Александра Кампбел
Флирт за една нощ (2)

1

Понякога е трудно да разбереш кога започва някоя история. Може би когато за пръв път видях Уил преди осем години. Не е изключено дори да е преди това, когато се е запознал със Сафрън, но за онова време не знам нищо. Той никога не споменава и дума. Дали пък не е в деня, когато заслепена от блестящата синя вода, стоях край басейна в Южна Франция; може би тъкмо тогава усетих, че прекрасните мигове, преживени с Уил, са застрашени. Или в онзи влажен ден, когато така и не спря да ръми — деня, в който се оженихме. Стояхме сгушени пред вратата на местната църква, а фотографът се опитваше да се пребори едновременно и с чадъра, и с триножника за фотоапарата. Всички недоволстваха, но се забавляваха, докато най-хубавите им обувки потъваха в калта, а високите токчета пропадаха в меката трева около обраслите с мъх надгробни камъни в двора. Тогава се спогледахме, сякаш бяхме сами на света, и въпреки това зърнах сянка, усетих присъствието на друга — на жена, която няма работа на нашия празник и все пак излизаше от църквата. Извърнах глава да я огледам по-добре, но разбрах, че ми се е сторило — въобразила съм си слабата стройна и неясна фигура. Там стоеше съвсем друг човек. После с Уил се целунахме, заслепени от светкавицата на фотографа, и хукнахме засмени към колата, която ни отведе на приема.

Според мен обаче всичко започна преди три месеца, когато ми се обадиха — точно както в мечтите ми. Бях се уморила да чакам, да владея живота си, да очаквам всяка случка да следва установен ред. В онзи момент бях престанала да вярвам, че утрешният ден ще настъпи на всяка цена, че животът ти е низ от събития, които се въртят също като сроковете в училище и ти поднасят или повишение, или поредното предизвикателство, защото така трябва. Най-сетне реших да поема нещата в свои ръце. Три седмици по-рано си подадох документите за нова престижна работа, тъкмо по вкуса ми.

 

 

— Мога ли да говоря с Лиъни Лукас, ако обичате? Обажда се Питър Рени.

На Питър Рени, изпълнителен директор на списание „Маглайф“, не му се случва често да звъни лично по телефона. Има си три секретарки и те чудесно се справят с тази работа.

— Аз съм Лиъни. — Опитах се да не изпискам. Женските гласове, поне така твърдят специалистите, стават по-пискливи в моменти на напрежение, сигурно затова се обръщат с молба към нас да налеем чай по време на съвещанията на борда на директорите.

Зададохме почти едновременно дежурния въпрос „Как сте?“, а сърцето ми блъскаше толкова силно, че нямаше да се учудя, ако той го чува чак на другия край на линията. Успокоих се, като се втренчих в една точка на бюрото — истинско царство на дизайнерски боклуци, както твърди Уил. Лъскави списания, още по-лъскави рекламни материали, ала най-лъскави са поканите, написани остроумно или на хартия, или на чинии, или на балони, някои на чаши, дори колкото и да е неестествено, на детски гърнета. Споменати са незабравими моменти от миналото, които аз съм побързала да забравя, но те все пак ми напомнят за излизането на нова книга, за откриването на магазин или за предстоящото пускане на пазара на някой продукт. Видях каменна пръчка, надписана „Бритиш газ“ — умиращ бонсай от компания, производителка на бои — плитката му саксия бе сбутана небрежно сред натрупаните тетрадки и коректури на страници.

— Лиъни, останахме силно впечатлени от представянето ти. Идеята ти за бъдещото развитие на „Хау?“ е забележителна. Наистина невероятна. Изкуството да се живее за удоволствие. Най-доброто от домовете, кухнята и занаятите. Великолепни снимки. Списание, което да бъде на нивото на „Харпърс & Куин“ и дори на „Вог“. Точно към това се стремяхме. Искаме да ти поверим редакторския пост. — Гласът на Питър Рени звучеше приятно, макар и малко резервирано. — Имаш ли възможност да дойдеш да се видим?

