Александра Кампбел
Флирт за една нощ (25)

24

Пет седмици по-късно, в деня на партито, дръпнах рязко завесите, щом се събудих сутринта. Лъскавата кристална слана, посипала градината и улицата, придаваше празнична атмосфера на всичко. Бледото ноемврийско слънце хвърляше дълги сенки по майките и децата навън. Загледах се в момченце с тънки крачка, поело недоволно след майка си. Тя го натовари в пълната кола.

— Хайде — чух я да вика, — няма да се разправям цял ден с теб. — Докато ги наблюдавах как потеглят, дъхът ми замъгли стъклото. Денят беше започнал.

— Имам среща в Кралското общество — каза неочаквано Уил. — Ще бъде в центъра. Защо не излезем навечеря?

Поколебах се и както всеки ден усетих, че започва да ми се гади.

— Има парти. За „Белингъм Глас“. Много досадно.

— Не се притеснявай. — Той отвори гардероба, измъкна пуловер, който му бях купила за първата ни Коледа заедно, и започна да го облича. — Ще те изчакам.

— Няма нужда. — Посегнах към бурканчето с крема за лице и прочетох съдържанието му няколко пъти, преди да си позволя да се замисля. Вътре имаше сусамово масло, което въздействаше на свободните радикали. Много добре, рекох си аз, докато го размазвах. За тази вечер е добре. Ако не внимавах, щеше да стане опасно — щеше да ми трябва много повече помощ от един бета-каротин и витамин Е. Затворих капачето. Отгоре бе написано „Лиз Ърл“ с наклонен на една страна почерк. Ръцете ми миришеха едва доловимо на сандалово дърво.

Той все още чакаше отговора ми.

— Къде и кога? Кажи.

Погледнах ръкавите на пуловера му. Крайно време беше да го изхвърля. Всъщност имаше ли значение? Май не. Направих последен опит да избегна неизбежното.

— После сигурно ще съм прекалено изморена, за да изляза.

— Тогава ще се приберем заедно и ще ти направя печен боб. — Почувствах се гузна. Той се опитваше да се държи мило. А на мен ми беше толкова трудно да се въздържам и да не му се сопвам. Искаше ми се да му кажа, че проклетата Сафрън също ще се довлече.

Вместо това му обясних:

— В „Риджънси Странд“ е. — Дано да постъпвах правилно. Партито беше от шест до осем, така че ако Уил се появеше към осем и половина, нямаше защо изобщо да влиза. А Сафрън щеше да си е тръгнала. Той дори нямаше да разбере, че тя е била там. Изглежда, се налагаше да го спомена. Започна да ме боли глава. Предстоеше ми да преценя времето изключително точно.

Той се огледа, но явно не забеляза колко е протрит пуловерът.

— По дяволите! Пак закъснявам. Сали ще ме изкорми.

Целуна ме бързо, но с много обич и излезе.

 

 

През последния час на следобеда хем четох статии и коректури във великолепния мраморен салон „Чарлз Уърдингтън“ в „Дорчестър“, хем не спрях да гриза бисквити с надеждата да престане да ми се повдига, а в това време вещи ръце се опитваха да превърнат късата ми коса в прическа за тържествено събитие. Салонът бе под земята, скрит от останалата част на хотела. Всичко тук бе тихо и спокойно и не напомняше за истерията през деня. Минутите отлитаха неусетно, а на мен никак не ми се искаше да напусна тази тишина и спокойствие.

Най-сетне си тръгнах от „Дорчестър“, обладана от чувството, че се е случило нещо ужасно. През краткия час, прекаран тук, Лондон се бе променил неузнаваемо. Надвисналото над града отровножълто небе напомняше на зимните мъгли от петдесетте години, а Хайд Парк бе обвит в гъст сив облак, който почти ме задуши. Въздухът бе тежък и влажен; в гърлото ми заседна остра мокра мъгла.

— Има страшна мъгла — предупреди ме портиерът и вдигна ръка, за да повика такси. — Внимавайте.

