Александра Кампбел
Флирт за една нощ (29)

28

Събудих се с необяснимото чувство защо съм толкова празна. Бях забравила да си навия будилника. Слънцето вече грееше. Беше девет без петнайсет. Постепенно си спомних, че съм сама. Нямах Уил. Нямах и бебе.

По дяволите! В десет ме чакаше важно съвещание.

Пресякох стаята със ситни крачки, защото ръмженето ниско в корема ми продължаваше. След два нурофена и чаша чай излязох, без да положа някакви грижи за посивялото си лице и объркана коса. Имах едно-единствено желание: да се пъхна обратно под юргана и да остана там до края на века.

Уил ми бе оставил бележка:

„Мила, надявам се да си по-добре. Моля те, много те моля, повярвай ми, че не исках да се случи подобно нещо. Не ходи на работа днес, просто се погрижи за себе си. Трябва да поговорим. Обичам те. XXX“.

Отдолу надрасках: „Загубих бебето. Съжалявам. В момента нямам желание да разговаряме“. Поколебах се и добавих: „P. S. Най-добре е поне за известно време да се изнесеш.“ После си представих как чакам до телефона обаждането му, ако изобщо ми се обадеше. Времето, когато чаках някой мъж да ми се обади, беше отминало, поне така си внушавах. За да си отрежа пътя да се размекна, написах: „Моля те, не се опитвай да се свързваш с мен. Ще ти се обадя в службата“.

Това беше всичко. Заключих два пъти вратата, изпълнена с решителност да не се връщам, за да скъсам бележката. Най-сетне се бях предала и го тласнах към Сафрън, защото след тези кратки думи той нямаше къде другаде да отиде. А там го чакаше готово семейство. Подобно на много хора, и аз не знаех всичко за спонтанните аборти, но бях наясно, че трябва да изкараш бременността си до седмия месец и едва тогава има достатъчно големи шансове едно дете да се роди живо и здраво. Не като моята смешна десетседмична бременност. „Бебето изобщо нямаше шанс“, ехтеше в главата ми. Вдигнах брой на „Таймс“ пред лицето си, за да скрия сълзите от пътниците в метрото.

Съвещанието, като мисля сега за него, изобщо не беше важно. Щяхме да обсъждаме новата стратегия за разпространение на списанията и ако имах достатъчно доверие на Камила, щях да изпратя нея. Дори да й нямах доверие, казах си аз по-късно, докато ме тикаха в носилка на колелца по болничните коридори и наблюдавах светлините по тавана, тя не можеше да обърка всичко. Когато ме видя сутринта, очите й се разшириха.

— Добре ли си? — Наистина беше загрижена. Съжалението на хората е най-ужасното нещо, затова преглътнах, преди да отговоря.

— Чудесно. — Отговорих й рязко, но не успях по друг начин. Няма как да съчетаеш любезни отношения с персонала и болка, защото са несъвместими. — Благодаря ти — измърморих през стиснати зъби.

Никой не каза и дума, въпреки че Питър Рени смръщваше чело, щом хвърлеше поглед към мен. Потях се над обсъжданите дати и цифри и същевременно се опитвах поне донякъде да откъсна мисли от съсипания си живот. Насилих се да се съсредоточа върху документите пред мен. Не обърнах внимание нито на неразположението си, нито на съвещанието. Всичките ми усилия бяха насочени да не се мръщя, когато болката ставаше непоносима.

— Ако действаме по този начин — разбрах, че това е моят глас, — ще загубим три дни при продажбата на най-голямото ни пролетно издание. Което ще се отрази на приходите.

Настъпи мълчание. Всички прокарваха пръст по безкрайните редици цифри.

— Разписание е направено от… — започна да негодува един от директорите, но Питър Рени го прекъсна:

— Тя е права. — Подхвърли му графика. — Да се преработи. — Мъжът го пъхна без коментар в куфарчето си и погледна часовника. Можехме ли вече да си тръгваме?

На излизане Питър ме залови:

— Браво, че го забеляза. Между другото, към края на седмицата Брайън Карстеърс ще дойде, за да обсъдим цялостната рекламна стратегия. Надявам се да присъстваш.

Кимнах.

— Изглеждаш ми малко бледа. Дано всичко да е наред.

