Нийл Геймън
Американски богове (22)

Послепис

Рейкявик в Исландия е странен град дори за онези, които са виждали много странни градове. Той е вулканичен град, топлината за него идва дълбоко изпод земята.

Има туристи, но не чак толкова много, колкото вероятно очаквате, дори в началото на юли. Грееше слънце, както бе гряло вече седмици наред: спираше да грее някъде за час-два малко след полунощ. Между два и три призори имаше нещо като мъгляв изгрев, после денят започваше отново.

Онази сутрин едрият турист бе обиколил почти открай докрай Рейкявик и бе слушал как хората говорят на език, който от хилядолетие почти не се е променил. Местните жители можеха да четат древните саги със същата лекота, както и вестник. На този остров витаеше усещането за приемственост, която го плашеше, но същевременно му се струваше отчайващо успокояваща. Той беше много уморен: заради негаснещата дневна светлина сънят бе почти невъзможен и през цялата дълга безнощна нощ туристът седеше в хотелската стая и четеше ту пътеводителя, ту „Дом на разбитите сърца“, роман, който преди няколко седмици бе купил на едно от летищата, но на кое точно, вече не помнеше. Понякога гледаше през прозореца.

Накрая часовникът, както и слънцето, възвестяваха, че е сутрин.

В един от многото магазини за сладкарски изделия той си купи шоколад и тръгна по тротоара, като от време на време виждаше нещо, което му напомняше, че Исландия по същността си е вулканична: завиваше зад някой ъгъл и за миг забелязваше сярата във въздуха. Това му напомняше не за Хадес, а за развалени яйца.

Много от жените, които подминаваше, бяха големи красавици: стройни и бледи. От типа жени, каквито беше харесвал Уензди. Шадоу се запита какво го е привлякло към майка му, която беше хубава, но не притежаваше никое от тези неща.

Шадоу се усмихваше на красивите жени, защото покрай тях му ставаше приятно, че е мъж, усмихваше се и на другите жени, защото се забавляваше.

Не знаеше кога точно е усетил, че го наблюдават. Някъде по време на разходката из Рейкявик почувства със сигурност, че някой го държи под око. Случваше се да се обърне, за да види кой го следи, и да се взира във витрините и в отразената улица отзад, но не забелязваше подозрителни хора, някой, който да го наблюдава.

Влезе в малко ресторантче, поръча си пушена патица, диви малини, полярна сьомга и варени картофи, изпи и една кока-кола, която му се стори по-сладка, с повече захар, отколкото помнеше кока-колата в Щатите.

Когато му донесе сметката, келнерът попита:

— Извинявайте. Американец ли сте?

— Да.

— Тогава честит Четвърти юли — каза сервитьорът. Изглеждаше доволен от себе си.

Шадоу не помнеше, че е Четвърти юли. Денят на независимостта. Да. Мисълта за независимост му харесваше. Остави на масата парите и бакшиша и излезе от ресторанта. Откъм Атлантическия океан подухваше хладен ветрец и Шадоу си закопча якето.

Седна на тревата по брега, загледа града, който го заобикаляше, и си помисли, че някой ден ще се наложи да се върне у дома. И някой ден ще се наложи да си направи дом, където да се връща. Запита се дали домът е нещо, което след известно време се случва с мястото, или е нещо, което накрая намираш, стига да си вървял достатъчно дълго, да си чакал и да си го искал силно.

По хълма при него дойде старец; беше заметнат с тъмносиво наметало, опърпано в долния край, сякаш човекът идваше от дълъг път, и носеше широкопола синя шапка с перо от чайка, закачливо втъкнато в лентата. Приличаше на застаряващ хипар, помисли Шадоу. Или на отдавна излязъл в пенсия бандит. Старецът бе нелепо висок.

Той приклекна на склона до Шадоу. Кимна му отсечено. Върху едното му око имаше черна пиратска превръзка, късата му бяла брада стърчеше. Шадоу се запита дали непознатият ще му иска цигара.

— Havernig gengur? Manst bu eftir mer? — рече старецът.

