Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- American Gods, 2001 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Емилия Масларова, 2004 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 4,9 (× 68 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
ИК „Бард“, 2004
История
- — Корекция
- — Добавяне на анотация (пратена от SecondShoe)
- — Корекция
Статия
По-долу е показана статията за Американски богове от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0“.
За информацията в тази статия или раздел не са посочени източници. Въпросната информация може да е непълна, неточна или изцяло невярна. Имайте предвид, че това може да стане причина за изтриването на цялата статия или раздел. Шаблонът е поставен на 16:45, 16 септември 2017 (UTC). |
Американски богове | |
American Gods | |
Автор | Нийл Геймън |
---|---|
Създаване | 2001 г. Великобритания |
Първо издание | 2001 г. Великобритания и САЩ |
Оригинален език | английски език |
Вид | роман |
ISBN | ISBN 9545855193 |
Американски богове (на английски: American Gods) е роман, написан от Нийл Геймън. Романът представлява смес от действителни факти от историята на Америка, фентъзи и разнообразни нишки от древна и по-нова митология като цялото действие се върти около тайнствения и мълчалив главен герой – Шадоу. Това е четвъртият по ред роман на Нийл Геймън и е предшестван от написания в съавторство с Тери Пратчет роман – „Добри поличби“, както и от романите „Никога, никъде, никой“ и „Звезден прах“. Някои от темите, които са използвани в „Американски богове“ преди това присъстват в комиксите на Геймън от поредицата „The Sandman“, с които той е и най-добре познат.
Книгата е публикувана във Великобритания и САЩ на английски език през 2001 г. През следващата година, 2002 „Американски богове“ печели в категорията най-добър роман наградите Хюго, Небюла и Брам Стокър. През 2002 г. романът е номиниран в същата категория и за награда на Британската асоциация за научна фантастика.
През времето на писането на романа издателите на „Американски богове“ пускат в интернет промоционален уеб сайт придружен с блог, в който Геймън описва подробно процеса на писането на книгата. След окончателното пускане на „Американски богове“ на книжния пазар този сайт се превръща в официална страница на Нийл Геймън, а блога продължава да функционира със същата функция, но за настоящите му проекти.
Историята на свързаната с романа книга – „Момчетата на Ананси“ на практика е измислена преди тази на „Американски богове“. Тя не представлява същинско продължение на романа, но включва един от главните герои в него – Мистър Нанси (бог Ананси). Действието в „Момчетата на Ананси“ се развива в същия или поне подобен измислен свят като него.
Повестта „Monarch of the Glen“ продължава историята на пътешествията на главния герой от „Американски богове“ – Шадоу и подсказва за съществуването на продължение на историята, което се очаква да бъде написано.
Глава 2
На гробището я откараха с разкошен дълъг кадилак, на гробището я откараха, и няма да се върне пак.
— Позволих си да поискам да занесат поръчката на твоята маса — обясни господин Уензди, докато си миеше ръцете в мъжката тоалетна на пивница „Крокодилите на Джак“. — Все пак трябва да обсъдим доста неща.
— Не съм на това мнение — отсече Шадоу.
Избърса си ръцете с хартиена салфетка, намачка я на топка и я пусна в кошчето за отпадъци.
— Трябва ти работа — заяви Уензди. — Никой не наема бивши затворници. Вие плашите хората.
— Имам си работа. При това добра.
— Във „Фермата за мускули“ ли?
— Може би — рече Шадоу.
— Не. Нямаш работа. Роби Бъртън е мъртъв. Без него „Фермата за мускули“ също е мъртва.
— Ти си лъжец.
— Естествено. И то добър. Най-добрият на света. Но се опасявам, че за това не те лъжа. — Той бръкна в джоба си, извади сгънат вестник и го връчи на Шадоу. — Седма страница — каза му. — Хайде да се връщаме в заведението. Можеш да го прочетеш на масата.
Шадоу бутна вратата и се върнаха в ресторанта. Въздухът се синееше от дима, „Дикси Къпс“[1] пееха „Айко, Айко“[2]. Шадоу се подсмихна — беше познал старата детска песничка.
Барманът посочи маса в ъгъла. В единия й край имаше хамбургер и чиния чили, а на мястото отсреща — пържола алангле и порция пържени картофи.
Вижте моя цар, в червено е облечен, Айко, Айко по цял ден, а на бас, че ще ви трепне, даже без да трепне.
Шадоу седна на масата. Остави вестника.
— Това е първото ми ядене като свободен човек. Първо ще хапна и чак тогава ще я чета тая седма страница.
Изяде хамбургера. Беше по-хубав от затворническите. След две-три хапки реши, че и чилито е хубаво, но не е най-хубавото в щата.
Лора го готвеше страхотно. Подбираше нетлъсто месо, едър шарен боб, нарязани на ситно моркови, бутилка — бутилка и нещо тъмна бира и току-що нарязани люти чушки. Оставяше го да покъкри малко, после добавяше червено вино, лимонов сок и щипка пресен копър, а накрая слагаше на око и от своите подправки за чили. Не веднъж и два пъти Шадоу се бе опитвал да я накара да му покаже как го готви: наблюдаваше я винаги, гледаше я как реже лука и го пуска в зехтина на дъното на тенджерата. Дори си беше записал рецептата с всичките продукти и веднъж в края на седмицата, когато Лора я нямаше, си сготви като нейното чили. Общо взето, се получи — при всички положения ставаше за ядене, но не беше чилито на Лора.