— Наред е — отвърнах аз и стиснах зъби, защото усетих остър спазъм. Какво ли ставаше вътре в мен? Сигурно вече всичко е безвъзвратно загубено.

— Е — подхвърли с шеговит тон той. — Тази седмица е върхът, защото ръководният състав ми съобщава за бременности. Морийн Елис чака близнаци.

Погледнах го злобно.

— Уверявам те, че няма никакъв начин да съм бременна с едно, камо ли с две.

— Да, разбира се. — Той отстъпи. — Да, разбира се.

Тази мисъл ме сепна. Близнаците са често явление при инвитро. Остана ми надеждата по време на прегледите да не са забелязали второто. И понеже усещах някакъв трепет в утробата си, си записах час в „Патологична бременност“. Там потвърдиха спонтанния аборт и установиха „наличие на следи“, което налагаше да ми направят бърза операция.

— Довечера ще се приберете — увери ме весело лекарката.

Сигурно съм й се сторила ужасена, защото бързо добави:

— Ако предпочитате да останете през нощта, ще си тръгнете утре сутринта.

Така аз не се прибрах на „Брантуд Терас“ 37 и не се срещнах с Уил, а на сутринта него го нямаше. Чекмеджето, където стояха чорапите и бельото му, беше празно, липсваха два костюма, любимите му пуловери — избелели, с кожени кръпки на ръкавите — също ги нямаше. Все едно беше умрял. Дръпнах един от оставените — скъп, светлосин, който рядко слагаше — и го притиснах до лицето си, за да вдъхна миризмата му, сякаш така той щеше да се появи от нищото. Пуснах го в чекмеджето, без да го сгъвам, и затворих вратата. Уил наистина си беше отишъл.

В момент на паника едва не вдигнах телефона, за да му се обадя. Искаше ми се само да чуя гласа му, за да разпилее празнотата. Не. Изключих всички апарати в къщата. Днес нямаше да има телефонни обаждания, освен ако аз не пожелаех да позвъня.

Единственото ми успокоение беше, че не съм полудяла, когато си представях Сафрън зад всеки ъгъл. Дълбоко в себе си знаех, че човек не може да изкара флирт за една нощ, без това да има последици, случилото се бе очевиден номер от страна на една четирийсет и три годишна жена.

 

 

Очаквах лекарите да ми дадат ясни и точни указания за почивка, но те не ми обърнаха особено внимание.

— Лично аз бих си починал утре — каза един, — а после нещата вероятно ще се върнат към нормалния си ритъм. Вижте как сте. Понякога хората се чувстват доста уморени, след като са били под упойка.

Изпитах прилив на носталгия към дните, когато лекарите са били истински лекари, а пациентите с благодарност са получавали съвет, който да изпълнят, а не да се налага сами да си вадят заключения. Реших да си почина. Чувствах се като пребита. Нямах сили да си спусна краката от леглото. Уведомих Луси, че ще отсъствам, и се заврях вкъщи, вбесена от несправедливия живот. Парирах и съчувствията на семейството ми. А те не знаеха дори половината от бедите ми.

Първо пристигна Линдси, през обедната си почивка таксито така и не изключи брояча, докато я чакаше.

Бях изумена. За Линдси семейството никога не е преди работата. Тя рядко намираше време да присъства на училищни празници и концерти; родителско-учителските срещи не бяха по-важни от преговорите. Ела веднъж ми довери, че само нейните родители не са я освобождавали от училище, за да я заведат на почивка.

— Как успя да се измъкнеш?

— В обедна почивка съм — отвърна Линдси и се намръщи към часовника си. — Добре, че си почти в центъра.

Подаде ми три романа. Погледнах кориците. „Мрачен, но много истински разказ…“, „Задава вечния въпрос за любовта, омразата и злото…“ и „Един човек прегръща лудостта, след като двайсет години е прекарал в приют за душевноболни…“. Подобни заглавия сигурно щяха да ме развеселят. Най-различни хвалебствия от сорта на „изумително“, „неповторимо“ и „уникално“ бяха написани на гърба.

— Помолих продавача да ме насочи към най-нашумелите книги в момента. — Линдси никога не четеше книги — според нея нямало смисъл.

