Джудит Макнот
Съвършенство (61)

60

Седнал в солариума, Зак внимателно преглеждаше документите, които Мат му беше предоставил. Отвъд стъклените стени някой извика името му и той вдигна глава — не за да отговори, а просто да се наслади на чувството, че отново си е у дома и да се полюбува на познатата гледка. Пред погледа му се простираше огромна зелена площ чак до грамадния плувен басейн с неправилна форма, обграден с величествени римски колони и мраморни статуи.

Дебелите стъклени стени заглушаваха шума от веселбата, която се вихреше на няколко крачки от него. Множество хора лудуваха из басейна, други играеха тенис по кортовете му или се печаха на слънце.

— Къде е Зак Бенедикт? — извика някаква жена в зелени изрязани бикини, без да подозира, че той я вижда и чува. — Цял ден съм тук и още не съм успяла да го видя. Почвам да си мисля, че не съществува.

Нищо чудно, че още не беше го виждала. До това крило на къщата имаха достъп само Мат и Мередит. Те всъщност бяха единствените гости в къщата, единствените, които допускаше близо до себе си. Той се намръщи, когато нечий друг женски глас извика само на няколко крачки от солариума:

— Хей, някой виждал ли е Зак?

Трябваше да изчезва оттук, преди някой да го открие. Зад него учтивият глас на Мередит Феръл каза през смях:

— Знаете ли къде е Зак Бенедикт?

— Страхувам се, че не — отвърна на шегата той и любезно стана на крака.

— Изглежда, всички го търсят.

Зак се наведе и целуна страната й, леко озадачен от факта, че съпругата на Мат незабавно му хареса.

— Чувал съм — сподели той, — че Бенедикт е необщителен тип, който не обича особено шумните, продължителни събирания. Поне това тук не му харесва.

Тя застана сериозно, очите й потърсиха неговите.

— Наистина ли? Имаш ли някаква идея защо?

— Предполагам, че точно сега не съм в настроение.

— Преча ли ти на работата? — Мередит хвърли поглед към дебелите папки на масата.

— Ни най-малко. Компанията ти ми е приятна. — Зак се огледа за очарователната двегодишна дъщеричка на семейство Феръл. Очакваше тя да влети в стаята с разперени към него ръце, за да я прегърне. — Къде е Мариса?

— Пие чай с Джо преди следобедния си сън.

— Малка кокетка — каза той, като погледна към старинния сервиз от китайски порцелан, който икономката му беше поставила на масичката за кафе. — Обеща, че ще пие чай с мен!

— Не си го и помисляй дори — предупреди го Мередит — да позволяваш на Мариса да докосва тези красиви чаши. В последно време е решила, че след като изпие чая, трябва да хвърли чашата на земята.

Мат влезе в края на този разговор.

— Очевидно прави така, защото й казах, че е принцеса. И наистина е. Къде е Джо? Трябва да го изпратя…

Сякаш отгатнал намеренията му, О’Хара влезе в солариума, но не се усмихна.

— Зак, икономката ти ме спря в коридора. Дошъл е един агент на ФБР и сега тя е в паника. Името му е Пол Ричардсън. Чака те в библиотеката.

Зак тихо изруга и тръгна към вратата.

— Зак? — извика зад него Мат. — Сам ли ще разговаряш с него? Или пред свидетели?

Той се поколеба.

— Пред свидетели, ако нямате нищо против.

Двамата с Мередит го придружиха до облицованата с махагон библиотека.

Зак студено изгледа високия тъмнокос мъж, който разглеждаше книгите, и изчака приятелите си да се настанят удобно. После седна зад бюрото си и рязко се обърна към посетителя:

— Мога ли да видя картата ви.

Федералният агент измъкна картата и му я показа.

— Снимката е стара, но човекът прилича на вас — отбеляза Бенедикт.

— Да си спестим времето — отвърна Пол със същия нелюбезен тон. — Разбрахте кой съм още когато ме видяхте. Бях в Мексико Сити.

— Така или иначе нямам никакво намерение да говоря с вас или, с който и да е от ФБР без присъствие на адвокат.

— Посещението е лично, не официално. Освен това няма нужда да казвате каквото и да било. Искам само да ме изслушате.

Вместо да го покани да седне, Зак леко наклони глава в очакване. Като потисна раздразнението си от насоката, в която разговорът беше тръгнал, Ричардсън седна, остави куфарчето си на земята и започна:

— Всъщност предпочитам да обсъдим въпроса насаме… без господин и госпожа Феръл.

— Вашите предпочитания изобщо не ме интересуват — заяви домакинът. — Да чуем какво имате да ми кажете.