Съобщението на седма страница бе първото описание на смъртта на жена му, което четеше. Лора Мун, за която в статията се казваше, че била на двайсет и седем години, и Роби Бъртън на трийсет и девет години пътували по междущатската магистрала, когато навлезли в платното за насрещно движение, точно пред огромен тир. Камионът ударил колата на Роби и тя отхвърчала отстрани на пътя.
Спасителните отряди извадили от смачкания автомобил Роби и Лора. Докато ги закарат в болницата, и двамата вече били мъртви.
Шадоу сгъна отново вестника и го плъзна по масата към Уензди, който ядеше с наслада пържолата, кървава и синьолилава, сякаш изобщо не е виждала огън.
— Прибери си го — рече Шадоу.
Карал Роби. Сигурно е бил пиян, макар че в статията не се казваше нищо по въпроса. Шадоу се усети, че си представя лицето на Лора, когато е разбрала, че Роби е много пиян и не може да шофира. Сценарият изникна в съзнанието му и той не бе в състояние да направи нищо, за да го спре: Лора крещи на Роби, крещи му да отбие встрани, после трясъкът на автомобила, блъснал се в тира, и воланът, който отхвърча…
…Колата встрани от пътя, натрошено стъкло, което в светлината на фаровете блещука като лед и диаманти, кръв, която се стича на рубини по пътя. Две тела, извадени от смачканата кола и старателно положени едно до друго на банкета.
— Е? — попита господин Уензди.
Беше си изял пържолата, беше я изгълтал, сякаш умира от глад. Сега дъвчеше пържените картофи — бучеше ги стръвно с вилицата.
— Прав си — отвърна Шадоу. — Нямам работа.
Извади от джоба си монета от двайсет и пет цента и я сложи с езито нагоре. Метна я във въздуха, като я удари с пръст, сякаш се върти, после я хвана и я залепи отгоре ръката си.
— Ези или тура? — попита.
— Защо? — рече Уензди.
— Не искам да работя за човек, на когото му върви по-малко, отколкото на мен. Ези или тура?
— Ези — рече господин Уензди.
— Съжалявам — заяви Шадоу, без дори да си прави труда да поглежда монетата. — Тура е. Нагласих го.
— Нагласените игри са най-лесни за печелене — рече Уензди и се закани с квадратен пръст на Шадоу. — Погледни още веднъж.
Той погледна. Наистина се беше паднало ези.
— Явно нещо съм объркал, докато съм мятал монетата — каза той озадачено.
— Не си знаеш интересите — рече Уензди и Шадоу се усмихна. — Аз просто съм си късметлия, голям късметлия. — После вдигна очи. — Не може да бъде! Лудия Суийни[3]. Ще пийнеш ли нещо с нас?
— „Саудърн Къмфърт“[4] с кола, без лед — отговори глас някъде зад Шадоу.
— Ще ида да кажа на бармана — рече Уензди. Стана и понечи да тръгне към бара.
— Мен няма ли да ме питаш какво ще пия? — попита Шадоу.
— Вече знам — натърти Уензди и отиде при барплота. Патси Клайн пак запя от музикалната кутия: „Разходка след полунощ“.
Саудърн Къмфърт с колата седна до Шадоу. Беше с къса рижа брада. Бе облечен в дънково яке на ярки декоративни кръпки и отдолу с лекьосана бяла тениска. На тениската пишеше:
АКО НЕ МОЖЕШ ДА ГО ИЗЯДЕШ, ИЗПИЙ ГО, ИЗПУШИ ГО ИЛИ ГО ИЗШМЪРКАЙ… ПОСЛЕ ГО ИЗЧ…!
Носеше и бейзболна шапка, на която пък пишеше:
ОБИЧАЛ СЪМ САМО ЕДНА ЖЕНА И ТЯ БЕШЕ ЧУЖДА… СОБСТВЕНАТА МИ МАЙКА!
Човекът отвори с мръсния нокът на палеца си пакет „Лъки Страйк“, извади цигара и почерпи Шадоу. Той понечи да я вземе по навик — не пушеше, но цигарите ставаха за размяна, — после се сети, че вече не е в затвора, и поклати глава.
— Значи работиш за нашия човек, а? — попита брадатият. Не беше трезвен, макар че още не беше и пиян.
— Май да — отвърна Шадоу. — А вие какво работите? Брадатият запали цигара.
— Гном. — И се ухили.
Шадоу не се усмихна.
— Виж ти! — рече. — В такъв случай не трябва ли да пиете „Гинес“?
— Стереотипи. Научете се да мислите с повече въображение — посъветва го брадатият. — Ирландия не се свежда само до „Гинес“.
— Не говорите с ирландски акцент.
— Тук съм от ужасно отдавна.
— Значи все пак сте родом от Ирландия?
— Обясних ви вече. Гном съм. Ние, гномите, не сме родом от скапаната Москва.
— Да де, сигурно.
Уензди се върна на масата; носеше с лекота в огромната си като лапа ръка трите питиета.
— За теб, Лудия, „Саудърн Къмфърт“ и кола, за мен „Джак Даниълс“. А това е за теб, Шадоу.
— Какво е?
— Опитай го.
Напитката беше кафеникавозлатиста. Шадоу отпи малка глътка и усети върху езика си странна смесица от кисело и сладко. Долавяше отдолу и алкохола, необичайния вкус. Напомняше му малко ракията, която си правеха сами в затвора в найлонов плик за отпадъци, където слагаха прогнили плодове, хляб, захар и вода, но бе по-сладка и доста по-странна.
