Александра Кампбел
Флирт за една нощ (28)

27

Дори щастието, великолепното, всеобхватно щастие, обгръщащо ме като топъл юрган, не ми помогна да преживея с лекота следващите седмици. Съвсем нормално, след като непрекъснато ме потискаше чувство на обреченост (не само сутрин, докато повръщах, а непрекъснато), бях уморена (през цялото време) и разсеяна (хронично), да не говорим колко трудно ми беше да се правя на супержената редактор. Просто вървях напред и си напомнях, че по това време на първата си бременност Линдси стоя три поредни денонощия в офиса, защото превземаха поредната компания. През втората й бременност я изпратиха на някакво абсурдно обучение за сплотяване на екипа: нали знаете — замъкват всички служители на банката из планините на Уелс, зарязват ги там с бутилка вода и безопасна игла, а от тях се иска да се върнат през планинските чукари, като сами си направят мост. Дори Лора прекара първата си бременност на крак, при това по осем часа на ден, но все пак е редно да отбележа, че по онова време тя беше цели десет години по-млада от мен сега. Чувствах се като кит, изхвърлен на сушата, и прекарвах всеки свободен миг, надвесена над статии в списанията, например „Бебето ви — седмица след седмица“, и планирах съвършения живот на малкото човече, което растеше в мен. Не ме напускаше усещането, че в това приключение участваме само ние двамата.

— Заедно я започнахме тази работа — казах му аз веднъж, — няма смисъл да ме караш да се чувствам по-зле от необходимото. — Струваше ми се, че вече съм бременна цяла вечност, а същевременно дните се нижеха неестествено бавно. Бяха минали само девет седмици.

Сега, връщайки се назад, си спомням колко тих бе Уил по онова време. Тих и нащрек. Понякога си мислех дали нещо не го измъчва. Но той отричаше внимателно, галеше ме по косата и твърдеше, че в тялото ми вилнеят много хормони, които създават чувство за напрежение.

— Защо не забавиш малко темпото? — многократно ме питаше. — Според мен, захванала си се с прекалено много неща.

Всъщност не правех нищо повече от Линдси или Лора по време на първите им бременности, но по-важното беше, че нямах и сили за повече. Успехът създава повече работа, отколкото провалите. Всяка сутрин ме чакаха нови искания за притурки, за допълнителни страници, за участие в радиопредавания, за съвещания и събрания… списъкът беше безкраен. Обещах на Коремчето да се поукротя, когато започне да ми личи.

— Хайде — измърморих аз и погалих заоблената издатина. — Расти по-бързо. — Лора твърдеше, че нямала търпение да дойде следващият етап — детската градина или първият ден на училище — а после съжалявала, задето животът бърза напред, а на нея й се искало бебчето й да е отново малко. Вероятно и аз гледах по същия начин на този етап на бременността.

На сутринта след партито се почувствах много по-добре. Беше още твърде рано да се чувствам добре. Сигурно беше временно състояние. Отворих широко прозореца и вдишах предпазливо. Въздухът, свеж и приятен, нямаше нищо общо със задушливата мъгла напоследък. Чувствах се здраво стъпила на земята, беше ми топло, а краката ми бяха по-уверени от обикновено. Състоянието ми бе отлично, все едно не бях бременна. Всичко ще бъде наред, мислех си аз.

С Мейв имахме уговорка да отидем до Истбитън, за да измъкнем още някоя хубава сума от Дейв Бекет. Направо не ми се вярваше. Не допусках, че ще ми се налага пак да ходя в мизерното прашно предградие с разхвърляни по улиците боклуци и пак да се свивам пред надувките на Дейв Бекет. Беше толкова потискащо.

 

 

— За жалост, покачването на продажбите не е нищо без стабилна реклама — изрази мнението си Мейв, настанила се до мен в колата. — Дори Карстеърс да ни върне добрите бюджети, не бива да се осланяме само на него. — Тя свали сенника, огледа се, намръщи се недоволно, извади пудриера и наплеска още пудра по дебелия слой на лицето си.

Бях предложила аз да карам, защото нямаше да издържа задушливата миризма на цигари, пропила купетата на влака за Истбитън. А и ако трябваше да търпя някое такси да се влачи до гарата, сигурно щеше да ми стане лошо.