Благодарих му и се настаних на задната седалка в колата.

 

 

Предчувствието за нещо лошо продължи да ме притиска, но поне не се превърна в буря, която да ме погълне. Докато отивахме на партито, всички вдигаха яки и се загръщаха в палтата си. Така и не успяхме да се доредим до лъскав хотел от рода на „Риц“, нито дори до „Метрополитън“ или „Уан Олдуич“, но все пак Дейв Бекет ми се стори доволен, когато осигурихме сравнително приятно местенце като „Риджънси Странд“. Облечена в стария изпитан черен костюм, влязох уверено през стъклената врата точно в шест без пет, а до мен крачеха Камила в права копринена рокля на „Аманда Уейкли“ и Луси в не особено представителен пуловер и пола.

Залата проехтя от гласовете ни.

— Дали всички ще дойдат? — Луси ми се стори притеснена. — Тази вечер има още две големи партита.

Камила се насочи бойно към сервитьорите, за да ги предупреди да не сипват прекалено много бяло вино, за да не се стопли, после повика един от тях и го накара да застане с поднос до вратата, което си беше противоречие на първата й заповед.

Първият, малко объркан гост се появи точно в шест.

Протегнах му ръка за поздрав.

— Вие сте…?

Доста словоохотливо той ми обясни, че е един от главните закупчици на „Белингъм“. Противният му дъх предизвика асоциациите ми с кофа за боклук. Понеже нямаше дълго да го издържа, го запознах с Камила. А тя, на свой ред, побърза да го прехвърли на друг.

Бавно и мъчително започнахме да представяме закупчика с лошия дъх помежду си в очакване да се появи някой от важните гости. Те прииждаха бавно. Най-сетне глъчката достигна желаните децибели, точно както е на Кингс Роуд в събота следобед. Появи се видна телевизионна звезда, отметнаха името й и тя си проправи път от единия край на залата до другия, преди да се реши да отиде на друго, по-интересно парти. Засега всичко вървеше чудесно. Мярнах лицето на министър от кабинета. Министър! Той обиколи набързо залата и изчезна. Вероятно Мейв го беше поканила.

— Лиъни — започна Мейв, която прескачаше от една видна личност на друга, и ме повлече към богато инкрустираната камина, — трябва да се запознаеш с Клавъринг Бригс. Видя ли Джон Хей? Нали се сещаш, министърът?

Клавъринг Бригс бе евентуален американски рекламодател, който много се интересувал от дейността ни в Европа. Имало много нови неща.

— Нови неща — повторих аз и кимнах с глава. Около мен дочух хора да обсъждат книгите си.

— От моята се продадоха деветдесет хиляди — заяви дребна надута брюнетка, клатушкайки се на високи токчета.

— А пък от моята двеста хиляди — опъна й се източена блондинка в ужасно скъп марков жакет.

Клавъринг Бригс призна, че винаги е искал да напише книга, затова им го представих. Обърнах се към Мейв.

— Поздравявам те, че си поканила Джон Хей.

— Само дето това парти не му е по вкуса. Нищо. Човек никога не знае какво може да излезе.

До мен застана Питър Рени, безупречен в сивия си костюм и папийонка под слабото му вече сбръчкано лице. Представих го на Дейв Бекет.

— Много сме доволни от притурката. — Дейв се почеса през полиестерната си риза. — След като оправихме някои неща, нали така, Лиъни? — Той ми намигна.

Опитах се да му се усмихна.

— Бас държа, че тези списанийца са си направо печатница за пари — обърна се той към Питър Рени, който само леко наклони глава.

— Иска ми се да е така.

— Трябва ви повече маркетингов опит — обясни му Дейв. — Трактори, стъклария, списания… все един дол дренки са. Намаляваш разходите и печалбата скача. Отърваваш се от всички пръдливи досадници, дето няма нужда от тях, и показваш на хората как се работи. Мога да дойда на някое заседание на борда и да ти помогна. Само кажи.

Застинах на място. Дейв Бекет бе нетърпим.

