Александра Кампбел
Флирт за една нощ (13)

12

На следващата сутрин се налагаше да се заема с уволненията. Бях обещала на Питър Рени, а и нямаше да мога да се съсредоточа над нищо друго. Замислих са за Дейв Бекет, който трябваше да уволни триста човека. Оприличаваше го все едно да се озове „във вряща вода“. За мен болката бе още по-остра, а и положително Дейв Бекет в моя случай би нарекъл цялата работа „неопитност“.

Илейн Браун влезе в металния асансьор с мен, а след нея нахлу и уморена блондинка с коса на кичури. Вратите се затвориха, блондинката затвори очи, облегна се на блестящите стени и въздъхна.

— Как е седмицата при теб? — Чувствах се задължена да кажа нещо на Илейн като на колега редактор.

— Шантава работа — отвърна Илейн — Честна дума. — Поклати артистично рошавата си кестенява коса, отегчена от безбройните партита, организирани от красивите и известните, на които тя бе задължена да присъства. Изобщо не поднови поканата си за обяд. Водена единствено от намерението да съм любезна и приятелски настроена, оставих й няколко съобщения, но тя просто не отговори.

Асансьорът спря на третия етаж. След като се изчакахме за момент коя да мине първа, двете с Илейн слязохме. За миг блондинката отвори очи и протегна уморено ръка, за да натисне по-горен етаж.

— Работещите майки веднага се познават — отбеляза Илейн. — Изглеждат изтощени.

Беше истина.

Илейн погледна талията ми, разширила се след идването ми в „Маглайф“ поне с пет сантиметра заради безкрайно многото заседания, включени в ангажиментите на редакторите. Задниците ни навярно бяха придобили формата на столовете, да не говорим, че сигурно вече отивах към петдесети номер дрехи.

— Изглежда си решила скоро да се размножиш — отбеляза тя по-скоро като факт. Понеже никога не ми задаваше лични въпроси, забележката ми се стори преднамерено персонална. Разтревожих се. Подобно събитие щеше да ме лиши от ръководната длъжност по бързата процедура. Илейн като нищо би разпространила слуха, само за да ми стъжни живота. Не допусках грижата за служителите да се отнася и до редакторите, по-точно до новоназначените редактори.

— Не, разбира се — възразих категорично аз. — Изключено. — Поколебах се дали да не попитам нагло за нейните две деца — на пет и на три — отглеждани от бавачки на смени като пилоти. Бях дочула подхвърлен с неприкрита злоба коментар, че за Илейн определението „работеща майка“ е несъвместимо словосъчетание. Вече бях забелязала как се държи тя, ако някой се осмелеше да я причисли към тази категория — особено по време на училищната ваканция: нападаше без предупреждение. Ако колежката извадеше късмет, тя просто отвръщаше високомерно: „Животът на семейството ми си е моя работа“. Реших да не се заяждам с нея. Усмихнахме се една на друга и всяка се отправи към своя кабинет.

 

 

Тъкмо събирах смелост да викна на разговор Мими, Сандра и Мери, и се обади Лора.

— Извинявай — стори ми се запъхтяна и сърдита, макар още да не си бях отворила устата, — ама във вестника има една статия — непременно трябва да прочетеш. — Лора е от хората, които биха говорили за полети в Космоса единствено с космонавти.

— За забременяването е — побърза да ме уведоми тя. Браво. Сега сигурно щеше да ми изнесе лекция или за витамините, или за Тай Чи. Това са разни преходни неща, но докато са на мода, всеки ти ги навира под носа като лек за всичко.

— Ало? Ало? — кресна тя в слушалката, очевидно останала с впечатлението, че разговорът е прекъснал.

— Да? — отвърнах уморено с надеждата сама да се сети какво мисля по въпроса.

Лора обаче не разбира от намеци. Човек по-скоро би накарал някой танк на Шърман да го разбере, отколкото тя да съобрази за какво става въпрос (а после разправя наляво и надясно колко си нервна и проявяваш пълна нетърпимост към околните).

