Нийл Геймън
Американски богове (9)

Глава 8

Рече ми: мъртвите имат души, но когато го попитах

как така, мислех, че мъртвите са души,

той наруши транса ми. Не се ли усъмнявате,

че има нещо, което мъртвите затаяват?

Да, има нещо, което мъртвите не казват.

Робърт Фрост^[1], „Две вещици“

Докато вечеряха, Шадоу научи, че в един погребален дом седмицата преди Коледа често е спокойна. Седяха в малък ресторант на две преки от погребалния дом на Ибис и Чакал. Храната на Шадоу се състоеше от богата закуска, която би трябвало да утоли глада чак до края на деня и която вървеше с царевична питка, а господин Ибис си боцваше по малко, сякаш кълве птица, от кафеената торта. Господин Ибис му го обясни:

— Който е на смъртен одър, не се предава, за да изкара още една последна Коледа — рече той — и дори да посрещне Нова година, докато другите, онези, за които радостта и празникът на хората ще бъдат прекалено болезнени, те още не са бутнати от ръба от последното изпълнение на „Животът е прекрасен“, не са се натъкнали на последната сламка, или по-скоро, на последната клонка имел^[2], която прекършва гърба не на камилата, а на елена.

Докато го казваше, издаде тих звук, нещо между смях и сумтене, от което се подразбра, че е изрекъл думи, които са добре премислени и са му особено любими.

„Ибис и Чакал“ беше малък погребален дом, семейна собственост, един от последните наистина самостоятелни погребални домове в околността, или поне така твърдеше господин Ибис.

— Повечето търговци и предприемачи държат на марката, утвърдена в цялата страна — рече той.

Говореше с обяснения: с внимателни съсредоточени наставления и покрай това Шадоу се сети за един университетски преподавател, който идваше да спортува във фитнесцентър „Фермата за мускули“ и който не умееше да говори, умееше само да изнася лекции, да разяснява, да тълкува. Няколко минути след запознанството си с господин Ибис Шадоу се досети, че директорът на погребалния дом очаква от него да казва възможно най-малко.

— Според мен това е така, защото хората предпочитат да знаят предварително какво ще получат. Оттам и „Макдоналдс“, „Уолмарт“^[3], Ф. У. Уълуърт^[4] (лека му пръст): търговски вериги, поддържани и наложени в цялата страна. Където и да отидеш, ще получиш същото с малки местни отклонения. Но при погребалните домове нещата са по необходимост различни. Хората искат да знаят, че ще бъдат обслужени лично от човек, който работи само в този малък град и който има призвание. Във време на тежка загуба искат да им бъде оказано лично внимание — на тях и на онези, които обичат. Държат да са сигурни, че мъката им се случва на местно, а не на национално равнище. Но във всички клонове на индустрията — а смъртта, млади ми приятелю, си е индустрия, не си правете илюзии по този въпрос, — се печели от оборот, от покупката на големи количества, от централизацията на сделките. Не е красиво, но е вярно. Лошото е, че никой не иска близките му да бъдат откарани с хладилна камионетка в голям стар преоборудван склад, където са струпани двайсет, петдесет, сто трупа. Не, господине! Хората искат да знаят, че отиват в семейна фирма, някъде, където ще получат уважение от човек, които, срещне ли ги на улицата, ще вдигне шапка, за да ги поздрави. Господин Ибис носеше шапка. Беше строга, кафява на цвят, в тон със строгия му кафяв блейзър и със строгото му кафяво лице. Върху носа му бяха закрепени очилца със златни рамки. Шадоу го беше запомнил като дребен мъж, но ако застанеха един до друг установяваше, че господин Ибис всъщност е висок над метър и осемдесет и е попрегърбен като жерав. Сега седеше срещу него на лъскавата червена маса и Шадоу усети, че се е взрял в лицето му.

— Затова, когато дойдат, големите компании купуват името на погребалния дом, плащат на управителите, за да продължат да работят за тях, и създават впечатлението, че хората могат да избират. Но това е само върхът на надгробния камък. Всъщност те са точно толкова местни, колкото и „Бъргър Кинг“. И така, ние наистина сме независими — имаме си причини за това. Сами си правим балсамацията, а тя е най-добрата в страната, макар че не го знае никой друг освен нас. Но не правим кремация. Щяхме да печелим повече, ако имахме и собствен крематориум, но това влиза в разрез с нещата, които умеем най-добре. Както казва и съдружникът ми, ако Господ ти е дал някаква дарба или умение, си длъжен да се възползваш в най-голяма степен от тях. Съгласен ли сте?

— Звучи ми добре — рече Шадоу.

— Господ е дал на съдружника ми власт над мъртвите, точно както аз умея да боравя с думите. Хубаво нещо са думите. Пиша разкази. Но не литература. Колкото за забавление. Разкази за животи. — Той замълча. Докато Шадоу се сети да го помоли да прочете нещо, мигът отмина. — При всички положения ние предлагаме приемственост: фирмата „Ибис и Чакал“ работи тук от близо двеста години. Но не винаги сме били управители на погребален дом. Навремето сме били гробари, а преди това сме подготвяли труповете за погребението.

— А преди това?

— Корените ни са много стари — заяви господин Ибис и се подсмихна някак самодоволно. — Намерихме своята ниша тук, разбира се, чак след Войната между щатите^[5]. Точно тогава отворихме погребален дом за цветнокожите наоколо. Дотогава никой не ни възприемаше като цветнокожи: смятаха ни за чужденци, за екзотични, за прекалено мургави, но не и за цветнокожи. Много скоро след края на войната вече никой не помнеше някога да са гледали на нас като на друго освен като на чернокожи. Моят съдружник винаги е бил с по-тъмна кожа от мен. Преходът беше лесен. Като цяло човек е онова, което другите мислят за него. Става ми странно, когато някой говори за афроамериканци. Сещам се за хората от Пунт^[6], от Офир^[7] и Нубия^[8]. Никога не сме се смятали за африканци, ние сме хората от Нил.

— Значи сте египтяни — каза Шадоу.

Господин Ибис издаде долната си устна, после поклати бавно глава, сякаш бе на пружинка: явно претегляше плюсовете и минусите, разглеждаше нещата от двата ъгъла.

— И да, и не. Когато чуя „египтяни“, си представям хората, които днес живеят там. И строят градовете си върху нашите гробища и дворци. Те приличат ли ви на мен?

Шадоу сви рамене. Беше виждал мургави хора, които приличаха на господин Ибис. Беше виждал и бели с тен, които също приличаха на него.

— Тортата вкусна ли е? — попита келнерката и пак им наля кафе.

— По-вкусна не съм ял — отговори господин Ибис. — Поздравете майка си от мен.

— На всяка цена — каза жената и се отдалечи от масата.

— Ако си управител на погребален дом, никога не питаш как е някой със здравето. Ще си мислят, че може би си търсил клиенти — обясни тихо господин Ибис. — Да проверим ли дали стаята ви е готова?

От устата им в нощния въздух излизаше пара. По витрините на магазините, покрай които минаваха, мигаха коледни светлинки.

— Много мило, че ме подслонявате — каза Шадоу. — Признателен съм ви.

— Задължени сме на вашия работодател. Пък и Господ ми е свидетел, стаята е свободна. Къщата е стара и голяма. Били сме и повече. Не само тримата. Няма да пречите.

— Имате ли представа докога трябва да остана при вас?

Господин Ибис поклати глава.

— Той не спомена. Но ще се радваме да останете, можем да ви намерим и работа. Ако не сте гнуслив. И се отнасяте с уважение към мъртвите.

— И така, какво правите тук, в Кайро? — попита Шадоу. — Само заради името ли сте дошли?

— Не. Изобщо не е заради името. Всъщност областта се казва така заради нас, макар че малцина го знаят. Преди години тук е имало фактория.

— Във времето на първите заселници ли?

— Може да се каже и така — отговори господин Ибис. — Добър вечер, госпожице Симънс! И на вас весела Коледа!… Онези, които са ме довели тук, са се качили преди много време нагоре по течението на Мисисипи.

Шадоу спря насред улицата и го погледна вторачено.

— Нима твърдите, че преди пет хилядолетия древните египтяни са идвали тук да търгуват?

Господин Ибис не каза нищо, но се засмя. После рече:

— Преди три хиляди петстотин и трийсет години. Приблизително.

— Добре, ще ви повярвам — каза Шадоу. — С какво са търгували?

