Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- The Ex-girlfriend, 2000 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Цветана Генчева, 2005 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 3,5 (× 14 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране
- Bridget (2013)
- Разпознаване и корекция
- tanqdim (2013)
- Допълнителна корекция и форматиране
- hrUssI (2013)
Издание:
Александра Кампбел. Флирт за една нощ
Американска. Първо издание
ИК „Унискорп“, София, 2005
Редактор: Петър Ганчев
Коректор: Милка Белчева
ISBN: 954-330-035-6
История
- — Добавяне
30
Коледата наближаваше бавно, като самотен снайперист, който се промъква през бойното поле и ме наблюдава през мерника си. Оставаха само три седмици. Бе моментът за мир и благородство към всички.
Линдси изстреля първия залп.
Обаждането обаче дойде от майка.
— Миличка — премина веднага на въпроса тя. — С баща ти се чувстваме много изморени.
За момент се изненадах — вероятно не бях справедлива, как така в средата на шейсетте сравнително здрава двойка пенсионери ще се чувстват изморени. Да не би вирусът на умората да е завладял планетата?
Внезапно ме порази страшна мисъл.
— Нещо сериозно ли? — Изведнъж си представих ужасии от рода на рак, сърдечни болести и други по-малко познати неща, явили се пред погледа ми като мишени на стрелбище, а после изчезнаха, преди да съумея да се съсредоточа върху тях.
— Не, разбира се — отвърна тя, доста енергично за човек, който твърди, че е уморен. — Но ние… нали разбираш… ние не се подмладяваме.
Даде ми няколко секунди, за да помисля, и продължи:
— Освен това говорих с Линдси.
Долових, че нещо не е наред.
— И Линдси предложи — продължи тя — да прекараме тази Коледа в Парсънс Грийн. Само тя разполага с достатъчно място да покани всички, особено след като всяка година ставаме все повече.
Защо ли на мен ми се струваше, че тази година сме по-малко? Моето бебе вече го нямаше. И никак не разбирах как така бебето на Лора, колкото и да беше сладко, ще запълни дупката, зинала, след като Уил си отиде. Щеше да мине поне година, преди Лора да престане да го кърми и то да може да се нарече човешко същество. Тя вярваше, че детето трябва да се кърми, докато то иска, че е най-добре кърменето да продължи, докато тръгне на училище. Е, почти.
Щом всички искаха да се съберем, нямах нищо против. Да си легна сама в моята някогашна стая в бащиния дом, би било ретроградна стъпка по всички стандарти, а събирането у Линдси ми позволяваше да се прибера в прашната си мрачна и празна къща, когато ми се прииска. Опитът от прекарването на Коледа с Фиби и Зак ми бе показал, че дори мрачното настроение и празнотата крият потенциална възможност изненадващо да се превърнат в нещо примамливо.
От друга страна, знаех, че декември е времето, когато на някой ски курорт или на карибския бряг, или в елегантен хотел ще открия житейски неудачници в моето положение. Представих си как се издокарвам и ден-два пия коктейли в компания на други хора с целогодишен тен и разголени бели облекла, съчувствам им и си създавам нови приятели. Какво пречи да започна и някоя напълно неподходяща връзка? Дори да нямаме много общо, щеше да е по-добре, отколкото да съм единствената самотна и бездетна жена на семейното тържество.
Трябваше обаче да пропусна тази възможност заради банковото си извлечение: благодарение на инвитрото бях останала без стотинка, дори излязла на червено, и то преди да започна да купувам лъскави подаръци за всичките си племеннички, племенници и кръщелници. Да не говорим за напрегнатото положение по празниците в офиса.
Вече бях позвънила в „Крайсис“ и още няколко благотворителни организации с надеждата да дам нещо на света, независимо че аз самата съм нещастна. Щях да забравя и за Уил, и аз себе си, и за бебето, като мисля за другите. Сега бе времето за изкупление с упорита работа, със смях през сълзи; времето, когато разбрах колко много хора са още по-зле от мен. Щяхме да се повеселим, докато пием червено вино, мислех си аз, нахлупили хартиени шапки.
От това, което можех да дам, светът искаше единствено дарение. Доброволците явно трябва да се записват предварително, още по-рано дори от желаещите да отидат на някой ски курорт или да се излегнат по карибските плажове, защото списъкът на чакащите благородни души, готови да помогнат на другите, бе много дълъг.
И така, оставаше Линдси с поканата й за Парсънс Грийн. Единствената ми утеха бе, че Уил, за когото се страхувах да не би да прекара първата си семейна Коледа със Сафрън, ми звънна и ми каза: „Заминавам при Джеймс и Дженифър в Нортхамптъншър“. Там не го чакаха небивали забавления, дори Дженифър да го представяше като добра партия. Разбрахме се преди Коледа да се видим и да пийнем по нещо. През трите седмици, откакто си тръгна, нямах сили да се видя с него, но сега реших да възприема срещата като част от оздравителния ми процес.
— Все пак знаеш — добави мама, прекъсвайки мислите ми — колко добре ще ни посрещне Линдси.
Естествено. Елхата на Линдси, доставена точно седмица преди Коледа, щеше да бъде украсена от дизайнер. Нейните елхи винаги бяха гъсти и стилни, с чудесно съчетани играчки в сребърно или златно (никога и двете задно), с много приятни светлини. От нейните елхи никога не капеха иглички. Отдолу, чудесно подредени от Консуела, бяха професионално опакованите подаръци. Линдси никога не подаряваше неща, които стърчат от опаковката.
Попитах мама какво иска за Коледа и тя ми обясни, че когато човек започне да остарява, предметите ти изглеждат по-маловажни, единственото й желание било ние да сме щастливи. Въпреки това няма да има нищо против един „Шанел 5“, щом сме решили да й купуваме нещо.
После ми звънна Лора, прекалено ядосана, за да ме поздрави.
— Разбра ли? — съскаше тя. — Линдси е прилъгала мама да я остави тя да ни посреща за Коледа. Вместо да сме си у дома и да си прекараме кротко и спокойно, ще се замъкнем в онази огромна къща и ще се правим на благодарни, че тя ще мие и чисти, защото Консуела не работи по Коледа.
