в брошурата на „Белингъм Глас“ бе едно, ала да оглеждам купища страници със световноизвестни кльощи с безкрайни крака и безупречен тен, обясняващи как са открили смисъла на живота и как с бебето си живеят на зеленчуков сок, бе нещо съвсем друго.

— Не — отсякох аз. — Ще създадем ново течение. „Кучето, за което да умреш.“ „Котката — най-добрият приятел на момичето“.

Спрях, преди да стигна до предложението да се разнасят хамстери в ръчните чанти. Камила се приведе очарована напред.

— Страхотна идея! Тони Симпкинс-Стиъринг има две невероятни персийки, а Идия се е сдобила с невероятна бирманска котка.

Откакто престанах с колегиалното отношение към Камила, тя бе започнала да се държи значително по-добре. Никога не бе предлагала да използва своя приятелка за статия. Дали пък котките не бяха тайната й страст? Попитах я дали има котка. Очите й лъснаха, все едно й казах, че на телефона я чака последното й завоевание.

— Богинс. Не е кой знае какъв красавец… — тонът й показваше, че само се прави на скромна — но пък има невероятен характер.

Значи котки. Камила щеше да се заеме с проекта — Джини не успя да прикрие притеснението си. Явно се тревожеше как ще издържи снимането на истеричните създания, докато мъркат и мяукат, но й напомних, че с бебетата едва ли ще е по-лесно.

Мими, която все повече заприличваше на улук, в средата на който се е заклещила футболна топка, измъкна брой на „Ивнинг Стандард“.

— Направо няма да повярвате… — изграчи тя.

Неколцина вдигнаха поглед в очакване да чуят нещо за нов магазин за обувки или чанти.

— Илейн е напуснала „Май Лайф“! Искала да прекарва повече време със семейството си!

Всички зашумяха и се опитаха едновременно да прочетат вестника. Бяха й посветени цели две страници, а заглавието се набиваше на очи: „Жертвата на жена, стигнала върха“. Имаше красива снимка на Илейн в профил, вдигнала тригодишната си дъщеря във въздуха, двете се смееха, допрели носове.

— Имах най-прекрасната работа на света — споделяше открито Илейн пред „Стандард“. — И се отказах от всичко. Налагаше ми се да работя по двайсет часа на ден.

— Двайсет часа? — писнахме в един глас.

— Аз бих изперкала — измърмори Камила.

— Нищо не виждам — оплака се Кейт.

Камила зачете на глас.

— „И защо бе всичко това? За да плащам за таксита, за химическо чистене, да ми гладят дрехите, за бавачка…“

— Сигурно се е объркала и затова не е казала бавачки, в множествено число — обадих се аз и си спомних краткия ни разговор по въпроса.

— „И така нататък“ — продължи Камила, истински доволна. — „Когато се прибирах, напълно изтощена, децата ми се притискаха до мен и плачеха. Сутрин сълзите им ме изпращаха към офиса. Един мъж може да си сложи снимки на децата на бюрото, ала когато жена работи, за нея е непрофесионално дори да споменава децата си. Спешен случай с някое от малките или да отсъстваш от работа, за да отидеш на спортен празник с тях, се смята за предателство в службата.“

— Бре да му се не види! — Поли беше потресена. — Веднъж я попитах за децата й и тя ме сряза като кисела краставица!

— Стигаме до най-секси момента. — Камила прокара пръст по страницата, пропускайки снимки от вечерите, безупречно организирани от Илейн, по-точно от фирми за кетъринг и цветари. („Сигурно е трябвало да са еднакво облечени“ — измърморих аз.)

Камила продължи по-нататък:

— „Времето, което прекарвах със съпруга си, е отдавна забравен спомен. Връзката ни е толкова разклатена, че правим секс веднъж в месеца, понякога дори и него пропускаме.“

Всички изглеждаха впечатлени от това признание, само Поли измърмори, че не било вярно.

— Нито една жена с толкова малки деца не прави секс всеки месец.

Камила се изкиска.

— Добре че си имате извинение. От нас, неженените, се очаква да се чукаме непрекъснато, дори когато предпочитаме да си легнем и да почетем някоя книжка. — Продължи да чете: — „От известно време със съпруга ми обсъждаме тази стъпка. И двамата сме съгласни, че мястото на жената е у дома, за да подкрепя съпруга си и да обръща внимание на децата, независимо какви лични жертви се налага да направи.“

Опитах се да свържа дръпнатата амбициозна Илейн с този образец на безкористност.