— Много мило. — Питър му отправи хищна усмивка. Край вратата настана раздвижване и Дейв се закова на място.

— Бихте ли ме извинили? Дойде човек, с когото много държа да се запозная.

Двамата си стиснаха ръцете и когато Дейв се разкара, Питър ме погледна с вдигнати вежди.

— Трактори значи.

Отдъхнах си и му се усмихнах.

— Каква е компанията, кажи ми някоя и друга дума.

Колебаех се.

— Не знам как върви, ако трябва да съм честна. Според мен продават абсолютно ненужни неща.

Той се усмихна накриво.

— А според мен и за нас разправят същото. Но пък и времената са такива. — Забелязах как Камила се стрелка от група на група, без да изпуска нито една видна личност — очароваше ги, после прехвърляше грижата за тях на друг. Държеше се невероятно самоуверено.

Питър ми я посочи с глава.

— Макар всички да си мислят, че я взех, за да угодя на Карстеърс, у нея има нещо. А ти се справяш чудесно, защото успя да я накараш да го изяви. Цялата тази неразбория с бюрата беше породена от несигурност.

Може и така да беше. Продължавах да изпитвам топли чувства към Камила, но хранех и известни съмнения. Съчетанието от интелигентност и енциклопедични знания за аксесоарите бяха печеливша карта в света на списанията, а и между нас напоследък нещата вървяха по-гладко.

— Ти си добър мениджър. Очаквах да си такава. Имаш достатъчно самочувствие и я товариш с отговорност. Друг не би го направил.

Не исках да уточнявам, че тъй прехвалените ми мениджърски умения са плод не толкова на самочувствие, колкото на необходимостта през ден да ходя на преглед.

Около Дейв Бекет цареше суматоха. Очевидно бе пристигнал важен гост.

Познавах само един човек, който би причинил подобен смут още с влизането си.

Сафрън. Забелязах отметнатите назад рижави масури и как слабата й бяла ръка се протяга, за да поеме десницата на Дейв. Тя го омая за няколко секунди и извърна глава, сякаш търсеше друг. Фотографът веднага я засне — светкавицата му я заслепи и тя не успя да се огледа.

На мен обаче нищо не ми пречеше да я наблюдавам и се учудих. Не я бях виждала поне две години — когато обядва у нас, след като се бе върнала от околосветското си пътешествие. Беше остаряла. Винаги щеше да си остане поразителна. Водопадът от червена коса се стелеше по гърба й, но лицето й бе наедряло, а тялото й се бе наляло. Яркочервеното й червило подчертаваше устните и личеше, че си е сложила доста пудра. Не бе във фееричната дрешка с презрамки от снимките. Беше си сложила нещо неприлично скъпо (откъде имаше толкова пари?), което падаше на свободни дипли около тялото й. Сафрън определено бе остаряла, но сега за пръв път ми се стори едра. Като добре закръглена статуя, може би това е най-любезният начин да се изразя, ако исках да съм мила, макар да нямах подобно желание.

— Добре ли си?

Забелязах, че Питър Рени ме гледа загрижен, и се стегнах.

— Много добре.

Сигурно така става, когато си на средна възраст. Бледата й кожа очевидно имаше нужда от грим, за да прикрие червените капиляри. Натежалата талия изискваше много плат, за да се скрият тлъстините. На колко ли беше Сафрън? На четирийсет и три или на четирийсет и четири? Нещо такова. Бях достатъчно зряла, за да знаем, че що се отнася до мен и Уил, това няма значение, защото тя сигурно е била същата и преди пет месеца, когато са се търкаляли заедно в леглото. Изглеждаше различна от снимките за коледното издание, но доброто осветление и грим скриваха всичко нежелано. Интересното бе, че Джеймс сбърка, когато каза, че се е съсухрила с възрастта. Допълнителните килограми й се отразяваха добре в известно отношение. Лесната победа на една млада жена над по-възрастна не бива да се приема за даденост, доказателство са много от съпругите за показ, развенчавани и сваляни от пиедестала им всяка година. Но тук имаше някаква необичайна промяна, поне според мен.