— Ако бяхме у мама, ние трябваше да мием. — Не разбирах защо Лора недоволства. Линдси организираше всичко толкова приятно. Даже без Консуела там щеше да е много по-приятно, отколкото теснотията вкъщи, където тринайсет мъже, жени и деца щяха да имат на разположение една тоалетна и топла вода от бойлер.
— Да, но ще трябва да сме благодарни и на оня дърт похотливец, дето винаги ни щипе отзад. — Говореше за Сидни, който наистина обичаше да пощипва дупета. — И което най ме дразни — добави Лора, — е, че като ме заопипва с гадната си голяма ръка, винаги разбира, че не нося гащи.
— Как така не носиш гащи?
— Извинявай, но аз никога не нося гащи, когато съм с чорапогащник — увери ме гордо Лора. — Какъв е смисълът?
След като тя не знаеше, очевидно се налагаше аз да й кажа. Беше обаче по-безопасно да се върнем на въпроса за мама и умората й и да изтъкна, че в един момент старото поколение неизбежно предава щафетата на по-младото.
— Така е, но този момент още не е дошъл. — Лора бе решена да не се предава. — Мама положително не е била уморена, докато Линдси не й е изтъкнала този факт.
Беше напълно възможно.
— Искам да кажа — Лора започна да се разгорещява, — че ако човек се отказва ей така от това или онова, когато е уморен, светът щеше да е в застой и нямаше да стигнем доникъде.
Щеше да е истински рай, искаше ми се да й кажа. От сума ти време не бях чувала по приятно предложение от идеята всички да се отказваме и светът да спре. Очаквах обаче Лора да възприеме думите ми като открита атака (не ме карайте да ви обяснявам нейната логика, прекалено отегчително е — Лора приема почти всичко лично).
Вместо това се съгласих да поговоря с Линдси и мама, за да разбера дали плановете за Коледа в Парсънс Грийн са окончателни.
— Все пак… — Лора трябваше да има последната дума, за да е сигурна, че съм разбрала грешката си да се съглася безропотно с плановете на Линдси. — Ти наистина не разбираш. Говоря за Коледа. Не е нужно да сме в дизайнерска обстановка. Това е семеен празник. Ако имаше деца, щеше да ме подкрепиш.
Отново си напомних, че Коледа е времето, когато трябва да проявим благородство, и затова се въздържах да й се развикам. Тя просто щеше да затвори обидена, а после да се цупи седмици наред, понеже съм я нападнала.
Много внимателно разговарях с Линдси. Предложих й да отидем за Коледа при нашите и да помогнем повечко на мама, като намекнах, че Лора все още е с доста крехка психика след раждането и една Коледа в позната обстановка ще й се отрази добре. Дори на мен ми прозвуча тъпо, но бе по-добре, отколкото да й кажа: „Лора не иска да идва у вас, защото мъжът ти я опипва“, което бе основната причина.
Линдси веднага разбра за какво става въпрос.
— Лора е такава егоистка — заяви тя. — Очаква всички да се въртят около нея и да й отидем на крака. Ако има следродилна депресия, значи й трябва почивка, а у нас ще си почине чудесно, много по-добре, отколкото у мама. При това няма да й се налага да пътува толкова далеч. Може да преспи вкъщи и да си тръгне на другия ден.
— Лора не е предлагала да отидем у тях — изтъкнах аз.
— Говоря метафорично — обясни Линдси. — Отлично знаеш какво искам да кажа. Да ти призная, смятах те за по-умна. Защо се съгласяваш с прищевките й? Мама явно няма сили и не е честно да я оставяме тя да върши всичко. Ако не друго, то поне ме подкрепи. Нали аз ще свърша цялата работа?
И така, Линдси се наложи, а Лора се почувства още по-пренебрегната. И двете насочиха отровните си стрели към мен, защото не исках да подкрепя нито едната, нито другата.
Запитах се какво ли ще стане, ако изтегля заем от банката и въпреки всичко хукна на Карибите. Ала в банката сигурно щяха да проявят още по-малко разбиране от Линдси и Лора, а аз нямах сили за нова битка.
Ако Уил беше тук, щяхме да се посмеем над цялата тази история. Попаднех ли под кръстосания огън на споровете на сестрите ми, той обикновено ме прегръщаше и ми казваше, че ме обича. После се смеехме и дори в дома на родителите ми се промъквахме в моята стая да си легнем, макар и по средата на следобеда. Ела и Оливър, още малки, много се чудеха защо спалнята ни е заключена в три следобед.
Оставаха три седмици. Ограничена от инструкциите на Линдси какво е подходящо и какво неподходящо за децата й (искаше ми се например да дам на Ела пари, но ми бе казано, че най-много може да получи книга, защото с парите щяла да излезе и да си купи неподходящи неща) и от непрекъснатото мърморене на Лора, „дори най-дребната пластмасова простотия ще стане“, реших да започна пазаруването една съботна сутрин в „Пийт Джоунс“.
Прекарах цели петнайсет минути на опашка, която не помръдваше, защото яка розовобузеста жена с тъмна коса — стори ми се смътно позната — искаше всеки от пакетите да бъде изпратен на различен адрес.
— Този — гласът й се носеше чак до щанда за играчки и ми напомни за някого — е за Шотландия. Тези двата са за Нортхамптъншър, този за Глостър, малките за Чешър, последният ще бъде взет от отдел „Клиенти“ от лейди… — тя подчерта отново — от лейди Чийл. — Погледна доволно купчината, а три продавачки се заеха да записват адресите за доставка.
— Само момент, да напиша бележка на лейди Чийл. — Тя се мота, докато четвърта продавачка маркираше покупките й и се занимаваше с кредитната й карта.
— Сигурно съм попрекалила с пазаруването — засмя се жената. — Лимитът на картата ми е на изчерпване.
И търпението на продавачката беше на изчерпване, доколкото разбирах. Опашката вече се виеше покрай рафтовете с кукли Барби и никой не можеше да мине. Побързаха да отворят втора каса и аз се оказах първа.
Жената се засмя звънко, защото написа грешна дата и започна отново да се суети, докато я променяше. Вече я виждах ясно и се шокирах — беше Дженифър, съпругата на Джеймс. Не я познах без корема.
— Дженифър!
