Джудит Макнот
Съвършенство (25)

24

Когато свърши с вечерята, Зак се облегна на дивана и кръстоса крака — наблюдаваше пламъчетата, които подскачаха и танцуваха в камината, като даде възможност на събеседницата си да довърши вечерята си. Опитваше се да се съсредоточи върху следващата стъпка от пътуването си, но в сегашното си състояние беше по-склонен да размишлява за невероятната приумица на съдбата, поради която в момента Джули Матисън стоеше срещу него. През дългите месеци на уреждане на всяка подробност от плана му за бягство, през безкрайните нощи в килията си, когато мечтаеше за първата си вечер в тази къща нито веднъж не му беше дошло наум, че няма да е сам. Въпреки че щеше да бъде по-добре да е сам. В края на седмицата отново щеше да е беглец и знаеше, че там, където отива, няма да има разкошни планински вили с приятни огньове, няма да има затрогващи разговори за недъгави момченца с почтена начална учителка с ангелски очи и усмивка, която можеше да стопли и камък. Не си спомняше да е срещал жена, чисто лице грейва така както нейното, докато говореше за онези деца! Беше срещал амбициозни жени с лица светнали при възможността да получат роля или някое бижу от него, беше виждал най-красивите световноизвестни актриси на сцената и в леглото да изнасят блестящи представления, за да го убедят в пламенната си нежност и загриженост, но до тази вечер не беше срещал жена, която да притежава тези качества.

На осемнадесет години, на път за Лос Анжелис, си беше мислил през сълзи никога да не се обръща назад и никога да не се чуди какъв ли би бил животът му. И все пак сега, вече закоравял от всичко, което беше извършил и преживял, той се вгледа в Джули Матисън и се замисли. Поднесе чашата с коняк към устните си и се запита какво ли щеше да стане, ако беше срещнал някой като нея, когато беше млад. Щеше ли тя да успее да го предпази от самия него, да го научи да прощава, да смекчи сърцето му, да запълни живота му? Щеше ли да открие пред него по-важни и по-обещаващи цели от преследването на власт, пари и признание, които осмисляха живота му? Жена като Джули в леглото щеше ли да изпита нещо по-добро, по-дълбоко, по-трайно от краткото удоволствие на един оргазъм?

Осъзнал абсурдността на подобни мисли, Зак се зачуди на собствената си глупост. Къде, по дяволите, можеше да срещне момиче като Джули Матисън? До осемнадесетата си година беше заобиколен от прислужници и роднини, чието присъствие ежедневно му напомняше за високото му социално положение. По това време беше изключено дъщерята на някакъв си провинциален пастор да пресече пътя му.

Не, не би могъл да срещне такава като нея тогава, а дори и по-късно — в Холивуд. Но какво щеше да стане, ако я беше срещнал. Щеше ли наистина да я забележи, или тя щеше да бъде засенчена от по-красиви, по-забележителни светски жени? Ако влезеше в кабинета му на Бевърли Драйв и го помолеше за пробни снимки, щеше ли да забележи прекрасните й изящни черти, невероятните й очи и гъвкавата фигура? Ако беше стояла в кабинета му един час и му беше разказала това, което му разказа тази вечер, щеше ли наистина да оцени чувството й за хумор, интелигентността й, непресторената й прямота? Или щеше да я отпрати набързо, защото тя нямаше да говори с него за „бизнес“ и нямаше да му прави намеци, че иска да преспи с него — неща, от които главно се интересуваше.

Зак завъртя чашата в ръцете си, докато размишляваше и се опитваше да бъде безмилостно честен със себе си. Не след дълго реши, че щеше да обърне внимание на нежните черти на Джули Матисън, на гладката й кожа и поразителните й очи. Все пак ценеше красотата — общоприета или не, и нейната нямаше да му убегне. Със сигурност щеше да оцени прямотата й и щеше да се трогне както тази вечер от добротата й. Но така или иначе, нямаше да я одобри за пробни снимки. Искрено вярваше, че вместо това щеше да я изпроводи до вратата на кабинета си и да я посъветва да се върне вкъщи, да се омъжи за годеника си, да му роди деца и да заживее смислен живот. Защото дори и в моменти на най-голяма преситеност Зак никога не бе желал нещо толкова крехко и истинско като Джули Матисън да бъде използвано, похабено и покварено от Холивуд или от самия него.