Уил възразяваше срещу това да шофирам. Още със ставането започваше да опява колко прекалявам с натоварването, а аз възразявах, че бременността не е болест. Ако му бях пациентка, нямаше да ми забрани да карам, нали? Съгласяваше се, но… Онази сутрин се примъкнах към него в леглото, поставих пръст върху устните му, за да му попреча да говори, вдъхнах познатия му мирис в ранно утро, а после се сгуших в ръцете му.

— Да, да, да. — Пернах го по носа. — Ти си един паникьор.

Той ме погледна.

— Нищо чудно пък малко усилия по време на бременността да са от полза.

Изкисках се. Сексът, колкото и да бе демодиран, бавно започваше да придобива старото си очарование. Струваше ми се приятен и ми доставяше удоволствие, не бе бърз и отчаян.

— Хайде тогава — привлякох го към себе си. — Не ми казвай, че само знаеш да приказваш, направи нещо по въпроса.

— Според мен… — измърмори той, докато се нагласяваше върху мен — ти нещо обърка. Ще направя…

 

 

Докато се влачехме из задръстването в Югоизточен Лондон, започнах да си мисля дали той не е прав. Тръгнахме преди час и половина, а не бяхме напреднали много.

Мейв мълчеше. Чувствах се изтощена. А ни предстоеше и да се върнем, да оставим настрани досадната среща с Дейв Бекет.

Дейв Бекет прояви снизхождение към нас и разказа на всички присъстващи, че коледната притурка на „Белингъм Глас“ е качила невероятно много продажбите на коледното издание. Лакеите кимаха с глава. С Мейв се усмихвахме.

— Имах удоволствието да вечерям със Сафрън Пери — сподели той, докато ни изпращаше към колата. Определено беше в добро настроение. Сигурно й бе предложил да си поръчат различни блюда, за да опитват взаимно от ястията си.

— Нима? — Едва се държах на краката си.

— Куражлия момиче. Не може да й се отрече.

Аха. Значи си е играла на крехка героиня под обсада.

Доста я биваше в тези превземки, докато се вихреше истерията около рака на гърдата. Всичко това бе съвсем в стила на Сафрън, но аз така и не се замислих.

Той поклати глада.

— Смела. Много смела. — Докато ми затваряше вратата на колата, каза още нещо, но аз не успях да го чуя. Махнах му с ръка. Нямах никакво желание да продължи да ми надува главата. Нямах търпение да се прибера вкъщи. Макар да не ми бе станало отново лошо, чувството, че ми е по-добре, се бе изпарило. Това пък какво беше? Мейв затвори вратата си с леко хлопване и веднага дръпна предпазния колан.

Свих рамене.

— Дейв Бекет заведе Сафрън на вечеря след партито.

Погледите ни се срещнаха и ние се усмихнахме. Заговорнически.

— Виж ти. — Свали сенника, за да се огледа отново. — Виж ти, виж ти. Дано да са прекарали добре. — Пак се усмихнахме една на друга. Спомних си за многобройните излизания на Сафрън със световноизвестни музиканти и композитори. Преди осем години никога не би допуснала да остане в компанията на Дейв Бекет. Доста самотен начин да прекараш вечерта. Горката Сафрън.

— Горката Сафрън — повторих аз, тази път на глас.

 

 

След около пет минути ме обзе безпокойство. Нещо не беше наред. Всъщност през целия ден бях изпитвала това чувство. По невнимание се отклоних в грешна посока. Оказахме се на магистралата, преди още да разбера какво става. Следващият изход представляваше плетеница от отклонения; некадърно поставените надписи спокойно можеха да се отнасят за две направления. Най-сетне се принудих да направя обратен завой; дадох на заден, за да изправя колата, блъснах се в дърво и счупих единия стоп. Докато се върна на „нашия“ път, мина цял час.

Мейв ми се стори притеснена.

— Мога ли да помогна с нещо? — Тя не знаеше да шофира.

Поклатих глава. Гърбът започваше да ме боли. Притеснявах се за бебето. Горкото бебе. Обещах на яйцеклетките да си почина веднага щом се върна, просто за да ги успокоя.

Пътят ми се стори безкрайно дълъг. Болката в кръста и гърба се разпространи и надолу, съпроводена от тихо ръмжене в стомаха. Усещах всичките си вътрешности стегнати и оплетени. Това са само тръпки, когато утробата се разширява, окуражавах се аз, но в следващия момент ме преряза остра болка. Вече не успявах да се съсредоточа. Разтреперих се. Бях ужасена, че нещо не е наред. На мястото, където трябваше да е бебето, сякаш се бе образувала скала.