Тя вдигна поглед и виждайки ме, лицето й помръкна. Едва не се обърна настрани, без да ми отговори, но аз се приближих, обзета от пристъп на словесни излияния. Вероятно изпитвах облекчение, защото Уил нямаше да прекара Коледа, като се прави на щастлив семеен човек със Сафрън.
— Как си? Уил, разбрах, ще прекара Коледа с вас. Много мило от ваша страна.
Тя се успокои, сякаш е очаквала да я нападна и обидя.
— Надявам се, не мислиш, че сме застанали на негова страна, но Уил ни е приятел още преди ти да се появиш. Наше задължение е да му обърнем внимание.
Застанали на негова страна? Изобщо не й влизаше в работата защо сме се разделили с Уил. Не бих изисквала от никого да застава на една или на друга страна, най-малкото жена, която съм срещала един-единствен път. Просто се усмихнах.
— Не, разбира се.
— Между другото, сигурно си се сетила, че ще поканим и Сафрън. — Тонът й обаче говореше тъкмо за обратното.
Целият ми свят се завъртя и отново се върна на мястото си. Облегнах се на касата.
— Извинете — повика ме касиерката. — Извинете. Бихте ли подписали тук, ако обичате? — Тя размаха пред мен отрязъка за подпис. Да, разбира се, та това бе сметката. Подписах като зашеметена.
— За тях ще бъде чудесно да прекарат една Коледа в провинцията — уточни Дженифър. — Истинска семейна обстановка. — Тя продължаваше да дрънка, а продавачките не спираха да маркират и приготвят подаръците, предназначени за разпращане из цяла Англия.
Той не ми беше казал, че ще прекара Коледа със Сафрън. Очевидно не бе посмял да сподели с мен.
Не очаквах да ме заболи толкова много. Все пак нали знаех, че ще се случи така. Всичко си идваше на мястото. Същевременно беше страшен удар. Дадох си дума да прекарам празниците, без да се пречупя и без да мисля по въпроса. Накарах обаче Луси да се обади на Уил и да отмени нашата среща. Тя го направи, но ми се стори уплашена. Никой не бе посмял да спомене и дума за раздялата ни, но знаех, че това е тема номер едно в тоалетните.
Прочетох за стреса и напрежението в коледната колонка на Илейн. „По това време на годината — обясняваше компетентно тя — трябва да подадем ръце на всички по света. Коледата не е парти по вечерно време, на което поканените гости са подбрани заради интересите им или заради ползата от тях.“ (Нейните партита бяха същински ужас, напомнете ми никога да не ходя. Ако евентуално отида, едва ли ще се почувствам достатъчно полезна.) „Не — продължаваше разпалено тя. — По Коледа хората от различни раси, цветове, вярвания и прослойки на обществото ще се съберат заедно. Старите разговарят с младите, а бедните — с богатите. (Представих си как Лора кипи от гняв, защото Линдси си позволява различен чифт обувки за всеки бежов костюм, така че Коледата едва ли щеше да ги сближи.) Но най-вече по това време трябва да помислим за другите. Ако сте способни поне веднъж да протегнете ръка в тъмното и да спасите съседите си от самотата, тогава тази колонка не е написана напразно. В нашето все по-забързано общество децата са лишени от бабите и дядовците си, а бабите и дядовците не виждат често внуците си. Хвърлете мост над тази пропаст! Днес поканете един възрастен или самотен човек във вашия дом. От собствен опит знам, че това ще ви обогати като човек.“
Най-отгоре бе написано: „От нашата журналистка, носителка на награда“. Илейн вече не казваше на читателите си, че „трябва да имат“ червено в гардероба си тази година, нито че „не могат да минат“ без тази модна линия при обувките. Най-безсрамно тя се бе прехвърлила неморалните ценности и колонката й бе заприличала на проповед: въртеше се или около инцидент в училище, или на масата в кухнята, от който тя вадеше извода за необходимостта да проявяваме повече толерантност, понеже това е задължително тази зима. От време на време се чудех дали все още не разчита на писмата на читателите на „Май Лайф“ и не използва техния текст, внасяйки дребни промени: вместо чанти, рокли и парижки представления слага думи от рода на честност, любов и училищна зала. Виждах колко неискрени, нагаждачески и тъпи са нейните писания, ала според вестника, за който списваше колонката, хората нямали търпение да се върнат към истинските ценности.
Дори Линдси следеше колонката, както разбрах по-късно. Това показва само колко е лесно да заблудите маса хора, и то когато пожелаете.
Накрая всички се събрахме у тях на Бъдни вечер. Понеже ми се виждаше нетърпимо да се събудя сама на Коледа, предпочетох да се настаня на канапето в домашния кабинет на Санди.
Къщата на Линдси беше невероятна. Тя я купи в началото на осемдесетте — чисто нова и скъпо обзаведена в дизайнерския стил на хиляда деветстотин седемдесет и девета. Беше изцяло завършена, всичко готово „до ключ“, май така се изрази тя. После сестра ми не промени нищо, освен ако не се износеше. Навсякъде имаше шоколадовокафяв мокет, хесенска теракота по стените в трапезарията. Във всекидневната бяха подредени огромни шоколадовокафяви кадифени дивани, а бутилковозелените пердета на високите прозорци придаваха леденостудена атмосфера. Многобройните аплици и полилеи светеха по цяла вечер, което си бе истинско разхищение. Единственото цветно петно внасяха тъмновинените възглавнички, подредени на дивана, и две огромни седалки с бобови шушулки, които чакаха някой да се настани елегантно като хлебарка. Понякога хората се шегуваха с Линдси, че е запазила истински храм на дизайна от седемдесетте, ала тя ги поглеждаше безизразно и шегата пропадаше. Ако мебелите в някоя стая придобиваха вид на износени, тя се обаждаше делово на интериорния дизайнер и всичко се сменяше, при това без да променя нищо.
— Изберете каквото ви харесва — изчерпваше тя указанията си към изненадания дизайнер. — Само държа да трае дълго. Ужасно досадно е непрекъснато да сменяш мебелите.
Така най-хубавата допълнителна спалня — допреди три години предназначена за постоянно живеещата у тях детегледачка — бе превърната, откакто вече не използваха услугите на бавачка, в прекрасно местенце типично в стила на деветдесетте години, с фини червени тапети, шведски столове на червени и бели квадрати и елегантно легло от полирано дърво. Декораторът бе погледнал замислено останалата част от къщата, но Линдси го уведоми, че нищо не се е износило и всяко посегателство би било чисто разхищение.