— С малко неща — отвърна господин Ибис. — С кожи. С някои храни. С мед от рудниците, които се намират в горния край на днешния Мичигански полуостров. Общо взето са били разочаровани. Не си е струвало усилията. Задържали са се тук достатъчно дълго, вярвали са в нас, принасяли са жертви в наша прослава, неколцина от търговците са умрели и са били погребани тук, оставяйки ни след себе си. — Той спря внезапно на тротоара и се извърна бавно с протегнати ръце. — От десет и повече хилядолетия тази страна е нещо като кръстопът. Ще кажете, а Колумб?

— Наистина — отвърна Шадоу. — А Колумб?

— Колумб е направил онова, което хората са правели от хилядолетия. Какво толкова, като е стигнал до Америка? От време на време пиша разкази за това.

Тръгнаха отново.

— По действителни случаи ли?

— В известна степен — да. Ако искате, ще ви дам да прочетете един-два. Всичко е ясно, който има очи, ще види. Лично на мен — говоря ви като човек, който е абониран за „Сайънтифик Америкън“, — ми е много мъчно за учените: те често откриват поредния объркващ череп, нещо, което не пасва на теорията, или намират изображения и предмети, които ги хвърлят в смут — тогава говорят за странности, а не за невъзможното, и точно заради това ми е мъчно за тях, защото, ако нещо стане невъзможно, то отпада напълно от вярата, независимо дали е вярно, или не. В смисъл че се появява череп, от който се вижда, че преди девет хилядолетия в Америка е имало хора от айну, племе, населявало Япония. Или друг череп, доказващ, че преди две хиляди години в Калифорния е имало полинезийци. И всички учени мърморят и си блъскат главата кой на кого е потомък, а подминават най-важното. Един Бог знае какво ще се случи, ако накрая открият тунелите на времето, прокопани от хопите^[9]. Ще видите, това ще преобърне доста неща. Питате ме дали ирландците са дошли в Америка през средновековието. Разбира се, както и уелсците и викингите, докато африканците от западното крайбрежие, по-късно наречено Робски бряг или Бряг на слоновата кост, са търгували с Южна Америка, а китайците са посетили един-два пъти Орегон — наричали са го Фу Сан. Преди хиляда и двеста години баските основали в Нюфаундланд свое тайно свещено рибарско селище. Сега, предполагам, ще кажете: но, господин Ибис, това са били първобитни хора, те не са имали радиовръзка, витамини на хапчета и свръхзвукови самолети.

Шадоу не каза нищо — не бе и възнамерявал, — но усети, че го очакват от него, затова рече:

— Е, не са ли били първобитни?

Под краката им пукаха последните мъртви есенни листа, спаружени от зимата.

— Погрешна е представата, че в дните преди Колумб хората не са пътували надалеч. Нова Зеландия, Таити и безброй тихоокеански острови са били населявани от хора с лодки, от чиито мореплавателски умения Колумб е щял да се засрами, а богатството на Африка е идвало от търговията, макар че тя е била главно с Изтока, с Индия и Китай. Моят народ, хората от Нил, ние отдавна сме разбрали, че можеш да обиколиш с тръстикова лодка света, стига да имаш търпение и достатъчно делви със сладка вода. Виждате ли, едно време най-сложното в пътуването до Америка е било, че тя се е намирала далеч и тук не е имало много неща, с които хората са искали да търгуват.

Бяха стигнали при голяма къща, която беше построена в стил, наричан „Кралица Ана“. Шадоу се запита коя ли е тази кралица Ана и защо е обичала толкова много къщите в стил „Семейство Адамс“. Това беше единствената сграда наоколо, чиито прозорци не бяха заковани с дъски. Шадоу и господин Ибис влязоха през портичката и заобиколиха отзад.

През голямата двойна врата, която господин Ибис отключи с ключ от връзката си, влязоха в просторно неотоплено помещение, където имаше двама души: много висок мургав мъж, който държеше голям скалпел, и мъртво момиче, което още не бе навършило и двайсет и което лежеше на дълга фаянсова маса, наподобяваща нещо средно между мивка и тезгях.

Над трупа, върху коркова дъска на стената бяха закачени няколко снимки на мъртвото момиче. На едната от тях, явно правена в гимназията, се виждаше само усмихнатото й лице. На друга мъртвата стоеше заедно с още три момичета, облечени май като за абитуриентски бал: черната й коса беше вдигната на висок сложен кок. Сега, на студената маса — и тя студена, — косата беше пусната, падаше около раменете и се беше сплъстила от спечената кръв.

— Това е моят съдружник, господин Чакал — представи го Ибис.

— Вече се познаваме — каза Чакал. — Извинявайте, но няма да се ръкувам.

Шадоу погледна момичето върху масата и попита:

— Какво й се е случило?

— Не си е подбирала добре гаджетата — обясни Чакал.

— Това невинаги е смъртоносно — намеси се с въздишка господин Ибис. — Но този път е било. Момчето било пияно, носело нож, момичето му казало, че май е бременно. Момчето не повярвало, че детето е от него.

— Намушкана е… — каза господин Чакал и започна да брои. — Чу се пукане, понеже той натисна с крак електрически ключ и включи с него малкия диктофон на съседната маса. — Пет пъти. В предната част на гръдния кош има три прорезни рани. Първата е между четвъртото и петото ребро, в медиалната част на лявата гърда, дълга е два запетая два сантиметра, втората и третата се застъпват и са нанесени под петото ребро и лявата гърда, дълги са три сантиметра. Има и рана с дължина два сантиметра горе на гърдите, под второто ребро, и още една, дълга пет сантиметра и дълбока най-много един запетая шест сантиметра отпред в средата, в левия делтоид, нанесена е със замах. Всички рани по гърдите са дълбоки. Не се забелязват други външни наранявания.

Той вдигна крак от електрическия ключ на пода. Шадоу забеляза, че над масата за балсамиране виси микрофонче.

— Значи вие сте и съдебният лекар? — попита той.

— Тук съдебният лекар е политическо назначение — обясни Ибис. — Работата на съдружника ми е да подготвя мъртвеца за онзи свят. Ако мъртвецът не прати него на онзи свят, Чакал издава смъртния акт. Той е това, което наричаме просектор. Подчинен е на главния окръжен съдебен лекар. Прави аутопсии и взима проби за изследвания. Вече е снимал раните на момичето.

Чакал не им обръщаше внимание. Взе един голям скалпел и направи дълбок разрез във формата на дълго „Y“: двата му края започваха от ключиците, сливаха се при гръдната кост и продължаваха до срамната. После взе нещо като хромиран флекс с диск, широк колкото медальон. Включи я и започна да разрязва ребрата от двете страни на гръдната кост.

Момичето се отвори като портмоне.

Шадоу внезапно усети лека, ала неприятно натрапчива, остра миризма на месо и каза:

— Мислех, че ще мирише по-лошо.

— Още не е започнало да се разлага — обясни Чакал. — А и червата не са пробити, затова не мирише на изпражнения.

Шадоу все пак се извърна, но не от отвращение, както бе очаквал, а заради странното желание да не се натрапва на мъртвото момиче. Човек не можеше да е по-разголен от този отворен труп. Чакал завърза тънките, лъскави като змии черва. Прокара ги педя по педя между пръстите си, описа ги пред микрофона като „нормални“, сложи ги в кофата на пода. Изсмука с вакуумна помпа цялата кръв от гърдите и премери колко е. После огледа гърдите отвътре и каза в микрофона:

— Перикардият е разкъсан на три места и е пълен със съсирена и втечняваща се кръв. — Хвана сърцето, сряза го в горния край, обърна го, сложи го върху дланта си и го разгледа. Натисна с крак ключа на пода и каза: — Миокардът е разкъсан на две места, в дясната камера има рана с дълбочина сантиметър и половина, а в лявата — от един запетая осем сантиметра.

Извади и левия и десния бял дроб. Ножът беше проникнал в левия и той вече се бе свил наполовина. Чакал ги премери, премери и сърцето и направи снимки на раните. Отряза мънички парченца от двете части на белия дроб и ги сложи в стъкленица.

— Формалдехид — прошепна услужливо господин Ибис. Чакал продължи да говори в микрофона и да описва какво прави и какво вижда, като през това време вадеше черния дроб, стомаха, далака, панкреаса, двата бъбрека, матката и яйчниците на момичето.

Мереше всеки от органите и ги описваше като нормални и незасегнати от ножа. От всеки режеше по парченце, което слагаше в стъкленица с формалдехид.

Отряза по още едно малко парче от сърцето, черния дроб и единия бъбрек. Задъвка ги бавно, без да спира да работи. Кой знае защо, Шадоу не видя нищо лошо в това — то не го отврати, стори му се едва ли не проява на уважение.