Въпросът бе реторичен. Разбира се, че имам възможност. Още преди да приключа разговора, вече набирах телефона на Уил — моят съпруг, най-добрият ми приятел и съконспиратор.

— Бихте ли ме свързали с доктор Бейли, ако обичате. Обажда се съпругата му.

— Здравей, Лиъни. Как си? — Сали, стажантка на рецепцията, си запазваше веселото приятно гласче дори когато отделението гъмжеше от развилнели се пияници, ревящи деца и дълга опашка от недоволни сополивци, които не спираха да мрънкат, понеже чакали още от осем и петнайсет сутринта. — В момента има пациент. Да му кажа ли да ти се обади?

Преглътнах лекото си разочарование — щеше да е много по-весело да споделя вълнението си очи в очи — и обясних, че ще говоря с него, когато се видим довечера, а после се заех с изключително приятното задължение да се освободя от работата си на заместник-редактор на тийнейджърското списание „Пени“. Вече нямах търпение да започна да нося онези хубави тесни — може би в моя случай малко големички — черни костюми, а не бродираните жилетки, да похарча пари за стилна прическа вместо тази щръкнала на всички страни късо подстригана руса коса и разбрах, че никога повече няма да имам удоволствието да ходя на работа с дънки. Много хора успяват да се доберат до този етап доста преди зрялата възраст от трийсет и седем, а ако не сте достатъчно слаба, за да си направите пиърсинг на пъпа, най-добре е изобщо да не обувате дънки.

И ще ви призная, че когато сте на трийсет и седем, ви се струва истинска манна небесна да не се налага да пишете и дума, независимо дали става въпрос за заглавие или параграф, посветена на читателки, които спокойно могат да ви бъдат дъщери. Не че аз имам дъщери. Нервно побутвам думата „дъщеря“ някъде дълбоко в съзнанието си, за да не ме мачка повече.

 

 

Обикновено се прибирам вкъщи след Уил, защото след работа винаги ме чакат партита, обеди и вечери, на които журналистите са длъжни да ходят, за да ги видят. Тази вечер реших да пропусна шумния купон, посветен на нови лепенки за премахване на черни точки. Отправих се към „Брануърт терас“ 37 и влязох в антрето — боядисано в нюанс на кремавото, който майка ми, колкото и да се дразня, продължава да нарича сиво-бежово — обзета от приятно нетърпение и очакване. Най-хубавото на добрите новини е моментът, когато се прибереш, за да ги споделиш.

Купихме къщата — стабилна тухлена постройка с тераса — още в онези смутни вихрени моменти, преди обвързване — то ни да е окончателно, ала все още запленени от обаянието на периода, наречен „годеж“. На долния етаж има две стаи, обединени в тясно дълго помещение, невъзможно за обзавеждане, защото сега прилича на вагон, а в дъното се намира пристройка, подобна на кутия — там е кухнята; имаме намерение да я разширим и да я превърнем в нещо като неофициален хол — дори може да сложим самостоятелна отоплителна система — когато му дойде времето. Тя гледа към градина, не по-голяма от покривка за маса. Всички къщи наоколо много си приличат — просто нашата е малко по-голяма от някои и по-малка от повечето, а се различава от другите само защото са запазени доста от някогашните й особености, докато съседите са избили старовремската дървения и са я заменили с пластмасова, за да си осигурят по-ниски сметки за отопление. Двамата си избрахме мебели, подходящи за всякакви обстоятелства; мислехме и за бебетата, които щяха да дойдат точно две години след началото на съвместния ни живот. Следяхме и как се отразяват направените подобрения върху стойността на дома ни, в случай че решим да продаваме.