— Чакай още малко, ангелче — молех се безмълвно аз. Обикновено ме успокояваше, когато говорех с невидимото присъствие. То бе моето приятелче. — Най-доброто ми приятелче — добавих аз с надеждата да му вдъхна смелост.

Чувство на съжаление и остра болка бяха единственият отговор.

— Не е ли добре да спреш за малко? — попита Мейв, вече силно притеснена.

Стиснах волана.

— До Лондон остават само осемнайсет километра. — Говорех през стиснати зъби.

Изглежда, трябваше да се насоча направо към спешното отделение. Дали пък не беше малко прекалено? А и не исках Мейв да разбере в какво състояние съм. Защо да се издавам?

Какво ставаше? Не знаех нищо за развитието на бременността. Цялата ми информация се свеждаше до прочетеното от четирите книги, които си купих, плюс списанията „Твоето бебе“ и „Бременност и раждане“. Бях се заплесвала над диаграмите: зародишът, дълъг няколко сантиметра; на следващата страница новият и много по-вълнуващ етап с развитието на пръстите на ръцете и краката. Това бях прочела и бях подготвила всички телефони. Никъде обаче не се споменаваше за подобна разтърсваща болка. Дали пък не беше в реда на нещата и не си струваше да се притеснявам? Ако отидех в болницата, щеше да ми се наложи да чакам с часове, седнала на онези безкрайно неудобни столове, и щях да се прибера още по-късно.

Оставих Мейв на гара „Виктория“ и тя си взе такси. Тъкмо си казах, че вече съм по-добре, и налетях на ремонт на пътя. Обзе ме отчаяние. Неочаквано ме прониза силна болка. Да спра колата, а после да я запаля отново, бе равносилно да изкача Еверест.

С разтреперани ръце успях да набера телефона на Уил. Нямаше го. Сали, дежурната на рецепцията, не знаеше къде е. Доста необичайно. Във вторник следобед правеха насрочени операции. Силното ми притеснение си проправи път през болката и напълно ме откъсна от действителността.

— Просто му кажи, че ми трябва — помолих я аз. Задръстването се изчисти, но през пелена от изтощение и чувство на вина едва видях пътя напред. Нямаше, смисъл да поглеждам към мобилния телефон. Трябваше да спестя енергията, за да успея да се обадя. Бе крайно време да позвъня в болницата.

Докато маневрирах, за да паркирам пред болницата, ми беше много зле. Давайки на заден ход, за да сместя колата на празно място, скалата в мен ме притисна нетърпимо болезнено. Крайно уморена се свлякох на пластмасов стол между смрадливи пияници и отпуснати пенсионери, но поне болката бе намаляла. Мъж със затворени очи придържаше окървавена хавлиена кърпа към главата си. Жена се опитваше да се настани по-настрани от него. Клошар, стиснал кутийка бира, искаше да подхване разговор с мен.

— Не е вярно? Нали? — Той размаха кутийката.

Усмихнах се немощно и прикрих корема си. Изпитах желание да го защитя. Там беше бебето ми, прекалено малко и крехко пред такъв огромен мърляв тип.

— Изобщо не е вярно — изкрещя той и се заклатушка към мен, разнасяйки смрад на урина. Скалата в мен отново натежа.

Тъкмо се канех да потърся сестра, за да я попитам къде бих могла да легна, и вратите се разтвориха с трясък. Две носилки на колелца, заобиколени от сестри и санитари, които вървешком слагаха системи и ни подвикваха да си дръпнем краката и багажа, минаха бързо към другия край на коридора.

На тях лежаха жена и дете с кислородни маски. Жената ми се стори неестествено отпусната, но зърнах малката детска ръчичка, свита от болка, и лицето, посивяло от шок. След тях влезе и шофьорът на линейката, понесъл пищящо бебе, обляно в кръв. Всички в спешното се спогледаха.

— Това не е вярно — хълцаше клошарят и запокити бирената кутийка по коридора. Тя издрънча, когато се удари в стената и падна на пода, пръсвайки последните капки по кремавите стени. По пода бе покапала кръв от носилките.

— Катастрофа — заяви безапелационно един от пенсионерите. — Горките дечица. Трябва да има закони в тази страна.

Нямаше смисъл да му изтъквам, че има достатъчно закони.

