Джудит Макнот
Съвършенство (20)

19

— В Оклахома сме — отбеляза Джули, едва преминали табелата на щата.

Зак я изгледа мрачно.

— Разбрах.

— Е? Къде искаш да те оставя?

— Продължавай!

— Да продължавам?! — ядосано извика тя. — Слушай, нещастен… Няма да те возя чак до Колорадо!

Той получи отговора, който искаше да чуе. Тя знаеше къде отива.

— Няма да те закарам! — неуверено изрече Джули, без да усеща, че вече е предопределила съдбата си. — Не мога!

Зак въздъхна — явно тя щеше да се бори.

— Можеш, госпожице Матисън. И ще го направиш.

Невъзмутимото му спокойствие беше капката, която преля чашата на търпението й.

— Върви по дяволите! — изкрещя Джули и рязко изви кормилото надясно.

Колата поднесе към банкета и спря, когато тя удари спирачката.

— Моля те! Вземи колата! Вземи я и ме остави тук! Няма да кажа на никого, че съм те виждала, нито накъде отиваш. Кълна се! Няма да кажа на никого!

Той потисна яда си и се опита да я успокои, като се пошегува.

— По филмите, хората винаги обещават същото — отбеляза и хвърли поглед към преминаващите по шосето коли. — Винаги съм смятал, че това обещание звучи доста глупаво.

— Това не е кино.

— Но все пак си съгласна, че обещанието е абсурдно — възрази й с лека усмивка. — Знаеш, че е така. Приеми го, Джули, не очакваш от мен да повярвам — меко продължи той, — че ще оставиш да ми се размине. Аз те отвлякох, ще открадна колата ти и ти ще си ми толкова благодарна, че ще удържиш някакво обещание към мен, дадено при това изцяло по принуда. Не ти ли звучи налудничаво?

— Очакваш да разисквам с теб философски проблеми, когато животът ми виси на косъм! — избухна тя.

— Разбирам страха ти, но животът ти не виси на косъм, освен ако не направиш нещо, което да го застраши. Дотогава си в пълна безопасност.

Може би от изтощение или от тихия му настойчив глас, или от това, че не откъсваше очи от нейните, но когато Джули се взря в лицето му, откри, че почти му вярва.

— Не искам да пострадаш — продължи той. — И няма да те нараня, ако не се опиташ да привлечеш нечие внимание или да предупредиш полицията…

— При което — прекъсна го с горчивина — ще ми пръснеш мозъка с пистолета. Много успокояващо, господин Бенедикт. Благодаря ви.

— Ако ченгетата ме хванат, ще трябва да ме убият, защото няма да се предам. Като се има предвид войнственият нрав на повечето от тях, има голяма вероятност да ранят или да убият и теб в престрелката. Аз не искам това да се случи. Можеш ли да го проумееш?

Ядосана, че думите на загриженост — твърде вероятно неискрена — изречени от един убиец, все пак успяват да я убедят, тя откъсна очи от неговите и отново се обърна напред.

— Наистина ли се опитваш да ме убедиш, че си сър Галахар, а не извратено чудовище?

— Очевидно, няма да мога — отвърна й с раздразнение.

Тя не го погледна повече и той въздъхна нетърпеливо, като каза остро:

— Престани да се цупиш и тръгвай. Трябва да намеря телефон.

Гласът му охладня и в същия момент Джули проумя глупавата си грешка. Как можа да пренебрегне опита му да завърже „приятелство“ с нея и да го настрои срещу себе си! Вероятно трябваше, осъзна със закъснение тя, да го заблуди, че се е примирила с факта, че продължава с него. Внимателно започна да обмисля начините да се измъкне от опасното положение. Трябваше да намери начин да осуети плановите му и да се измъкне. Това беше не само необходимост, но и явно предизвикателство за нея. За да го постигне, знаеше, че трябва да бъде твърда и да овладее страха и гнева си. Все пак тя не беше някакво си наивно, капризно, отгледано на топло вкъщи цвете. Първите единадесет години от живота си беше обикаляла по улиците на Чикаго и се беше справила доста добре. Като прехапа долната си устна, Джули реши да погледне на собственото си положение като на сюжет от криминалетата, които обичаше да чете. Винаги беше смятала, че героините в тези романи се държат ужасно глупаво — точно като нея — като настройват похитителите срещу себе си. Умната героиня би направила точно обратното. Така че трябваше да бъде неискрена и да накара Бенедикт да отслаби бдителността си. Ако успееше, шарфовете й да избяга, а него да го върнат обратно в затвора, където му е мястото, неимоверно се увеличаваха. Трябваше да се престори, че този кошмар вече й се струва като приключение, може би дори щеше да успее да се престори, че е на негова страна. Това изискваше изключителни артистични способности, но тя беше склонна да опита.