— Няма да живеем все тук — бе казал Уил и аз възприех мястото като временна спирка. Без да се впускаме в разточителство, си избрахме сигурни неща — накратко, направихме компромиси с вкуса и предпочитанията си. Спряхме се все на мебели, които няма да остареят и да се демодират, макар понякога да се чудех защо не си отпуснахме сърцата и не боядисаме цялата къща в розово, като на ревютата на Скиапарели, или в мандариново оранжево, просто за да си доставим удоволствие. В кухнята приспособихме нещо като миниатюрна трапезария, а вторият етаж — разумно преустроен — един ден щеше безпроблемно да се превърне в съвършените детски стаи. Образецът на съвършенството за бъдещите наследници скоро прашаса, нещо, което и двамата не бяхме предполагали, че е възможно да се случи.

Макар и много несъобразително от моя страна, бях преполовила бутилката коктейл с джин, когато Уил уморено избърса крака пред вратата и ме стрелна с очи, сякаш пред него стои призрак. Кожата му бе суха и опъната от изтощение, бе вдигнал яката на балтона, за да се предпази от студа и натрапчивата мартенска влага.

— Господи! Какъв ден само!

Леко замаяна от количеството сладък коктейл, от който в чашата ми все още се поклащаше една глътка, го погледнах с обич. Уморен или не, беше само мой — целият, метър и осемдесет и шест с падналата над челото медноруса коса, широки панталони от рипсено кадифе и зелено сако. Младежки шик, бях определила стила му аз. Градско камуфлажно облекло, бе отвърнал той.

— Градовете са пълни с хора, които искат да живеят в провинцията. Също като мен.

Не бях съгласна. Много обичам градовете. Подобно на доста други хора. Само че днес съм съгласна с всичко, защото съм на седмото небе.

— Получих я!

— Супер! — Той ме завъртя. — Браво на теб. — Стъпих отново на пода, а той продължи: — Знаех си, че ще успееш. — Това бе моментът на победата, защото Уил бе моята съвест, моят наставник, той ме изслушваше внимателно, а после задаваше някой съществен въпрос, за да ме насочи в правилната посока. В такива моменти с него понякога забавях крачка, а след това писвах въодушевена.

— Ама разбира се! — провиквах се аз. — Точно така!

По тази причина повишението ми в известен смисъл бе и негова победа. Танцувах из къщата и му разказвах с най-големи подробности какво е казал единият, какво е отговорил другият, а той прибра очуканото си кожено куфарче и се настани на протрития стар стол, от който падаше пълнеж от конски косми. Една по-голяма заплата означаваше да си позволим да сменим всичко това.

Забелязах как започва да се отпуска и разсейва, точно както става, когато се прибереш в уюта на дома и престанеш да се преструваш, че изслушваш загрижено безкрайните хорски оплаквания.

— И ще имам служебна кола — заключих аз.

За момент той замълча.

— Три случая на дребна шарка, това беше капакът.

— Дребна шарка ли! — Подразнена от промяната на темата, си помислих, колкото и да беше дребнаво, че това не може да се нарече бедствие, нито пък е някаква сложнотия в медицинските среди. Все пак човек, на чието бюро се мъдри порцеланова тоалетна чиния с размерите на купа за салата, по чийто ръб е написано „Заповядайте на представянето на нашите нови санитарни продукти“, едва ли е в положение да обвинява другите, че досаждат с простотиите си.

Ала Уил, както винаги е казвал, умее да чете в мен като в отворена книга. Улових изражението му и побързах да замажа изблика си на отегчение.

— Шарката, имам предвид, не е смъртоносна, нали?

— Възможно е да се появят усложнения.

Понечих да кажа нещо, но той вдигна ръце все едно се предава.

— Добре де, добре, това са много редки случаи. Само че онези многознайковци журналистите, дето все пишат против ваксинацията, не споменават и дума какво може да се случи. А след три години се оказва, че цял клас първолаци не са ваксинирани против нещо.

— Ако имах деца… — Между нас надвисна кратко, взривоопасно мълчание, затова побързах да продължа. — Ако имах деца, бих предпочела да знам фактите. Така ще направя избор.