— Значи искате да останете известно време при нас? — попита Чакал, докато дъвчеше парче от сърцето на момичето.

— Ако ме приемете — потвърди Шадоу.

— Разбира се, че ще ви приемем — увери го господин Ибис. — Не виждам причина да не ви приемем, а причините да ви подслоним са много. Докато сте тук, ще сте под нашата закрила.

— Надявам се, че нямате нищо против да спите под един покрив с мъртвите — допълни Чакал.

Шадоу си спомни допира на устните на Лора, горчиви и студени, и каза:

— Нямам. Поне докато си остават мъртви.

Чакал се обърна и го изгледа с тъмнокафявите си очи, изпитателни и студени като на пустинно куче.

— Тук те си остават мъртви — беше единственото, което каза.

— Имам чувството — каза Шадоу, — имам чувството, че се завръщат доста лесно.

— Не е вярно — възрази Ибис. — Дори зомбитата, дори тях ги създават от живите. Малко прашец, малко заклинания, малко внушение, и ето ти зомби. Живи са, а вярват, че са мъртви. Но да върнеш наистина мъртвите към живот, в техните тела, за това се иска сила. — Той се поколеба, после добави: — В някогашната ни родина, в някогашните времена, беше по-лесно.

— Тогава беше възможно да привържеш за пет хиляди години „ка“^[10] на човека към тялото му — обясни Чакал. — Да я привържеш към него или да му я отнемеш. Но това беше много отдавна.

Той взе всички органи, които беше извадил, и ги сложи с уважение обратно в кухината. Намести червата и гръдната кост и опъна кожата, така че да ги доближи. После взе дебела игла и конец и с чевръсти бързи движения заши кожата, все едно кърпи бейзболна топка: трупът пак се превърна от месо в момиче.

— Пие ми се бира — каза Чакал.

Смъкна гумените ръкавици и ги пусна в кофата за отпадъци. Метна тъмнокафявия гащеризон в плетения кош. После взе мукавения поднос със стъклениците, пълни с червени, кафяви и морави парченца от органи.

— Хайде.

Качиха се по задното стълбище в кухнята. Беше кафяво-бяло, строго и достопочтено помещение, което според Шадоу бе обзаведено някъде през 1920 година. До стената си мърмореше огромен хладилник. Чакал го отвори, сложи вътре пластмасовите съдинки с парчетата далак, бъбрек, черен дроб и сърце. Извади три кафяви бутилки. Ибис отвори шкафа със стъклени вратички и взе три високи чаши. После махна на Шадоу да седне на кухненската маса.

Наля бира и подаде една чаша на Шадоу, друга на Чакал. Бирата беше пивка, горчива и тъмна.

— Хубава бира — каза Шадоу.

— Сами си я варим — обясни Ибис. — Едно време я правеха жените. Бяха по-добри от нас във варенето на бира. Но сега тук останахме само ние тримата. Аз, той и тя. — Мъжът махна с ръка към малката кафява котка, която бе заспала дълбоко в коша си в ъгъла. — В началото бяхме повече. Но преди колко… преди може би двеста години Сет^[11] ни остави тук да изследваме. Да, сигурно вече минаха двеста години. През 1905 или 1906 година получихме картичка от него от Сан Франциско. После нищо. Докато клетият Хор^[12]…

Не се доизказа; само въздъхна и поклати глава.

— Аз и досега го виждам от време на време — рече Чакал. — Когато отивам да прибера някой мъртвец.

И отпи от бирата.

— Ще работя, за да не съм ви в тежест — предложи Шадоу. — Докато съм при вас. Само кажете какво трябва да се направи, и ще го свърша.

— Ще ви намерим работа — съгласи се Чакал.

Малката кафява котка отвори очи, протегна се, мина през кухнята и побутна с главица обувката на Шадоу. Той я почеса над очите и между ушите, после и по врата. Тя се изви блажено на дъга, скочи върху коленете му, отърка се в гърдите му и го докосна по носа със студената си муцунка. Сви се на кравай в скута му и пак заспа. Той я помилва; козината й беше мека.

Шадоу се учуди колко е топла и му стана приятно и спокойно — тя се държеше така, сякаш е на най-безопасното място на света.

Бирата приятно бучеше в главата му.

— Стаята ви е горе, до банята — каза Чакал. — Работните ви дрехи са окачени в дрешника, ще ги видите. Вероятно ще искате първо да се изкъпете и да се обръснете.

Шадоу го направи. Застанал прав в чугунената вана, взе душ и много притеснен, се обръсна с бръснача, който му даде Чакал. Беше отвратително остър, със седефена дръжка, и Шадоу подозираше, че с него обикновено бръснат за последно мъртъвците. Никога не беше използвал бръснач, но не се поряза. Изми крема за бръснене, погледна се, както беше гол, в оплютото от мухите огледало. Беше целият в синини: пресни синини по гърдите и ръцете, които бяха избили върху вече избледнелите синини, оставени му от Лудия Суийни. Очите му го гледаха недоверчиво от огледалото.

А после, сякаш някой друг държеше ръката му, Шадоу вдигна бръснача и допря острието до гръкляна си.

Помисли, че това е изход. Лесен изход. И ако има някой, който ще се справи веднага с положението, който ще почисти и ще замаже нещата, то това бяха онези двамата, които си пиеха бирата долу в кухнята. Край на притесненията. Край на Лора. Край на загадките и съзаклятията. Край на кошмарите. Само вечен мир, покой и тишина. Един точен разрез от едното до другото ухо. Не се искаше нищо повече.

Шадоу стоеше, допрял бръснача до гърлото си. На мястото, където острието се опираше в кожата, изби капчица кръв. Той дори не бе забелязал, че се е порязал. „Ето, виждаш ли — каза си и почти чу думите, нашепвани в ухото му. — Не боли. Бръсначът е остър и няма да те заболи. Всичко ще приключи още преди да си усетил“.

После вратата на банята се отвори само няколко сантиметра, колкото котката да пъхне глава и любопитно да каже: „Мррр?“.

— Ей — каза й той. — Мислех, че съм заключил.

Сгъна бръснача, остави го на мивката, попи с малко тоалетна хартия капчицата кръв. Омота около кръста си хавлиената кърпа и отиде в съседната стая.

И тя като кухнята явно бе обзаведена някъде през двайсетте години на двайсети век: до тоалетката имаше поставка за леген и кана. Някой вече му беше сложил дрехите върху леглото: черен костюм, бяла риза, черна вратовръзка, бял потник и гащи, черни чорапи. Върху износения персийски килим бяха оставени черни обувки.

Шадоу се облече. Дрехите бяха с добро качество, макар и да не бяха нови. Запита се чии ли са били. Дали не обуваше чорапите на мъртвец? Дали нямаше да си сложи обувките на мъртвец? Като се гледаше в огледалото, пристегна вратовръзката и му се стори, че отражението му му се усмихва подигравателно. Видя му се невероятно, че изобщо му е минало през ума да си пререже гърлото. Докато си оправяше вратовръзката, отражението му продължи да се усмихва.

— Ей — каза му Шадоу. — Да не знаеш нещо, което аз не знам?

И веднага се почувства глупаво.

Вратата се отвори със скърцане и пак се промуши котката: прекоси безшумно стаята и се качи на перваза.

— Ей — рече й Шадоу. — Сигурен съм, че затворих вратата. Знам, че я затворих.

Тя го погледна заинтригувано. Очите й бяха тъмножълти, с цвят на кехлибар. После животинката скочи от перваза на леглото, сви се на пухкав кравай и пак заспа — свита на кълбо котка върху старото покривало.

Шадоу остави вратата отворена, та котката да може да излезе и стаята да се проветри, и слезе долу. Стъпалата скърцаха и роптаеха недоволно под тежестта му, сякаш искаха да ги оставят на мира.

— Да го вземат мътните, изглеждате добре — отбеляза Чакал. Чакаше го, също беше облечен в тъмен костюм. — Карали ли сте някога катафалка?

— Не.

— Винаги има първи път — каза Чакал. — Спряна е отпред.

Беше починала една старица. Казваше се Лила Гудчайлд. Упътван от господин Чакал, Шадоу качи сгъваемата алуминиева количка в стаята й и я разгъна до леглото. Извади полупрозрачен син найлонов чувал за мъртъвци, разстла го до покойницата и смъкна ципа. Старицата беше облечена в розова нощница и пеньоар на баклавички. Шадоу я вдигна — крехка и почти безтегловна, — зави я с одеяло и я сложи в чувала. Пак вдигна ципа и премести жената върху количката. Докато го правеше.