Но какво би станало, ако въпреки съвета му тя настоеше да остане в Холивуд — щеше ли по-късно да я вкара в леглото си, ако и когато тя пожелаеше?

Не.

Щеше ли той да го желае?

Не!

Щеше ли да поиска да я задържи при себе си, да я кани на обяд, на вечеря, на събирания?

За Бога, не!

Защо не?

Зак вече много добре знаеше защо, но за всеки случай хвърли поглед към нея, за да бъде напълно сигурен в чувствата си. Тя седеше на дивана, подвила крака. Светлината от огъня хвърляше отблясъци върху лъскавата й коса, докато разглеждаше красивия пейзаж, закачен над камината — профилът й беше чист и невинен като на момиче от хоровете, изпълняващи коледната литургия. По тази именно причина той никога не беше желал да си има работа с момиче като нея и по същата причина не искаше и сега.

Въпреки че разликата във възрастта им беше само девет години, се чувстваше по-стар от нея с векове по отношение на житейски опит, който не би събудил възхищението й или одобрението й — това важеше и за времето преди затвора. До нея и младежкия й идеализъм се чувстваше потискащо стар и преситен.

Фактът, че точно сега я намираше особено секси и привлекателна, дори и в този безформен, огромен пуловер, и че в момента имаше ерекция, само го накара да се почувства като мръсен, стар, отвратителен развратник.

Внезапно му хрумна, че не му беше задала нито един въпрос за живота му преди затвора, свързан с киното. Той не си спомняше да е срещал жена, а дори и мъж, който да не е заявила възторжено, пък дори и неискрено, че Зак е любимата й филмова звезда и да не го е отрупала с въпроси за личния му живот и за този на други звезди. Дори някои от най-закоравелите и жестоки престъпници в затвора бяха по някакъв абсурден начин заслепени от миналото му и държаха да отбележат кои от филмите му най-много харесват. Обикновено цялото това раболепно любопитство го дразнеше и отвращаваше. Сега обаче беше леко засегнат от факта, че Джули Матисън май изобщо не беше чувала за него. Може би в онова забутано градче, където тя живее, няма киносалон, реши той. Може би през целия си спокоен живот не беше гледала забранен филм.

Може би… О, Господи, може би… тя ходеше само на обикновени, прилични филми! Неговите филми бяха винаги забранени — за богохулство, насилие, като еротични или пък и за трите неща.

Беше толкова погълнат от мислите си, че подскочи, когато Джули изрече с нерешителна усмивка:

— Нямаш вид на човек, който прекарва много приятна вечер.

— Мислех си дали да не погледаме новините — разсеяно отвърна той.

— Добра идея — каза тя, като стана и се пресегна към чинията си на масата. — Аз ще прибера чиниите.

— И после да ме обвиниш, че съм се отметнал от сделката. Няма начин. Аз ще измия чиниите.

Наблюдаваше го как събира чиниите и приборите и се отправя към кухнята.

През последния час съмненията относно вината му не я оставяха на мира. Инстинктивно усещаше, че той е невинен. И тя с болка си мислеше за онова, което явно е преживял.

Той се върна във всекидневната, пусна телевизора и седна встрани от нея, като протегна напред дългите си крака и ги кръстоса.

— След новините ще гледаме каквото искаш — каза й, загледан в огромния телевизионен екран.

— Чудесно — отвърна Джули, като го наблюдаваше крадешком през масата. Красивото му лице изразяваше несломима гордост, издадената брадичка показваше решителност, челюстта му — дързост. Интелигентност и сила бяха отпечатани във всяка черта на лицето му. Преди време беше чела доста статии за него от възхитени репортери, както и от известни филмови критици. Един от тях, когото Джули бе гледала по телевизията, се беше опитал да превърне Зак в човек-конгломерат с изказването, че Закари Бенедикт притежава животинския магнетизъм на младия Шон Конъри, таланта на Пол Нюмън, непреодолимия чар на Кевин Костнър, суровата мъжественост на Истууд, спокойната изисканост на Уорън Бийти, многостранния талант на Майкъл Дъглас и суровата привлекателност на Харисън Форд.