Та именно тази допълнителна спалня бе предоставена на мама и татко, а Лора и Пол ги настаниха в по-малка, обновявана някъде през хиляда деветстотин осемдесет и пета — с облицована табла на леглото, а кувертюрата в тон със завесите (Лора твърдеше, че непрекъснато кихали от тях). За мен остана кабинетът. Фиби и Зак изпаднаха във възторг пред перспективата да спят в стаите на Дейзи и Оливър, където имаше разтегателни легла.
Линдси бе забравила бебето.
Мама и татко веднага предложиха да отстъпят своята стая, понеже там имаше достатъчно място да се постави сгъваемата люлка. Предложението бе отхвърлено на мига — преди още да са довършили изречението — и от Лора, и от Линдси. Лора настоя Хиро да спи в тяхното легло — нямала нужда от отделно място — а Пол притеснено измърмори, че не е съгласен да е там цялата нощ, но така и не успя да надвика шумотевицата. Линдси предложи да поставят люлката в гардеробната на Санди. Лора побърза да се сопне — Линдси можела да пъха новородените си в разни гардеробни и да ги праща по пансиони колкото иска, но тя държала на децата си. Линдси изтъкна спокойно, че нито Ела, нито Оливър, нито Дейзи са ходили някога в пансион. Ела, облегнала се на перилата, изкоментира тихичко изпод косата си, прикрила лицето й:
— Не че не иска. Догодина и това ще стане, бас държа.
Санди се разфуча, защото го лишавали от възможността да използва гардеробната, ако има спешна нужда, и какво щяло да стане, ако бебето повърне в обувките му, купени от „Лоб“. Предложих на всички да се успокоят и да говорят по-тихо. Беше удобен повод всички да се нахвърлят злобно върху мен и да ми изсъскат да си гледам работата — била съм си много добре, понеже нямам деца.
Ела се измъкна на горния етаж, а аз се покрих в хола, където бумтеше огън (в най-скъпия вид камини, захранвани с газ и с изкуствена пепел отдолу) под полица, украсена с тъмнозелена гирлянда, аранжирана естествено от декоратора, който бе правил и елхата. В гирляндата бяха преплетени пръчици канела, портокали и бели свещи. Светлината на свещите трепкаше заедно със стоватовите крушки на пищния полилей, в кристална купа се охлаждаше бутилка шампанско. Санди пристигна при мен.
— Сипи си, сипи си, добре, добре, сипи си. — Той сипа на себе си. — Истински хаос, невероятен хаос. Тази Линдси е невъзможна жена, невъзможна. Нищо не умее да организира. Такава ли беше и когато бяхте малки?
Добре че въпросът му бе риторичен, защото като знаех какъв е животът на Линдси, казаното бе недопустимо. Слава богу, Санди излезе — трябвало да отвори виното, за да го остави да подиша.
Приятната и спокойна обстановка в хола ми се струваше направо нереална, сякаш живеех в списание, макар и издавано преди двайсет години. Сипах си нова чаша, настаних се удобно на кадифения диван и сравних всичко с миналата година. С Уил прекарахме Бъдни вечер заедно, пихме шампанско и си доставихме удоволствие с пушена сьомга, а рано сутринта потеглихме към дома на родителите ми. Ако и тази година бяхме повторили ритуала, и двамата щяхме да работим до късно (аз така и не успях да си тръгна от офиса преди седем), да похапваме сьомгата и да пием стоплилото се шампанско, докато опаковаме подаръци и събираме багажа за следващия ден. А после щяхме да сме прекалено уморени дори да си говорим и щяхме да си легнем, без дори да се измием. Толкова добре познавах живота и навиците ни, че нямаше нужда да го преживявам. Беше достатъчно да си го представя.
Поне тази година нямаше да се притесняваме за Бъдни вечер. Обикновено отивахме да видим майка му и да похапнем преварена пуйка в трапезарията на дома, докато тя се опитваше да си спомни кои сме. Зачудих се какво ли ще каже за Сафрън и корема й.
Вратата се отвори отново и влезе Ела, забила поглед в обувките си.
— Как е любимата ми племенница? — Веднага скочих. Тя се изчерви и измърмори нещо неразбрано.
— Искаш ли, ъъъ… — Погледнах подноса с напитките. Позволяваха ли на четиринайсетгодишните да пият шампанско? Дали да й предложа? Какво ли ще каже Линдси? Спомних си с носталгия дните, когато Линдси и Лора се караха дали плодовият сок е здравословен, или разваля зъбите.
— Ъъъ… една кола? — По-добре да съм на безопасна територия, отколкото после да съжалявам.
Тя се поколеба, докато й сипвах, и се чудех каква тема да подхвана.
— Ходи ли на приятни партита по случай Коледа?
Изгледа ме, сякаш съм си загубила ума.
— Току-що излязохме във ваканция.
— Господи, колко късно е станало.
Ела сви рамене и отново забоде поглед в пода. Тийнейджърите са в състояние да те накарат да се чувстваш пълен идиот.
— Ще ходя на парти на Нова година — благоволи да сподели най-сетне тя.
Опитах се да измисля интелигентен въпрос.
— Ще има ли момчета?
Тя се изчерви.
— Сигурно братът на Фиона ще покани свои приятели. — Очевидно не желаеше обсъждаме по-пространно въпроса. Отпих от шампанското прекалено бързо, прииска ми се тя отново да е малка, да се настани в скута ми и да й се порадвам. Сега не ми бе позволено дори да поставя ръка на слабото й рамо, въпреки че копнеех за човешки контакт.
Така щях да се почувствам по-малко самотна, а с другите деца не бях толкова близка.
Полека-лека всички дойдоха. Мама възкликна, че цената на шампанското била неприлично висока; татко се състезаваше по приказки със Санди; Пол се усмихваше напрегнато; Лора се мръщеше недоволно; малките, невероятно възбудени, най-сетне бяха отпратени да спят с коледните чорапи, а Линдси обмисляше вечерята и не спираше да съска.