Пол прикри яростта си зад хладна любезност:

— Ще започна, като ви припомня, че се намирате в изключително деликатно положение относно отвличането на Джули Матисън. Ако реши да ви даде под съд, има вероятност да се озовете отново в затвора за онова, което сте й причинили. Лично на мене — любезно прибави — това би ми доставило огромно удоволствие.

Когато презрителната му забележка не оказа никакво въздействие върху Бенедикт, реши да опита с откровеност:

— Вижте, в замяна на моята лична гаранция, че тя няма да ви даде под съд, ще ви помоля да ми отделите пет минути и да чуете онова, което имам да ви кажа.

— Доколкото разбирам, това, което току-що чух, беше учтива молба.

Пол едва се сдържа да не го удари.

— Да.

Зак погледна часовника си.

— В такъв случай имате четири минути и петдесет секунди.

— А имам ли вашата дума, че ще ме изслушате докрай?

— Ако успеете да се вместите в четири минути и четиридесет секунди.

Златната писалка в ръката му започна да почуква по бюрото чу — явен знак за нетърпение, и агентът започна да говори сбито и ясно:

— За да не съмнявате в достоверността на информацията ми, искам да разберете, че аз се занимавах със случая ви. Бях в Кийтън, докато Джули беше с вас в Колорадо. Бях там, когато тя се завърна, и когато напуснахме града, наредих да я държат под постоянно наблюдение, защото имах предчувствието, че ще се опита да се свърже с вас или вие с нея. Тя позвъни на мене вечерта, преди да тръгне за Мексико Сити. Така… Независимо от това какво си мислите и как го представят средствата за масова информация, гарантирам, че Джули дойде при вас в Мексико не за да ви постави клопка и да ви предаде на нас. Истината е, че до онази вечер, преди да тръгне натам, ние нямахме дори и бегла представа за намеренията й. В края на краищата тя е била обзета от паника и ми позвъни по две причини. Три дни преди да тръгне за Мексико, е посетила вашата баба Маргарет Станхоуп, следвайки някаква налудничава идея да ви помири. Вместо да постигне целта си, намерила доказателства, че сте признали случайното убийство на брат си, и била информирана, че баба ви е убедена, че сте убили момчето предумишлено, а по-късно и съпругата си. Джули се е върнала от Риджмонт и същата нощ са съобщили, че членовете на снимачния екип на „Съдба“ получават телефонни заплахи, вероятно от вас, но въпреки това е продължила да ви вярва. В нощта, преди да замине, съобщиха за убийството на Тони Остин и едва тогава тя ни уведоми за намерението ви да се срещнете с нея в Мексико Сити.

Изчака и когато Бенедикт продължи да си стои зад бюрото и да го наблюдава с презрение, избухна:

— Чувате ли ме, по дяволите! Не е било клопка от началото! Ясно ли ви е?

— Още една дума с този тон и ще ви изхвърля оттук, независимо от обещанието да ви изслушам. Ясно ли ви е?

Пол знаеше, че трябва да успее заради Джули.

— Да прекратим този глупав спор. Ясно, че антипатията ни е взаимна, затова нека не си губим времето. Въпросът е, че Джули не ви е поставила клопка. Истината е, че това, което видя в Мексико Сити, както и отказът да й дадете възможност за обяснение или да отговорите на писмата й, я нараниха дълбоко. Семейството й се тревожи за нея, както и аз.

— И вие? — Зак се забавляваше. — И защо, ако смея да попитам?

— Защото, за разлика от вас съм готов да поема своята отговорност за случилото се в Мексико Сити и за онова, което то й причини. — Измъкна огромен плик от куфарчето си и се изправи. Като захвърли презрително плика на бюрото на съперника си, каза: — И защото я обичам.

Бенедикт дори не погледна плика.

— Кой знае защо това никак не ме изненадва.

— Може би сте ясновидец. Както и да е — доказателствата са в този плик, две видеокасети и писмо. Не вярвайте на думите ми, Бенедикт, уверете се сам. И после, ако ви е останала поне капка почтеност, направете нещо, за да облекчите страданията й.

— Колко мислите, че ще струва — попита със сарказъм — да „облекча страданията й“? Един милион долара? Два? Два пъти по толкова, защото вие ще разделите парите с нея?

— Трябваше да оставя федералните да те пребият здравата по пътя до тексаската граница.

— Нима? И защо не го направихте?

— Защото Джули ме накара да обещая, преди да издаде мястото на срещата ви, че няма да позволя на никого да ви нарани. Единственото нещо, за което ви е лъгала, е, че е бременна. Направила го е, за да се съгласите да дойде при вас. Не разбирам как е могла да се влюби в безсърдечен, безочлив негодник като вас.