Сега обаче, след като беше прекарала почти два дни близо до него, реши, че нито една от статиите, нито пък филмовата камера бяха успели да го опишат точно и тя смътно се досещаше защо — на живо той излъчваше непреодолим чар, който нямаше нищо общо с високата му широкоплещеста фигура и тази негова всеизвестна подигравателна усмивка. Имаше и нещо друго, което долавяше всеки път щом го погледнеше… някакво чувство, че ако се изключи затворът, Закари Бенедикт е видял и направил всичко, което може да се види и направи, и че този житейски опит е завинаги заключен зад непреодолима стена от любезна изисканост, естествен чар и пронизващи кехлибарени очи. Отвъд досега на всяка жена.

И там именно се криеше неговата привлекателност, осъзна Джули — в предизвикателството. Въпреки всичко, което й беше причинил през последните два дни, Закари Бенедикт караше нея — а вероятно и всяка друга жена, която го познаваше или беше гледала филмите му — да пожелае да премине отвъд преградата, да открие какво има зад нея, да я разтопи, да намери момчето, което може би се крие в него, да накара мъжът в него да се смес високо и да бъде нежен, когато обича.

Джули яростно отхвърли тези мисли. Това нямаше значение! Важното беше дали той е виновен за убийството или не. Тя отново погледна крадешком профила му и почувства как сърцето й се свива.

Той е невинен. Тя го знаеше. Чувстваше го. И при мисълта, че цялата тази красота и интелигентност е стояла зад решетките пет дълги години, гърлото й се сви.

Гласът на телевизионния говорител прикова вниманието й върху екрана:

Ще ви съобщим новините от страната и щата, както и информация за приближаващата снежна буря след извънредния репортаж на Том Брокау…

Джули се изправи, почувствала се внезапно твърде неспокойна, за да стои на едно място.

— Ще си взема чаша вода — каза тя и се отправи към кухнята, но гласът на Том Брокау я спря на средата на пътя:

Добър вечер, дами и господа. Преди два дни Закари Бенедикт, считан преди време за един от най-великите холивудски актьори, както и за талантлив режисьор, избяга от щатския затвор в Амарило, където е излежавал присъдата си от четиридесет и пет години, дадена му през 1988 г. за жестокото убийство на актрисата Рейчъл Евънс — негова съпруга.

Джули се обърна тъкмо навреме, за да види снимката на Зак в затворническа униформа с номер на гърдите, показана на екрана, и тя пристъпи във всекидневната като хипнотизирана от грозотата на това, което виждаше, чуваше и чувстваше, докато Брокау продължи: „Бенедикт по всяка вероятност пътува с тази жена…“

Ахна, когато на екрана се появи нейната снимка — тя заедно с учениците си от трети клас.

Полицията в Тексас съобщи, че жената — Джули Матисън, на двадесет и шест години, е забелязана в Амарило преди два дни, където мъж отговарящ на описанието на Бенедикт, е видян да влиза в син шевролет блейзър заедно е нея. Първоначално полицията считаше, че госпожица Матисън е взета за заложница против волята й…

— Първоначално? — избухна Джули и погледна към Зак, който бавно се надигна. — Какво иска да каже той с това „първоначално“?

Отговорът дойде незабавен и ужасяващ със следващите думи на Брокау:

Теорията за заложницата беше опровергана днес, късно следобед, когато Пийт Голаш — шофьор на камион, съобщи, че е видял двама души, отговарящи на описанието на Бенедикт и Матисън на пътна отбивка в Колорадо призори, тази сутрин…

В следващия момент на екрана се появи веселото лице на Пийт Голаш, а думите му изпълниха Джули с ярост и срам:

Двамата се биеха със снежни топки като деца. После жената — така де, Джули Матисън — напълно съм сигурен, че беше тя. Както и да е, тя се спъна и падна, и Бенедикт се хвърли отгоре й и после съм сигурен, че се прегръщаха. Целуваха се. Ако беше заложница, със сигурност нямаше да се държи така.