Колкото и да бе странно, повикаха ме малко след това, тъкмо когато болката заглъхваше.

Всичко, според различните специалисти, които ме преглеждаха след безкрайно чакане в безлични кабинети, бе наред. Готвеха се да ми лепнат етикета „опасност от спонтанен аборт“.

— Има два варианта — предложи мило лекарката, — да ви приемем и да ви сложим на система или да си отидете у дома, където ще се почувствате по-добре. Както решите. Нито вие, нито ние сме в състояние да го предотвратим, затова постъпете както прецените. В подобни случаи съветваме жените да си легнат, макар да се смята за отживелица. — Тя надраска нещо. — Болката премина ли? Не виждам причина за притеснение. Елате утре на видеозон. По това време вече не работи.

— Няма ли да ми направите някакви изследвания? Да ме посъветвате нещо? — попитах аз, неспособна да накарам журналистката в мен да замълчи.

Тя се поколеба.

— Имаме богат опит при подобни случаи. Повечето жени са се притеснявали от спонтанен аборт. А след това всички са раждали здрави бебета.

С други думи, проблемът беше решен.

— Цели шест години се опитвах да забременея.

— Значи трябва да сте горда. Защото въпреки всичко сте успели. А може и да не го загубите. Кървите съвсем малко.

Това „може“ никак не ми хареса и аз реших да не споменавам нищо за инвитрото. Вече ме теглеше към къщи. Не исках да прекарам нощта на система, особено след като нямаше гаранция. Дълбоко в себе си знаех, че всичко ще бъде наред. След време тази вечер щеше да ми се струва лош сън.

— Как дойдохте?

— С кола.

— Няма страшно тогава! — Тя ми се стори облекчена. Нещата, изглежда, не бяха чак толкова зле.

— Само още нещо… — Реших да се изправя пред страшната мисъл, която не спираше да ме измъчва по време на дългото пътуване. — Възможно ли е… възможно ли е да е причинено от секс?

Тя ме погледна смутена.

— Използвате ли някакви сексиграчки? Свещи, бутилки, електрически четки за зъби, нещо, което да сте пъхали в себе си, дамски душ, такива неща? — Изреди списък, все едно е сервитьорка и представя ястията в ресторант, обзета от нетърпение смяната й да свърши. — Някакви по-особени пози? Нещо да ви е напрегнало? — Изведнъж си спомних за приятеля лекар, който разказваше как веднъж извадил бюст на кралица Виктория от дупето на някаква пациентка.

Напълно шокирана, си спомних как се любихме бавно и нежно. Какви са тези хора, дето си завират разни неща?

— Не. С риск да ви се сторя много старомодна — отвърнах немощно аз, — беше най-обикновен пенис. — Мислено се извиних на Уил, понеже описанието можеше и да не му хареса. Но още по-малко би му допаднало да го сравня с бюста на кралица Виктория или с електрическа четка за зъби.

Тя вече мислеше за следващия пациент — сигурно човекът наистина е болен, а не се чуди дали ще направи спонтанен аборт, или не.

— Не се притеснявайте. — Тя говореше бързо, вървейки към вратата. — Както вече ви казах, много малко от причините на спонтанния аборт са известни. Това е естествен процес. Така го е създала природата.

Излязох тъкмо когато санитарите връщаха вече почистените носилки в линейката. Сетих се за ранените, които бяха докарали. Хората от екипа на линейката ми се сториха мрачни.

— Той беше само на четири — чух да обяснява шофьорът, преди гласът му да се прекърши. — Нямаше никаква надежда. Само на четири. Внукът ми е на толкова. — Никой не му отговори. Вратите се затвориха шумно и след малко те отпътуваха.

Седнах зад волана и се разплаках. Само на четири. Никаква надежда.

Издухах си носа и се зачудих дали те не знаят каква е причината за спонтанен аборт, кое е естествено и кое не е. Дали сексът, обикновен или с помощни материали, предизвиква подобно нещо. Или пък шампанското, закъсненията вечер, умората от работата, както и всичко останало, с което се бях натоварила.

 

 

Наближавайки към къщи, се притесних за Уил. Къде ли беше?

Стоеше в антрето като буреносен облак.

— Къде беше, мама му стара? — Той никога не ругаеше.

— В болница. — Посегнах към задната седалка, за да си взема чантата и се свих от болка.

— Аз ще я взема — дръпна я той от ръката ми.