Чакал разговаряше с грохналия старец, женен за Лила Гудчайлд, докато тя е била жива. Всъщност по-скоро го слушаше.

Шадоу наместваше госпожа Гудчайлд в чувала, а мъжът обясняваше колко неблагодарни били децата му, а също и внуците, макар че те нямали вина, виновни били родителите им, крушата не падала по-далеч от дървото и той си бил мислил, че ги е възпитал по-добре.

Шадоу и Чакал изтикаха натоварената количка до тясното стълбище. Старецът ги последва, като не спираше да говори главно за пари, за алчност и неблагодарност. Беше по пантофи. Шадоу понесе долния, по-тежък край на количката по стълбите, после и по улицата и я затика по заледения тротоар към катафалката. Чакал отвори задната врата. Шадоу се поколеба и Чакал каза:

— Просто я вкарайте вътре. Краката ще се приберат сами.

Шадоу бутна количката вътре, краката се сгънаха с щракване, колелата се завъртяха и количката се плъзна по пода на катафалката. Чакал му показа как да я прикрепи, за да не мърда, и Шадоу затвори вратата на катафалката, докато другият мъж слушаше стареца, женен за Лила Гудчайлд — старец по пантофи и халат на ветровития тротоар, който, без да забелязва студа, разказваше на Чакал, че децата му били лешояди, истински лешояди, които само дебнели, чакали да вземат малкото, събрано от тях двамата с Лила, че те двамата с жена му били избягали в Сейнт Луис, в Мемфис, в Маями и накрая се били озовали в Кайро, че той се радвал много, задето Лила не е издъхнала в старчески дом, и се страхувал, че него ще го сполети точно това.

Изпратиха стареца до къщата, после и горе до стаята. В спалнята на семейството, в ъгъла, бръмчеше малък телевизор. Докато минаваше покрай него, Шадоу забеляза, че водещият, който четеше новините, му се усмихва и му намига. Когато беше сигурен, че никой не го гледа, се закани с пръст на телевизора.

— Нямат пари — обясни Чакал, след като се върнаха в катафалката. — Утре старецът ще дойде да се види с Ибис. Ще избере най-евтиното погребение. Предполагам, приятелите на покойницата ще го убедят да я изпрати както подобава, в предната зала. Но той ще мърмори. Няма пари. Напоследък тук никой няма пари. При всички положения до половин година ще е мъртъв. Най-много до година.

Пред фаровете се сипеха и кръжаха снежинки. Снегът идваше на юг. Шадоу попита:

— Болен ли е?

— Не заради това. Жените надживяват мъжете си. Мъжете — мъже като него — не живеят дълго, след като жените им си отидат. Ще видите: ще започне да линее, заедно с жена му ще си отидат всички познати неща. Старецът ще започне да се уморява, да посърва, после ще се предаде и ще си отиде. Ще го отнесе може би пневмония, може би рак, може би сърцето му ще спре. Старост и вече нямаш никакво желание да се бориш. После умираш.

Шадоу се замисли и каза:

— Чакал?

— Да.

— Вярвате ли в душата?

Това не беше въпросът, който бе смятал да зададе, и се изненада, че го чува от устата си. Искаше да каже нещо не толкова прямо, но нямаше нищо по-непрямо, което да изрече.

— Зависи. По мое време всичко си беше ясно. След като умреш, се нареждаш на опашката и отговаряш за злодеянията и за добрите дела, които си направил, и ако злодеянията тежат повече и от перце, даваш душата и сърцето си на Амет^[13], който поглъща душите.

— Сигурно е погълнал много.

— Не чак толкова много, колкото си мислите. Перцето тежеше наистина много. Нарочно направихме такова. Трябваше да си голям злосторник, та везните да се наклонят в полза на онзи приятел. Спрете тук, на бензиностанцията. Трябва да заредим.

Улиците бяха притихнали, както са притихнали улиците само когато вали първият сняг.

— Ще имаме бяла Коледа — отбеляза Шадоу, докато пълнеше бензин.

— Да. Мамка му. Онзи тип, синът на Девата, е бил голям късметлия.

— Исус ли?

— Късметлия, голям късметлия. Можел е да падне в помийна яма и пак да излезе, целият ухаещ на рози. Това дори не му е рожденият ден, знаете ли? Взел го е от Митра^[14]. Познавате ли Митра? Войскаря. Свястно момче.

— Не, струва ми се, че не съм го срещал.

— Е… и аз не съм го виждал по тия места. Той е военен Може би се е завърнал в Близкия изток, разхожда си се там на воля, но лично аз мисля, че вероятно вече си е отишъл. Случва се. Всеки воин от империята все някога трябва да се окъпе в кръвта на жертвения бик. А после дори не помнят рождения ти ден.

„Ссссс“, свистяха чистачките по предното стъкло и изтикваха снега в единия край, за да превърнат снежинките в буци и петна прозрачен лед.

Светофарът светна за миг жълто, после червено и Щадоу натисна спирачката. Преди да спре, катафалката поднесе и се завъртя на празния път.

Светна зелено. Шадоу подкара с петнайсет километра в час, което изглеждаше достатъчно на хлъзгавия път. Катафалката нямаше нищо против да се движи и на втора и Шадоу предположи, че вероятно прекарва доста време на тази скорост и причинява задръствания.

— Така е добре — каза Чакал. — О, да, Исус се радва на голяма почит по тези места. Но срещнах един, който разправя, че го бил видял да се опитва да се придвижва на автостоп в Афганистан и никой не му спирал. Знаете ли, всичко зависи от това къде се намираш.

— Според мен се задава голяма буря — отбеляза Шадоу.

Говореше за времето.

Чакал обаче изобщо не говореше за времето.

— Вижте ни нас с Ибис — рече той. — До няколко години ще останем без работа. Заделили сме някой долар за черни дни, но тези черни дни са тук много отдавна и от година на година стават все по-черни. Хор е полудял, направо е превъртял, прекарва цялото си време като сокол, храни се с трупове на твари, загинали по пътищата, това живот ли е? Вече видяхте Баст^[15]. А ние сме в по-добра форма от почти всички тях. Ако не друго, имаме малко вяра, с която да продължим. Повечето новаци тук не разполагат и с толкова. Но е като в погребалния бизнес: искаш, не искаш, някой ден едрите риби ще те изкупят, защото са по-големи и по-предприемчиви и защото имат влияние. И да се съпротивляваш, няма да промениш нищо, защото точно тази битка сме я изгубили, когато преди сто или преди хиляда, или преди десет хиляди години сме дошли по тези зелени земи. Пристигнахме, а Америка нехаеше. Позволяваме да ни погълнат или упорстваме, или просто се махаме оттук. Така че, да, прав сте. Задава се буря.

Шадоу зави по улицата, където всички къщи без една бяха мъртви, със слепи, заковани прозорци.

— Минете по задната алея — каза Чакал.

Шадоу даде катафалката на заден, докато тя почти опря в двойната врата отзад на къщата. Ибис отвори катафалката, както и вратата на моргата, а Шадоу развърза количката и я изтегли навън. Докато излизаха, краката с колелца се завъртяха и се разгънаха. Шадоу закара количката при масата за балсамиране. Вдигна Лила Гудчайлд, гушна я в полупрозрачния чувал като заспало дете и внимателно я сложи на масата в леденостудената морга, сякаш се страхуваше да не я събуди.

— Имам платформа — каза Чакал. — Не се налага да я носите.

— Нищо няма да ми стане — отвърна Шадоу. Говореше все по-често като Чакал. — Едър съм. Не ми тежи.

Като малък бе дребен за възрастта си, само кожа и кости. На единствената му снимка от детството, която Лора бе харесала достатъчно, за да я сложи в рамка, се виждаше тъжно дете с чорлава коса и тъмни очи, застанало до маса, по която имаше какви ли не курабийки и торти. Шадоу смяташе, че снимката сигурно е правена на някое посолско коледно тържество, понеже беше облечен в най-хубавите си дрехи и беше с папийонка.