— Господи! — промълви тя, като се опитваше да преглътне яда, надигащ се в гърлото й. Само за секунди грозната действителност беше нахлула в измамно уютната атмосфера в планинската къща и тя се нахвърли върху мъжа, който я беше довел тук — виждаше в него човека от телевизионния екран, човека, който беше в действителност — един осъден в затворническа униформа с номер на гърдите. Преди да успее да се съвземе, на екрана се появи още по-болезнен за нея кадър и Брокау продължи:

Нашият репортер Фил Мороу е в Кийтън, щата Тексас, където Матисън живее и работи като преподавателка на трети клас в местното начално училище. Той успя да вземе кратко интервю с родителите й — пастор Матисън и съпругата му…

— О, не! — От устните й се изтръгна вик, когато сериозното благородно лице на баща й я погледна от екрана, гласът му — изразителен, будещ доверие, опитващ се да убеди целия свят в невинността й:

Ако Джули е с Бенедикт, тогава това е станало против волята й. Шофьорът, който твърди обратното, или е сбъркал хората, или погрешно е изтълкувал случката.

Завърши с остър, неодобрителен поглед към репортерите, които го засипаха с въпроси.

Това е всичко, което имам да кажа.

Срамът преминаваше през нея на болезнени вълни. Рязко откъсна поглед от екрана и погледна през сълзи към Закари Бенедикт, който бързо тръгна към нея.

— Негодник! — задавено извика, отстъпвайки, докато я приближаваше.

— Джули — промълви Зак, като посегна към раменете й в непреодолимото си желание да я успокои.

— Не ме докосвай! — изкрещя тя, като се извиваше и удряше гърдите му, докато се опитваше да се освободи от ръцете му. — Баща ми е свещеник! Той е почтен човек, а заради тебе дъщеря му е уличница в очите на всички! Аз съм учителка! Преподавам на малки деца! Мислиш ли, че ще ми разрешат да им преподавам сега, когато съм се превърнала в национален скандал, който се търкаля в снега с избягали от затвора убийци?

Мисълта, че тя вероятно е права, го проряза като остър бръснач и той я прегърна силно.

— Джули…

— През последните петнадесет години от живота си — ридаеше тя, като се бореше да се отскубне от ръцете му — се стараех да бъда съвършена! И бях толкова съвършена!

Тя заплака и нейната болка премина и у него, въпреки че не я разбираше напълно.

— И всичко… всичко е било напразно!

Най-сетне се умори да се бори и сведе глава, но раменете й все още се разтърсваха от риданията.

— Толкова се стараех! — задавено промълви. — Станах учителка, за да се гордеят с мен. Аз… аз ходя в църквата и преподавам в неделното училище. Но вече няма да ми позволят да преподавам след всичко това…

Зак внезапно почувства, че повече не може да понася тежестта на нейното страдание и на собствената си вина.

— Моля те, престани — прошепна измъчено, като я прегърна и притисна лицето й към гърдите си. — Разбирам и съжалявам. Когато всичко премине, ще ги накарам да разберат истината.

— Ти ли разбираш?! — повтори тя с горчиво презрение, като вдигна мокрото си от сълзите лице. — Как може някой като теб да разбере как се чувствам!

Някой като него. Животно като него.

— Напротив, разбирам! — избухна той, като я отдалечи от себе си и я разтърси, докато отново го погледне. — Разбирам точно какво чувстваш, когато те презират за нещо, което не си извършил!

Джули видя яростта на лицето му и болката в очите му. Пръстите му се впиха в ръцете й, гласът му беше дрезгав от чувствата, напиращи в него.

— Не съм убил никого! Чуваш ли ме! Излъжи ме и кажи, че ми вярваш! Просто го кажи! Искам да го чуя от някого!

Тъй като току-що беше изпитала съвсем малка част от онова, което той трябва да е изпитал, ако наистина е невинен, Джули се сви при мисълта за неговите чувства. Ако наистина е невинен… Преглътна, очите й потърсиха измъченото му, красиво лице и тя прошепна:

— Вярвам ти! Наистина ти вярвам!

Зак долови искреността на думите й, съзря зараждането на истинско съпричастие в сините й очи и дълбоко в него ледената стена около сърцето му започна да се пропуква и да се топи. Вдигна ръка и погали бузата й.

— Не плачи заради мен — прошепна дрезгаво.