При тези думи Бенедикт скочи от мястото си.

— Хайде, опитай — прикани го Пол и извади ръце от джобовете си. — Хайде, опитай, филмова звездичке. Просто удари пръв, а аз ще те довърша.

— Достатъчно — прогърмя гласът на Мат Феръл, когато сграбчи Зак за рамото. — Ричардсън, петте минути изтекоха. О’Хара, изпрати господин Ричардсън до вратата.

Джо О’Хара моментално се появи от вратата, зад която подслушваше.

— По дяволите, тъкмо взе да става интересно! — изгледа Пол Ричардсън с уважение и галантно му посочи вратата. — Никога не съм срещал човек на закона, който да носи костюм и да е готов да пренебрегне значката си, за да използва юмруците си. Позволете ми да ви изпратя до колата.

Шегата му не успя да намали напрежението.

— Мисля, че е добре да тръгваме — каза Мат.

— А аз мисля — възрази Мередит и двамата мъже я изгледаха изненадано, — че трябва да изчакаме, докато Зак прегледа доказателствата в този плик. Също така смятам, че е време да ти кажа мнението си. Не се съмнявам, че Джули много те обичаше. Вярвам и на всичко казано от Ричардсън.

— Ако смяташ така, Мередит — изрече остро Зак, — тогава предлагам да вземеш „доказателствата“ със себе си и да ги разгледаш сама. После можеш да ги изгориш.

Лицето на Мат пребледня от ярост.

— Давам ти пет секунди да се извиниш на жена ми.

— Нужни са ми само две — отвърна Зак и Мередит се усмихна. Той потърси ръката й и се усмихна. — Съжалявам за тона, Мередит. Беше непростимо груб.

— Не непростимо — отвърна тя, без да откъсва поглед от очите му, сякаш търсеше нещо. — Все пак ще се възползвам от предложението ти и ще взема този плик, ако не възразяваш.

— Добре — съгласи се, като ги наблюдаваше да се отдалечават, удивен от близостта им. Неотдавна Зак си бе представял, че той и Джули… Ядосан, че е допуснал да мисли за нея, отиде до прозорците и дръпна завесата. Не беше сигурен кой мрази повече — нейното предателство или собствената си наивност. Беше го накарала на тридесет и пет години да излива сърцето си в сълзливи любовни писма и да гледа снимката й с часове, без да се смята рискът, на който се беше подложил, за да й купи подходящия сватбен пръстен от най-скъпата бижутерия в Южна Америка. Срамът и отвращението му за тези неща почти надделяваха над унижението да бъде пребит на колене пред очите на половината свят. Тя беше виновна и за това. И всеки, който имаше телевизор в къщата си, го знаеше. Всички знаеха, че е бил толкова сляпо, безумно влюбен в някаква си провинциална учителка, че е рискувал живота си заради нея.

Зак я изхвърли от мислите си и погледна навън. В дома му се бяха събрали най-красивите жени на света. Той започна да ги наблюдава. Търсеше подходящата жена — жена с прекрасни очи, нежни устни и гъста, лъскава коса… чувствителна, умна жена с цели и възгледи… жена, която да стопи леда в душата му. Отдръпна се от прозореца и тръгна към апартамента си, за да се преоблече. Нямаше достатъчно голяма огнена факла на света, която да разтопи хладината му и да го накара да се чувства така, както се чувстваше в Колорадо. А дори и да съществуваше, той нямаше да позволи да му се случи отново. Да се държи като влюбен глупак не беше в стила му. Трябва да не е бил на себе си в Колорадо. При нормални обстоятелства не би изпитал подобни чувства към никоя жена. Никога.

Трябва да бъде по-внимателен към гостите си, отколкото беше днес, закле се той. С това решение хвърли ризата си на леглото. Зад него вратата се отвори и той се обърна.

— Навсякъде те търсих, Зак — каза червенокосата жена с подканваща усмивка — гърдите й се поклащаха съблазнително в дрехата с гол гръб, бедрата и се полюшваха в дългия копринен панталон, бижутата й проблясваха. — И те открих точно когато се събличаш. Не е ли това удивително съвпадение.

— Удивително е — излъга Зак, като се опитваше да си припомни коя е тя. — Но спалните са за това, нали?

— Не само за това — прошепна тя, като плъзна дланта си по гърдите му.

Зак нежно улови ръцете й.

— По-късно — каза и я отпрати. — Трябва да взема душ и да отида долу. Все пак съм домакин.