— Щом Илейн не е успяла да се справи — подхвърли Поли, — съмнявам се някоя друга да успее.

Настъпи мълчание. Опитвахме се да преглътнем новия образ на Илейн и зачетохме прескочените от Камила пасажи. Позвъни Мейв.

— Разбра ли? Питър Рени направо е пощръклял. Пред сградата се е инсталирал снимачен екип — интервюират всички работещи майки и се опитват да докажат колко несправедливо се отнасят към тях.

На втора линия чакаха от пресофиса на „Маглайф“.

— Може ли да изпратиш Поли? Правим интервюта с жени от компанията, за да покажем колко гъвкаво реагираме, когато някоя майка пожелае да раздели работата си с колежка, за да разполага с повече време за децата си.

Затворих телефона.

— Започва да ми намирисва на гнило — измърморих аз.

Камила срещна погледа ми и се изкиска.

— Супер гот, бих казала. — Захапа химикалката. — Чудя се дали тати знае нещо по въпроса.

Извих едната си вежда. След като „тати“ бе Брайън Карстеърс, номер едно в света на рекламата, а ние съществувахме благодарение на работата, която той ни подаваше, бе много възможно слуховете да се достигнали до него, преди ние да сме разбрали за какво изобщо става въпрос.

— Звънни на „тати“ — предложих аз. — Аз ще преслушам редакторската клюкарска агенция. После ще обменим информация.

По бузите на Камила намигнаха хитри трапчинки, когато тя посегна към мобилния телефон.

— Дадено.

Изглежда, нямаше да е зле да работим в екип. Надявах се само да не се окаже съюз на бездетните срещу майките с деца. Сякаш бе подета скрита партизанска война и се страхувах от момента, в който ще се наложи да премина на отсрещната страна. Замислих се за милата невинна Ела и дори за сополивите Фиби и Зак. Потиснах болката, причинена от съжаление.

 

 

Вечерта ми звънна Линдси.

— Коя е тази тъпачка, дето е сдала фронта? Познаваш ли я? И защо се появява в „Нюзнайт“?

— „Нюзнайт“ ли? — Човек би помислил, че е поне министър от кабинета или глава на малка африканска република. Не разбирах защо семейните й проблеми излизат на първа страница и в уважавани предавания. Пуснах телевизора и с изненада я видях на екрана. Изглеждаше толкова мила и състрадателна с меката си, късо подстригана кестенява коса (очевидно артистично разрешената коса, която познавах, бе променена в по-добре обмислена прическа), да не говорим, че почти не си беше сложила грим. Едната ръка с грижливо поддържан френски маникюр бе притисната до гърдите й.

— Моля ви, не ме разбирайте погрешно — пърхаше с клепки тя. — Не се опитвам да диктувам на другите жени как да живеят живота си.

Изключено, помислих си аз. „Май Лайф“ определено диктуваше какви обувки да се носят, кои ресторанти не стават за нищо, кои успели хора да четат списанието. От време на време си позволяваше да разпери криле и твърдеше пред читателите, че не бива да допускат никой да им налага мнение или модна линия. Иначе всички трябвало да се върнем в колежа, да се храним с органична храна и да си запишем часове при психолог.

— Според мен всяка жена трябва да направи своя избор — въздъхна тя и погледна невинно към камерата. — Знам за себе си, че не бих издържала нито миг повече на този живот, да не говорим колко виновна се чувствах, задето изоставям всичко в „Май Лайф“. Известно ми е колко е трудно да се намери главен редактор, който да ме замести достойно, и разбирам защо изпълнителният директор Питър Рени е толкова разстроен.

Показаха как Питър Рени си пробива път през тълпата фотографи, повтаряйки „Без коментар“, а репортерите се надпреварваха да крещят въпроси от рода: „Вярно ли, че подлагате на тормоз работещите майки?“, „Още ли твърдите, че «Маглайф» се придържа към политиката си за подкрепа на семейните?“.

— Някои неща — заяви в заключение Илейн с глас, плътен като меласа — са по-важни от работата. Децата са на първо място.

В едната ръка стисках телефона, а в другата — дистанционното. Изключих телевизора, а Линдси продължаваше да крещи.