Чух я как шумоли с вестника.

— Ето я. Шансовете да се забременее са по-големи, след като жената е изпитала оргазъм. — Бързо ми прочете статията. Учените винаги се били чудели каква е еволюционната причина за женския оргазъм и най-сетне открили — един господ знае как — че по време на оргазъм сигурно се всмуквала сперма. Изглежда, затова било по-вероятно жените да забременеят от извънбрачна връзка, отколкото от постоянния си партньор — било по-вероятно да изпитат оргазъм с любовник.

— За бога. — Служителите придърпваха столове за следващата оперативка.

— В такъв случай — повиши агресивно глас тя, — съжалявам, че трябва да ти кажа, но с подобно отношение не е чудно, защо не си забременяла.

— В момента не е подходящо да обсъждам този въпрос — изсъсках в отговор.

Лора продължи да мели, без да забелязва нищо.

— Гледай сега — добави тя, посветила се на мисията да подобри сексуалния ми живот. — Затова естествените контрацептиви не са ефикасни — защото жените се стремят най-много към секс, когато моментът е подходящ за забременяване. Още не са правени експерименти за ефекта на женската сексуалност върху плодовитостта.

Обикновено не казвам нищо на Лора. Все едно сама да си търся белята. Особено ако трябва да й обяснявам колко е неприятно да правиш непрекъснато секс по задължение, без да му се наслаждаваш. Дали е останала непроучена и необърната наопаки поне една частичка от живота ти, след проучване, проведено сред сто петдесет и шест датски фермери и деветнайсет хиляди американски медицински сестри? Ако сестрите и фермерите си траеха относно сексуалния си живот и хранителните си навици, останалите щяха да си живеят живота спокойно.

— Защо и ти не се заемеш с някое проучване, може пък да излезе нещо — сопнах й се аз с надеждата да се отърва от нея.

— Няма нужда да се държиш така. Би трябвало да знаеш тези неща. Наистина трябва. Учудвам се, че с твоята работа не си наясно.

По дяволите.

— Лора… — започнах аз с отчаяната надежда да сложа край на разговора.

Тя обаче така се разкрещя, че сигурно я чу половината офис.

— Тук изобщо не става въпрос да висиш от полилея или да си натъпчеш възглавници под гъза. — Въздъхна, сигурно защото си спомни вече забравената страст. — Има си чукане като за бебе.

Не исках да я слушам повече.

— Виж, трябва да затварям.

Не беше лесно човек да спре Лора.

— Защо не отидете на някой романтичен уикенд? На някое много приятно местенце.

Най-сетне се отървах от разговора, но се замислих над тази идея. Оказа се като нещо лепкаво по пръстите и заплашваше да потече и по полата ми. От това вече не успях да се отърва. Представих си как двамата с Уил четем заедно „Радостта от секса“ или в Париж, или в Рим — на място, от което нито той, нито аз имахме стари спомени, където нишките на миналото нямаше неочаквано да ни заплетат. Такова място май нямаше.

Обещах си обаче, успея ли да накарам Лора да ме остави на мира, да призная, че е дошло времето да опитам с инвитро. Ако след трите месеца с хапчета няма резултат.

Не да опитам, а да опитаме, поправих се аз. Зачудих се защо мисията по забременяването да е само моя, а не наша. Все едно Уил няма нищо общо, сякаш е просто наблюдател, който с нетърпение очаква победата. Нещо като поддръжник на футболен клуб.

Отново се замислих за уволненията и проблемът ми се стори много по-важен, отколкото въпросът с бебето.

От друга страна, ако тя е права за значението на женския оргазъм при забременяването, дали пък няма да ми се размине изкуствената намеса? С удоволствие си спомних вечерта след посещението в клиниката, когато за пръв път от години изпитах онази приятна тръпка на очакване. Този път имаше шанс всичко да е наред.

 

 

Предоставиха ми самостоятелна стая, за да проведа екзекуциите.