— Нямам нищо против фактите — отвърна той, докато се лутах из кухнята, обзета от нетърпение да продължа разговора за Питър Рени и за петнайсети път да му повторя вече казаното. Той преглеждаше пристигналите писма, които му подадох, отмести няколко медицински списания, без дори да ги отвори, и чак тогава поднови разговора. — Всъщност, мразя истеричните заглавия. Тези изречения, дето са ги напомпали като…

— Цитатите от интервютата ли? — прекъснах го аз.

— Добре, цитатите от рода: „Като всяка майка, Кати би искала да защити дъщеря си. А стана така, че ваксинацията я остави сама на този свят“.

— Обаче нямаш нищо против, когато публичността ти осигурява три пъти повече мъже, дошли да се проверят за рак на тестисите, или хора, прехвърлили четирийсетте, които молят очния лекар да им направи преглед за глаукома.

Той се ухили и лицето му се сбръчка като лист хартия.

Прекалено много слънце, бях му казала аз. Дрън-дрън, бе отвърнал той. Хем е лекар, хем не знае да се погледне.

— Да, да, да. Всеки ден ми се влачат майки с искане да поставя на малките им изчадия диагноза „диспраксиа“ или „хиперактивност“, за да не им се налага да се справят с противното им поведение.

Хората, дори милите добродушни хора като Уил, обичат да хвърлят цялата вина на майките, забелязала съм го, но трябва да си призная, че и аз го правя понякога, когато количките са задръстили ескалатора в най-натоварения час или когато мярна деветгодишен келеш да смуче цигарата зад някой ъгъл. И все пак според мен жените трябва да се подкрепят една друга, затова си поемам дълбоко дъх.

Преди да успея да поговоря, той хваща ръката ми и лекичко я стиска.

— Това е големият ти ден, хайде да не се караме.

Ухилих се.

— Добре. Предпочитам разпален скандал, до възможност да хвърчи и перушина.

— Аз обаче не го предпочитам.

— А аз — да.

— Аз — не.

— Аз — да.

— Аз — не.

Разправията приключи: той ме повали на канапето в хола и започна да ме гъделичка, а аз се заливах от смях.

— Добре, добре. — По-силен е от мен, а моите ръце са приковани към канапето. За момент си помислих, че може да ме целуне — истински — ала той просто ме млясна по върха на носа, изправи се енергично и си изтупа дрехите.

— Мъже! — престорих се на възмутена аз. — Всичките искат да разрешат спора с груба сила.

Останахме прегърнати за малко и аз добавих:

— Освен това записах час в клиниката по безплодие. Ще чакаме само пет седмици.

Уил се отдръпна и пристъпи към прозореца с онази дълга атлетична крачка, която разпознавам от километри. Остана загледан в зеленикавия мрак, паднал над града, сякаш търсеше да зърне нещо на фона на небето, откроило се зад множеството терасирани покриви и далечни небостъргачи.

— Не е ли прекалено рано? Няма ли да възникнат затруднения, ако излизаш от работа още със започването?

Поколебах се, докато ровех във фризера и отчаяно се опитвах да измисля какво да похапнем.

— Очевидно няма да съобщя на костюмарите в новата компания за опитите ми да забременея. Още по-малко, че смятам да стане „инвитро“ или по какъвто там начин преценят лекарите. Трябва да съм нащрек, преди да се осмеля да изрека „отпуск по майчинство“. Но не виждам причина защо да не ходя на зъболекар, който ми е спретнал дългосрочен план-програма, за да поддържа зъбите ми в приличен вид. — Затворих вратата на фризера. Мъжете не могат да преживяват само на замразен грах. Жените — също. Вечерята на свещи в близкия италиански ресторант ми намигаше все по-примамливо.

— Просто ми се вижда малко прибързано.

Усетих как паника стяга гърдите ми. А ако той все пак не иска бебе? Да не би нежеланието да представлява своеобразна форма на контрол над раждаемостта? Откъде да знам, може и така да е.