— Санди е направо невъзможен, нали? — процеди тя, докато ми сипваше шампанско от нова бутилка. Всички си имахме проблеми, но поне се опитвахме да сме весели. След двете изпити чаши реших да не проверявам издръжливостта си.
— Линдси, какво ще кажеш да изгасим голямата лампа — предложих аз, забелязвайки колко състарени и уморени изглеждат всички на ярката светлина.
— Ако смяташ, че трябва — стресна се тя.
— Да, миличка, загаси я — намеси се и мама.
Преместихме се в трапезарията — същинска археологическа находка, също както и останалата част от къщата. През последните триста години официалният стил на трапезариите не се бе променил много и тук нямаше изненади: огромна дълга, добре полирана дървена маса със сребърни прибори, кристални чаши, рози без аромат, поставени във вази, наситени червени стени, от които ни гледаха дедите на Санди. Бащата на Санди, притежател на верига сервизи, бе пропилял много от милионите си, за да убеди света, че в семейното му дърво има въображаеми херцози, барони, дори дребни благородници.
Местата ни около масата бяха определени според внимателно обмислен план; установих колко много се притеснява Линдси, защото сме нечетен брой. Никой не бе споменал Уил, а фактът, че две жени ще седят една до друга, караше и мама, и Линдси да се чувстват неловко. Очаквах едната да изкоментира подлата му постъпка: да позволи бившата му приятелка да забременее от него и така да ни остави с човек по-малко на трапезата, което си бе истинско престъпление.
Вечерята, подредена на количка от Консуела, бе божествена. Всички се поразвеселихме и се отпуснахме, дори Лора се пошегува за нещо със Санди, преди да се качи на горния етаж, за да нахрани Хиро. Лора никога не ставаше от масата, за да кърми бебетата си — обикновено, както си седеше, вадеше гърдата си, набъбнала със сини вени, подобна на пъпеш, а от зърното й започваше да капе мляко. Ала една груба, но на място шега за циците, подхвърлена от Санди наскоро след раждането на Зак, я излекува от онзи противен навик, поне в негово присъствие. Беше истинско облекчение. Лично аз нямах сили да откъсна поглед, а в момента щеше да ми напомни прекалено болезнено какво съм загубила.
По коледна традиция майките никога не миеха чиниите, независимо от приказките на Лора. Обикновено татко, Пол, Уил и аз допивахме виното си, миехме и бършехме. Бяхме твърде разнородна група, но пък ни беше весело — пеехме малко фалшиво коледни песни, бършехме една и съща чиния по пет пъти и си разказвахме клюки. Тази година, след като Уил го нямаше, а татко официално бе обявен за „уморен“, оставаше Пол и аз да се справим със задачата. Песните звучаха глупаво, защото бяхме само двамата, а и виждах голямото нетърпение на Пол да си легне, преди Хиро да се събуди за поредното си хранене след два часа. Минаха, не минаха десетина минути, и аз го отпратих горе с обяснението, че ще ми бъде по-лесно сама.
Влезе Линдси.
— Нали цялата тази работа няма да се стовари само върху теб? — Тя грабна една кърпа.
— Не се притеснявай. Ти и без това си направила достатъчно.
Да, но номерът не мина. На Линдси й се говореше.
— Според Санди, Ела трябва да замине на пансион. Тук само се разсейва.
— А ти как мислиш?
— Не знам — призна Линдси. — Вечер не се прибирам преди осем и не сварвам да разменя и дума с нея. — Тя бършеше и продължаваше да бърше все същата чиния. Накрая я издърпах от ръцете й и й подадох друга, но тя очевидно искаше да сподели нещо с мен. — Най-ужасното е — изплю най-сетне камъчето тя, — че той настоява да я изпрати в пансион, за да е сигурен, че ще остане девствена. Нали разбираш, невинната ми дъщеря, достойна да се омъжи за принц… Нещо такова.
Бях потресена.
— Това не е ли просто една отживелица? Не е ли по-вероятно да направи тази крачка, ако не познава никакви момчета и не знае нищо по въпроса? — Отново напълних мивката с топла вода. — Нали още не спи с момчета?
— Нямам никаква представа. — Линдси бе изтощена. — Защо не поговориш с нея? Винаги те е обичала толкова много.
При спомена как теглех с ченгел всеки отговор дори за училището, мисълта да я попитам за нещо по-интимно ме изпълни с ужас. Поклатих глава.
— Напоследък тя почти не разговаря с мен. Освен че за Нова година ще ходи на партито на Фиона.
— Фиона ли? — писна Линдси. — Коя, по дяволите, е Фиона. Знаех си аз, че на теб ще ти каже неща, които дори няма да спомене пред мен. Господи, все едно слушам Дейзи. Няма търпение да дочака утре сутринта и се оказа преуморена. — Остави кърпата и изчезна нанякъде, а аз се почувствах виновна, задето предадох Ела.
Появи се Лора с огромно количество неща, които трябваше да се мият и стерилизират. Смятах, че като кърми, няма нужда от тях, но Лора успяваше да съчетае ролята си на всеотдайна майка с всички новоизлезли технически щуротии. Благодарение на тях оставяше на Пол шише, за да нахрани Хиро, когато се събуди в четири сутринта.
— Никой ли не ти помага? — попита тя с тон, сякаш съм виновна, че мия сама. — Господи, колко съм уморена. — Бях свикнала с мрънкането на Лора, затова почти ми убягнаха насълзените й очи.
Колкото и да бе неблагородно от моя страна, първата ми мисъл бе, че вече не са ми останали сили за сълзи — нито заради мен, нито заради другите.
— Сега пък какво има? — възмутих се аз.
Тя отпусна глава на хладилника.
— Нищо. Едва ли ще ме разбереш. Защо Пол не направи нещо и не изкарва повече? Никога няма да се измъкна от това положение и да си имам свой живот. Не става въпрос, че искам да си купувам разни неща. Искам свобода. Нямам никаква свобода.
Докоснах я леко по рамото.
— Виж, не е редно аз да ти го казвам, а и не знам какво точно не е наред, но не е честно да очакваш Пол сам да оправя нещата. Ти трябва да направиш нещо. Не си се омъжила за рицар в блестящи доспехи.
Тя се усмихна накриво.
— Не, разбира се. Никой не е по-далеч от този образ.