— Щом някоя жена на ръководна длъжност направи подобен гаф — фучеше тя, — костюмарите ме бъзикат седмици наред, навирайки ми в носа защо жените не заемали ръководни длъжности, да не говорим за шушуканията им зад гърба ми. Тази напълно съсипа надеждите ми за повишение. Нямам нищо против, че е напуснала, ама защо й трябва да го прави толкова шумно? Тези от пресата са виновни.

Никога не бях чувала Линдси толкова ядосана.

— Откакто ловът на лисици излезе от мода — добави тя, — хората се забавляват, като преследват работещите майки.

Не спирах да си блъскам главата какво е намислила Илейн. Нещата просто не се връзваха. Винаги бе постъпвала правилно и често бе повтаряла, че не е много умен ход да се наречеш „работеща майка“. Да не говорим за нежеланието й да възприема жените като сестри — отказа да се присъедини към движението „Жени в журналистиката“, защото вече била успяла и нямала нужда от подкрепата им. Самата мисъл да се обедини с другите жени бе истинска анатема за нея. Направо не си я представях как ще подмени токчетата с мокасини и ще чака пред вратата на училището заедно с другите майки или ще участва в училищните томболи по празници.

— Според мен това не беше „Нюзнайт“. — Не знаех какво друго да кажа.

 

 

Щом оставих слушалката, телефонът звънна отново. Беше Лора.

— Видя ли онова момиче в „Панорама“ — попита тя.

— Момиче ли? „Панорама“ ли каза?

— Онази, дето разбрала, че няма начин да съчетае кариерата и децата?

— В „Панорама“ ли? Не, не съм. Те подготвят предаването седмици предварително.

— Добре де, някое от онези предавания. Гледано предаване. То си личи.

— Какво си личи?

— Нали ти казах! — тържествуващо възкликна Лора. — Ще ми повярваш ли вече?

Да не би Лора да беше започнала маратон на клишетата?

— Лора, аз никога…

— Съжалявам, Лиъни, но винаги съм се чувствала ненужна и безполезна, докато тази Елинър не си отвори устата…

— Ще се почувстваш още по-ненужна и безполезна, ако се запознаеш с нея, вярвай ми — изръмжах аз. — Освен това се казва Илейн.

— Все едно. Много ми е симпатична. Ето, сама се е убедила, че просто не е възможно да си добра майка и да посветиш безкрайни часове на работата си. Изкарвала колкото да плаща на детегледачките и на чистачката. И през цялото време била съсипана.

Лора обожаваше да повтаря известни неща, но така подправени с възторг, сякаш тя сама бе направила нечувано откритие.

— Да знаеш, Лиъни, сама ще разбереш, че изобщо не е лесно. Знам те — мислиш си, че ти ще се справиш с всичко, но нещата не стават толкова лесно. Просто не разбираш.

Преброих до десет — опитах се да си обясня защо сестра ми така настървено се опитва да ме убеди, че нейният начин на живот е най-добрият.

— Как си, Лора? При теб всичко наред ли е?

— Наред е. Защо ме питаш дали е наред? — Въздъхна дълбоко. — Всички сме пипнали въшки от училището на Фиби. Снощи цял час прекарах с гребен и балсам и измъкнах от косата й най-големите въшки, които някога съм виждала. После Зак повърна върху дивана. Представа нямам как да изчистя петното.

Пак започва да ми се гади, сигурно остатъчен ефект от упойката, а вечерята я усещах на твърда топка в стомаха си. Разговорите с Лора винаги имаха подобен ефект, особено когато станеше въпрос за двете деца и кучето с неговите проблеми, да не говорим за постоянните бременности на сестра ми. Въпреки това се постарах разговорът ни да мине нормално.

— Говорила ли си скоро с мама?

— А колелото се върти — запя тя, но аз не долових смисъла.

Тъкмо се чудех дали не е нова философия на живота, лансирана в „Дейли Мейл“, и тя добави:

— Извинявай, обаче Зак ми се качи на скута.

— И аз трябва да свършвам.

— Може ли преди това да говоря с Уил?

Подадох му телефона и измърморих нещо за довиждане. Сигурно искаше да обсъди с него подутите си глезени или появилите се по лицето й петна, или дали раждането под вода не е нещо прекалено.