— Едва ли прибързваме. — Опитах се да потисна паниката в гласа си. — През последните пет години животът ми беше в застой, а се задържах в „Пени“ много по-дълго, отколкото трябваше, само и само да си осигуря отпуск по майчинство. Точно така. Вече цели пет години опитваме. Писна ми да чакам. Чакам за бебе, чакам за подходящия момент за всичко. А подходящият момент все не настъпва. — Нямах желание да пробутвам клишета от рода „Не се подмладявам, както сам забелязваш“.

Долях вино в чашите и ги отнесох до прозореца, за да го погаля по ръкава на мекия пуловер.

— Моля те, до гуша ми дойде да внимавам. Искам да пробвам всичко. — Не смеех да го попитам дали не е решил нещо друго, дали вече не иска деца, защото, доколкото знаех, искаше. Искаше не по-малко от мен. Но ако той си беше променил мнението, нямах желание да узнавам, поне не в този момент, когато бях почти готова да призная отчаянието си. — Само не се ядосвай.

Пое чашата вино от ръката ми.

— Не съм ядосан. — Прегърна ме отново и двамата се вгледахме в отраженията си в тъмното стъкло: две прозрачни призрачни сенки на хора, изправили се един до друг, обгърнати от сенките на градината отвън и мебелите вътре, притиснати от два наслоени свята. — Просто се притеснявам, защото се захващаш с много неща.

Наслаждавах се на топлината му, която попиваше в моята ръка, и докато прегръщах познатото едро, силно тяло, си давах сметка как освен че поемам прекалено много работа, ме залива облекчение, понеже най-сетне направих крачка напред и в професионалния си живот, и по отношение на бебето. Толкова много хора ми бяха разказвали за двойки, опитвали какво ли не, за да си родят дете, а накрая добавяха:

— Веднага щом се отказаха и забравиха за опитите, двамата се успокоиха и тя откри, че е бременна, точно по време на околосветската регата (преместването в нова къща) започването на новия бизнес.

Поуката изглежда бе, че няма подходящо или неподходящо време да си родиш дете; колкото по-неудобен е моментът, толкова по-голяма е вероятността да забременееш. А след това всичко си идва на мястото. После съвсем безпроблемно идват още две, дори три деца. Така че, в известен смисъл, кандидатствах за работата в „Маглайф“ с мисълта новото предизвикателство да насочи късмета ни в друга посока. Може би до шест месеца щях да бъда бременна и да ми тежат съвсем различни грижи.

Надигнах се да го целуна по бодливата от набола брада буза.

— Обичам те, да знаеш.

В отговор прегръдката му стана по-стегната, той ме привлече към себе си и ме притисна, а аз усетих приятния успокояващ мирис на сапун с лимонов аромат.

— Извинявай. — Прокара другата си ръка през косата, разроши я и потри лице, сякаш за да изличи умората. — Не исках да съм груб. Просто денят ми беше кошмарен, това е. — Въздъхна. — Нали знаеш колко много се гордея с теб?

— Знам. — Наистина бях сигурна, че е така. Целуна ме по косата.

— Внимавай. Само това ти казвам. Просто внимавай. — Отдръпнах се. Уил обича да се грижи за хората. Понякога обаче имам чувството, че се задушавам от тази негова грижовност.

 

 

Следващото безкрайно приятно нещо, свързано с добрите новини, е, че можеш да ги споделиш с всички, но преди да се обадя, проверих съобщенията на телефонния секретар. Мигаха три лампички.

Първото бе от сестра ми, Линдси.