— Вярвам ти! — повтори тя и нежният й, но решителен отговор разруши остатъка от резервираността му. Гърлото му се сви от напора на непознати чувства и той застина за момент, прикован от онова, което чуваше и чувстваше. Сълзите се стичаха по бузите й, задържаха се по тъмните й клепачи и мокреха ръката му, очите й изглеждаха като оросени сини теменуги и тя хапеше долната си устна, за да спре да трепери.

— Моля те не плачи! — измъчено прошепна той, като сведе устните си към нейните. — Моля те, моля те недей…

От първото докосване на устните му тя застина, затаила дъх, въпреки че Зак не успя да разбере дали страхът или изненадата бяха причина за това. В този момент той не знаеше, а и не го интересуваше. Единственото му желание беше да я прегърне, да вкуси от надигащото се в него сладостно чувство на неизпитана от години нежност и да я сподели с нея.

Каза си, че трябва да продължи бавно и да не настоява за повече, отколкото беше склонна да му позволи, и докосна устни до нейните, като усети соления вкус на сълзите й. Каза си, че не бива да я подтиква, да я насилва, но дори и в този момент започваше да го прави.

— Целуни ме! — изрече желанието си и безпомощната нежност в гласа му беше неприсъща за него, както и чувствата, които в момента изпитваше.

— Целуни ме — повтори той. — Разтвори устни!

Когато тя се подчини и се отпусна в прегръдката му, поднесла разтворените си устни към неговите, Зак едва не изстена от удоволствие. Обзет от примитивно и силно желание, внезапно се предаде на инстинкта си. Ръцете му я обгърнаха по-здраво. Притегли я към себе си до стената и продължи да я целува. Ръцете му се плъзнаха под пуловера. Усещаше нежната й кожа като гладък сатен под пръстите си. Погали тясната талия, гърба й и плъзна пръстите си над кръста й, после най-сетне си позволи да потърси гърдите й. Тя се притисна силно до него и когато докосна гърдите й, от устните й се изтръгна стон. От сладостния звук той едва не изгуби контрол — цялото му тяло затрепери, докато пръстите му изучаваха всеки сантиметър от гърдите й, устните му бяха впити в нейните, езикът му бе воден от необуздано желание.

За Джули това, което правеше с нея, беше подобно на чувството, че е затворена в пашкул от някаква опасна, ужасяваща страст, където губи контрол над всичко. Най-вече над себе си. При докосването на дългите му пръсти гърдите й започваха да болят от желание, против волята й възбуденото й тяло се притискаше към неговото, а разтворените й устни жадно се предаваха на продължителните нашествия на езика му.

Зак почувства пръстите й на тила си и той прекара устни по страната й до ухото.

— Господи, толкова си сладка! — прошепна и пое зърната й между пръстите си, принуждавайки ги да се свият в твърди, стегнати пъпчици. Искаше да я дари с неизпитано удоволствие.

— Малката ми — шептеше дрезгаво, — толкова си красива…

Може би нежните му думи — беше го чувала да ги произнася в някой от филмите си — или вероятно нелепото обръщение, най-сетне развали магията. Тя осъзна, че го е гледала как изпълнява тази сцена десетки пъти с десетки наистина красиви актриси в своите филми. Само дето този път нейното разголено тяло беше обект на изследване на пръстите му с онази опитна увереност.

— Престани! — остро извика тя, като се изскубна от ръцете му и дръпна надолу пуловера си.

В първия момент Зак се обърка — дишаше тежко, отпуснал ръце до тялото си. Лицето му пламтеше, а прекрасните му очи все още бяха изпълнени с желание. Но тя имаше вид на човек, който иска да избяга. Нежно, като че говореше на изплашен жребец, той промълви:

— Какво има, мъничката ми…

— Престани веднага! — избухна тя. — Не съм ти „мъничката ми“. Не искам да ме наричаш така. И не искам да чувам, че съм красива.

Зак тръсна глава. Едва сега забеляза, че Джули го гледа така, като че ли очаква всеки момент да се нахвърли върху нея, да разкъса дрехите й и да я вземе насила. Той каза много тихо и много внимателно:

— Страхуваш ли се от мен, Джули?