Те, Шадоу и майка му, се местеха непрекъснато, първо из Европа, от посолство на посолство, — майка му работеше като шофровчик към външно министерство и пишеше и разпращаше поверителни телеграми по цял свят, а после, когато Шадоу беше ма осем години, из Съединените щати — майка му вече бе твърде болна, за да се задържи на постоянна работа, и обикаляха неуморно от град на град, прекарваха една година тук, една година там, после, когато тя се почувстваше достатъчно добре, пак се вдигаха и тръгваха нанякъде. Не се заседяваха никъде достатъчно дълго, та Шадоу да намери приятели, да се почувства у дома, да се отпусне. А беше дребно дете…

Беше израснал много бързо. През пролетта на тринайсетата му година местните деца все се заяждаха с него и налитаха на бой, понеже знаеха, че той не може да си позволи да се остави да го набият, и след това Шадоу хукваше вбесен и често разплакан към момчешката тоалетна, за да измие кръвта и калта по лицето си, докато не го е видял някой. После дойде лятото, дългото вълшебно тринайсето лято, когато той внимаваше да не се изпречва на пътя на по-големите момчета — плуваше в басейна и четеше край него взети от библиотеката книги. В началото на лятото почти не можеше да плува. В края на август вече правеше с лекота по няколко дължини кроул и скачаше от високата кула, а от слънцето и водата бе почернял до тъмнокафяво. През септември пак тръгна на училище и установи, че момчетата, които преди му бяха правили какви ли не номера, са дребосъци и слабаци и че не могат да го бият. Двамата, които опитаха, получиха урок по по-добри обноски, неприятен, бърз и болезнен, и Шадоу разбра, че се е преобразил: вече не можеше да бъде свитото хлапе, което гледа да не бие на очи и да стои отстрани. Беше прекалено едър, прекалено очевиден. В края на годината беше в отбора по плуване и по вдигане на тежести и треньорът го уговаряше да се включи и в отбора по трибой. Харесваше му да е едър и силен. Това му придаваше облик. Преди това бе срамежлив, кротък малчуган, който вечно четеше, и това му бе донесло много болка, сега беше голям и мълчалив и никой не очакваше от него друго, освен да пренесе сам канапето в съседната стая.

Никой, докато не се появи Лора.

Господин Ибис беше приготвил вечеря: ориз и варени зеленчуци за тях двамата с господин Чакал.

— Не си падам по месото — обясни той. — А Чакал си набавя нужното по време на работа.

Пред Шадоу имаше кутийка пилешко от „Кей Еф Си“ и бутилка бира.

Пилето беше повече, отколкото можеше да изяде, и той си подели каквото остана с котката, като махаше кожата и препечената коричка, а после й накъсваше месото с пръсти.

— В затвора имаше един тип, Джаксън — рече Шадоу, докато ядеше. — Работеше в библиотеката. Той ми каза, че били сменили името на веригата закусвални от „Кентъки Фрайд Чикън“ на „Кей Еф Си“, защото вече не предлагали истински пилета. Пилетата се били превърнали в генетично модифицирани мутанти, в нещо като огромна стоножка без глава, само с безброй кълки, гърди и крилца. Хранели се през тръбички. Разправяше, че държавата им забранила да употребяват думата „пилета“.

Господин Ибис вдигна вежди.

— Нима смятате, че е вярно?

— Не. А бившият ми съкилийник Тъжния пък твърдеше, че били сменили името, понеже думата „печен“^[16] била станала мръсна. Може би са искали да си мислим, че пилетата си се готвят сами.

След вечеря Чакал се извини и слезе в моргата, а Ибис отиде да пише в кабинета си. Шадоу поседя още малко в кухнята — отпиваше от бирата и даваше на кафявата котка парченца пилешки гърди. Щом бирата и пилето свършиха, изми чиниите и приборите, сложи ги да се сушат и се качи горе.

Докато стигне в стаята си, малката кафява котка отново бе заспала в долния край на леглото, свита на пухкав полумесец. В средното чекмедже на тоалетката Шадоу намери няколко памучни пижами на райета. Изглеждаха на седемдесет години, но миришеха на чисто и той облече една, която, както и черният костюм, му беше точно по мярка, сякаш бе шита за него.

На масичката до леглото имаше малка купчина броеве на „Ридърс Дайджест“, най-новият беше от март 1960 година.

Джаксън, онзи от библиотеката — същият, който се кълнеше, че казва истината за печените пилета мутанти от Кентъки, и освен това му беше разправял за черните товарни влакове, с които държавата навремето прекарвала политическите затворници в тайни концентрационни лагери в Северна Калифорния и които се движели само нощем, — та същият Джаксън му беше разказвал, че ЦРУ използвало „Ридърс Дайджест“ като прикритие за клоновете си из цял свят. Твърдеше, че всяко кореспондентско бюро на „Ридърс Дайджест“ във всяка страня всъщност било ЦРУ.

„Виц — каза в паметта на Шадоу вече покойният господин Уд. — Как можем да сме сигурни, че ЦРУ няма пръст в убийството на Кенеди?“

Шадоу открехна прозореца, колкото да влиза чист въздух и котката да може да излиза на балкона.

Светна нощната лампа, легна и почете малко в опит да изключи съзнанието си, да прогони от главата си последните няколко дни — избра най-скучните на вид статии в най-скучните на вид броеве на „Ридърс Дайджест“. Забеляза, че се унася някъде по средата на „Аз съм панкреасът на Джо“. Тъкмо угаси нощната лампа и отпусна глава върху възглавницата, и очите му се затвориха.

След време така и нямаше да може да възстанови последователността и подробностите от съня: опитите да си го припомни не се увенчаваха с нищо освен с кълбо тъмни образи. Имаше едно момиче. Шадоу го беше срещнал някъде и сега двамата минаваха по мост. Мостът съединяваше бреговете на езерце в средата на град. Вятърът диплеше повърхността на езерото, вълните бяха увенчани със зайчета и на Шадоу му заприличаха на мънички ръце, протегнати към него.

— Там долу — каза жената.

Беше облечена в пола с десен като леопардова кожа, която се гънеше и плющеше от вятъра, а плътта й между горния край на чорапите и полата беше млечнобяла и нежна и в съня, там, на онзи мост, пред Бога и света, Шадоу падна на колене пред младата жена, зарови глава между краката й и започна да пие от опияняващата женска миризма — като на джунгла. В съня си усети ерекция като наяве, нещо твърдо, туптящо, чудовищно, болезнено като ерекциите, които беше получавал като момче, когато шеметно навлизаше в пубертета.

Дръпна се, погледна нагоре, но пак не видя лицето на жената. Ала устните му затърсиха нейните, които бяха меки, а ръцете му обхванаха гърдите й, после препуснаха по атлазено гладката й кожа, като отместваха и разтваряха животинските кожи, скрили кръста й, плъзгаха се вътре в прелестната топла гънка, която се навлажни, раздалечи се и се разтвори като цвете за ръката му. Жената мъркаше блажено, после посегна към твърдия му член и го стисна. Шадоу отметна завивките и се претърколи върху нея, като раздалечи бедрата й, а тя го насочи с ръка между краката си, където един тласък, един вълшебен устрем…

След това Шадоу отново беше в старата си затворническа килия заедно с жената — целуваше я ненаситно. Тя го притисна в обятията си, сплете крака около кръста му, за да се захване здраво и той, дори и да иска, да не може да се дръпне.

Никога не бе целувал толкова меки устни. Не знаеше, че на света съществуват такива устни. Ала езикът й бе грапав като шкурка, докато се плъзгаше по неговия.

— Коя си ти? — попита Шадоу.

Тя не отговори, само го бутна да легне по гръб, с едно гъвкаво движение преметна крак и го яхна. Не, не го яхна, а се загъна плавно като коприна, на вълни, всяка следваща по-мощна от предишната, с милувки, такт и ритъм, плиснали се върху съзнанието и тялото му точно както вдигнатите от вятъра вълни се разбиват в брега. Ноктите й бяха остри като игли и го задраха по ребрата, разраниха ги, той обаче усети не болка, а само наслада, всичко бе превърнато от някаква магия в мигове на чиста наслада.

Шадоу се замъчи да дойде на себе си, замъчи се да каже нещо, защото главата му беше пълна с пясъчни дюни и с пустинни ветрове.

— Коя си ти? — попита той, като търсеше задъхано думите.

Жената го погледна с очи с цвят на тъмен кехлибар, после сведе лице и го целуна със страст, целуна го толкова пълно и толкова ненаситно, че там, на моста над езерото, в затворническата килия, в леглото в погребалния дом на Кайро Шадоу почти свърши. Яхна усещането така, както хвърчило яхва ураган, и поиска то да не достига връхната си точка, да не избухва, да няма край. Овладя го. Трябваше да я предупреди.

— Жена ми, Лора. Тя ще те убие.

— Мен не може да ме убие — отвърна тя.