Реших да започна по старшинство. Мими не си върши качествено работата, напомних си аз — правехме корицата, най-скъпия и важен елемент от всяко списание, многократно и бюджетът ни потъваше като в бездънна яма. Финансовият отдел няма да допусне подобно нещо. Все едно да отвориш прозореца при включен климатик. Та това си е равносилно на подривен акт.

Мими се настани пред мен, усмихна се самоуверено и кръстоса обутите си в сини кадифени панталони крака.

Не ми беше приятно, че разговорът ще й съсипе самочувствието, ще я срине. Тя обаче ще съумее да се съвземе — пазарът предлагаше достатъчно възможности за желаещите да работят на свободна практика — а компенсацията щеше да й осигури спокойствие поне за известно време. Но след уволнение някои хора никога не успяваха да си стъпят на краката. Защо такива неща се случват с приятни хора като Мими, докато другите, като Камила, са защитен вид? Поех си дълбоко дъх.

Докато търсех тактичен начин, щадящ достойнството й, за да й поднеса най-неприятната новина, която един шеф би съобщил, Мими подхвана:

— Исках само да ти кажа, че чакам бебе. — Бе озарена от щастие. — През ноември. — Значи след шест месеца.

Останах поразена.

След миг събрах сили да я поздравя.

— Какви въпроси ще обсъждаме? — Погледна ме весело.

— Ами… — Замислих се за разговора си с Питър и започнах. — Просто твоето бъдеще. Питах се какво смяташ да правиш. — Все пак не беше лъжа.

Поприказвахме за отпуска по майчинство и докато излизаше, я изгледах с доза завист. Защо не бях аз на нейно място. Сигурно никога нямаше да бъда, ако Уил продължава да се държи като болен слон. Лора вероятно има право.

Сетих се за хапчетата, почувствах се доста по-добре и вдигнах слушалката, за да съобщя на Питър Рени новината за Мими.

— За бога, какво си сложила във водата?

— Това е първата бременност, откакто поех работата.

Той не си направи труд да изтъкне, че са минали едва два месеца, но въздъхна дълбоко.

— Поне другите две няма да ни сервират подобно нещо.

Не бях толкова сигурна. Бях му съобщила, че е по-добре да уволним Сандра, отколкото Джени. Милата, симпатична Сандра — последна смогваше да приготви страниците за печат, да не говорим колко грешки оставяше. По моя преценка носех отговорност към целия екип, а не към отделни личности, бих разочаровала всички, ако уволня някоя по-способна само защото шансовете й да оцелее са повече. Дори когато го изрекох на глас, не бях убедена.

— Хм. — Вече не изключвах и Сандра — и Мери Елиът — и двете облечени в неопределени нюанси на сивото/кафявото, и двете на неопределена възраст над трийсет и пет — да са скрили някоя изненада под обемистите си дрехи: или близнаци, или персонален компютър.

 

 

Сандра влезе първа, усмихната мило както обикновено.

— Сандра… — Мразех се. — Много съжалявам, наистина много, но се наложи да направя известни съкращения и…

Тя пребледня, застинала напълно неподвижна.

— … моля те, повярвай ми, не е нещо лично — завърших аз, след като говорих много по-дълго, отколкото възнамерявах, и й се извинявах много повече, отколкото трябваше. Дали беше лично, или не, на нея й беше все едно.

Прехапа устни.

— Разбирам напълно.

— Ще се оправиш ли? — Глупав въпрос. Щеше да й бъде безкрайно трудно, разбира се. Замислих се за всички прочетени статии, посветени на уволнени хора — започваха свой малък бизнес и така най-сетне се заемаха с неща, които обичат.

Кимна смело.

— Просто и съпруга ми го уволниха преди десет месеца и още не си е намерил нищо. Но ти не се притеснявай — отново онази мила усмивка. — Можем да продадем къщата.

Беше ужасно, много по-неприятно, отколкото си го представях.

— Сигурно се чувстваш зле — добави тя и покри ръката ми със своята. — Съжалявам, че се налага да го направиш. Досега беше чудесен главен редактор.

