Джудит Макнот
Съвършенство (27)

26

— По дяволите! — тихичко изруга Джули, измъквайки се от колата си. Очевидно за петнадесетте години, изминали от последния й урок по запалване на кола без ключ, или доста неща се бяха променили в системата за захранване, или просто тя се бе оказала лоша ученичка, защото откри, че няма представа кои от шепата изтръгнати изпод таблото жици са именно онези, които й трябват.

Тя се наведе, грабна събраните борови клонки и се затича срещу вятъра към къщата. Откакто бе излязла, Зак не бе мръднал от прозореца, наблюдавайки я с непроницаемостта на каменна статуя. Измисленият декор за въображаемия снежен човек й бе позволил да изчезва от погледа му от време на време за по няколко минути, без да буди подозрение, точно както се бе надявала. До този момент бе предприела три кратки разходки до блейзера, като след всеки неуспешен опит да запали двигателя се бе връщала с наръч клони в ръце. Надяваше се Зак скоро да реши, че е достатъчно луда, та наистина да си прекара времето в правене на снежен човек въпреки сковаващия студ и да престане да я наблюдава.

— Трябва да има начин да се измъкна! — промърмори си Джули. На гърба на къщата имаше един заключен с катинар гараж, за който Зак бе казал, че се използва като склад и че е прекалено малък, за да побере колата вътре. Ами ако я беше излъгал? А може и той да не знаеше със сигурност! Тя реши да се опита да отключи и да провери какво има вътре. Погледна към прозорците — Зак продължаваше да стои там, неподвижен като каменен часовой.

Младата жена се отправи към гаража.

Изтръпналите й от студ и напрежение пръсти направиха неуспешен опит да пъхнат първия от ключовете в големия катинар. Сдържайки дъха си, Джули опита втория и този път ключалката поддаде. Хвърли поглед към къщата, за да се увери, че Зак не е решил да излезе, прескочи високия праг и влезе в помещението, затваряйки вратата след себе си.

Вътре бе тъмно като в рог, но тя успя да намери ключа на стената и включи осветлението. Над главата й блеснаха силни прожектори. Заслепена за миг, Джули премига и после се огледа наоколо в претъпканото помещение. Сърцето й заби учестено. На специални стоянки до отсрещната стена бяха подпрени няколко чифта ски и щеки.

Ски! Щеше да опита да се спусне по склона с тях — ако не умре от измръзване, със сигурност ще си счупи врата! При това трябва да изчака, защото вятърът навън бе започнал да се усилва — вероятно щеше да има снежна буря. Повече от любопитство, отколкото с надежда, Джули повдигна единия край на брезента, за да види какво има под него. Нададе радостен вик, отмятайки покривалото докрай.

Отдолу имаше два снегохода, а на седалките им бяха оставени и каските.

С треперещи пръсти се опита да пъхне втория от ключовете в запалителя. Стана! Този път успя! Обнадеждена, Джули бързо излезе от гаража и внимателно затвори вратата след себе си. Лошото време сега не й се струваше като дребна неприятност. Веднага щом успееше незабелязано да се преоблече и да се измъкне от къщата, щеше да е на път към свободата си. Никога преди не бе карала снегоход, но изобщо не се съмняваше, че с него ще съумее да се справи много по-добре, отколкото със ските и щеките. За да не провали плановете си, които вървяха толкова гладко до този момент, Джули поспря да събере още малко клонки, след което изтича да ги остави до снежния човек. Закари Бенедикт не беше мръднал от прозореца. Джули поспря и се огледа.

Беше готова за тръгване. Нито снегът, нито вятърът, нито избягалият затворник можеха да я спрат.

Зак я проследи с поглед. Гневът му вече се беше стопил и сега настроението му бе доста приповдигнато, което се дължеше на новината за стабилното състояние на Сандини и на факта, че се забавляваше от картинката, която представляваше Джули, докато се бореше с огромната снежна топка.

„Тя е истинска загадка“ — мислеше Зак, докато я чакаше да се появи отново пред очите му. Беше едновременно интелигентна и доверчива, състрадателна и избухлива, страстна и сдържана. Но това, което най-силно го привличаше у нея, бе нейната чистота. Първоначално бе решил, че невинността й е само плод на фантазията му, но снощи се бе уверил, че тя почти не умее да се целува! Което го караше да се пита какви ли импотентни идиоти живееха в Кийтън, Тексас и какъв ли кретен трябва да е този неин годеник, че досега не я бе посветил в тайните на любовната игра! Та тя беше подскочила като ужилена, когато бе докоснал гърдите й! Ако не знаеше, че такова нещо е просто невъзможно в наши дни, щеше да се закълне, че още е девствена!

Изведнъж си даде сметка накъде са се насочили мислите му и се извърна, за да види влизащата през задната врата Джули.

— Трябват ми някои дрехи за снежния човек — лъчезарно се усмихна тя.

— Защо не го довършиш утре?

При този въпрос усмивката й помръкна.

— Но… но на мен ми е толкова забавно! Защо искаш да ми отнемеш това единствено удоволствие?

— Хей, аз не съм някакво чудовище! — тросна се Зак, мразейки се заради страха и недоверието, които беше прочел в погледа й.

— Тогава ми позволи да завърша…

— Добре — въздъхна той. — Хубаво!

Лицето й отново грейна.

— Благодаря ти!

— Няма за какво — отвърна той, ядосан на внезапната нежност, която изпита към нея. От радиото в кухнята долетя гласът на говорителя, който каза, че по случая с бягството на Бенедикт и Сандини има нова информация, която ще бъде съобщена след рекламите. Опитвайки се да прикрива чувствата си към нея, Зак й кимна, проследи я как се втурва към спалнята си и отиде в кухнята, за да увеличи звука на радиото.

Тъкмо си сипваше чаша кафе, когато коментаторът каза:

Преди 10 минути анонимен източник от затвора в Амарило се обади на Ен Би Си Нюз, за да ни информира, че Доминик Карло Сандини, направил опит да избяга със своя съкилийник Закари Бенедикт, е починал в 11.15 часа в болницата „Сейнт Марк“. Сандини, племенник на известния мафиотски бос Енрико Сандини, е умрял вследствие раните, получени при сблъсъка му с охраната при повторния му опит за бягство вчера…

Точно в този момент Джули излезе от спалнята. След съобщението по радиото Зак гневно изкрещя и запрати стъклената си чаша в емайлирания керамичен под.

Парализирана от страх, младата жена безмълвно го гледаше как хвърля всичко, изпречило се пред очите му, крещейки грозни ругатни и жестоки заплахи. Тостерът се разби в земята, след него полетяха миксерът и кафеникът. После с един замах помете всички чинийки, чаши и стъклени кутийки от кухненския плот. Закари Бенедикт продължи да псува, докато наоколо не остана нищо за хвърляне, след което внезапно, така както неочаквано бе избухнала, яростта му се уталожи и той спря да вилнее. Изтощен, опря ръце на плота и сведе глава.

Джули бавно се запрокрадва към вратата. Тъкмо натискаше дръжката й, когато злокобната тишина в кухнята бе нарушена от мъчително стенание: „Дом! Съжалявам, Доми! Толкова съжалявам!“