Отнякъде в съзнанието му изникна една небивалица: през средновековието вярвали, че ако по време на съвкупление жената е отгоре, ще зачене епископ. И точно така го наричали опит за епископ…

Шадоу искаше да разбере как се казва жената, но не смееше да я попита за трети път, а тя допря гърди до неговите и той усети набъбналите й зърна, а жената го стискаше, стискаше го долу, натикваше го дълбоко вътре в себе си и този път той не можа да се понесе по усещането, да го обязди, този път то го подхвана, завъртя го, понесе го нанякъде и Шадоу се изви на дъга, за да проникне в жената възможно най-дълбоко, сякаш двамата бяха част от едно същество и вкусваха, пиеха, вкопчваха се, желаеха…

— Хайде — подкани го тя с гърлено котешко ръмжене. — Хайде! Хайде, хайде, хайде…

И Шадоу свърши с гърчове, сякаш се разтвори, а дълбините на съзнанието му се втечниха, после бавно преминаха от едно състояние в следващото.

Някъде там, в края, си пое дъх, чиста глътка въздух, която усети най-дълбоко в дробовете си, и разбра, че от много време не е смеел да го направи. Поне от три години. Може би и повече.

— А сега си почини — каза тя я го целуна с меките си устни по клепачите. — Отпусни се. Отпусни се.

Сънят му след това беше дълбок, без кошмари, носещ утеха, и Шадоу се гмурна дълбоко и му се отдаде.

Светлината беше странна. Той си погледна часовника: беше седем без петнайсет и навън още беше тъмно, макар че стаята беше изпълнена с бледосиня здрачевина. Шадоу стана от леглото. Беше сигурен, че когато си легна, беше с пижама, а сега беше гол и усети с кожата си студа. Отиде при прозореца и го затвори.

През нощта се бе извила снежна буря: беше наваляло половин педя, а може би и повече. Ъгълчето от града, което Шадоу виждаше от прозореца си, мръсно и запуснато, бе преобразено в нещо чисто и различно: тези къщи не бяха занемарени и забравени, те бяха замръзнали в своето изящество. Улиците бяха изчезнали напълно, изгубени под бялото снежно поле.

Някъде в края на възприятията му се мерна мисъл. Нещо за мимолетността. Блесна и изчезна.

Шадоу виждаше добре, сякаш е ден.

Забеляза в огледалото нещо странно. Пристъпи по-близо и се взря озадачен. Всичките му синини бяха изчезнали. Пипна се по ребрата, натисна силно с пръсти и почувства една от прорязващите болки, която му каза, че се е срещал с господин Стоун и подин Уд, после затърси зеленеещите се цветове на отоците, които му бе подарил Лудия Суийни, и не намери нищо.

Лицето му беше чисто, без белези. Но отстрани ребрата и гърбът му (Шадоу се завъртя, за да го види) бяха издрани сякаш с остри нокти. Нокти на лапа.

Значи не бе сънувал. Не всичко е било сън.

Издърпа чекмеджетата и извади каквото намери: много стари дънки, риза, дебел син пуловер и черно яке — откри го в дрешника в дъното на стаята.

Обу старите си обувки.

Къщата още спеше. Шадоу се промъкна през нея — много му се искаше дюшемето да не скърца, — после излезе и тръгна през снега, като оставяше дълбоки следи по тротоара. Беше по-светло, отколкото изглеждаше от къщата; снегът отразяваше светлината на небето.

След петнайсет минути стигна мост с голяма табела отстрани: предупреждаваше го, че напуска историческия Кайро. Под моста стоеше мъж, висок и недодялан, смучеше цигара и трепереше. На Шадоу му се стори, че го познава.

После под моста, в зимния мрак, бе достатъчно близо, за да види размазаното мораво петно около окото на човека, затова му каза:

— Лудия Суийни. Добро утро.

Светът беше притихнал. Скованата от сняг тишина не се нарушаваше дори от автомобили.

— Здрасти, мой човек — рече Лудия Суийни.

Не вдигна поглед. Цигарата беше свита на ръка.

— Пак се навърташ под мостовете, Суийни — каза Шадоу. — Хората ще си помислят, че си трол.

Сега вече Лудия Суийни го погледна. Шадоу видя бялото около зениците му. Мъжът изглеждаше уплашен.

— Търсех те — обясни той. — Трябва да ми помогнеш, мой човек. Загазих сериозно.

Всмукна от свитата на ръка цигара и я извади от устата си.

Хартията се залепи за долната му устна и цигарата се разпадна, съдържанието й се посипа по рижата му брада и надолу по мръсната тениска. Лудия Суийни изтръска трескаво с почернели ръце тютюна, сякаш изтръскваше опасни насекоми.

— Възможностите ми са доста ограничени — отвърна Шадоу. — Но кажи какво искаш. Искаш ли кафе?

Лудия Суийни поклати глава. Извади от джоба на дънковото си яке кесия за тютюн и хартийки и се зае да си свива нова цигара. Брадата му шаваше, устните му мърдаха, въпреки че на глас не бяха казани думи. Лудия Суийни лизна единия край на хартийката за цигари и я завъртя между пръстите си. Получи се само бледо подобие на цигара. После Суийни рече:

— Аз не съм трол. Мамка им. Гадняри.

— Знам, че не си трол — каза благо Шадоу. — С какво мога да ти помогна?

Лудия Суийни щракна с месинговата запалка „Зипо“, първите два-три сантиметра от цигарата лумнаха и се превърнаха в пепел.

— Помниш ли, показах ти как да се сдобиеш с монета. Помниш ли?

— Да — потвърди Шадоу. Представи си златната монета, загледа я наум как тупва на ковчега на Лора, видя я как проблясва на врата й. — Помня.

— Взел си погрешната монета, мой човек.

В здрача под моста приближи кола и ги заслепи с фаровете си. Докато минаваше покрай тях, намали, после спря и един от прозорците се плъзна надолу.

— Всичко наред ли е, господа?

— Наред е, наред е, господин полицай — отговори Шадоу. — Излезли сме на сутрешна разходка.

— Добре тогава — рече ченгето.

Не личеше да е повярвал, че всичко е наред. Зачака. Шадоу отпусна ръка върху рамото на Лудия Суийни и го побутна да тръгне извън града, далеч от полицейския автомобил. Чу как прозорецът се затваря, но колата не се помръдна.

Шадоу тръгна. Лудия Суийни също тръгна, като от време на време залиташе.

Полицейският автомобил мина бавно покрай тях, после направи обратен завой и подкара към града, като увеличи скоростта по заснежения път.

— Защо не ми кажеш какво те притеснява? — подкани Шадоу.

— Направих каквото ми каза той. Точно както ми нареди. Но съм сбъркал монетата, която ти дадох. Трябваше да ти дам друга. Тази е за царе. Разбираш ли? Дори не би трябвало да успея да я взема от въздуха. Това е монета, каквато се дава не на друг, а на самия цар на Америка. Не на тъпи копелдаци като нас с теб. И сега съм загазил много сериозно. Върни ми монетата, мой човек. Ако ми я дадеш, заклевам се в името на онзи тъпанар Бран^[17], няма да ме видиш никога вече. Кълна се и в годините, които съм прекарал по дърветата.

— Кой ти е казал да го направиш, Суийни?

— Гримнир. Онзи тип, дето го наричаш Уензди. Знаеш ли кой е той?

— Да. Досещам се.

В безумните сини очи на ирландеца блесна паника.

— Не ти мислех лошото. Наистина. Той просто ми нареди да ида в кръчмата и да те предизвикам да се сбием. Каза, че искал да види какво представляваш.

— Нареди ли ти да направиш нещо друго?

Суийни трепереше, направо се тресеше — за миг на Шадоу му се стори, че е от студа, после се сети къде и друг път е виждал такова разтрисащо треперене. В затвора: това беше треперенето на наркоманите. Лудия Суийни явно беше отказал нещо, Шадоу бе почти сигурен, че хероин. Трол наркоман? Лудия Суийни откъсна тлеещия връх на цигарата, пусна го на земята и прибра недопушения пожълтял фас в джоба си. Потърка черните си от мръсотия длани, духна, за да ги постопли. Сега вече гласът му беше хленч.

— Виж какво, мой човек, върни ми тая проклета монета. Ще ти дам друга, по-хубава. Бе цяла купчина ще ти дам.

Свали си омаслявената бейзболна шапка, после помилва с длан въздуха и извади голяма златна монета. Пусна я в шапката. След това взе втора от парата, която излизаше от устата му, и трета — ловеше ги, хващаше ги в застиналия сутрешен въздух, докато бейзболната шапка не се препълни с тях и Суийни трябваше да я държи с две ръце.

