Александра Кампбел
Флирт за една нощ (4)

3

Защо всъщност Уил се ожени за мен, питах се аз нацупена, докато се качвах на горния етаж, за да си почистя лицето, да го измия с тоник и да се наплескам с овлажняващ крем, обзета от напразната надежда да легна рано и да си почина. В десет и половина заспах непробудно, а в три след полунощ се събудих, силно притеснена какви нови теми да предложа за списанието, как ще минат промоциите, дали персоналът на „Хау?“, подобно на чистокръвен кон ще усети липсата ми на управленски опит и ще ме свали от седлото.

И защо се омъжих за Уил? Както отбеляза викарият на една неотдавнашна сватба, човек трябва да отделя всеки ден по малко време и да си мисли само хубави, романтични неща за половинката, особено ако сте „Заедно толкова дълго, че романтиката се е загубила в потока на ежедневието“. Нарцисите в синята ваза в спалнята кимнаха одобрително.

Първо, спомних си аз, докато размазвах крема по лицето си, на срещата с напълно непознатия, организирана от Корин Уелс, бивша моя съученичка, останах много приятно изненадана от едрото тяло и пясъчнорусата коса.

— Запознах се с най-божествения мъж — въздишаше тя по телефона. — Направо съвършен за теб.

— Защо тогава да не е съвършен и за теб? — Вече имах повече от богат опит с божествени мъже, които си имаха бивши съпруги, бивши гаджета, дори съпруги и гаджета, все още неуспели да станат бивши. А що се отнася до мъжете, описвани като „само за теб“, те всичките си имаха проблем. Или импотентност, или алкохолизъм, или се оказваха невероятни темерути, но поне тези неща се забелязват бързо и лесно. Вече бях споделила с Корин намерението си да поръчам табелка за входната си врата, като онези със забраните, но на моята щеше да пише: „Забранено за мъже с разбити сърца, за обзети от чувство на стара вина и католици“. Не че имах нещо против католиците като цяло, но при тях нещата ставаха доста по-сложни, стигнеше ли се до любовни връзки. Същото беше и с евреите, и с мюсюлманите, и с повечето от другите религии по света. Напоследък забраните са във вид на сини лепенки, раздадени от „Съседи спасители“. На тях пише: „В тази къща не купуваме от дистрибутори“, „Моля, легитимирайте се, за да ви отворят“. Аз пък с удоволствие бих си лепнала: „В тази къща никой не вярва на обяснения като «Имам проблем с обвързването» или «Моля, легитимирайте се, а аз, ако преценя, ще ви се обадя».“ Все пак всички тези минали преживявания бяха забавни, не отричам. Животът си беше едно безкрайно пияно парти, ала поредицата от незадоволителни раздели ме изпълваше с чувство за непрекъснат махмурлук.

Преди няколко месеца Корин ми призна, че е готова и на компромис.

— Ще се примиря и с господин Почти съвършенство.

Потръпнах.

— А пък аз не. Подобен брак е покана за бъдещи проблеми. — Независимо от всичко, което се опитваха да ми набият в главата, бях убедена, че истинската любов ще победи всичко. Че е вечна. И тям подобни.

Тогава Корин се разсмя.

— Какъв е смисълът да си романтичка в днешни дни? Налага се да станеш практична, щом искаш да оцелееш.

— Но аз съм практична — измърморих през стиснати зъби. Защо тогава готовата на компромиси Корин така безкористно и благородно ми предлагаше съвършения мъж?

— Значи… — Едва сдържаше задоволството в гласа си. — Да знаеш само колко имам да ти разправям. В момента съм малко заета. Затова нека поизлезем четиримата. Аз и Майк и ти с Уил Бейли.

Уил Бейли. Доста приятно име. По-важното бе, че Корин се бе отправила към онези неизследвани територии, от които малцина пътешественици неочаквано се завръщат поочукани и наранени, но чак след известно време. Брак. Боже! Затова не ми се бе обаждала през последните няколко месеца.

Съгласих се да се запозная с Уил Бейли и да излезем четиримата, но само за да преценя лично въпросния Майк и да реша дали е подходящ за Корин. Надявах се тя да не е направила прекалено голям компромис.

— Той защо не е женен? — попитах аз. Да си предупреден е все едно да си въоръжен.

— Имал някаква ужасна връзка с танцьорка или пианистка, не съм сигурна. Ту се разделяли, ту пак се събирали. Била направо отврат. Той беше доста разстроен, но сега всичко е свършило и тя си е намерила друг.

Корин обичаше сърцераздирателни истории. Фактът, че е научила толкова малко подробности, бе добро предзнаменование. Сигурно ужасната връзка е била разрешена по начин, който урежда всички страни. Знаеше колко се притеснявам от подобни неща.