Питър Рени проследи погледа ми. Сафрън играеше отлично ролята на знаменитост и бе успяла да очарова Дейв и свитата му с познатата ми от сладкарницата във Франция лекота. Наблюдаваше го, сякаш той е единствен и неповторим, дори на няколко пъти се разсмя. Забелязах как благодари на сервитьора и не пропусна да го погледне в очите. Човек би я взел за принцеса, дошла на посещение. От време на време включваше в разговора и лакеите на Дейв или им разказваше забавни случки от нейни представления. Нито веднъж не погледна над рамото на Дейв, за да потърси някого в залата с поглед, но аз знаех, че тя няма да го изтърпи дълго. Така и стана. Само след минута бе в центъра на друга група, редом с Камила. Представяха я на Брайън Карстеърс. Дейв Бекет остана да гледа тъжно след нея, също като куче, на което са му отнели кокала.

— Коя е тази? — Питър Рени стоеше до мен със скръстени ръце и оглеждаше присъстващите, за да прецени с кого е редно да поговори.

Камила се приближи към нас. Беше много общителна на подобни събирания.

— Сафрън Пери. Пианистка. Тя е на корицата на коледната притурка на „Белингъм Глас“.

Той кимна.

— Интересно лице. Белинда Бракън иска да представи няколко красиви по-възрастни жени на страниците на „Май Лайф“. Сигурно ще се заинтересува.

— Сега ще я доведа. — След секунди Камила я откъсна от компанията и двете спираха само за някоя въздушна целувка или за бързо ръкостискане.

Понечих да се оттегля, но Питър забеляза човек, с когото държеше да говори.

— Име като Карстеърс, но в неговия бизнес — измърмори той.

Тъкмо ми обясняваше колко е важен в бранша си, когато Камила се върна особено доволна. Не спирах да се чудя дали не инсценира нарочно тази среща. Очите й се стрелкаха от мен към Сафрън и обратно, лъснали от злоба. Или може би от любопитство.

Отблизо Сафрън изглеждаше по-добре. Независимо от всички промени, тя бе много по-впечатляваща на тази възраст, отколкото на трийсет, когато красивите жени са в изобилие. Беше по-интересна като звезда на тази възраст, отколкото като начинаеща млада, все още неуспяла пианистка.

— Познаваш ли главната ни редакторка Лиъни Лукас? — Питър се наведе над ръката на Сафрън.

Очите й проблеснаха дяволито.

— Аз съм стара приятелка на съпруга й.

Тя проточи думата „стара“ и наблегна на нея така, че събуди интереса на Камила.

— Наистина ли? — попита тя. — Още ли поддържате връзка?

Сафрън не откъсваше очи от лицето ми.

— Разбира се. Нали, Лиъни?

Усмихнах се, доколкото можех спокойно, и се надявах да не се изчервя и да се издам.

— Ние с Уил сме толкова заети напоследък — измърморих аз.

Очите ни се срещнаха. Тя извърна очи и погледна Питър.

— Искам да те запозная с някого… — Той дръпна Сафрън настрани. — Би ли ни извинила, Лиъни?

Кимнах.

Тя ми помаха с пръсти.

— Ще се чуем. Много скоро. — И ми изпрати въздушна целувка.

Нима? Тая нямаше да я бъде.

Питър водеше Сафрън след себе си, а хората наоколо почтително им правеха път да минават.

Не давах пет пари. Стига тя да стои далеч от „Брануърт Терас“ 37.

 

 

Около час по-късно Камила, леко пияна, се изправи пред мен, увиснала на ръката на Уил.

— Виж кого открих. Неповторимия ти съпруг.

Беше облякъл сако върху протрития пуловер.

— Много обичам този ретро шик. — Тя го погали по ръкава, сякаш пуловерът е от кашмир, купен на разпродажба в „Харви Никълс“. — Това е истински мъж.

Той й се усмихна и посегна към мен. Тя го пусна с нежелание.