— Обаждам се да проверя как гледаш на идеята да организираме нещо за рождения ден на мама — съобщи бързо тя чрез телефонния секретар. Винаги е била дипломатът и миротворецът в семейството. Работата й е от онези отговорни ужасии, свързани с прехвърлянето на огромни суми от едно място на друго и внимателната проверка някоя и друга банкнота да не се е промъкнала тайно в джоба й по време на трансакцията. Всичко при нея е напълно законно и в никакъв случай не й завиждам, ала щом чуя: „Не е ли страхотна Линдси, с тази трудна работа, сама жена в мъжката джунгла, с прекрасен съпруг и тези сладички дечица“, веднага разбирам какви хитреци са хората — не е ли направо чудо, че тя успява да намери време да е управител на училищното настоятелство и да ръководи всички онези компании, изобщо как намира време… и така нататък и така нататък. Аз само мрънкам:

— Има си пълномощници.

Малцината, които ме чуват, ме вземат за злобарка. Второто съобщение не прозвуча съвсем ясно.

— Здрасти, Лиъни… — (Някъде наоколо се разнасят писъци.) — … Зак, престани, говоря по телефона, не, не е твое. — (Разнася се трясък от нещо хвърлено и проехтяват нови писъци.) — Боже, много съжалявам, ще ти звънна след малко.

Третото съобщение бе близнак на второто.

— Здрасти, пак се обажда Лора. Какво смяташ да правим за рождения ден на мама? Каквото и да решите, ще ви помогна според силите си… за бога, Фиби, о, не, ще се чуем пак.

При моето раждане мама е бродирала инициалите на Линдси върху джоба на първата й ученическа престилка. Сторило й се толкова потискащо, че се заклела имената на всичките й деца да започват с една и съща буква, та да не й се налага да прави втори комплект с бродерия. И така се бяхме наредили една след друга Линдси, Лиъни и Лора Лукас — което е направо невероятно. От Линдси, дребничка и слаба като хрътка, винаги се излъчваше някакво напрежение, ала тя бе несломима и от нея лъхаше жизненост, тъй характерна най-вече за дребните жени. Лора бе като Кинг Чарлз кокер шпаньол, много симпатична и къдрава, макар и не забележително умна. Бе метър и седемдесет и четири. Не ме напускаше чувството, че не мога да си намеря мястото между тях — нещо като златен ретривър с къса руса коса и широки рамене. Средните деца винаги има с кого да се сравняват. В добрите си дни бях по-слаба от Лора и по-красива от Линдси, а в лоши дни не достигах ума на Линдси и красотата на Лора.

Двете с Линдси бяхме запазили фамилното име Лукас (Линдси обича бъдещето й да е обмислено, затова прикачи и фамилията на съпруга си — най-лесният и безболезнен начин да подчертае професионалната си независимост, без да й се налага да се сблъсква с объркани обаждания от училището на децата заради различната фамилия на майка им), а пък Лора нямаше търпение да се отърве от моминското си име и го постигна благодарение на Пол Паркър, който й предложи брак в деня на двайсет и първия й рожден ден. Сега вече се казва Лора Паркър и прекарва дните си в грижи за двете малки издънки на семейство Паркър — Фиби и Зак — които съсипват до неузнаваемост жилището и управляват живота й по начин, който трите отрочета Лукас-Уайт на Линдси, озаптени от скъпи гувернантки и безкрайни часове извънкласни занятия, не биха си позволили.

Погледнах си часовника, удивена, че Линдси няма нищо против да й звънна по всяко и да е време до единайсет и трийсет. Тя не мръдва от бюрото си в Ситито до седем вечерта — вероятно е открила начин да прехвърли на някого и телесните си нужди като спане и хранене. Но сега е едва девет.

Вдига слушалката и се обажда, сякаш е на работа.

— Линдси Лукас-Уайт. А, Лиъни, ти ли си?

Веднага й се похвалих.

— Ами! — Стори ми се, че се зарадва. — Изгодни ли са условията? — Линдси е родена за преговори. Колкото и да й се иска дадена работа, задължително ще се опита да си издейства по-добри условия. Затова пък аз приемам всичко с неподправен ентусиазъм.

Побъбрихме си малко и тя подхвана по-важните въпроси, а именно рождения ден на мама. Опитах се да изляза с контрапредложение, с надеждата тя, не аз, да стане домакиня на тържеството.