— Не личи да е останал с разбито сърце, ако това си мислиш. Смее се непрекъснато. Честно. Преценявай го бързо, преди някоя друга да се е усетила, че е свободен.

И така Уил, почти съсипаният от любовна мъка Уил, ми бе предложен на тепсия, а аз съвсем импулсивно го приех.

Бях си представяла непрекъснато смеещ се мъж, духовит и весел като играч на ръгби, с румени бузи и яки мускулести бедра.

Тогава бях решила, че няма да имам нищо общо с него.

 

 

Съвсем не бях готова за падналата над челото коса и пронизващите сини очи или за огромните количества великолепно вино, с което той ме наливаше.

— И ти твърдиш, че си лекар — шегувах се с него аз. Той ми сипа нова чаша.

— Знаеш ли какво е казал Оскар Уайлд за добрия съвет?

Поклатих глава.

— Дай го. — Той се бе разсмял. — И за така правя. Давам добри съвети.

Забелязах колко внимателно ме наблюдава той през цялата вечер. Беше чудесно, но много опасно. Очите на Корин блестяха от задоволство. Отлично виждаше накъде вървят нещата и беше доволна.

Аз обаче долових известна резервираност — дори вид предупреждение — в начина, по който Майк говореше с мен, напрежението, с което се отпускаше назад и оглеждаше Уил, ала тогава почти не го познавах. Просто някои мъже не понасят момента, в който приятелите им по чашка станат сериозни.

Ето че осем години по-късно двамата сме заедно, имам желана работа и мъжа, когото обичам. Отпуснах се на възглавницата и веднага заспах, от време на време се будех, колкото да чуя как дъждът барабани по прозореца, все едно някой почуква с ръка по стъклото, а пустият вой на вятъра фучи по улицата от скръб по това, което е оставил след себе си.

Все пак се събудих свежа и окуражена от мнението на Уил, че макар и неволно, съм спечелила битката за бюрата. Оптимизмът и веселието, качествата, които той приемаше за особено важни у една съпруга, се бяха върнали.

— Отново съм весела оптимистка, скъпи — заявих ведро аз и помирисах млякото, преди да го сипя в чая.

Той вдигна поглед от вестника си, сякаш току-що е слязъл от огромна височина.

— Ммм, браво. — Стори ми се разсеян. — Дано вторият ден на новата ти работа да е по-приятен — сети се да ми пожелае той.

Излязох, уверена, че отново владея положението.

Бодрото настроение не ме напусна и по време на запознанството ми с моята нова асистентка Луси, смотана блондинка с едър кокал и огромни очила. Докато ни представяха, тя се свиваше като гърмян заек и поглеждаше към бюрото си, сякаш папките отгоре щяха да се взривят всеки момент и да я повлекат към ада. Беше я назначил Питър Рени. Обясни ми колко изключително опитна секретарка е и всеки редактор може безпроблемно да разчита на нея. Бе работила за доста от хората в сградата, следователно знаеше какво се изисква. Щом звъннеше телефонът, тя подскачаше, а когато Камила я помоли да й прибере дрехите от химическото чистене, почервеня като рак. Замислих си дали да не обърна внимание на Камила, че при нужда е допустимо да използва услугите на Луси, макар те да не включват прибиране на дрехи от химическото чистене или купуване на сандвич. Тези неща можехме да ги свършим и сами. Както и да е, нямах желание да започвам с разправии още през първата седмица („Колегиалност, колегиалност“ — повтарях си аз) и прецених колко по-добри ще са отношенията ни, накарам ли я да ме харесва.

Събрахме се в заседателната зала за ежеседмичното „вътрешно обсъждане“ и така се срещнах с колегите редактори. Бяха като излезли от списанията си: пълничката розовобузеста домакиня Белинда Баркън, главен редактор на списанието „Хоум Лайф“^[1]; твърде наклепаната с грим Лулу Стаил, някъде около двайсет и четири — пушеше дръзко в коридора, облечена в къса ламена рокля — която се представи като редакторка на „Найт Лайф“^[2]; Едуард Тейлър — малко смачкан мъж на средна възраст, с вратовръзка, покрита с лекета, и вид на човек, спал с дрехите — редактираше „Ридандънси Тудей“^[3]. Най-страшна от всички се оказа Илейн Браун, редактор на „Май Лайф“^[4] — флагмана сред списанията от групата. Косата й бе артистично разбъркана, а дискретният, макар и твърде дързък костюм бе дело на нов британски гений на дизайнерската мисъл, подлудил маниаците дотам, че те дори не се сещаха да пазаруват на Бонд Стрийт. Черният ми костюм, при цялата му елегантност, отразяваше същността на „Хау?“^[5], или поне на това, в което се надявах да се превърне моето списание. Сякаш бях нова ученичка, още не успяла да отскочи да си купи униформа.