Въпреки съмненията си, че ще успее, Джули ненадейно почувства спокойствие. Обхвана я твърда решителност, която прогони страховете и обърканите й мисли. Изчака малко, за да не изглежда, че се предава твърде бързо, което от своя страна би събудило подозренията му, после пое дълбоко дъх и каза с известно разкаяние:

— Господин Бенедикт! Разбирам добре, че не искаш да пострадам. Не исках да те обидя. Просто се страхувах, това е всичко.

— А сега не се ли страхуваш? — язвително попита той.

— Да, разбира се — побърза да го увери. — Но не толкова много — това имах предвид.

— Мога ли да попитам на какво се дължи тази внезапна промяна? За какво си мислеше преди малко?

— За една книга — отвърна тя, тъй като темата й се стори безопасна. — Криминален роман.

— Който си чела? Или, който мислиш да напишеш?

— Винаги съм мечтала да напиша някой ден криминале — светкавично импровизира тя. — И ми хрумна, че при създалото се положение мога да получа информация от първоизточника.

— Аха, разбирам.

Стрелна го с поглед и остана изненадана от топлотата на усмивката му. „Този дявол може да очарова и змия“ помисли си, като си спомни тази усмивка от времето, когато тя се появяваше на филмовите екрани и влудяваше жените.

— Ти си изключително смела млада жена, Джули.

— В действителност аз съм най-голямата страхливка на света, господин…

— Името ми е Зак — прекъсна я той и по нетърпеливия му тон долови, че подозренията му се възвръщат.

— Зак — бързо се съгласи тя. — Всъщност прав си. По-добре да си говорим на малките имена, след като очевидно ще бъдем заедно за…

— За известно време — уклончиво отговори той.

— За известно време — съгласи се тя. Опитваше се да говори любезно. — Вероятно достатъчно дълго, за да имаш време да ми помогнеш в събирането на предварителните сведения — поколеба се, като се чудеше какво точно да го попита. — Ще ми разкажеш ли, всъщност ако искаш… за това как е в затвора в действителност. Това ще ми помогне за книгата.

— Мислиш ли?

Тези непрестанни едва доловими промени в тона му я плашеха до смърт. Не познаваше до този момент мъж или жена, чийто глас да изразява толкова много с почти незабележима промяна — от учтив се превръщаше във весел, после ставаше леденостуден и заплашителен.

В отговор на въпроса му Джули енергично закима с глава. Опитваше се да говори уверено и убедително.

— Да, напълно. Чувала съм, че в затворите има доста невинни хора. Ти невинен ли си?

— Всеки затворник твърди, че е невинен.

— А ти? — настоя тя — искаше й се да отвърне, че е невинен, за да му каже, че му вярва.

— Комисията отсъди, че съм виновен.

— Комисията може да сгреши.

— Дванадесет честни и почтени граждани — отвърна той с омраза — решиха, че съм виновен.

— Сигурна съм, че са се опитвали да съдят обективно.

— Глупости!

Беше толкова разгневен, че Джули стисна кормилото с двете ръце.

— Осъдиха ме, защото имах пари и слава. Гледах лицата им по време на процеса. Колкото по-разпалено прокурорът говореше за привилегиите и аморалния живот в Холивуд, толкова повече съдебните заседатели желаеха главата ми. Всичките лицемерни, „благочестиви“ заседатели знаеха, че има „основателно съмнение“ във вината ми за това убийство, и затова не поискаха смъртно наказание. Всички са гледали Пери Мейсън твърде много — мислеха си, че ако не съм го извършил аз, трябва да докажа кой го е извършил.

Младата жена почувства, че дланите й се изпотяват. Сега разбираше, че се налага да го убеди в доверието си.

— Но ти не си виновен, нали? Просто не си успял да докажеш кой е убил съпругата ти, нали? — Тя упорстваше, но гласът й трепереше.

— Какво значение има? — сопна й се.

— 3-з-за мен има.

Зак я изгледа студено, без да отговори, но след малко тонът му внезапно се промени — изрече с мек, покоряващ глас:

— Ако наистина има значение за теб, не съм я убил.

Разбираше, че я лъже, но побърза да го увери:

— Вярвам ти. Щом си невинен, имаш право да се опиташ да избягаш.

Той не отговори и настъпи неловко, продължително мълчание. Джули усещаше пронизващия му поглед. След малко той рязко изрече:

— Пътният знак посочва, че наблизо има телефонна кабина. Спри, като я видиш.

— Добре.