— Ммм. Ммм. С удоволствие бих го направила, но „Профит банк“ са в процес на сливане и тази седмица изпратих децата на почивка, има и среща на училищното настоятелство, да не говорим, че ме чака годишно събрание на акционерите на веригата „Смитс“, на която ще присъстват всички директори.

Искаше ми се да й напомня, че разполага и със секретарка, и с икономка, и с бавачка, и с жена да чисти четири пъти в седмицата, и с градинар, който олизва градината всеки месец. Пететажната къща в Парсънс Грийн блестеше, светеше, грееше и вътре не се търкаляха безразборно пръснати играчки, нямаше вестници и списания, нито пък в някой ъгъл бяха сбутани зеленикавите бутилки за мляко. Майка ни обичаше да изтъква, че няма представа къде е сбъркала, та само една от нас, а именно Линдси, има усет да поддържа реда в дома си. Обикновено добавяше:

— Лора не беше чак толкова разхвърляна, преди да роди.

Както и да е, аз примирено предложих да направим обяда по случай рождения ден на мама у нас.

Последва кратко мълчание.

— Ммм. Ммм. Чудесно. За бога, накарай Лора да ти помогне. Така и така няма какво да прави. А и без това няма да може да плати своята част и ще се наложи пак ние да покриваме всичко, защото сме потънали в пари.

За себе си не твърдя, че съм потънала в пари, не и в сравнение с Линдси, но това е съкратеният вариант на „Аз съм богата, но ти нямаш деца, следователно нямаш и разходи по тях“.

С малко дискретна критика реших да й намекна какво мисля, като подчертая, че Лора е майка на пълен работен ден. И действително, тя буквално се кичи с децата си като с бижута: те висят на врата й, на ушите, стискат я за китките — където и да я погледнеш, винаги има по едно дете, увесило се много артистично, за да покаже, че тя наистина е прекрасен човек.

— Лора никога не отказва да помогне — отвърнах остро аз, — но в последния момент се оказва, че някое от децата има възпаление на ухото и тя е прекалено уморена, защото се е наложило да става шест пъти през нощта. — Фиби и Зак все искат нещо за пиене, трябва да играе на карти с тях, да им разказва приказки, да им приготвя по три ястия сутрин обед и вечер и, както вече всички са разбрали, да бъдат качествено забавлявани от десет вечер до шест сутринта. Веднъж Уил я попита какво толкова, ако им подвикне и им подскаже, че ще им загрее дупетата, чуе ли отново гласовете им преди закуска, и да тръшне вратата на спалнята. Очите на Лора се напълниха със сълзи и тя тихо отвърна: „Едва ли ще ме разбереш, но като удариш едно дете, няма да постигнеш нищо“.

Така че вече бях наясно: дори най-незначителните им прищевки ще бъдат много по-важни от организирането на обяда по случай рождения ден на мама.

— Виж, сестричке — заяви весело Линдси. — Нали знаеш какво казват за изтривалките. Всички ги тъпчат.

Тъкмо щях да подчертая, че аз не съм изтривалка и вече съм станала редактор с петнайсет човека подчинени, но чух сигнал „свободно“. Зачудих се дали е възможно да постигнеш успех и да си останеш свестен човек, вместо подобието на Хитлер, в което се превръщаше Линдси. Смятах да докажа, че е възможно.

Имах си свое откритие за успеха: изкачвайки се до просторния мезонет на последния етаж, в който и там лъскав блок целиш да се нанесеш, изведнъж откриваш, че това е просто мецанинът — независимо от всичко ти остават още четирийсет етажа нагоре. Опитах се да попитам Линдси дали и тя не е забелязала същото — че когато прехвърли два милиона долара от Швейцария в Токио, е нищо в сравнение с това, което е могла да прехвърли от Щатите в Германия. Тогава тя ме погледна слисана и отсече:

— Ами това е едно нищо.