— И аз не бях — напомних й тъжно и тихо аз. — И двете сме женени за мили, грижовни мъже.
— Как можеш да го наричаш мил и грижовен след всичко, което ти причини? — изненада се Лора. — Направо не е за вярване.
Свих рамене. И на мен не ми се вярваше, че го казвам.
— Само Линдси си взе мъж, който най-много се доближава до рицар в блестящи доспехи, а виж какъв се оказа и той.
За момент Лора се замисли.
— Да, спомням си колко й завиждах, когато се ожениха. Приличаше на истински принц. Богат, приятен…
— Лудо влюбен в нея — добавих аз. — Навремето беше дори хубав.
— Не беше! — възрази бурно Лора. — Впрочем права си, беше хубавец. На сватбата беше с шотландска поличка, помниш ли? Приличаше на кръстоска между руски емигрант и шотландски боец. Направо си го представяш как върлува из планинските райони, граби и изнасилва. Висок, с бяла кожа и руса коса. В онези дни нямаше да имам нищо против да ме изнасили и да заграби какво му хареса.
Изкискахме се.
— Е, да, ама косата му окапа — измърморих аз. — А сега не може да реши дали да си затегне колана над или под шкембето.
— Дори и да е противен надут тип, той е богат — заяви презрително Лора. — На Линдси не й трябва да се юрка чак толкова.
— Мен ако питаш, тя се страхува да спре. — Още щом го изрекох, съобразих, че това не ми беше минавало през ума преди.
Лора си издуха носа и се развесели.
— Сигурно трябва да си повтарям, че нещата могат да са много по-зле — добави тя. — Например да съм на твое място.
„Благодаря ти, Лора — измърморих тихо аз, когато тя излезе. — Много ти благодаря.“
Най-сетне се отпуснах на дивана в кабинета на Санди. Радиаторът обаче беше изключен — сигурно защото той не е смятал да работи тук по Коледа. Поогледах се, но с пускането на радиаторите вкъщи се занимаваше Уил. Разместих всичко, което се движеше, но така и не успях да го включа. Стаята беше външна, в самия край на сградата и беше ужасно студено. Не посмях да събудя никого, та да си поискам още едно одеяло, затова спах с чорапогащник и пуловер и се опитвах да не мисля как топлото тяло на Уил се притиска до Сафрън някъде в Нортхамптъншър. Дженифър, поне така предполагах, не би забравила да предложи грейки или електрически одеяла, да не говорим, че те двамата са заедно.
Последната ми мисъл, преди да потъна в неспокоен сън, накъсван многократно от писъците на Хиро и трополенето на децата, които се качваха и слизаха по стълбите, бе, че Линдси е започнала да се предава. Първо забрави Хиро, после остави и моята стая незатоплена, а ето и признанието й, че не знае какво да прави с Ела. При друг човек не бих забелязала, ала Линдси не изкарваше шестцифрена заплата, защото е небрежна или разсеяна.
На сутринта прецених, че това не е честно. Дори Линдси не можеше да е съвършена през цялото време, а тя бе най-близо до съвършенството от всичките ми познати. Слязох долу чорлава и със слепнали от спиралата мигли, да не говорим, че девет часът ми се стори неестествено рано, но вече не понасях пискането, крясъците, трополенето и от време на време ревовете, които разтърсваха къщата от пет и половина сутринта. Линдси седеше на масата в кухнята (подредена за закуска от Консуела, преди да си тръгне) по халат на цветя, вчесана и с безупречно лице.
— Лиъни, честита Коледа. — Опулих се към халата. Дори не допусках, че те все още съществуват освен в сериалите за шейсетте години.
След като се поздравихме официално, тя реши да се разбере с мен и нацупената Ела.
— Понеже мама не бива да върши никаква работа — започна Линдси, след като ни даде дълъг списък с инструкции, — да не говорим, че Лора не става за нищо, когато кърми… Ела, я се стегни, достатъчно голяма си, за да помогнеш.
След сутрешната суматоха най-сетне седнахме да обядваме в огромната трапезария. На всички, освен на Санди, им бяха поставени задачи, дори на Зак и на Фиби.
— Децата трябва да се учат на отговорност — оповести Линдси на Лора, а тя сви устни.
— Много ми е интересно да видя какво ще излезе — изсъска тя към мен, щом вратата се затвори след Линдси. — Честно казано, Линдси си въобразява, че децата трябва да се възпитават като в казарма. Ще полудее, когато те възнегодуват.
И така, Линдси започна: каза на Зак, че трябва да помага, а той се тръшна на пода и писна, тропайки с крака. Наложи се Пол да го изнесе, метнат на рамо. Фиби прие задачата си да пълни купички с ядки, солети и чипс подозрително бързо. Половин час по-късно — вместо купичките тя бе натъпкала себе си — повърна в кухнята. Очевидно децата на семейство Паркър цяла сутрин бяха нагъвали шоколад, докато издънките на семейство Лукас-Уайт послушно оставиха благините от коледните си чорапи в коледния буркан, от които щяха да получават по малко през следващите няколко месеца. Дейзи, облечена в рокля на цветя и коса, прибрана като на Алиса в Страната на чудесата, ми се стори много тъжна.
— Непоносимо — измърмори недоволно Линдси. — Тези деца не са чували за възпитание. Лора трябва да е по-твърда с тях. Иначе по-късно бедите ще се стоварят на главата й.
Напразни притеснения според мен. Едва ли беше възможно Фиби и Зак да станат по-лоши.
На вратата се звънна. Отворих на първите гости, които Линдси бе поканила за Коледа в знак на добра воля. Едната, алкохоличка, бе настанена до Лора по време на обяда.
— Виж, Лора, ти няма да пиеш, защото кърмиш… — обясни Линдси.
Лора понечи да негодува и отвори уста.
Линдси не й обърна никакво внимание и продължи:
— Важното е бутилката да не попада към вашия край на масата.
— Това не е начинът да… — подхванах аз, понеже бях писала статия за алкохолизма и се бях консултирала с различни експерти, които твърдяха, че алкохолиците трябва сами да се грижат за себе си.
Линдси ме накара да замълча с поглед. Другият беше съсед, останал вдовец преди няколко седмици.
— Горкият човек, неприлично е да го оставим сам точно на Коледа. — Погледна ме хитро. — Лиъни, нали ще се погрижиш за него?