Кабината беше встрани от пътя и тя отклони колата в отбивката. Погледна във външното огледало за обратно виждане с надеждата, че ще забележи камион или друг автомобил, но по заснежения път нямаше движение. Гласът му я накара да обърне рязко глава, точно когато той измъкна ключовете й от таблото.

— Надявам се — гласът му отново беше язвителен, — няма да си помислиш, че изпитвам съмнения относно твоята увереност, че съм невинен, и относно радостта ти, че съм избягал. Вземам ключовете от колата просто защото съм много предпазлив човек.

Джули успя да го погледне в очите.

— Не те обвинявам.

Зак се усмихна леко, но не измъкна ръка от джоба с пистолета — за да й напомня за опасността — и остави своята врата отворена. Несъмнено искаше да я наблюдава какво прави, докато говори по телефона. Безсилна да надбяга него или куршума от пистолета му, точно сега Джули нямаше шанс да се измъкне, но можеше да се подготви за това за в бъдеще. Когато той пристъпи в снега, тя го запита колкото можа по-смирено:

— Имаш ли нещо напротив да извадя химикал и хартия от чантата си. Ще си водя бележки, докато свършиш разговора — Джули предпазливо посегна към чантата си на задната седалка и отбеляза: — Писането успокоява нервите ми. Ако искаш, можеш да претърсиш чантата ми, ще се увериш, че не разполагам с резервни ключове и оръжие.

За да му го докаже, отвори чантата и му я подаде. Той хвърли нетърпелив поглед към нея, което й подсказа, че не вярва много на историята с писането на книга.

— Добре — каза, като й върна чантата.

Когато Зак се обърна, Джули извади малък бележник и химикал, и бързо надраска една и съща бележка на три места: „Повикайте полиция. Отвлечена съм.“

С крайчеца на окото си виждаше, че и той я наблюдава. Почака, докато Зак се обърне настрани, после скъса трите листа от бележника, прегъна ги на две и ги натъпка във външния джоб на чантата си, за да са й под ръка. После отново отвори бележника и се втренчи в него, докато трескаво обмисляше как да привлече вниманието на някого, който да й помогне. Хрумна й нещо. Погледна крадешком към Зак, за да се увери, че не я следи, после бързо измъкна една от бележките в чантата и я сгъна под формата на десетдоларова банкнота. Имаше план, вече беше пристъпила към изпълнението му и мисълта, че до известна степен може да контролира бъдещето си, прогони страха и паниката й. Донякъде обзелото я спокойствие идваше от инстинктивното й, но твърдо убеждение, че поне нещо от казаното от Закари Бенедикт беше вярно — той не искаше тя да пострада. Което означаваше, че няма да я застреля хладнокръвно. В действителност беше сигурна, че ако сега направи опит за бягство, той ще я преследва, но няма да я застреля. И тъй като точно сега коли не идваха, сметна за безсмислено да рискува. Не и когато той можеше да я настигне. Засега беше по-добре да се прави, че му съдейства, и доколкото е възможно, да приспи бдителността му. Закари Бенедикт може и да е престъпник, но и тя не е наивна, лесна за сплашване страхливка, каквато се показваше досега. Преди време хитростта й помагаше да се препитава. И докато той с бил задоволен от всичко филмов идол, Джули бе обикаляла улиците, крала и лъгала, за да оцелее! Разтвори бележника и нахвърли набързо няколко сладникави забележки за похитителя си, в случай че иска да види какво е написала. Като свърши, тя препрочете текста. Беше абсурден:

Закари Бенедикт е избягал от затвора, защото е бил осъден несправедливо от предубедена комисия. Той е интелигентен, вежлив, добър човек. Но жертва на обстоятелствата. Аз му вярвам.

Този коментар, констатира тя, е най-лошото художествено произведение, писано някога. Беше толкова погълната от мислите си, че за момент ужасът отново я обхвана, когато видя, че той е приключил разговора си и се качва в колата. Бързо затвори бележника, пъхна го в чантата и вежливо запита:

— Намери ли човека, който ти трябва?

Той присви очи — пронизващият му поглед я изпълни с тревожното чувство, че преиграва с „приятелското“ отношение към него.

— Не успях. Все още е там, но не е в стаята си. След половин час ще опитам отново.

Зак се пресегна за чантата и извади бележника й.

— Просто предпазливост — язвително отбеляза той и отвори бележника. — Нали разбираш?

— Разбирам — заяви тя. — Е? — Престорено невинните й очи се отвориха широко. — Какво ще кажеш?

Той затвори бележника и го пъхна обратно в чантата.

— Мисля, че ако действително вярваш в това, си твърде наивна за този свят.

— Много съм наивна — увери го Джули, като запали колата и излезе отново на главното шосе. Ако наистина я мислеше за наивна и глупава, това беше чудесно.