Подаде пълната със злато шапка на Шадоу.

— Дръж. Вземи ги, мой човек. И ми върни монетата, която ти дадох.

Шадоу погледна към шапката и се запита колко ли струва съдържанието й.

— Къде ще ги харча тези монети, Суийни? — попита той. — Има ли много места, където можеш да обърнеш златото в пари?

За миг му се стори, че ирландецът ще го удари, но мигът отмина, а Лудия Суийни продължи да стои и да държи с две ръце като Оливър Туист шапката, пълна със злато. После сините му очи се напълниха със сълзи, които се застичаха по бузите му. Той взе шапката, която сега бе празна, ако не се броеше мазният кант, и си я сложи на главата.

— Трябва да ми я дадеш, мой човек — рече Лудия Суийни. — Нали ти показах как се прави? Показах ти как да взимаш злато от тайните запаси. Показах ти къде са. Върни ми онази, първата монета. Тя не беше моя.

— Вече не е у мен.

Сълзите на Лудия Суийни пресъхнаха, по бузите му избиха червени петна.

— Ах, ти, скапаняк такъв… — викна той, но не намери повече думи и устата му само се отвори и се затвори безмълвно.

— Казвам ти истината — натърти Шадоу. — Съжалявам. Ако беше у мен, щях да ти я върна. Но я дадох на друг.

Мръсните ръце на Лудия Суийни се стовариха върху раменете на Шадоу, воднистосините му очи се впиха в неговите. От сълзите по изцапаното му лице бяха останали бели черти.

— Мамка му! — изруга той. Шадоу усети миризмата на тютюн, на бира и на пот, примесена с дъха на уиски. — Ах, ти, негодник с негодник, истината казваш. Дал си я доброволно, по свое желание. Дал си я наистина, да го вземат мътните!

— Съжалявам. Шадоу си спомни шепнещия глух звук, с който монетата бе паднала върху ковчега на Лора.

— И да съжаляваш, и да не съжаляваш, с мен е свършено! Обречен съм.

Лудия Суийни избърса с ръкав носа и очите си и размаза на странен рисунък мръсотията по лицето си. Шадоу го стисна с непохватно мъжко движение над лакътя.

— По-добре изобщо да не бях се раждал — каза Лудия Суийни. После вдигна очи. — Онзи, на когото си я дал. Ще я върне ли?

— Дадох я на една жена. И не знам къде е. Но не, не вярвам да я върне.

Лудия Суийни въздъхна покрусено.

— Когато бях още хлапе — поде той, — срещнах под звездите жена, която ми позволи да си поиграя с гърдите й и ми предрече бъдещето. Каза ми, че ще бъда погубен и изоставен на запад от залеза и че дрънкулката на една покойница ще реши съдбата ми. Аз й се изсмях, налях си още ечемичена ракия и пак си поиграх с гърдите й, и я целунах по пълните устни. Това беше в доброто време, първите сиви маймуни още не бяха дошли по земите ни, нито бяха поели по зеленото море на запад. А сега… — Той млъкна насред изречението. Главата му се извърна и Лудия Суийни се взря в Шадоу. — Не бива да му вярваш — каза той с упрек.

— На кого?

— На Уензди. Не бива да му вярваш.

— Не ми се налага да му вярвам. Аз работя за него.

— Помниш ли как да го направиш?

— Кое?

Шадоу имаше чувството, че разговаря поне с шестима души. Мнимият гном дърдореше и скачаше от самоличност на самоличност, от тема на тема, сякаш гроздовете мозъчни клетки, които му бяха останали, светваха, лумваха и после угасваха завинаги.

— Монетите, мой човек. Монетите. Показах ти, помниш ли?

Той вдигна два пръста към лицето си, погледна ги вторачено, после извади от устата си златна монета. Метна я на Шадоу, който протегна ръка, за да я улови, но нямаше никаква монета.

— Бях пиян — отговори той. — Не помня.

Лудия Суийни тръгна през пътя. Сега вече беше светло, светът беше бял и сив. Шадоу го последва. Лудия Суийни вървеше с големи залитащи крачки, сякаш всеки момент щеше да падне, но краката му го оттласваха за следващата тежка стъпка. Когато стигнаха моста, той се подпря с една ръка на тухлите, обърна се и каза:

— Намира ли ти се някой долар? Не ми трябват много. Само колкото да си купя билет, за да се махна оттук. Двайсет долара ме оправят. Някакви си мижави двайсет долара.

— Докъде можеш да стигнеш с автобусен билет за двайсет долара? — попита Шадоу.

— Мога да се махна оттук — отвърна Лудия Суийни. — Мога да се махна, преди да връхлети бурята. Да се махна от свят, където опиатите са се превърнали в религията на масите. Да се махна.

Млъкна, избърса си носа с ръка, после избърса ръката в ръкава си.

Шадоу бръкна в дънките си, извади банкнота от двайсет долара и му я подаде.

— На.

Лудия Суийни я намачка и я пъхна дълбоко в горния джоб на дънковото яке, което беше цялото на лекета, под пришитата емблема, на която се виждаха два лешояда върху сух клон и под тях думите: „ТЪРПЕНИЕ, АМА ДРУГ ПЪТ! ЕЙ СЕГА ЩЕ УБИЯ НЕЩО!“ После кимна и каза:

— Това ще ме отведе там, където искам да отида.

Облегна се на тухлите и затърси из джобовете си, докато намери недопушената цигара, която бе прибрал преди малко. Запали я предпазливо, като внимаваше да не си опърли пръстите или брадата.

— Ще ти кажа нещо — заяви, сякаш досега не бе изричал и дума. — Ходиш по земя, осеяна с бесилки, около врата ти е намотано въже, на раменете ти са кацнали два гарвана, които чакат да ти изкълват очите, а дървото с бесилката е с дълбоки корени, понеже се извисява от небето до ада, и нашият свят не е друго освен клон, на който се люлее въжето. — Суийни замълча. — Ще си почина малко тук — каза и приклекна, и долепи гръб до черната тухлена стена.

— Успех — пожела му Шадоу.

— Дявол го взел, с мен е свършено — отвърна Лудия Суийни. — Но както и да е. Благодаря.

Шадоу тръгна към града. Беше осем сутринта и Кайро се събуждаше. Шадоу се обърна към моста и видя бледото лице на Лудия Суийни с вадички сълзи и ивици мръсотия по него — изпращаше го с поглед.

Това беше последният път, когато Шадоу видя Лудия Суийни жив.

Кратките зимни дни преди Коледа бяха като мигове светлина между мраковете на зимата и в къщата на мъртвите отлитаха бързо.

Беше двайсет и трети декември и Чакал и Ибис бяха устроили бдение на Лила Гудчайлд. Жени — суетяха се и се блъскаха — напълниха кухнята с бидони, тигани, тенджери и пластмасови съдини, а покойницата бе положена заедно с ковчега и с парниковите цветя около нея в предната зала на погребалния дом. В другия край на помещението имаше маса, отрупана с кисело зеле, боб, царевични питки, пилета, ребърца и грах, и привечер погребалният дом се изпълни с хора, които плачеха, смееха се и се ръкуваха със свещеника — всичко бе организирано и наглеждано от господата Чакал и Ибис, в строги костюми. Погребението беше на другата сутрин.

Телефонът в антрето иззвъня (беше бакелитен и черен, със съвсем истинска шайба отпред), господин Ибис вдигна слушалката и после дръпна Шадоу встрани.

— Обадиха се от полицията — обясни той. — Можете ли да докарате един мъртвец?

— Разбира се.

— Но си мълчете. Ето. — Той драсна върху листче адреса, после го подаде на Шадоу, който го прочете — беше написан със съвършен калиграфски почерк, сгъна листчето и го сложи в джоба си. — Там ще има полицейска кола — добави Ибис.

Шадоу излезе, отиде зад къщата и изкара катафалката. И господин Чакал, и господин Ибис си направиха труда да уточнят — поотделно, — че катафалката наистина се използвала само за погребения и имали микробус, с който превозвали труповете, но сега той бил в ремонт, вече цели три седмици го поправяли и нали Шадоу щял да внимава с катафалката?

Той подкара предпазливо по улицата. Снегорините вече бяха изчистили пътищата, но Шадоу се чувстваше по-спокоен, когато шофираше бавно. Струваше му се по-прилично, все пак беше с катафалка, макар че не помнеше кога за последно е виждал по улиците катафалка. Смъртта беше изчезнала от улиците на Америка, помисли той, сега тя се случваше само по болничните стаи и в линейките. „Не бива да стряскаме живите“, помисли Шадоу. Господин Ибис му беше обяснил, че в някои болници смъквали на по-ниско равнище количките, все едно са празни, и прекарвали с тях покритите мъртъвци, така че покойниците да пътуват по своя си писта, по свои си покрити, тайни пътища.