Линдси можеше да се въздържи поне на Коледа да не се прави на сватовница.
Тя продължи да разсъждава:
— Не е ли невероятно колко трагична се оказа тази част от годината? Почина от рак на гърдата преди шест седмици. Имат три малки момиченца. Добре е да си поиграят, с Фиби и Дейзи.
Гърлото ми се стегна при мисълта за трите объркани деца, които се опитват да отворят подаръците си без майка си. Усетих как се задушавам — аз никога нямаше да отворя подарък заедно с детето, което бях загубила. Преглътнах и се опитах да се разсея: започнах да смятам по колко главички брюкселско зеле трябва да се сервира на всеки, а после умножих бройката по седемнайсет.
— Такава е била божията воля — продължи да дрънка Линдси. И добави с по-нормален глас: — Ела, върви да си оправиш косата, преди да са дошли гостите. И поне веднъж си облечи нещо прилично, стига с това ужасно потискащо черно.
Пихме аперитив в хола, където алкохоличката, стара мома към седемдесетте на име Мадлин Смит, се изплъзна от зоркия поглед на Линдси и придума Санди да й сипе щедра доза джин. Трите момиченца изтопуркаха нагоре по стълбите с Фиби и Дейзи, мъжът в траур ми се стори нещастен и немит. Казваше се Дик или нещо подобно. Отпиваше от шерито с празния поглед на човек, погребан жив. Зачудих се защо всичко в живота е толкова объркано и сложно. Коледата ми приличаше на пъзел джобен формат: разтърсваш го няколко пъти с надеждата някои от парченцата да се напаснат. Това обаче никога не става и никой не е доволен, а понякога заблудено парче се озовава като кръпка на неподходящото място.
Докато седнем да обядваме, дори Линдси, в червената си копринена рокля и грижливо сресана, имаше неугледен вид.
Да се сервират седемнайсет порции пуйка, пълнеж и гарнитура, отне цяла вечност. Междувременно Зак замеряше де кого свари с главички брюкселско зеле („ква гадост“), чоплеше от своята порция пуйка с пръсти и тръбеше на всеослушание: „Не обичам пилци“. Фиби започна да се тъпче, щом й сервираха, а когато Линдси стана, за да прочете молитва, тя вече бе приключила. Мадлин Смит протегна рязко ръка и сграбчи бутилката с вино, без да обръща никакво внимание на възмутения поглед на Линдси. Чу се бълбукане, докато си пълнеше чашата догоре. Веднага след като Мадлин остави бутилката, Лора я спипа и си наля в чашата. Линдси стана и се запровира към единия край на масата, за да разпредели на две места брюкселското зеле и морковите. Тъкмо посегна да вземе бутилката с вино, и Мадлин си сипа нова чаша. Ръката на Линдси се поколеба за миг, но не й остана друго, освен да вземе празната бутилка, за да я изнесе.
— Санди — обади се тя с ледения глас, който нито аз, нито Лора смеехме да пренебрегваме.
Санди мляскаше, без да й обръща внимание, и се мръщеше, защото Зак крещеше — от устата му хвърчеше слюнка — и диво размахваше лъжица във въздуха. Накрая успя да свали очилата на Санди от носа му. Почервенял като рак, той ги намести обратно.
— Скъпа! — Гласът му изскриптя като резачка. — Бъди така добра ти да се грижиш за виното. — Тя ръкомахаше бясно над главата на Мадлин и се опитваше да му каже беззвучно: „Не й позволявай да си сипва повече!“.
Дори Дик усети, че става нещо. Вдигна глава и погледна от Санди към Линдси, после обратно. Линдси му се усмихна, без да опитва да скрие обхваналото я напрежение. Той се наведе над картофите си.
— Съжалявам за жена ви — прошепнах аз.
Дик вдигна очи, но щом забелязах ужасната празнота в тях, се отдръпнах.
— Благодаря — отвърна той и докосна ръката ми. Сякаш като усети топлината на кожата ми, искаше да се увери, че все още е жив. Това докосване нямаше нищо общо с натрапчивото опипване на Санди. Дик прехвърляше с ножа печен картоф от едната страна на чинията към другата, за да се престори, че яде. — Всички сте много мили.
Изглежда, не беше нужно да раздавам чай на бездомници, за да схвана в колко по-лошо положение от мен са някои хора. Тук, в безупречната трапезария на Линдси, докато похапвахме съвършено опечени хрупкави картофи, сочна пуйка в боровинков сос, купени от деликатесния магазин, осъзнах, че някои страдат много повече от мен. Честно казано, предпочитах Уил да си разменя влюбени погледи със Сафрън, вместо да лежи в гроба като жената на Дик. Представих си сцената: той е заобиколен от завехнали цветя, някои все още в целофан, а надписите на венците избледняват под дъжда, както след време от паметта на Дик ще избледнее образът на жена му. Не си спомнях да съм виждала друг да изпитва такава мъка. Сякаш моята скръб по Уил дръпна завеса между мен и хората като Дик. Казах си, че проблемите ми са прекалено тривиални в сравнение с неговите — все едно да съпоставяш главоболие с рак.
Така или иначе, стори ми се доста интересно това предпочитание да знам, че Уил е жив, дори със Сафрън, и аз продължих да разсъждавам. Означаваше ли, че обичам Уил? Означаваше ли, че го обичам така всеотдайно, както истинската майка от библейската притча за Соломон — онази, дето била готова да изгуби детето си, но да не позволи да го разсекат на две? Означаваше ли, че още вярвам във възможността да се съберем?
Потръпнах. Ако се надявах да се съберем, значи бях затънала много по-дълбоко от Мадлин Смит. Той сега прекарваше Коледа с майката на детето си — жената, която бе обичал, преди още да подозира за моето съществуване.
Пуешкото в чинията ми се стори ужасно и ми си отяде.
— Чудесно брюкселско зеле, Линдси. Мога ли да си взема още — заговори за пръв път Мадлин Смит.
На Линдси й стана приятно.
— Разбира се, Мадлин. Брюкселското зеле е пълно с антиоксиданти.
Мадлин не обърна никакво внимание на забележката й, наведе се над купата, а с другата ръка докопа бутилка вино.