— Е, опитах я — оповести Шадоу. — Какво е?
— Медовина — отговори Уензди. — Вино с мед. Питието на героите. Питието на боговете.
Шадоу отпи още веднъж. Реши, че да, вече е доловил освен другото и вкуса на мед.
— Прилича на саламура — заяви той. — Сладко вино от саламура.
— Прилича на пикня на пиян диабетик — съгласи се Уензди. — Ненавиждам я.
— Защо тогава си ми я донесъл? — попита с основание Шадоу.
Уензди го погледна с различните си очи. Шадоу отсъди, че едното е стъклено, но така и не можеше да прецени кое от двете.
— Донесох ти медовина, защото така е по традиция. А сега имаме нужда от възможно най-много традиция. За да скрепим сделката.
— Още не сме сключили сделка.
— Как така да не сме!? Ти вече работиш за мен. Охраняваш ме. Разкарваш ме с колата насам-натам. Изпълняваш дребни поръчки. В краен случай, но само в краен, нараняваш хора, които трябва да бъдат наранени. Ако умра, което е малко вероятно, ми устройваш бдение. В замяна ще се постарая да удовлетворя както подобава нуждите ти.
— Мами те — предупреди Лудия Суийни. — Той е мошеник.
— Точно така, мошеник съм — потвърди Уензди. — Точно затова имам нужда от човек, който да отстоява възможно най-добре интересите ми.
Песента, долитаща от джукбокса, заглъхна и за миг заведението притихна и всички разговори замряха.
— Веднъж ми казаха, че такива моменти, когато най-неочаквано всички млъкват, се случват само в еди-колко си часа и двайсет минути или еди-колко си часа без двайсет минути — отбеляза Шадоу.
Суийни посочи часовника над бара — беше сложен в огромната бездушна паст на една от препарираните алигаторски глави. Беше единайсет и двайсет.
— Ето на! — каза Шадоу. — Проклет да съм, ако знам защо се получава така.
— Аз знам защо — намеси се Уензди. — Пий си медовината. Шадоу изпи на една дълга глътка остатъка от медовината и каза:
— Може би с лед ще е по-приятна.
— А може и да не е — каза Уензди. — Голяма гадост.
— Така си е — съгласи се Лудия Суийни. — Извинете ме за малко, господа, но установявам, че съм изпаднал в крайна неотложна нужда да пусна една дълга вода.
Изправи се и се отдалечи; беше невъзможно висок. Шадоу реши, че сигурно е над два метра.
Келнерката избърса масата с кърпа и вдигна празните чинии. Уензди й каза да повтори поръчката, но този път медовината на Шадоу да е с лед.
— При всички положения — рече Уензди — искам от теб точно това.
— А желаеш ли да узнаеш какво искам аз? — попита Шадоу.
— Нищо не би ме направило по-щастлив.
Сервитьорката донесе поръчката. Шадоу отпи от медовината с лед който само я правеше още по-кисела и вкусът оставаше в устата и след като си преглътнал; все пак се утеши с мисълта, че питието не е особено силно. Не беше готов да се напива. Поне засега.
Пое си дълбоко въздух.
— Добре — подхвана. — Животът ми, който от три години съвсем не е от най-прекрасните, внезапно стана още по-неприятен. Сега трябва да направя няколко неща. Искам да отида на погребението на Лора. Искам да се сбогувам. Редно е и да прибера багажа й. Ако все още имаш нужда от мен, като начало искам седмично по петстотин долара. — Каза цифрата съвсем наслуки. Очите на Уензди не разкриха нищо. — Ако се сработим, искам след половин година да ми вдигнеш заплатата на хилядарка седмично. — Шадоу замълча. От години не беше говорил толкова дълго. — Каза, че може би ще се наложи да наранявам хора. Добре, но ще го правя само ако те се опитват да наранят теб. Не наранявам за забавление и пари. Нямам намерение да се връщам в затвора. Веднъж ми стига.
— Няма да ти се налага да се връщаш — увери го Уензди.
— Да, няма — повтори Шадоу.
Допи медовината. Изведнъж се запита някак между другото дали не се е разбъбрил заради нея. Но думите излизаха от устата му като вода, бликнала от развален пожарен кран през лятото — и да опиташе, нямаше да може да ги спре.
— Ти, господин Уензди или както там е истинското ти име, не си ми симпатичен. Ние с теб не сме приятели. Не знам как си слязъл от самолета, без да забележа, и как си ме проследил дотук. Но в момента съм без работа. Щом приключим, се махам. Махам се и ако почнеш да ме разиграваш. Дотогава ще работя за теб.
— Чудесно — каза Уензди. — Значи се споразумяхме.
— Да бе — рече Шадоу.
В другия край на заведението Лудия Суийни пускаше монети от по двайсет и пет цента в джукбокса. Уензди си плю в шепата и протегна ръка. Шадоу сви рамене и също си плю в шепата. Стиснаха си ръцете. Уензди стискаше силно. Шадоу му отвърна със същото. След няколко секунди ръката го заболя. Уензди подържа ръката му още малко, после я пусна.
— Добре — каза той. — Добре. Много добре. И така, още една последна чаша гадна блудкава медовина, за да скрепим сделката, и готово.
— За мен „Саудърн Къмфърт“ с кола — заяви Суийни; вече залиташе.
Джукбокса засвири „Кой обича слънцето?“ на „Велвит Ъндърграунд“[5]. На Шадоу му се стори странно, че в кръчмата може да звучи песен. Беше почти невероятно. Но всъщност цялата вечер ставаше все по-невероятна.