Аз го целунах, а Камила тръгна да си търси по-лесна плячка.

— Отдавна ли си тук? — Опитах да се огледам, за да видя дали Сафрън си е тръгнала, но залата бе претъпкана и не разбрах.

Тъкмо щеше да ми отговори и Сафрън се появи. Всички я наблюдаваха.

— Уилям! Скъпи!

Усмихнах се. Това „скъпи“ се използваше непрекъснато в моя свят. Тук не можеше да представи нещата така, сякаш е неин.

На няколко крачки от нас тя заметна мекия шал около себе си, привличайки вниманието и на тези, които не бяха забелязали, че е до тях. Спомнях си тези жестове, как отмяташе коса и тя се разстилаше по гърба й, та да си осигури повече място. Ала движенията й сега не бяха толкова грациозни. Въпреки това се приближи елегантно като балерина. Умираше за подобни драматични прояви.

— Каква изненада, нали? — Котешките й очи не се откъсваха от Уил.

Тя много обичаше да се перчи, като използва тялото си, но сега това флиртуване ми се струваше смешно заради закръглените й форми.

Уил не й отговори.

Сафрън отново заметна бродирания шал и започна да се държи като глезено богато момиче.

— Дейв ще ме заведе във „Фармаси“. — Помаха ни с пръсти. — Чао, милички. Обърна едва забележимо глава и аз забелязах любопитството в очите й. — Много ти благодаря, Лиъни. Нямаш представа с какво нетърпение очаквах тази вечер. Надявам се да се виждаме по-често в бъдеще. Говорих с милия Питър да поработя за вашето списание. Може да напиша нещо или да се появя като манекенка. И се запознах с най-невероятния агент — обеща да ми осигури шестцифрена сума за романа.

Понеже толкова рядко се бе обръщала към мен, останах направо шокирана. Винаги си бях мислела, че ме пренебрегва, защото за нея съм едно нищо. Просто досадната женичка на Уил. Сега вече знаех.

Сафрън ме ненавиждаше. Току-що го призна. Кимнах, без да изпускам от поглед слабите й глезени. Излезе от залата, сякаш вървеше по моден подиум. Все още имаше прекрасни крака. Дейв ситнеше след нея, а широките му панталони се гърчеха като кожата на слон, хукнал след газела. Значи Сафрън пише роман. Само това ми липсваше.

 

 

В продължение на няколко мига ги наблюдавах как се отдалечават, после се обърнах към Уил. По строгото му лице играеше малко мускулче. Обзе ме паника и го хванах за ръката.

— Добре ли си?

Той гледаше в пространството, сякаш премисляше нещо.

— Нищо особено.

Камила отново се приближи.

— Страхотно парти. Отивам в „Айви“. — Зад нея се мотаеше непознат мъж. Видът му подсказваше, че още нищо не е видял от живота. Беше млад и арогантен, личеше си отдалеч. Какво ли знаеше той.

— Да вървим. — Уил мина край Питър Рени и Мейв, без да каже довиждане, и застана пред вратата да ме изчака.

— Как може да си толкова груб?

— Имах нужда да си поема малко чист въздух. Не знам как издържаш тези партита. — Потрепваше с крака, дъхът му излизаше на валма и се смесваше с мъглата. — Да се задуши човек. — Беше ядосан.

Наскоро публикувахме статия за чувствата. Беше важно да знаеш какви са, поне така твърдяхме пред читателите. Този път знаех какво става.

— Щях да те предупредя, че Сафрън ще бъде, но все не оставеше време.

— Точно така, нали? Все не остава време.

— Не е честно. — Подтичвах на всеки няколко крачки, за да го настигна. — Къде отиваме?

— Тук. — Побутна ме в някакво заведение от стъкло и стомана, където шумът бе оглушителен. — Твоето списание твърди, че този ресторант бил върхът.