Линдси си пое дълбоко дъх, докато жената си пълнеше чашата и добавяше още брюкселско зеле към недокоснатата си порция.
— Санди!
— Да, мила? — Той насочи поглед към тавана.
— Не се грижиш за виното на гостите. — Ноздрите й се бяха разширили като на звяр.
Санди махна с ръка във въздуха.
— Тук е свободна държава, мила.
Зак изкрещя.
Ръката на Фиби се дръпна от чинията му, стиснала парче наденица.
Зак зарева с пълно гърло.
Очите на Линдси се навлажниха от усилието да надвика малкия, защото на нея не й се случваше да повишава глас.
— Лора…
Мама тихо изведе Зак и Фиби.
— Те вече хапнаха достатъчно, Линдси, а и са още много малки. Нека да си поиграят.
Дейзи гледаше умолително, а Оливър се бе прегърбил от отчаяние. Момичетата на Дик се озъртаха учудени. Мама изведе и тях.
— Нека татко похапне на спокойствие — измърмори тактично тя към Линдси, която настояваше децата да изчакат любезно, докато всички приключат. — Той е доста изморен.
Поне Линдси престана за цели пет минути да критикува Ела. Никога не я оставяше на мира, нито за момент, както забелязах.
Реших да се опитам да я отърва.
— Разкажи ми за училището? — Нямаше ли какво друго да я попитам?
— Няма нищо интересно — отвърна апатично Ела. Около нас отново започнаха разговори.
— От майка ти разбрах, че не си много доволна. — Линдси не беше казала точно това, но търсех някаква връзка помежду ни.
Ела престана да гледа в чинията си и прошепна:
— Мама е луда от желание да контролира всичко и всички.
Не се сдържах и се усмихнах.
— Знам — отвърнах искрено и най-сетне бях възнаградена с истинска усмивка. — Къде са халките на устната ти? — Изведнъж забелязах, че няма и следа от пиърсинга.
— Бяха фалшиви. — Още една усмивка. — Виж. — Извади кърпичка от джоба си и прикривайки дланта си под масата, ми показа две халки за пердета. — Те са на пружинки. Мога да ги слагам и махам, когато намеря за добре.
— Ела! — Линдси може и да не беше повишила глас, ала всички я чуваха. — Кой се обади преди малко по телефона? — Много хитро от нейна страна, понеже тя вдигна и попита кой търси Ела. Линдси притежаваше уменията за разпит на военното разузнаване.
Ела пъхна кърпичката в джоба си.
— Фиона.
— Фиона ли? — попита нацупена Линдси. — Фиона значи. Нямах представа, че познаваш някаква Фиона.
— Виена си промени името на Фиона. Звучи подобно, но поне не я е срам. — Това бе истинска реч.
Линдси гледаше, сякаш някой й бе напъхал морков в дупето. Честно казано, ако Ела се движеше с хора, които си въобразяват, че Фиона е по-малко срамно име от Виена, значи нямаше от какво да се притеснява.
— Извинявай, но според мен Виена е прекрасно име. — По този въпрос Лора държеше страната на Линдси. — Дали пък…
Пол я погледна предупредително.
— Не можем да си позволим повече деца, Лора.
— Не можем — съгласи се горчиво Лора. — Нищо не можем да си позволим.
Дик се взря в коледния пудинг в чинията си и въпреки нарастващото му отчаяние грабна лъжицата и се зае смело. И картон да ядеше, едва ли би усетил вкуса. Зачудих се дали Линдси не беше проявила жестокост, принуждавайки го отново да се сблъска с реалния свят.
— Как се справят децата? — попитах тихо аз.
— Безнадеждна работа — поклати глава той. — Всички сме като загубени.
Загубени. Думата обобщаваше всичко. Аз бях загубила и бебето, и Уил. Навярно този коледен обяд, колкото и да ми се струваше неестествено, щеше да ми даде необходимата решителност да продължа напред. Сърцето ми трепна също като реактивен самолет, който излиза от рязко спускане, преди отново да се насочи надолу, когато си спомних бебето. Дори не му бях дала име.
— Вие двамата сте много тихи там в края — отбеляза весело Линдси. — Хайде да изтеглим бонбоните с пожелания.
Долових тихата въздишка на Дик — несъмнено броеше минутите до момента, когато ще съумее да избяга. Мадлин създаде суматоха, докато се чудеше кой бонбон с пожелание да избере, а междувременно се опитваше да смени чашата си с недокоснатата на Дик. Линдси забеляза какво става и очите й блеснаха.
Бях в градината отпред, за да глътна малко свеж въздух, когато Дик благодари официално на Линдси и си тръгна. Тя побърза да затвори вратата след него, сигурно за да му даде възможност да ми поиска телефона. Беше пълен абсурд. Той сигурно не помнеше собствения си номер, толкова бе обсебен от мъката.
Спря и ми стисна ръката.
— Благодаря ви. — Отново изпитах чувството, че мога да надникна в душата му. Там бе мрачно и самотно място.
— Защо? — Останах искрено изумена. Та ние почти не бяхме говорили.
— Че ме разбирате. Че не… — Разпери ръце, сякаш не намираше подходящите думи.
Усмихнах се и го стиснах за рамото.
— Късмет. Искрено съжалявам за съпругата ви. Много съжалявам.
Той кимна и се обърна, повел две от момиченцата за ръка. Третото провлачи крака след тях. Изглеждаха толкова самотни, колкото се чувствах аз.
Линдси и Лора ме чакаха нетърпеливо до вратата.
— Казвай!
— За бога! — минах край тях. — Човекът току-що е загубил съпругата си. Обожавал я е.
— Виж, съжалявам, че е станало така, но ти трябва да действаш бързо — посъветва ме Лора. — Пипвай свободния мъж, преди някоя друга да се е усетила.
— Много се търсят вдовци — добави Линдси. — Не им се налага да делят имуществото, както става при разведените.
Погледнах ги изумена.
— Ще пийна още една чаша.
— Нямам нищо против да ти правя компания — писна Мадлин и разкри почернели зъби. — На това му се казва страхотна Коледа.
Ето така щеше да бъде отсега нататък. Зачудих се дали да не звънна на Уил и да му пожелая весела Коледа. По-добре — не. Не исках Сафрън — или Дженифър — да вдигнат телефона.