Шадоу взе от масата монетата, която бе използвал за жребия, хвана я между палеца и показалеца на дясната ръка и му стана приятно, че усеща между пръстите си наскоро изсечения метал. После уж прехвърли с плавно движение монетата в лявата си ръка, но всъщност я плъзна нехайно в дясната. Стисна лявата около въображаемата монета. После хвана между палеца и показалеца на дясната втора монета, уж пуска и нея в лявата си шепа, и я остави да падне в дясната, при първата, в която тя се удари. Звънтежът затвърди впечатлението, че и двете монети са в лявата му ръка, макар че той ги стискаше здраво в дясната.
— Фокуси с монети, а? — попита Суийни и вирна брадичка; неподдържаната му брада щръкна. — Е, щом ще правим фокуси, виж!
Взе от масата празна чаша. После се пресегна и измъкна от въздуха голяма монета, златна и лъскава. Пусна я в чашата. Измъкна от въздуха втора златна монета и метна и нея в чашата, където тя изтрополи до първата. Измъкна монета и от пламъка на свещта на стената, друга — от брадата си, още една — от празната лява ръка на Шадоу, и ги пусна една по една в чашата. Накрая духна силно вътре, при което от ръката му в чашата паднаха още няколко монети. Изсипа чашата лепкави монети в джоба на сакото си, после удари по него с длан, за да покаже, че без съмнение е празен.
— Готово — оповести Суийни. — Ето това е фокус с монети. Шадоу, който наблюдаваше внимателно, понаведе глава на една страна.
— Как го направи?
— Със замах и стил — отвърна Суийни така, сякаш доверява огромна тайна. — Да, точно така.
Засмя се без глас и с редки зъби и се люшна на токове.
— Да — каза Шадоу. — Точно така го направи. Трябва да научиш и мен. Доколкото съм чел за фокусите от рода „Блянът на скъперника“, сигурно криеш монетите в ръката, с която държиш чашата, и ги пускаш вътре, докато вадиш и криеш монетата в дясната си ръка.
— Както го описваш, ми се вижда страшно трудоемко — заяви Лудия Суийни. — По-лесно е да вадиш монетите направо от въздуха.
— Медовина за теб, Шадоу — каза Уензди. — Аз ще продължа с господин Джак Даниълс, а за ирландеца авантаджия…
— Бутилирана бира, за предпочитане по-силна — отговори Суийни. — Така значи, авантаджия? — Взе каквото бе останало от питието му и го вдигна като за наздравица към Уензди. — Дано бурята ни подмине и ни остави здрави и невредими — каза той и гаврътна питието.
— Хубава наздравица — отбеляза Уензди. — Но бурята няма да ни подмине.
Пред Шадоу тропна поредната медовина.
— Трябва ли да я пия?
— Опасявам се, че да. За да скрепим сделката. Трети път майка и баща, нали?
— Майната му — изруга Шадоу.
Изгълта медовината на две големи глътки. Вкусът на туршия и мед изпълни устата му.
— Ето така те харесвам! — рече господин Уензди.
— Значи искаш да разбереш как се прави фокусът? — попита Суийни.
— Да — потвърди Шадоу. — В ръкава си ли ги беше скрил?
— Изобщо не са били в ръкава ми — възрази Суийни и се подсмихна, като се поклащаше и подскачаше, все едно е висок брадат вулкан, който се готви да изригне от задоволство, че е толкова блестящ. — Това е най-лесният фокус на света. Заради него ще се бия с теб.
— А, без мен — поклати глава Шадоу.
— Ама че работа — каза Суийни на помещението изобщо. — Нашият приятел Уензди си взима телохранител, а него го е страх дори да си покаже юмруците.
— Няма да се бия с теб — повтори Шадоу.
Суийни залиташе; беше плувнал в пот. Започна да си играе с козирката на бейзболната шапка. После измъкна от въздуха една монета и я сложи на масата.
— Чисто злато, ако случайно се чудиш — заяви той. — И да победиш, и да загубиш — а ти ще загубиш, — монетата е твоя, стига да се биеш с мен. Такъв мъжага като теб… на никой не би му минало през ума, че си страхливец.
— Вече ти каза, че няма да се бие с теб — намеси се Уензди. — Разкарай се. Взимай си бирата и ни остави на мира.
Суийни пристъпи една крачка към Уензди.
— Хайде, обречено старче, наречи ме авантаджия. Ах, ти, хладнокръвен бездушен дърт палач!
От гняв лицето му беше пламнало в мораво. Уензди вдигна помирително ръце.
— Глупости, Суийни. Мери си думите. Лудия го изгледа на кръв.
После каза сериозно, както говорят само много пияните:
— Взел си на работа страхливец. Как мислиш, какво ли ще направи, ако те почна?
Уензди се обърна към Шадоу и каза:
— Писна ми. Върши си работата.
Шадоу се изправи и се взря нагоре, в лицето на Лудия Суийни: колко ли висок беше?
— Досаждаш ни — каза му. — Пиян си. Мисля, че е време да си вървиш.
На лицето на Суийни бавно се ширна усмивка.
— Е, това вече е друго — заяви той.
И замахна с огромен пестник към Шадоу. Той се дръпна, но Суийни го удари под дясното око и на Шадоу му се зави свят.
И боят започна.
Суийни се биеше без стил, без подход, без нищо освен нахъсеност: тежки, много бързи непремерени удари, които не улучваха точно толкова често, колкото и уцелваха.