Отне ми петнайсет минути да се овладея, преди да повикам Мери.

Тя влезе тежко, тръшна се върху стола, кръстоса ръце и ме зяпна право в очите, а рехавата й коса се стелеше по раменете.

Този път си излях тирадата много по-бързо. Имах чувството, че пресичам пропаст по опънато над нея въже; трябва да се съсредоточа над крайния резултат, казвах си аз, без да поглеждам надолу.

В края на предварително заучената ми реч тя се изчерви от ярост.

— Ти си една смрадлива жалка крава — изсъска тя.

— Аз…

— Да не би да си въобразяваш — прекъсна ме тя, — че си много умна със заучените си управленски реплики и жалките идейки, които вече сме опитвали и нищо не се получи? — Започна да крещи: — Всички ти се смеят. Да знаеш, всички до една ти се смеят. Защото замени добра редакторка, от която се отърваха, понеже беше стара и им излизаше скъпо. Друг е въпросът, че бе прекалено добра за това скапано място.

Стана и ме погледна отвисоко. В следващия момент ме лъхна миризма на застояло, на стара храна.

— Знаеш ли защо я уволниха?

Отворих уста да обясня за спадналите продажби, но тя пак ме прекъсна:

— Взе си отпуск по майчинство. При това два пъти последователно. Тук не обичат главните редактори да имат семейства. Защото иначе няма да са им достатъчно предани слуги. — Очите й се насочиха към корема ми с такава неприязън, че се отдръпнах. — И с теб ще се случи същото. Рано или късно. А ако не си толкова талантлива, колкото беше Мартина, ще стане още по-скоро.

Тръгна към вратата.

— Нямам търпение това да стане — подхвърли злобно през рамо тя. — Просто нямам търпение.

Никога преди не се бях сблъсквала с толкова отявлена омраза. Но беше права за заучените фрази. За какво друго беше права? Обадих се на охраната да изпратят човек, който да провери дали Мери Елиът ще напусне сградата, без да причинява проблеми, и то час по-скоро. Когато се върнах в офиса, всички се спотаиха и се наведоха над работата си. Мери, обзета от заслепяващ гняв, трупаше нещата си в пликове, а Сандра я нямаше. Открих я да плаче в дамската тоалетна, а иронията бе, че Джаки я утешаваше.

— Мога ли да ти помогна с нещо? — попитах аз. Изумени, двете вдигнаха поглед. Не можех, разбира се.

 

 

Обадих се на Уил и като по чудо го заварих в момент без пациенти.

— Беше ужасно. Много по-неприятно, отколкото си представях. — Разказах му как е протекло уволнението. — Нека довечера хапнем навън? В евтината квартална кръчма. Имам отчайваща нужда да изляза, макар и само за да вечеряме.

— Надявах се да си легнем рано — въздъхна дълбоко той. — Наистина съм скапан.

— Лекар си — възмутих се аз. — Открий защо напоследък си толкова скапан и направи нещо по въпроса.

В гласа му прозвуча гняв и нетърпение:

— Работата ми е много натоварена.

— Моята също. — С усилие се сдържах да не заплача и затова ставах агресивна. — Да не би да си въобразяваш, че е лесно да уволняваш хора?

— Едва ли ти е по-зле, отколкото на тях — подчерта той, проявявайки вбесяваща почтеност към онеправданите, както обикновено. — Миличка, много съжалявам, но единственото ми желание е довечера да вегетирам кротко пред телевизора. Тогава ще си поговорим.

Беше прав, разбира се. Никога не беше уволнявал човек, но поне се опитваше да вдигне уволнените на крака, когато се окажеха в кабинета му, поразени от депресия, алкохолизъм или каквото там ги беше сполетяло.

Беше невъзможно. Въздържах се да тресна слушалката, защото знаех, че наистина е потънал в работа; измрънках нещо като дочуване, за да го накарам да се почувства поне мъничко виновен.