Джудит Макнот
Съвършенство (43)

42

Моторът на колата работеше на празен ход, гъст дим излизаше на кръгчета от ауспуха и чезнеше в студения утринен въздух.

— Според прогнозата за времето няма да вали сняг — каза Зак, като се пресегна през кормилото и остави термос с кафе на седалката до шофьора. — Сигурно пътят ти ще е чист чак до Тексас.

Джули беше разбрала правилата на раздялата, защото той ги бе определил ясно тази сутрин — никакви сълзи, никакво съжаление, и сега отчаяно се опитваше да запази присъствие на духа.

— Бъди внимателна. Караш прекалено бързо — докато говореше, протегна ръка, вдигна ципа на якето й догоре и оправи яката й. Простичкият жест едва не я накара да се разридае.

— Няма да карам бързо.

— Опитай се да се отдалечиш колкото се може повече оттук, без да те разпознаят — напомни й отново той, като взе слънчевите очила от ръката й и ги постави на очите й. — Някакви въпроси?

Джули поклати глава.

— Добре. Целуни ме за сбогом.

Тя се повдигна на пръсти, за да го целуне, и остана изненадана, когато ръцете му здраво я обгърнаха. Но целувката му беше кратка и той бързо я отстрани от себе си.

— Време е — изрече решително.

— Ще ми пишеш, нали?

— Не.

— Можеш поне да ми пишеш как си, без да ми казваш къде си — отчаяно го молеше. — Трябва да знам дали си в безопасност! Сам каза, че няма да следят пощата ми много дълго време, ако изобщо я следят.

— Ако ме заловят, ще го разбереш по новините само след часове. Ако не чуеш подобно нещо, значи съм в безопасност.

— Но защо не можеш да ми пишеш? — избухна и веднага съжали за това, тъй като лицето му стана сурово.

— Никакви писма, Джули! Със заминаването ти днес край на всичко. Всичко между нас свърши — думите я шибнаха като камшик, въпреки че тонът му беше мек. — Утре сутрин ще започнеш живота си от там, откъдето си го оставила. Преструвай се, че всичко това не се е случило и ще го забравиш след няколко седмици.

— Ти може и да го забравиш, но аз няма да мога! — мразеше сълзливия си и умолителен тон. — Тръгвам си, преди да кажа още някоя глупост.

— Недей! — прегракнало прошепна той и я хвана за рамото. — Не по този начин.

Вгледа се в бездънните дълбини на очите му и за пръв път тази сутрин я обхвана несигурност. Може би той не приемаше заминаването й толкова леко, колкото тя си мислеше. Зак погали лицето й, приглади косата й и изрече:

— Единственото глупаво нещо, което си направила през тази седмица, е, че твърде много се тревожи за мен. Всичко останало… беше правилно. Беше съвършено.

Джули затвори очи и целуна дланта му. После прошепна:

— Толкова те обичам!

Зак отдръпна ръката си и отсече:

— Не ме обичаш, Джули. Ти си наивна и неопитна и бъркаш секса с любовта. Сега бъди добро момиче, върни се вкъщи, където ти е мястото, и забрави за мен. Точно това искам да направиш.

Сякаш й беше зашлевил плесница. Но наранената й гордост я накара да вдигне брадичка.

— Прав си — изрече с достойнство и се качи в колата. — Време е да се върна в реалността.

Гледаше я как се изчезва от погледа му между високите снежни преспи. Дълго време не помръдна от мястото си. Беше й причинил болка, защото трябваше да го направи, напомни си, като се обърна, за да се прибере в къщата. Не можеше да й позволи да пропилее дори и миг от живота си в любов, очакване и нужда от него. Беше постъпил правилно, себеотрицателно, като се подигра с любовта й.

Влезе в къщата, равнодушно взе каната с кафе и посегна за чаша от кухненския шкаф. После погледът му попадна върху чашата на бара, която Джули беше използвала. Протегна ръка, вдигна я, после притисна ръба й до лицето си.