Шадоу се биеше отбранително и внимателно, като отбиваше ударите на Суийни или му се изплъзваше. Усещаше зяпачите наоколо. Масите бяха издърпани с роптаене и недоволство встрани, за да не пречат на биещите се. През цялото време Шадоу чувстваше, че Уензди не го изпуска от поглед и се подсмихва тъжно. Подлагаше го на изпитание, беше си очевидно, но на какво?
В затвора Шадоу беше научил, че има два вида сбивания: сбивания, с които искаш да покажеш, че е по-добре да не ти се изпречват на пътя, при тях се стремиш всичко да е възможно най-зрелищно и внушително, и сбивания за лично ползване, истински сбивания, бързи, безпощадни и гадни, които приключват за секунди.
— Ей, Суийни — рече задъхан Шадоу, — защо се бием?
— За кеф — отвърна Суийни, вече трезвен или най-малкото видимо не пиян. — За да ни е гот. Не усещаш ли как във вените ти плъзва радост, точно както напролет в дървото плъзва сок?
От устната му течеше кръв. От кокалчетата на Шадоу — също.
— И така, как го направи това представление с монетите? — попита Шадоу.
И се дръпна, завъртя се и пое с рамо удара, предназначен за лицето му.
— Още първия път ти казах как го правя — изсумтя Суийни. — Но най-слепи — ау! браво на теб! — са онези, които не слушат.
Шадоу бутна Суийни, той залитна назад и се удари в една от масите; от нея изпопадаха празни чаши и пепелници и се натрошиха на пода. Шадоу можеше да приключи с него.
Погледна към Уензди, който кимна и извърна очи надолу към Лудия Суийни.
— Приключихме ли?
Лудия Суийни се поколеба, после кимна. Шадоу го пусна и отстъпи. Запъхтян, Суийни се оттласна от пода и се изправи.
— На друг ги разправяй тия! — изкрещя той. — Ще приключим, когато кажа аз!
После се ухили, метна се напред и замахна към Шадоу. Стъпи върху паднало кубче лед и усмивката му се смени с уплаха, краката му се подкосиха и той падна назад. Тилът му се удари с ясен тъп звук в пода.
Шадоу долепи коляно до гърдите му и попита:
— Още веднъж — приключихме ли с боя?
— Да, безспорно — отвърна Суийни и надигна глава. — Защото радостта изтече от мен, като пикнята на малчуган в басейн в горещ ден.
Изплю кръвта от устата си, затвори очи и заспа с гръмогласно величаво хъркане.
Някой потупа Шадоу по гърба. Беше Уензди — пъхаше в ръката му бутилка бира.
Беше по-приятна от медовината.
Шадоу се събуди, опънат на задната седалка на автомобил. Сутрешното слънце беше ослепително, главата го болеше. Седна сковано и разтърка очи.
Караше Уензди. И докато караше, си тананикаше фалшиво. В поставката имаше мукавена чаша кафе. Пътуваха по междущатска магистрала. Седалката до шофьора беше празна.
— Как се чувстваш в тази прекрасна утрин? — попита Уензди, без да се обръща.
— Какво е станало с колата ми? — попита и Шадоу. — Бях я взел под наем.
— Суийни я върна. Влизаше в сделката, която сключихте снощи. След сбиването.
В главата на Шадоу се промъкнаха притеснителни разговори от предната вечер.
— Останало ли ти е кафе?
Едрият мъж бръкна под съседната седалка и подаде на Шадоу неотворена бутилка вода.
— Дръж. Сигурно си се обезводнил. Засега това ще ти помогне повече от кафето. На следващата бензиностанция ще спрем и ще ти вземем закуска. Трябва и да се пооправиш. Изглеждаш ужасно.
Шадоу отвъртя капачката на водата и отпи. Нещо издрънча силно в джоба на якето му. Той бръкна и извади монета колкото половин долар. Беше тежка и жълта.
На бензиностанцията си купи несесер, в който имаше самобръсначка, крем за бръснене, гребен и четка за зъби за еднократна употреба, опакована с тубичка паста. После отиде в мъжката тоалетна и се погледна в огледалото.
Под едното око имаше синина: натисна я колкото да опита с един пръст и установи, че го боли много; долната му устна беше отекла.
Изми си лицето с течния сапун в тоалетната, после се насапуниса и се обръсна. Изми си зъбите. Намокри си косата и я среса назад. Пак изглеждаше размъкнат.
Запита се какво ли ще си каже Лора, когато го види, после спомни, че никога вече Лора няма да каже нищо, и забеляза огледалото, че лицето му трепери, но само за миг.
Излезе.
— Изглеждам отвратително — заяви Шадоу.
— Естествено — съгласи се Уензди.
Той занесе на касата най-различни закуски, плати и тях, и бензина, като на два пъти размисли как да го направи, дали с кредитна карта, или в брой, и с това ядоса младата касиерка, която дъвчеше дъвка. Шадоу видя как Уензди се притеснява все повече и се извинява. Изведнъж му се стори много стар. Момичето му върна парите в брой и прихвана стойността на покупките от картата, после му даде касовата бележка и пак му взе парите в брой, сетне върна парите и взе друга карта. Уензди очевидно бе на път да се разплаче — старец, станал безпомощен заради неумолимия поход на кредитните карти в съвременния свят.
Излязоха от топлата бензиностанция; от устата им излизаше пара.
Отново на път: от двете им страни се изнизваха ливади с пожълтяла трева. Дърветата бяха мъртви, без листа. От телеграфната жица ги гледаха две черни птици.