Той винаги се държеше много мило с нея и казваше:

— Здравей, Лора, как си? — Все едно че наистина го интересуваше. Уил наистина бе мил човек, но понякога направо ме изкарва от кожата ми.

 

 

— Не разбирам защо е целият този шум около въпросната Илейн — съгласи се той и запрати опаковките от взетата за вкъщи храна в кошчето за боклук. Беше приключил разговора с Лора с думите „Естествено е да се притесняваш. Просто се налага да почиваш малко повече.“

Да почива повече ли? Винаги съм смятала, че Лора си почива повече от другите — изтягаше се по шезлонгите при мама, лягаше и ставаше, когато й хрумне.

Подадох и последната кутия с храна на Уил и се зачудих защо ми трябва да се ядосвам. Каква вина имаше той, че тази вечер „Къри Хаус“ не се бяха постарали както обикновено. Освен това, напомних си аз, много по-приятно е да усетя истинската миризма, която обединява Изтока и Запада, без да пръскам от спрей или да паля ароматизирана свещ за десет лири.

— И при нас три лекарки работят по три дни в седмицата, за да съчетаят работата с гледането на децата си — продължи той. И един мъж работи по три дни, за да се грижи за децата, докато съпругата му преподава. Нещата се получават. — Пусна капака на кофата толкова шумно, че се стреснах.

Беше ми писнало от хора, организирали живота си толкова съвършено. Погледнах го гневно.

— Вероятно и ти искаш същото. Да забременея, за да работиш на половин работен ден.

Той замълча.

— Не бях мислил…

— Тогава започни да мислиш. — Нямах представа откъде дойде заслепяващият ме гняв. Все едно че… че… представа нямам какво беше. Той просто се държеше невъзможно.

Станах от дивана и протегнах дистанционното към телевизора като оръжие. Екранът оживя и аз се тръшнах тежко на канапето.

Уил взе дистанционното и спря телевизора.

— Лиъни, какво има?

Погледнах го изумена. Какво било имало ли? Какво имало? А той какво си мислеше, че има? В никакъв случай нямаше да рискувам подобен разговор.

— Нищо. — Отново пуснах телевизора.

Той се настани до мен.

— Тази история с Илейн ли те разстрои?

— Не. — Стиснах зъби и си издърпах ръката от неговата. — Не искам да го обсъждам. Писна ми хората да коментират Илейн и тъпата й жертва. Денят ми беше труден и нямам желание да говоря. Имаш ли нещо против? — Част от мен изпитваше границите на това ново и малко официално приятелство, породило се между нас.

— Добре. — Изглеждаше спокоен. Изправи се и по нищо не личеше да е наранен. — Искаш ли кафе? Билков чай? Какао?

Погледнах го с омраза. На него май изобщо не му пукаше. Нищо не го трогваше.

Качих се да си легна, заслепена от ярост. Изключено да се избегне въпросът за децата, нали? Нито в „Нюзнайт“, нито в някое предаване за модата.

Тъкмо това ме вбесяваше. Проснах се на леглото в празната спалня и когато той ме последва десетина минути по-късно, му казах, че още се възстановявам след упойката и тази нощ предпочитам да спя сама.

Той застана притеснен на вратата с изражението на човек, отлично съзнаващ, че каквото и да направи, все ще бъде зле.

— Щом си сигурна…

— Абсолютно. — Оголих зъби в подобие на усмивка. — Не се притеснявай за мен, скъпи.

Щом затворих очи, около мен се разнесе изкуствената миризма на прясно изпрано бельо и запулсира в главата ми. Бях пръснала малко в стаята, за да пробвам аромата, но ми се прииска да не го бях правила.

С целия авторитет, който успях да събера, се опитах да си внуша, че всичко е приключило и Сафрън вече не притежава власт да ни нарани, ала докато се унасях, споменът за неочакваното ми избухване продължаваше да ме измъчва. Нещо се обърка. Освен това нямаше никакъв смисъл да пия онези хапчета, при положение, че не правехме секс. От двайсет и седми май бяха минали две седмици и аз усещах как трите месеца неусетно са се изнизали.

Ето, това причинява гневът. Заслепяващият му бял блясък е като гореща ютия — парва те и те оставя неспособен да мислиш. Когато се успокоиш най-сетне, виждаш всичко с яснота, макар през насълзени очи.