— Съжалявам — отвърна Шадоу. — Не знам исландски. — После каза плахо изречението, което в дневната светлина малко след полунощ беше научил от разговорника: — Eg tala bara enski^[1]. — И после: — Американски.

Старецът кимна бавно и каза:

— Преди много, много време моите хора се вдигнаха и отидоха в Америка. Отидоха и после се върнаха в Исландия. Твърдят, че там става за хора, но не и за богове. А без своите богове те се чувствали твърде… самотни.

Говореше английски добре, само паузите и ритъмът на изреченията бяха странни. Шадоу го погледна: отблизо човекът изглеждаше по-стар, отколкото Шадоу смяташе за възможно. Кожата му беше прорязана от бръчици и вдлъбнатини, наподобяващи пукнатините по гранит.

Старецът каза:

— Познавам те, момче.

— Така ли?

— Ние с теб сме изминали един и същ път. И аз висях девет дни на дървото, жертвах самия себе си в прослава на самия себе си. Аз съм повелител на асите^[2]. Аз съм богът на бесилките.

— Ти си Один — каза Шадоу.

Мъжът кимна замислено, сякаш претегляше името.

— Наричат ме с различни имена, но да, аз съм Один, син на Бор^[3] — рече той.

— Видях как умираш — заяви Шадоу. — Бдях над тялото ти. Заради властта ти се опита да унищожиш толкова много. Беше готов да пожертваш толкова много заради себе си. Ето какво направи.

— Не съм правил такова нещо.

— Направи го Уензди. Той беше ти.

— Да, той беше аз. Но аз не съм той. — Мъжът се почеса отстрани на носа. Перото му от чайка се заклати. — Ще се върнеш ли? — попита Повелителят на бесилките. — В Щатите?

— Нямам причина да се връщам — отговори Шадоу и още докато го изричаше, знаеше че е лъжа.

— Там те чакат разни неща — рече старецът. — Но ще чакат, докато се прибереш.

Покрай тях косо прелетя бяла пеперуда. Шадоу не каза нищо. Беше се нагледал на богове и техните хитрости, стигаха му за няколко живота. Реши да вземе автобуса за летището и да си смени билета. Да се качи на самолет за някъде, където не е ходил. И да не се заседява на едно място.

— Ей — каза Шадоу. — Имам нещо за теб. — Ръката му потъна в джоба и извади предмета, който му трябваше. — Дай си ръката — подкани той.

Один го погледна странно и вглъбено. После сви рамене и протегна дясната ръка с дланта надолу. Шадоу се пресегна и я бърна така, че дланта да е нагоре.

Отвори ръце, показа ги — първо едната, после другата, — в тях нямаше нищо. После пусна стъкленото око в твърдата длан на стареца.

— Как го правиш?

— С магия — отвърна Шадоу, без да се усмихва.

Старецът се усмихна, прихна и плесна с ръце. Погледна окото, като го държеше между палеца и показалеца си, и кимна, сякаш знаеше какво точно е това, после го пъхна в кожената кесия, която висеше на колана му.

— Takk koerlega^[4].

— Радвам се — отговори Шадоу.

Изправи се и изтръска тревата от дънките си.

— Още веднъж — каза с царствено движение на главата Повелителят на Асгард^[5], гласът му беше плътен и властен. — Пак. Направи го отново.

— А вие — отговори Шадоу — нямате насита. Добре. Това го научих от един, който вече е мъртъв.

Той посегна към нищото и взе от въздуха златна монета. Беше от обикновените златни монети. Не можеше да възкресява мъртвите и да изцелява болните, въпреки това си беше златна монета.

— Това е всичко, друго няма — каза той и показа монетата, която държеше между палеца и показалеца си. — Тя е написала само това.

И запрати с палец монетата във въздуха.

Тя се завъртя, златна на върха на дъгата си, в слънчевата светлина, заблещука, проблесна и увисна в лятното небе, сякаш нямаше да падне никога. А може би нямаше да падне. Шадоу не искаше да разбира. Тръгна и не спря да върви.