— Ей, Уензди.
— Какво?
— Доколкото видях, ти изобщо не плати бензина.
— О?
— Доколкото видях, накрая касиерката плати на теб за привилегията да посетиш бензиностанцията. Как мислиш, дали вече се е усетила?
— Никога няма да се усети.
— Какъв си всъщност? Изпечен мошеник ли? Уензди кимна.
— Да — каза. — Сигурно. Покрай другото.
Навлезе в лявото платно, за да изпревари един камион. Небето беше помръкнало, открай докрай сиво.
— Ще завали сняг — каза Шадоу.
— Да.
— Суийни… той наистина ли ми показа как се прави онзи Фокус със златните монети?
— О, да.
— Не помня.
— Ще си спомниш. Вечерта беше тежка.
По предното стъкло се плъзнаха няколко снежинки и за секунди се стопиха.
— Тялото на жена ти е в погребален дом „Уендъл“ — каза Уензди. — Следобед ще го закарат на гробището, за погребението.
— Откъде знаеш?
— Докато беше в клозета, звъннах да проверя. Знаеш ли къде е погребален дом „Уендъл“?
Шадоу кимна. Снежинките се въртяха зашеметяващо пред тях.
— Ето я нашата отбивка — каза Шадоу.
Автомобилът се плъзна от междущатската магистрала покрай няколкото мотела северно от Игъл Пойнт.
Бяха изтекли три години. Да. Имаше повече светофари и непознати витрини. Докато минаваха край „Фермата за мускули“, Шадоу помоли Уензди да намали. На вратата имаше написана на ръка бележка: „ПОРАДИ СМЪРТЕН СЛУЧАЙ ЗАТВОРЕНО ЗА НЕОПРЕДЕЛЕНО ВРЕМЕ“.
Наляво по главната улица. Покрай ново ателие за татуировки и центъра за набиране на военнослужещи, после покрай „Бъргър Кинг“[6] и непроменената позната дрогерия „Олсън“, накрая фасадата от жълти тухли на погребален дом „Уендъл“. Отпред на витрината имаше неонов надпис: „ДОМ НА ПОКОЙНИКА“. Под него стояха ненадписани, празни надгробни камъни.
Уензди спря на паркинга и попита:
— Искаш ли да дойда и аз?
— Не особено.
— Добре. — Усмивката му блесна тъжно. — Докато ти се сбогуваш, може да отида да свърша нещо. Ще взема стаи в мотел „Америка“. Ела там, щом приключиш.
Шадоу слезе от колата и загледа как тя се отдалечава. После отиде в погребалния дом. Зле осветеният коридор миришеше на цветя и на препарат за лъскане на мебели, съвсем слабо се долавяше и формалин. В дъното беше параклисът.
Шадоу забеляза, че стиска в длан златната монета и по навик я плъзга постоянно напред-назад. Тежеше в ръката му и това му вдъхваше увереност.
Името на жена му беше написано на един лист до вратата в края на коридора. Шадоу влезе в параклиса. Познаваше повечето хора вътре: колеги на Лора, доста от приятелите й.
Всички го познаха. Пролича по лицата им. Но нямаше усмивки, нямаше поздрави.
В дъното на помещението имаше малък подиум и на него кремав ковчег, около който бяха наредени най-различни цветя: червени и жълти, и бели, и тъмно, много тъмноморави. Той направи крачка напред. От мястото, където застана, се виждаше тялото на Лора. Шадоу не искаше да продължи към ковчега, не дръзваше и да си тръгне.
Някакъв мъж в тъмен костюм — Шадоу се сети, че работи в погребалния дом, — каза:
— Господине? Ще се подпишете ли в книгата за съболезнования?
После му посочи отворената тетрадка с кожена подвързия върху малката катедра.
Той написа с четливия си почерк „ШАДОУ“ и датата, сетне добави отстрани (ПАЛЕТО), за да поотложи мига, когато ще тръгне към дъното на помещението, където се бяха събрали хората и където беше ковчегът, а също нещото в кремавия ковчег, което вече не беше Лора.
През вратата влезе дребна жена — и явно се поколеба. Косата й беше медночервена, дрехите й бяха скъпи и много черни. „Вдовишки траур“, помисли Шадоу. Познаваше я добре. Одри Бъртън, съпругата на Роби.
Одри държеше букетче теменужки, чиито дръжки бяха увити в сребърен станиол. Шадоу си помисли, че децата берат такива букетчета през юни. Но по това време на годината теменужки не растяха.
Тя прекоси помещението и спря при ковчега на Лора. Шадоу я последва.
Лора лежеше със затворени очи и с ръце, скръстени върху гърдите. Беше облечена в строг син костюм, който Шадоу не беше виждал. Дългата й кестенява коса беше махната от очите. Хем беше неговата Лора, хем не беше: Шадоу си даде сметка, че покоят й е неестествен. Тя открай време спеше твърде неспокойно.
Одри сложи букетчето теменужки върху гърдите на Лора, после сви уста и се изплю с все сила върху мъртвото лице. Плюнката падна на бузата й и се застича към ухото. Одри вече вървеше към вратата. Шадоу забърза след нея.
— Одри! — каза той.
— Шадоу! Избягал ли си? Или са те пуснали?
Той се запита дали е на успокоителни. Гласът й беше далечен и бездушен.
— Вчера ме пуснаха. Свободен човек съм — обясни Шадоу. — Какво, дявол го взел, беше това изпълнение?
Тя спря в тъмния коридор.