— Разбира се, че не — категорично отсече тя, но в момента, в който го каза, осъзна, че лъже. Когато започна да я целува, инстинктивно разбра, че по този начин той някак си се пречиства и искаше да му помогне. Но сега, когато сърцето й беше приело тази целувка с настойчивото желание да му даде повече, много повече, беше ужасена. Защото точно това й се искаше да направи. Искаше да чувства ръцете му, а тялото му да се слива с нейното. Страстта му явно беше отстъпила място на раздразнението, защото гласът му вече не беше мил и нежен, а хладен, рязък и твърд:

— Ако не се страхуваш, тогава какво те притеснява? Или може би си съгласна да окажеш на избягал затворник малко любезно съчувствие, но не го искаш твърде близо до теб? Така ли е?

— Не изпитвам отвращение, ако това имаш предвид.

— Тогава каква е причината? Или не трябва да питам?

— Не трябва да питаш! — отвърна тя, като отметна косата от челото си и се огледа наоколо за нещо, с което да се заеме, за да възстанови реда в света, който внезапно и тревожно беше започнал да й се изплъзва. — Не съм животно — започна. Погледът й попадна на картината върху стената, която беше съвсем леко изкривена, и тя се обърна да я нагласи.

— Обаче мислиш, че аз съм животно? Така ли?

Смутена от въпросите и от близостта му, погледна през рамо и забеляза една възглавница на пода.

— Мисля — твърдо отговори, докато вървеше към възглавницата, — че си мъж, който е бил далеч от жени цели пет години.

— Така е. И какво от това?

Постави възглавницата в ъгъла на дивана и почувства, че увереността й се връща.

— Разбирам — започна тя и успя да му се усмихне учтиво, — че за теб всяка жена ще е… — тъмните му вежди се сключиха и младата жена се повъртя неспокойно под навъсения му поглед. После бързо се наведе и започна да подрежда останалите разхвърляни възглавници по още по-артистичен начин, но продължи с обяснението: — За теб, след като си прекарал толкова дълго време в затвора, всяка жена е като угощение за прегладнял човек. Всяка жена — подчерта. — Искам да кажа, че нямам нищо против просто да ме целуваш, ако това те кара да се чувстваш по-добре.

Зак беше унижен и ядосан от това, че тя го смяташе за някакво животно, на което може да подхвърли трохичка човешка топлота, за зажаднял за секс просяк, на когото неохотно беше дала малка целувчица.

— Колко сте великодушна, госпожице Матисън — каза подигравателно той и продължи с преднамерена бруталност: — Пожертвахте два пъти себе си заради мен. Но обратно на вашето мнение, дори и животно като мен е способно на известни задръжки и предпочитания. Накратко, Джули, можеш и да си мислиш, че си „угощение“, но точно този мъж е напълно способен да ти устои, дори и да е зажаднял за секс.

Тя отстъпи назад и обви ръце около тялото си, като че се опитваше да се защити от жестоките му думи.

Зак можеше да прочете всяка реакция в изразителните й очи и доволен от факта, че й е причинил болка, се обърна, отиде до етажерката и започна да разглежда видеокасетите по рафтовете.

Джули разбра, че току-що я беше захвърлил като използвана книжна кърпичка, но наранената й гордост не й позволяваше да се скрие в спалнята си като ранен заек. Решена да не пролее дори и една сълза и да не показва объркването си, пристъпи към масата и започна да подрежда списанията. Рязката му заповед я накара да се обърне.

— Лягай си! Що за човек си всъщност? Някаква досадна домакиня?

Списанията се изплъзнаха от ръката й, тя го погледна намръщено, но изпълни нареждането му.