— Непременно ще обядваме заедно — покани ме Илейн и ми помаха с пръсти по начин, който трябваше да изглежда гостоприемен и приветлив. — Ще накарам твоето момиче да се обади на моето момиче. — Почувствах се като току-що отстранена от рамото й прашинка, ала следващата й забележка направо ме втрещи. — Разбрах, че си откраднала моята Луси.

— Така ли? — Това вече не беше никак приятно. Офис политиката е истинско минно поле, а да задигнеш нечия секретарка определено не слага добро начало. — Много се извинявам. Веднага ще я върна, та аз дори не…

— Няма начин. — Усмивката й ми напомни за акула с червило. — Тя е мило момиче, много приятна, само дето от врата нагоре няма никой, нали разбираш?

— Не си ли доведе лична асистентка? — съчувствено попита Белинда Бракън, макар и леко учудена. Сега се оказвах в ролята на новата ученичка, забравила да си донесе подходяща кутия за моливи, и се налагаше да използва старата очукана, измъкната един Господ знае откъде. — Е, двете положително ще се сработите. Аз, опасявам се, не успях да й повдигна самочувствието, а и тя толкова лесно изпада в паника… — Замълча и ме погледна мило, очевидно съжаляваше, задето се изпусна, че двама редактори са се отървали от Луси.

— Луси ли? — обади се друга жена, но не си спомням името й, и поклати удивена глава. — Тя ви е лична асистентка? — Изсмя се. Белинда я погледна и се усмихна предупредително. Двете благоразумно смениха темата.

Все едно за пръв път ме допускаха да вечерям с възрастни. Затова седях нервно край огромната заседателна маса и преглеждах дневния ред, поставен пред мен. Питър Рени тъкмо започна да говори и вратата се отвори. Влезе внушителна жена, щедро окичена със златни верижки.

— Съжалявам за закъснението, Питър. Движението беше ужасно.

Той се намръщи леко над очилата.

— Мейв, запознай се с твоя нов главен редактор, Лиъни Лукас. Лиъни, Мейв отговаря за продажбите и рекламата на „Хау?“, и е член на борда на директорите.

Натежала от гривни десница, осеяна с тъмни петна от възрастта, се протегна без колебание и топло стисна ръката ми. Бях чувала за Мейв, единствената жена в борда. Носеше й се славата на блестящ професионалист. Настани се на свободното място до мен.

— Може ли да гледам от твоя дневен ред? Поставих го между нас, а останалите се разбъбриха.

— Тези оперативки са безобразна загуба на време — довери ми тя, без да се старае да шепне. — Поне костюмарите са доволни.

Питър я погледна остро, прочисти гърло и продължи да говори. Нямах търпение да сляза на етажа и да се заема с преките си задължения на редактор. Там бе чудесната интересна работа, а това тук представляваше излишна формалност.

 

 

След оперативката успях да остана насаме с Питър Рени, за да разменим по няколко думи. Покани ме в офиса си и потвърди както че Камила наистина се е борила ожесточено за моето място, така и безкрайното й разочарование, задето не са я назначили. Понеже предвиждах какво ме очаква — щеше да се опитва да ми подлива вода при всеки възможен случай — предложих да ме премести за предпочитане в друго списание. Така нямаше да ми създава проблеми.

Питър Рени събра върховете на пръстите си и се замисли, преди да отговори. Отмести черния кожен стол от бюрото. Веднага забелязах безупречната кройка на сивия му костюм и учудващо стегнатото му тяло, независимо от посивялата коса. Персоналът клюкарстваше, че всяка сутрин тичал до службата. А беше на петдесет и пет. Шофьорът донасял в офиса костюма с чиста риза, най-вероятно в комплект с нови слипове и чорапи. Тази мисъл ме разсея от Камила Крастеърс, но съвсем за кратко. Изчаквах той да очертае по кой начин ще бъда спасена.

— Хм. Нещата не са толкова прости. Нали не е направила нищо нередно? Намирам решенията през тъй наречения „меден месец“ за потенциална грешка. Крастеърс е доста уважавана. Всичко наподобяващо значително кръвопускане сред редакторите рискува да уплаши рекламодателите. А точно сега „Хау?“ не е в състояние да си позволи подобно нещо.

— Опита се да ми вземе бюрото. — Почувствах се дребнава още преди да изрека оплакването си.

Той се разсмя и поклати глава.

— Боже! Дами, вие определено биете нас, мъжете, във военните маневри. — Замълча за момент. — Не ми се вижда справедливо някой да бъде уволнен заради неуспешен опит да превземе чуждо бюро, не мислиш ли?