— Теменужките ли? Винаги са били любимите й цветя. Като малки ходехме заедно да ги берем.
— Не теменужките.
— О, това ли? — каза тя и махна нещо от ъгълчето на устата си. — Мислех, че е очевидно.
— За мен не е, Одри.
— Не са ли ти казали? — Гласът й беше спокоен, без чувства. — Жена ти, Шадоу, е умряла с члена на мъжа ми в устата си.
Той се върна в погребалния дом. Някой вече беше избърсал плюнката.
Хапна в „Бъргър Кинг“; погребението беше следобед. Кремавият ковчег на Лора бе погребан в гробището за хора с всякакви вероизповедания в края на града: хълмиста залесена морава без ограда, осеяна с надгробни камъни от черен гранит и бял мрамор.
Отиде на гробището с катафалката на „Уендъл“; с него беше и майката на Лора, госпожа Маккейб. Тя явно смяташе, че именно Шадоу е виновен за смъртта на Лора.
— Това нямаше да се случи никога, ако ти беше тук — заяви тя.
— Умът ми не го побира защо се омъжи за теб. Казвала съм й го. Постоянно й го повтарях. Но кой ли слуша майка си! — Тя замълча и се взря по-внимателно в лицето на Шадоу. — Бил ли си се?
— Да — потвърди Шадоу.
— Варварин — рече тъща му, после стисна уста, вдигна глава, така че брадичката й затрепери, и загледа право пред себе си.
За изненада на Шадоу на гробището беше и Одри Бъртън — стоеше малко встрани. Краткото опело приключи и ковчегът беше смъкнат в студената земя. Хората се разотидоха.
Шадоу не си тръгна. Стоеше разтреперан, с ръце в джобовете, и не гледаше вторачено дупката в земята.
Небето беше чугуненосиво, безлико и плоско като огледало. Пак прехвърчаха призрачни снежинки, въртяха се и въртяха.
Имаше нещо, което Шадоу искаше да каже на Лора, и беше готов да чака, докато се сети какво. Светът бавно започна да губи светлина и цвят. Краката му вече бяха започнали да изтръпват, ръцете и лицето го боляха от студа. Той бръкна в джобовете си, за да се постопли, и напипа златната монета.
Отиде при гроба.
— Това е за теб — каза.
Върху ковчега бяха хвърлени няколко лопати пръст, но дупката не беше запълнена. Шадоу метна златната монета в гроба с Лора, после бутна в дупката още малко пръст, за да скрие монетата от алчните гробари. Изтръска пръстта от ръцете си и каза:
— Лека нощ, Лора. — И добави: — Извинявай.
Извърна лице към светлините на града и тръгна към Игъл Пойнт.
Мотелът беше на цели пет километра, но след трите години, прекарани в затвора, му беше приятно, че може просто да върви и да върви, ако трябва и цяла вечност. Можеше да тръгне пеш на север и накрая да стигне в Аляска или Да се отправи на юг, към Мексико и отвъд него. Можеше да стигне в Патагония или до Огнена земя.
До него спря кола. Прозорецът се смъкна с тихо бръмчене.
— Искаш ли да те закарам, Шадоу? — попита Одри Бъртън.
— Не — отвърна той. — Особено пък ти.
Продължи да върви. Одри подкара до него с пет километра в час. В лъчите на фаровете танцуваха снежинки.
— Мислех, че ми е най-добрата приятелка — подхвана Одри. Чувахме се всеки ден. Ако двамата с Роби се скарахме, тя научаваше първа, отивахме в „Чи-Чи“ да пийнем по някоя маргарита и обсъждахме какви отрепки са мъжете. А тя през цялото време се е чукала с него зад гърба ми.
— Моля те, Одри, махни се.
— Просто исках да знаеш, че си имам основателна причина за онова, което направих. Той не каза нищо. — Ей! — извика тя. — Ей! На теб говоря.
Шадоу се обърна.
— Какво искаш да ти кажа? Че беше права, когато заплю Лора в лицето ли? Искаш да ти кажа, че не ме е заболяло? Или че от онова, което ми каза, сега я мразя повече, отколкото ми липсва ли? Няма да стане, Одри.
Тя кара още минута до него, без да проронва и дума. После рече:
— Е, как беше в затвора, Шадоу?
— Хубаво — отговори той. — Все едно си си у дома.
Одри натисна газта, двигателят ревна и тя подкара напред.
Фаровете се отдалечиха и светът се превърна в мрак. Здрачът потъмня до нощ. Шадоу продължаваше да очаква, че от вървенето ще се стопли, че в премръзналите му ръце и крака ще нахлуе топлина. Не стана.
Веднъж в затвора Лайсмит Тъжния беше нарекъл малкото затворническо гробище зад лечебницата Градината с костите и образът се бе врязал в съзнанието на Шадоу. Оная нощ той беше сънувал овощна градина в лунната светлина, бели дървета като скелети с клони, които завършват с кокалести ръце, и корени, проникнали дълбоко в гробовете. По дърветата в градината с костите от съня имаше плодове — странни плодове, но докато вървеше, Шадоу не можа да си спомни какви точно, нито защо му се бяха сторили толкова отблъскващи.
Подминаваха го автомобили. Шадоу съжали, че няма тротоар. Препъна се в нещо, което не виждаше в тъмното, и се просна в канавката; дясната му ръка хлътна в няколко сантиметра студена кал. Той се изправи и избърса ръце в крачолите си. Огледа се плахо. Успя само да види, че до него стои някой — и върху носа и устата му се лепна нещо мокро и той усети как го блъсват химически изпарения.