С крайчеца на окото си Зак наблюдаваше оттеглянето й, гордо вдигнатата й брадичка, забележителната грация, с която се движеше. С умение, усъвършенствано от него още на осемнадесетгодишна възраст, той извърна глава и напълно изличи от съзнанието си Джули Матисън. Съсредоточи се върху новините на Том Брокау, които тя беше прекъснала с гневното си избухване. Беше сигурен, че докато се опитваше да я успокои, Брокау беше съобщил нещо за Доминик Сандини. Седна на дивана и смръщено погледна телевизионния екран. Лицето на Сандини с дръзката усмивка изплува в съзнанието му И той лекичко се усмихна при мисълта за лукавия, несломим италианец. През всичките тези години имаше само двама мъже, които смяташе за истински приятели — единият беше Мат Феръл, другият — Доминик Сандини. Замисли се колко са различни двамата. Мат беше магнат от световна класа. Със Зак бяха изградили приятелството си на базата на общи интереси и дълбоко взаимно уважение. Доминик беше крадец на дребно от световна класа. Нямаше абсолютно нищо общо със Зак, а и той не беше сторил нищо, за да спечели уважението и предаността му. И въпреки това Сандини му ги беше предоставил. Той беше успял да наруши уединението на Зак с тъпи шеги и смешни истории за многолюдното си и необикновено семейство. По-късно, без Бенедикт да осъзнава, Доминик го беше въвел в семейството си.

Зак отпусна глава назад и затвори очи. Настроението му значително се подобри. Ще намери начин да изпрати на Джина подарък за сватбата й. Чаен сервиз от сребро. Ще изпрати подарък и на Дом. Нещо специално. Но какво например би могъл да купи за Доминик Сандини, от което да има нужда и да му хареса? Единственият логичен подарък, който му идваше наум, беше толкова абсурден, че той се засмя — парк за продажба на стари автомобили!

Точно преди полунощ, както се надяваше, повториха новините на Брокау с краткия видеорепортаж, който вече беше гледал. Репортажът показваше Дом само час след бягството на Зак — с ръце на тила, докато го претърсват, слагат му белезници и го натикват на задната седалка в колата на шерифа в Амарило, но всъщност това, което го накара да се намръщи, бяха думите на репортера:

Вторият избягал затворник, Доминик Сандини, на възраст тридесет и пет, беше заловен и задържан след кратка престрелка с полицията. Той бе отведен за разпит обратно в щатския затвор в Амарило, където е споделял обща килия с Бенедикт, който все още е на свобода. Началникът на затвора Уейн Хадли определя Сандини като изключително опасен.

Зак се изправи и напрегнато се вгледа в телевизора. Изпита облекчение, когато видя, че Дом не изглеждаше като малтретиран от полицаите на Амарило. Тревогата му обаче прерасна в паника в края на новините, когато местният репортер от Колорадо добави:

Последни новини около бягството Бенедикт-Сандини. Според официално изявление от кабинета на началника на щатския затвор в Амарило преди час Доминик Сандини е направил втори опит за бягство по време на разпита относно съучастието му в бягството на Бенедикт. Трима от пазачите са загинали, преди той да бъде заловен и усмирен. Откаран е в затворническата болница. Състоянието му се определя като критично. Допълнителни подробности относно броя и естеството на нараняванията му все още не са известни.

Зак се вледени от гняв и изненада, стомахът му се сви на топка и той облегна глава назад, като потисна силното желание да повърне. Втренчи се в тавана, като преглъщаше конвулсивно, докато спомените за усмихнатия Сандини и глупавите му шеги връхлитаха отгоре му.

Новините продължаваха, но думите едва достигаха до съзнанието му:

Слуховете за затворнически бунт в щатския затвор в Амарило бяха потвърдени и губернаторката на Тексас Ан Ричардс възнамерява да изпрати според сведенията военни части от националната армия, ако е необходимо. Затворниците очевидно са се възползвали от вниманието на средствата за масова информация, привлечено от бягството на Закари Бенедикт и Доминик Сандини, и протестират срещу това, което те наричат „безпричинна жестокост“ от страна на някои затворнически служители, срещу лошите битови условия и нездравословната храна.

Зак дълго седя неподвижно, толкова изтерзан и отчаян, че не можеше да събере сили да се изправи. Решителността да избяга и да оцелее, която му беше помогнала да запази разсъдъка си през последните пет години, малко по малко го напускаше. Както изглежда, смъртта щеше да го следва или да го дебне непрекъснато, и той се почувства уморен да бяга от нея. Първо бяха починали родителите му, после брат му, дядо му и най-накрая и съпругата му. Ако умреше и Сандини, вината щеше да бъде на Зак. Седнал там, той наистина се чувстваше като човек, над когото тегне ужасно проклятие, което изпращаше ранна смърт на всички скъпи нему хора.