— Не е там работата. Имам нужда от заместничка, на която да разчитам. Длъжността е ключова. Трябва да я заема човек, който да мисли като мен и да предвижда намеренията ми; човек, който ще ме подкрепя, а няма де се опитва да ми подлива вода. Казвам го, защото е важно не за моя успех като редактор, а за успеха на списанието.

— Права си, разбира се — съгласи се той. — В един идеален свят щеше да стане точно така. Да имаш вярна, талантлива и усърдна заместничка. Камила работи усърдно и наистина има талант.

Почувствах се длъжна да кимна, защото на този етап все още не бях сигурна дали има, или няма умения.

— Е — отбеляза спокойно той, — две от три не е толкова зле. Няма гаранция, че съвършеният заместник-редактор чака за нейното място и е готов да започне, нали?

Доста необмислен въпрос, защото какво пречеше да имам наум съвършения кандидат, който само да чака знак от моя страна. Всъщност трябваше да имам наум подходящ човек, но винаги е много лесно да се правиш на умник след като събитието е минало.

— Както виждаш — заключи той, — много по-лесно е да не клатиш лодката на този етап. Поработи една година. Да се надяваме приходите от продажбите да се променят толкова драстично, че да съумеем да направим подмяна на персонала, както ти искаш.

На тръгване ми подметна съвсем небрежно:

— Между другото, знаеш ли кой е бащата на Камила?

Знаех. Татенцето беше Брайън Крастеърс от „Крастеърс Куик Филдинг“, рекламната агенция, която се занимаваше с дизайна и лансирането на много от най-лъскавите списания. Та те вливаха в „Маглайф“ впечатляващи реклами, които не бяха за изпускане. Явно бях вързана с онази капризна кукла. При това амбициозна и много неприятна. Питър ми намигна:

— Подходящо е да си в добри отношения с такъв човек. Много е влиятелна. Пробвай пак. Сигурно ще се справиш. Вярвам, че си приятен, общителен човек. А Камила е очарователно дете. Когато я опознаеш. — Опитваше се да ми каже, поне така подозирах, колко е красива. Наистина беше красива, слаба, елегантна, със сметановобяла кожа, бадемови очи и личеше, че е от богато семейство.

 

 

Уил каза, че прекалявам, когато в единайсет вечерта дояждахме къри, купено готово от „Маркс и Спенсър“, и го преглъщахме с червено вино, заради което сигурно пак щях да се събудя от сърцебиене в три сутринта.

— Научи се да работиш с всякакви хора. Дори в твоя бизнес. — Винаги подчертаваше, че всички хора от медиите са еднакви.

— Мисли разумно — добави той.

— Мисля разумно. — Поне така си въобразявах.

— Ти си шефът и носиш цялата отговорност — продължи той. — Направо й кажи какво може и какво не може да си позволява.

— Не е толкова лесно — започнах да мрънкам аз.

— Напротив, съвсем лесно е. — Стисна ръката ми и започна да масажира възглавничката на палеца. — Какво мислиш, ако си легнем по-рано?

Зачудих се дали не намеква за секс. Ако трябва да съм честна — както обикновено — казах, че съм прекалено уморена, а и вече бе станало късно. Но как щях да забременея по този начин. През последните пет години — откакто започнахме „да опитваме“, и откакто започнах да се притеснявам — вече три години и половина, изчетох всички книги и статии по въпроса за забременяването, ала едва наскоро попаднах на обсъждане за ролята на секса. Когато се разглежда въпросът за безплодието, този елемент нерядко се пренебрегва, обясняваше авторът. „Случва се от безплодието да не остане и следа, ако двойките се любят по-често. Непрекъснато нарастващото безплодие сред активно работещите се дължи до голяма степен на липса на време, на недоспиване, следователно и на недостатъчен секс.“

Това определено ми подсказа нещо. Значи е необходим повече секс. Много повече секс. Дори повече от просто много повече секс.

Според наскоро завършено проучване ставаше очевидно, че сексът вече губи своята популярност. Занимания като градинарство, готварство или смъркане на кокаин започваха да го изместват дори в традиционната жълта преса. Лично обвинявам Бил Клинтън, защото аферата му с Моника Люински май отврати цяло поколение от секса. Докато тийнейджърите с кипналите хормони, лишени от всякаква отговорност, сигурно все още се чукат като зайци, възрастните се отнасят към секса, както са се отнасяли към модните през седемдесетте години кафяви мокети. Навремето са били супер и като нищо пак може да дойдат на мода в най-скоро време. Но не са модни сега.

Качих се на горния етаж при него, обзета от ентусиазъм. Той дори не ме забеляза.