— А теб те нямаше. Обадих се и те нямаше. — Съзнавах, че не бива да се държа така, но ударих стената с юмрук и му се сопнах. — Никога те няма. Не и когато имам нужда от теб.

Той остави чантата на земята.

— Какво става, Лиъни?

— За малко да изгубя бебето, а теб те нямаше. — Вече не си спомнях защо съм толкова разстроена. Просто бях обзета от отчаяние. А къде беше Уил?

— Къде беше? Сали нямаше представа къде си отишъл.

Той ме погледна учуден:

— Съвсем за малко излязох от кабинета. За бога, кажи ми какво стана. — Отвори вратата към хола и ме побутна вътре, за да седна на канапето. — Първо седни.

— Защо? Какво се каниш да ми съобщиш? — Обзе ме ужасно предчувствие.

— Само че си изкарах акъла, докато се опитвах да се свържа с теб. Имаш ли представа какъв ужас изпитах? Уведомяват ме, че имаш нужда от мен, а ти си изключила мобилния. — Стисна китките ми и ме накара да го погледна. — Чуй ме. — Изговори думите ясно и отчетливо: — Обичам те. Ясно? Нито Сафрън, нито друга.

Хвърлих му лукав поглед, все едно съм леко луда, макар вече да се чувствах по-спокойна. Изведнъж долових нещо стаено в очите му; нещо повече от притеснение и любов; нещо, което не си бе отишло след партито на „Белингъм Глас“. Вече го познавах толкова добре. Беше съвсем нетипично за него да ми признае любовта си просто защото бях избухнала.

— Само че?

— Само че нищо. — Пусна китките ми и извърна поглед.

— Опитваше се да ми кажеш нещо.

Той мълчеше.

— Говори! Ще се справя с всичко освен с лъжите. — Уплаших се да не е направил нещо ужасно, нещо потресаващо, да е извършил някоя лудост. Да не би да му предстоеше съдебно преследване?

— Исках да отложа момента възможно повече. Но днес видях тази изрезка… — Разтвори юмрук и показа смачкано парче вестник.

Докато изглаждах хартията, ледените пръсти на ужаса сграбчиха душата ми. Откриване на местен супермаркет. „Ще бъде открит от пианистката Сафрън Пери, която очаква първото си дете след три месеца. Подобно на много други актриси, и тя отказа да съобщи името на бащата.“

— Мое е — преглътна той.

И в този момент си обясних причината за новото, налято тяло на Сафрън. Не се дължеше на възрастта. Тя беше бременна. Точно по времето, когато жената напълнява, преди коремът й да наедрее. Изпищях. Не исках да слушам уверенията му, че това не означавало нищо, че между нас нещата са непроменени, че Сафрън ще си бъде самотна майка и нищо няма значение освен мен и детето ни. За пръв път в живота си хвърлях предмети. Снимки в рамки, книги, писма, вестници. Той се отдръпна, но после ме притисна, започна да целува косата ми, прегръщаше ме.

— Престани. Просто престани. Чуй ме.

Не исках да слушам. Отблъснах го, за да се махна от него.

Заключих се в спалнята. Той се опита да ме убеди да отворя. Най-сетне, в един след полунощ, отиде в другата спалня.

— В съседната стая съм, Лиъни. Повикай ме, ако имаш нужда от мен.

След пет минути се върна отново.

— Моля те, повярвай ми. Обичам те. Ти си моята…

Чух въздишката му. Прибра се в другата стая, а аз усетих как ме заля вълна от болка и се намести между корема и диафрагмата. Продължи около четирийсет секунди и изчезна. Легнах свита на една страна. Бе много важно да не се предавам, да не му позволявам да ми помага.

Вълната се върна с неумолима решителност.

 

 

Не знам дали защото шофирах дълго (навярно трябваше да отида в спешното отделение по-рано), дали в резултат на бавното ни любене, на хроничната преумора от работата, на разтърсващата ярост, която ме обзе, щом разбрах за Сафрън, или понеже, както всички медицински сестри, родни сестри и приятелки ми казваха след това, било естествен процес и просто природата го е изисквала, ала в четири сутринта малката кървава зародишна торбичка се изплъзна от мен след раздираща болка. Моя ли беше вината, или негова? Или така е било писано да стане? Тоалетната се напълни с кръв и аз бързо дръпнах водата. Накрая остана само бледа ягодова розовина. Това бе всичко. После заспах.