После попитах Лора дали ще се чувства незавършена, ако не роди три, четири или пет деца, а смехът й прозвуча като лай, задавайки ми контравъпрос:

— Ти май нямаш представа какво значи да имаш едно дете, камо ли пет, а?

Майките разправят все такива неща, за да ти повдигат духа.

Лора и Пол тъкмо вечеряха, когато им се обадих с новините.

— Господи, всички правите нещо и постигате каквото сте си набелязали за цел. — Лора говореше леко завалено от хапката спагети в устата й. — А аз само си стоя вкъщи и не върша нищо. Чувствам се ужасно.

— Ами… — Поех си дълбоко дъх и се опитвах да си спомня какъв отговор предпочита да чуе Лора, започне ли да се жалва. Понякога е направо невъзможна. — Не е да не правиш нищо, ти си…

— Направо е ужасно, когато си на някоя вечеря и кажеш, че си просто домакиня — прекъсна ме Лора. — Хората веднага започват да се чудят какво да отговорят и се обръщат към интересния инвеститор, настанен от другата им страна, за да пофлиртуват с него.

— Ами тогава не казвай, че си домакиня — сопнах й се аз. — Наречи се консултант по въпросите на отглеждането на децата, нещо такова. Опитай се да проявиш малко гордост.

Всъщност тя не ми завиждаше, а по твърде нескопосан начин да ме караше да призная, че докато изпълнява задълженията си на майка — макар и само това — е постигнала в играта на живота също толкова точки, колкото съм отбелязала и аз.

Аз обаче нямах желание да играя същата игра.

— Всичко е въпрос на време. Когато Зак тръгне на училище, ще можеш да… ами… ще можеш да правиш каквото ти се иска. — Лора бе разтръбила наляво и надясно как ще стане учителка и ще се дипломира, ала така и не направи нищо по въпроса.

— Как да се заема просто така? Ти не разбираш.

Наистина не разбирах. Но пък не възнамерявах да й доставя удоволствието да се съглася с нея. Заговорих за рождения ден на мама и я накарах да обещае, при това съвсем безпроблемно, да позвъни на братовчедите и да установи кой какво ще донесе.

С малко по-ведро настроение се обадих на родителите си.

— Направо е чудесно! — възкликна мама. — Уил доволен ли е?

— Разбира се.

— Добре, че е толкова мил — продължи одобрително тя. — Баща ти щеше да полудее, ако навремето бях започнала работа.

Изобщо не му беше до полудяване — боботеше си доволно и предоволно по телефона. Сигурно щеше да е очарован, ако майка бе постигнала същия успех, стига да бяха живели по друго време.

Стана прекалено късно за вечеря на свещи. Уил приготви и за двамата препечени филийки със сирене — вкусна и съвсем обикновена храна. Като знам в какво настроение бях, дори по-добре, че не отидохме на ресторант. Въздъхнах доволно и се сгуших до него, за да гледам новините по телевизията: свих колене и подпъхнах пръстите на краката под дългите му бедра, както се бе опънал на канапето. Представлявахме две парчета от пъзел, напаснати едно към друго. Точно такъв е животът ни, мислех си аз — части от пъзел, които се наместват бавно, докато картината придобие вид. Понякога вкусовете ни съвпадаха напълно като едноцветни отрязъци небе или трева; друг път нещата бяха съвършено различни, появяваха се отличителни нюанси и показваха каква е картината. Отношенията ни бяха приятни и необременени, също както моментите, когато човек се заема да подрежда пъзел, а сега усещах, че като двойка сме почти завършени. Само с няколко липсващи парчета.

Поради голямото ми вълнение обаче не успявах да се съсредоточа над друго, освен „Как?“, а той, прекалено уморен, заспиваше, затова се облегнахме един на друг пред телевизора и доколкото успяхме да разберем, някакви роялисти бяха причинили наводнение в Индия, а американски бомбардировачи били в бойна готовност да изсипят товара си върху вилата на любовницата на министър от кабинета.