Този път канавката му се стори топла и уютна.
Имаше чувството, че някой е прикачил слепоочията му към черепа му с огромни пирони. Ръцете му бяха завързани зад гърба с нещо като каиши. Намираше се в автомобил — седеше на кожена тапицерия. За миг се запита дали възприятията му не го подвеждат, после видя, че не, другата седалка наистина е много далеч.
До него седяха хора; той обаче не можеше да се обърне, за да ги види.
Дебелият младок в другия край на огромната лимузина извади от барчето диетична кока-кола и я отвори с пукот. Беше облечен в дълго черно манто от нещо като коприна; изглеждаше така, сякаш току-що е навършил двайсет години, по едната му буза лъщеше акне. Той се усмихна, забелязал, че Шадоу е дошъл на себе си.
— Здрасти, Шадоу — поздрави го. — Не ме разигравай.
— Добре — отвърна той. — Няма. Можете ли да ме хвърлите в мотел „Америка“ край междущатската магистрала?
— Удари го — нареди младокът на мъжа отляво на Шадоу.
Шадоу получи в слънчевия си сплит силно кроше, което му изкара въздуха, и се преви. Изправи се бавно.
— Казах, не ме разигравай. А ти ме разиграваш. Отговаряй кратко и ясно, иначе ще те убия. Или може би няма да те убия. Може би ще оставя децата да ти изпотрошат всички кости. Те са общо двеста и шест. Не ме разигравай.
— Разбрах — отвърна Шадоу.
Светлините по тавана на лимузината сменяха цвета си и от виолетови ставаха сини, после зелени и жълти. — Работиш за Уензди — отбеляза младокът.
— Да — потвърди Шадоу.
— Какво, да го вземат мътните, е намислил? Какво търси тук? Сигурно има план. Какъв?
— Работя за господин Уензди от тази сутрин — уточни Шадоу. — Момче за всичко съм.
— Твърдиш, че не знаеш?
— Да: твърдя, че не зная.
Хлапето бръкна в сакото си и извади от вътрешния джоб сребърна табакера. Отвори я и предложи на Шадоу цигара.
— Пушиш ли?
Шадоу си помисли дали да не помоли да му развържат ръцете, но се отказа.
— Не, благодаря — отговори.
Цигарата, изглежда, беше свита на ръка и когато хлапето я запали с матовочерната запалка „Зипо“, замириса малко като на изгорели електрочасти.
Хлапето всмукна силно дима и го задържа. Накрая го издиша на тънка струя през устата си и пак го пое през ноздрите. Шадоу заподозря, че известно време е упражнявало този номер пред огледалото, преди да го покаже пред околните.
— Ако си ме излъгал, ще те убия — заяви хлапето сякаш от много далеч. — Знаеш го.
— Каза ми.
Хлапето пак вдиша дълбоко цигарения дим.
— Твърдиш, че си отседнал в мотел „Америка“. — Почука по стъклото, което го делеше от шофьора, и прозорецът се смъкна.
— Мотел „Америка“ на междущатската магистрала. Трябва да оставим там нашия гост.
Шофьорът кимна и стъклото отново се вдигна.
Проблясващите светлини от фиброоптично стъкло продължаваха да сменят в строго определена последователност приглушения си цвят. На Шадоу му се стори, че очите на хлапето също блестят в зелено, като монитор на допотопен компютър.
— Предай на Уензди следното, мой човек. Кажи му, че е история. Че е забравен. Че е стар. Предай му, че бъдещето сме ние и че пет пари не даваме за него и за такива като него. Той е обречен да се озове в боклукчийската кофа на историята, докато хора като мен се возят в лимузини по свръхскоростната магистрала на бъдещето.
— Ще му предам — обеща Шадоу.
Чувстваше се замаян. Надяваше се да не му се пригади.
— Предай му, че сме програмирали наново действителността. Кажи му, че езикът е вирус, че религията е операционна система, а молитвите — никому ненужна информация. Предай му това, иначе ще те убия — закани се благо младокът през пушека.
— Разбрах — рече Шадоу. — Можете да ме оставите тук. Ще стигна и пеш.
Младокът кимна и каза:
— Беше ми приятно да си поговорим. — Бе омекнал от дима.
— Би трябвало да знаеш, че ако те убием, просто ще те изтрием. Разбра ли? Едно кликване и си зачеркнат със случайно избрани единици и нули. Няма действие, което да отменя заличаването. — Хлапето почука по стъклото и каза на шофьора: — Той ще слезе тук.
После пак се обърна към Шадоу и посочи цигарата.
— Синтетична жабешка кожа — обясни хлапакът. — Знаеш ли, че вече произвеждат изкуствен буфотенин?
Автомобилът спря и вратата се отвори. Шадоу слезе неуверено. Онова, с което беше завързан, бе срязано. Обърна се. Отвътре колата се беше превърнала в гънещ се облак дим, в него проблясваха две светлинки, сега с медно-златен цвят, като красивите очи на жаба.
— Всичко е въпрос на преобладаваща парадигма, Шадоу. Нищо друго не е важно. А, да, моите съболезнования за жена ти.
Вратата се затвори и огромната лимузина безшумно потегли. Шадоу беше на двеста метра от мотела и тръгна пеш натам, като вдишваше студения въздух — мина покрай червени, жълти и сини светлини, рекламиращи всякакви видове бързо хранене, каквито можете да си представите, стига те да се свеждат до хамбургера, и се добра без произшествия до мотел „Америка“.