Това не означаваше, че трябва да ме влачи след себе си. Видях готвачите, подредени като птици в клетка — подмятаха тигани и подвикваха на невидимите си помощници. С тях се състезаваше някакъв пианист, а посетителите се надвикваха, за да се чуят. Всичко бе покрито с плочи, стомана и стъкло. Осветлението създаваше звезден ефект и ми дразнеше очите.

Поради неприятностите около необходимостта да посещавам такива ужасни ресторанти бих помислила, че проблемът е в работата ми. Може и така да беше. Реших да определя още някои чувства.

— Да не би да ревнуваш от работата ми?

— Я стига! — Погледна ме отчаян. — Не се надценявай. — Плъзна пръст по менюто и добави много по-мило. — И ми спести псевдопсихарските анализи от последния брой.

Поръча питиета и цели пет минути след това мълча, скрил се зад менюто. Когато дойде сервитьорът, го остави на масата и поръча първото от всяка колонка, сякаш му беше все едно какво ще яде.

Разроних парче хляб на трохи и ги подредих в кръг. Беше неестествено за Уил да се цупи, задето не му съм казала, че Сафрън ще дойде.

— Искаш ли да поговорим за срещата със Сафрън?

— Не. Само искам да забравя за нея.

Да, но не се получава. Не му го казах. Той нежно покри ръката ми със своята.

— Съжалявам. Най-важната сега си ти.

Това ми прозвуча като реплика от тъп сценарий за тъп холивудски филм. Бе толкова нетипично за Уил, че не можах да повярвам. Набодох спагети на вилицата си. Храната щеше да ме успокои, нищо че мястото не бе приятно.

Спагетите се оказах мазни и тежки. В мен нещо натежа, все едно хващаше коричка. От онази съдбоносна нощ със Сафрън бяха минали едва пет месеца. През това време двамата заедно се бяхме опитали с желание и нежност да си върнем живота, въпреки че старата страст я нямаше. Всяка тухла бе подредена с внимание и грижливо обмисляне, понякога съпътствана от моя гняв. На моменти ми се струваше, че сме по-близки от когато и да е, защото това бе примирие, време за изцеление, шансът ни да сме заедно. Докато забременях, бе период на очакване на събитието. Беше нещо, което да ни тласне напред или да ни раздели завинаги. От твърде отдавна живеехме с притаен дъх. Време беше да изпусна този дъх.

Хранехме се мълчаливо като двойките, на които винаги се смеехме, когато ги наблюдавахме по съседните маси — всеки загледан в чинията си, сякаш има нещо в супата; понякога въздишаха или подхвърляха забележка за обстановката. Умът на Уил бе другаде. Сигурно във „Фармаси“.

Изядох половината от ястието и оставих вилицата.

— Извинявай, започва да ми става лошо.

Той се изненада.

— Така ли? Искаш ли нещо друго?

— Не. Искам да се прибера. Ще чакам отвън. Тук е прекалено задушно и шумно.

Оставих Уил да си дояде и да плати, а аз се оглеждах във вратата на ресторанта. Той излезе притеснен.

Не беше заради мен, подозирах аз. Спокойствието от последните няколко седмици, когато всичко изглеждаше чудесно, бе съсипано.

Чу се разтърсващ гръм и небето най-сетне се разтвори. Беше невъзможно да се диша заради силния порой. Хората затичаха да се скрият във входове или под козирката на автобусната спирка.

— Мамка му! — Уил вдигна вестник над главата ми, да ме предпази. — Изобщо няма да успеем да хванем такси. По-добре да изтичаме. — Стисна ме за ръката. Мокри до кости и замръзнали. Ту ходехме, ту подтичвахме към станцията на метрото. Докато стигнем, бурята утихна и спря да вали.

Уил си свали палтото, изтръска го и наоколо се разхвърчаха капки дъжд.

— Трябваше да останем в ресторанта.

— Предупредих те, че след партито ще бъда прекалено изморена, за да излизам.

— Не те обвинявам. — Купи си билет и пъхна моята карта в процепа.

Докато пътувахме към къщи, седяхме един срещу друг, подгизнали, измръзнали и смълчани, а влакът препускаше по релсите.