Гърлото ми се стегна. Бях трогната. След като ме попита как се чувствам, Линдси отбеляза, че Уил сигурно е съкрушен.

— Знам колко много очакваше да стане баща.

— Да — отвърнах кратко аз. — Но в момента го няма.

— И въпреки това — продължи тя и ме погали по ръката, — сега вече знаеш, че можеш да забременееш. Значи, ще опитате пак. Просто ще се случи — наблегна тя на последните три думи. — Сигурно нещо не е било наред и тялото ти е решило да се отърве от него.

— Така смятат и лекарите — съгласих се аз. — Не че са сигурни. — Силно се изненадах, защото самата Линдси бе имала два спонтанни аборта, а за нея това бе недопустимо. Реших да сменя темата. — При теб как е?

Линдси стана и погледна през прозореца. Най-сетне заговори, макар и с нежелание.

— От училището ми съобщиха, че Ела няма да изкара нито един изпит, ако не се стегне.

Не можех да повярвам.

— Ела? Виж ти! Аз пък я мислех за много прилежна.

Линдси седна отново.

— Така беше. Просто не знам какво става. Разбира се, и възрастта й е една такава трудна… — Тя махна с ръка, за да покаже, че годините между тринайсет и осемнайсет са невъзможни, и въздъхна. — Направо нямам представа какво да правя. Гледа ме, сякаш ме презира, и отказва да стои в една стая със Санди. Излиза, щом той влезе. — Отпусна се назад на стола. — Толкова съм уморена.

Не съобразявах как да реагирам. Ако след дълъг сън се събудех вече като зрял човек и откриех, че Санди Уайт ми е баща, щях да се постарая между нас да има възможно по-голямо разстояние. Не можех обаче да го кажа на Линдси. Тя твърдеше, че още го обича. Представих си подпухналото му лице и как докато долива най-хубавото кларе в чашата си, върти очи, за да си намери жертва, която да тормози. Той никога не се отказваше. За него Линдси бе ненужна домакиня, Оливър никога нямаше да стане мъж, ако не подобри постиженията си в спорта, Ела… е, с момичетата той не се занимаваше много. Почти не обръщаше внимание на Ела и Дейзи, освен да вика по тях, ако случайно оставеха нещо неприбрано.

Моментът ми се видя подходящ да я успокоя.

— Все ще надрасне тези проблеми.

Линдси се оживи.

— Сигурно си права. Трябва да вървя. В два и половина имам заседание за едно поглъщане.

Целуна въздуха от двете страни на бузите ми — заприлича ми на желязна пеперуда, която се връща в света на търговията.

 

 

Лора ми създаде повече затруднения. Хиро ми напомняше какво съм изгубила и аз не можех да си представя как Лора се появява с планина от багаж и бебето на седалката отзад. Опасявах се, че ако й го кажа, ще го приеме за лична обида. Но не можех и да не й се обадя, затова се стегнах, включих телефона до леглото и я набрах.

Първо ми се наложи да изтърпя непоносим монолог с основна тема опитите й да ме предупреди за опасността от спонтанен аборт.

— Ала ти никога не слушаш.

Заекнах, че нямам желание да виждам новородено.

— Боже! — За момент тя замълча. — Направо невероятно. Нали не очакваш да дойда с Хиро, за да те видя. Още е прекалено малка да я оставям, дори да имаше кой да я гледа.

— Изобщо не очаквам да идваш — изпъшках аз.

— Глупости! — избухна тя. — Ти си ми сестра. Трябва, разбира се, да те посетя, щом си болна. Сигурно ме смяташ за голяма егоистка. Защо иначе ще решиш, че не ме е грижа.

Опитах се да не се разплача.

— Естествено, че не те мисля за егоистка… — Колкото и да се сдържах, риданията сами се откъснаха от гърдите му.

Това не направи никакво впечатление на Лора.

— Не разбирам защо плачеш. Аз имам следродова депресия.

— Не издържам повече — признах аз и си избърсах носа.

— За какво ми говориш? Хайде, Лиъни, кажи нещо смислено. Ти просто не разбираш. Бебетата трябва да са с майките си, а пък аз се надявах, като видиш Хиро, да се почувстваш по-добре. Все пак стават и чудеса.

Зачудих се дали Лора не се бе нахвърлила отново върху клишета, или така изразяваше убедеността си, че аз никога няма да имам бебе.

Внезапно се сетих за думите й преди малко.

— Каква е тази следродова депресия?

— Не му е времето да го обсъждаме. Ти си по-важна.

И това го бях чувала някъде. А, да, така се изрази Уил вечерта на партито на „Белингъм Глас“. Нищо чудно, че беше толкова разсеян. Като лекар, да не говорим в какви подробности познаваше тялото на Сафрън (тази мисъл ми причини нова болка), сигурно веднага е разбрал, че тя е бременна.

Останалата част от разговора с Лора премина като час по фехтовка. Най-сетне затворих телефона, защото се чувствах пронизана на няколко места. Последните й думи прозвучаха мило.

— Да се грижиш за себе си. И повече късмет следващия път. Сигурно ще забременееш отново в най-скоро време и нещата ще се получат.

Не исках да забременявам отново. Исках си това бебе. Както и да е, едва ли щях да имам друго дете. Нито ми оставаше време, нито Уил беше до мен.

Щом оставих слушалката, звънна Камила.

— Грип ли си пипнала? — попита тя.

Оправдах се с главоболие и обещах утре да съм на работа.

— Добре, защото всички са полудели заради коледния отпуск. Без преувеличение, всички майки настояват да си вземат тези дни заради децата. И какво излиза? Ние, останалите, трябва да свършим черната работа. — Оказа се, че тя иска да отиде на ски — получила покана от страхотен мъж и след Бъдни вечер щели да заминат за вилата му във Франция. Досега Камила не бе получавала по-невероятна покана. — Никога повече няма да се сети за мен — мрънкаше тя. — Ще заведе някоя друга и аз ще си изпусна шанса. Така, значи никой не искаше да работи между Коледа и Нова година освен Кейт — заместник-редакторката на рубриката за дома, която имала покана да отиде при брат си в Нортъмбърлънд. Нали не почива през лятото, защото покриваше отпуска по майчинство на Дирдри, затова се надява да я освободиш. — Камила продължи да изброява всички досадни подробности от плановете на другите. Всеки следващ случай бе по-важен от предишния. — Да не говорим за майките — заключи тя презрително. — Те до една, разбира се, настояват да са си вкъщи.

За да се отърва от нея, й казах да приеме поканата за ски, а аз ще се оправя с всичко, когато дойда. Опасявах се, че студената война между майки и бездетни прераства в открито недоволство и излиза от сферата на намеците. Ролята ми на миротворец от Обединените нации съвсем не ме радваше.

Позамислих се дали не ми е достатъчно добре, за да се кача в колата и да отида да си купя книги. Приятни сладникави романчета, които да ме отведат в друг свят. Хепиенд с красиви герои. Истинска фантазия. Точно това ми трябваше. Наблизо имаше приятна малка книжарница. Нямаше да ми отнеме повече от десет минути, за да стигна дотам с кола. Вече на връщане, докато се канех да паркирам, краката ми се разтрепериха.

Зад мен се чу рязък удар. Някаква бегло позната жена, живееща от другата страна на улицата, изскочи изневиделица и ме блъсна.

И двете излязохме в проливния дъжд.

— Само драскотина по бронята — заяви рязко тя. — Не е нищо особено. Вие не можете да завивате така.

Как? Забелязах хлътналия калник.

— Ами… Аз съм с предимство…

Тя изсумтя.

— Съпругът ми е юрист. — Подаде ми визитката си и се качи в колата си, без да каже довиждане.

Затворих вратата след себе си, а от мен започна да се стича вода. Така ми се искаше Уил да се обади. Нали сама му бях казала да не звъни, а и нямаше какво да си кажем. Освен да уточним подялбата на имуществото и парите, а аз не се чувствах достатъчно силна, за да го направя. Най-трудното бе да свикна, че вече нямам право да го занимавам с каквото и да е.

Вече нямах причина да живея здравословно, затова си сипах джин, после довърших половин бутилка вино и си взех приспивателно. Беше непоносимо тихо. Празнотата в мен заплашваше да ме погълне. Не ми бе останало нищо.