В една от пресечките беше паркирана тъмносиня патрулна кола и Шадоу спря катафалката зад нея. В автомобила имаше две ченгета — пиеха кафе от чашките на термоси. Бяха оставили двигателя включен, за да им е топло. Шадоу почука по страничния прозорец.

— Да.

— Аз съм от погребалния дом — каза той.

— Чакаме лекаря от съдебна медицина — обясни ченгето.

Шадоу се запита дали това е същият човек, разговарял с него под моста. Полицаят, който беше чернокож, слезе от колата, като остави колегата си зад волана, и заведе Шадоу при боклукчийския контейнер по-нататък. В снега до него седеше Лудия Суийни. В скута му имаше празна зелена бутилка, по лицето, бейзболната шапка и раменете му се бяха насъбрали скреж и сняг. Не мигаше.

— Мъртъв пияница — съобщи ченгето.

— Така изглежда — съгласи се Шадоу.

— Засега не пипайте нищо — предупреди полицаят. — Съдебният лекар трябва да дойде всеки момент. Мен ако питате, този тип се е напил до припадък и задникът му е замръзнал.

— Да — потвърди Шадоу. — Със сигурност изглежда така.

Приклекна и погледна бутилката в скута на Лудия Суийни.

Ирландско уиски „Джеймисън“: билет от двайсет долара, за да се махне от света. Приближи се малък зелен нисан, от него слезе притеснен мъж на средна възраст с пясъчноруса коса и пясъчноруси мустаци и дойде при тях. Докосна трупа по врата. „Подготвя го за онзи свят — помисли Шадоу — и ако не го прати там…“

— Мъртъв е — каза съдебният лекар. — Някакви документи за самоличност?

— Няма — отвърна ченгето.

Лекарят погледна Шадоу и попита:

— Вие при Чакал и Ибис ли работите?

— Да — потвърди Шадоу.

— Кажете на Чакал да вземе отпечатъци от зъбите и от пръстите и да направи снимки, за да установим самоличността. Смъртен акт не ни трябва. Само да вземе кръв за токсикологията. Разбрахте ли? Да ви го напиша ли?

— Не — рече Шадоу. — Няма нужда. Ще запомня.

За миг мъжът се свъси, после извади от портфейла си визитна картичка, драсна нещо на нея и я връчи на Шадоу с думите:

— Дайте я на Чакал.

После пожела на всички „Весела Коледа“ и си тръгна. Ченгетата прибраха празната бутилка.

Шадоу се подписа, че е прибрал мъжа с неустановена самоличност, и го сложи върху количката. Тялото се беше вкочанило и Шадоу не успя да го опъне в легнало положение — мъртвецът продължи да си седи. Шадоу огледа количката и видя, че задната част се вдига. Привърза покойника, както си седеше, и го вкара отзад в катафалката така, че да гледа напред. Ако не друго, можеше да го превози като хората. Дръпна завеските на задния прозорец. После пое обратно към погребалния дом.

Катафалката беше спряла на един светофар, когато Шадоу чу глас, който изграчи:

— И да ми направите хубав помен с най-доброто от всичко и с красиви жени, които леят сълзи и от мъка си съдират дрехите, и с храбри мъже, които скърбят за мен и разказват хубави разкази за славните ми дни.

— Ти, Суийни, си мъртъв — каза Шадоу. — Когато човек е мъртъв, взима каквото му дават.

— Добре, така да е — въздъхна мъртвецът, който седеше отзад в катафалката.

Сега наркоманският хленч беше изчезнал от гласа му, бе изместен от примирена вялост, сякаш думите бяха ретранслирани от много, много далеч, мъртви думи, пращани по мъртва честота.

Светофарът светна зелено и Шадоу натисна леко газта.

— Но въпреки това ми направете помен — примоли се Лудия Суийни. — Довечера сложете на масата прибори и за мен и направете помен, на който всички да се напият. Ти, Шадоу, ме уби. Дължиш ми поне това.

— Изобщо не съм те убивал, Суийни — възрази Шадоу. „Двайсет долара — помисли той, — за да се махнеш оттук“ — Убих те не аз, а пиенето и студът.

Отговор не се чу; нататък пътуваха в мълчание. След като спря катафалката отзад, Шадоу изтегли количката и я затика в моргата. Пренесе на ръце Лудия Суийни върху масата, все едно вдига половин заклана крава.

Покри с чаршаф мъртвеца с неустановена самоличност и го остави там с документите до него. Докато се качваше по задното стълбище, му се стори, че е чул глас, тих и приглушен като радио, свирещо в далечна стая.

— И как могат да ме убият студът и пиенето? Все пак съм чистокръвен трол. Не, Шадоу, ти ме уби, като изгуби малкото златно слънце, и сега е сигурно, че съм мъртъв, точно толкова, колкото и че водата е мокра, че дните са дълги и накрая приятелят непременно ще те разочарова.

На Шадоу му се прииска да каже на Лудия Суийни, че това е горчива философия, но подозираше, че който е мъртъв, винаги е огорчен.

Качи се горе в погребалния дом, където няколко жени на средна възраст сипваха в пластмасовите чинии изстиващи пържени картофи, готвено и макарони със сирене.

Господин Гудчайлд, съпругът на покойницата, бе притиснал господин Ибис до стената и му обясняваше как е знаел, че никое от децата му няма да дойде, за да каже последно сбогом на майка си. Крушата не пада по-далеч от дървото, разправяше той на всеки, готов да го изслуша. Крушата не пада по-далеч от дървото.

Вечерта Шадоу сложи на масата прибори за още един човек. Постави чаша пред всеки и бутилка „Джеймисън“ със златен етикет в средата. Това бе най-скъпото ирландско уиски, което продаваха в магазина за спиртни напитки. След като се нахраниха (голяма чиния с храна, оставена им от жените), Шадоу сипа щедро от уискито във всяка от чашите: в своята, в чашата на Ибис, на Чакал и на Лудия Суийни.

— Какво от това, че той седи на количката в подземието, преди да бъде погребан в бедняшки гроб! — каза той, докато наливаше уискито. — Тази вечер ще кажем наздравица за него и ще му направим помена, който искаше. — Шадоу вдигна чашата към празното място на масата. — Докато Лудия Суийни беше жив, съм го срещал два пъти — продължи той. — Първия път го помислих за най-големия негодник на света, в когото се е вселил дяволът. Втория път го помислих за окаян несретник и му дадох пари, за да се самоубие. Той ми показа фокус с монета, който не помня, и ми остави няколко синини; твърдеше, че бил гном. Мир на праха ти, Суийни.

Шадоу отпи от уискито с вкус на пушек и го остави да се изпари в устата му. Другите двама също отпиха, като преди това вдигнаха чашите към празния стол. Господин Ибис бръкна във вътрешния си джоб, извади бележник и започна да го прелиства, докато намери съответната страница, после прочете кратко обобщение за живота на Лудия Суийни.

Според господин Ибис Лудия Суийни започнал живота си преди повече от три хилядолетия като пазител на свещен камък на малка поляна в Ирландия. Господин Ибис им разправи за влюбванията на Лудия Суийни, за враждите му, за лудостта, вдъхнала му сила („и досега се разказва по-късна версия на преданието, макар че неговата свещена същност и отколешност отдавна са забравени“), за преклонението, на което се радвал в своята родина и което лека-полека се превърнало в сдържана почит, а накрая в забавление, разказа им за момичето от Бантри, което дошло в Ню Йорк и донесло със себе си своята вяра в гнома Лудия Суийни: мигар не го била зърнала една нощ долу при езерото, мигар той не й се бил усмихнал и не се бил обърнал към нея с истинското й име? Тя била напуснала родината си в трюма на кораб, заедно с хора, които били видели как картофите им се превръщат в черна каша в пръстта, били видели как приятелите и любимите им умират от глад и мечтаели за земя на пълните стомаси. Момичето от Залива на Бантри пък си мечтаело за град, където едно момиче може да изкарва достатъчно, за да доведе семейството си в Новия свят. Мнозина от ирландците, пристигнали в Америка, се смятали за католици, макар и да не знаели нищо от катехизиса, макар че единственото, което знаели за религията, било за банши, прокобницата, виеща пред стените на къща, където скоро ще има смърт, и за света Брайд, която навремето се казвала Бригита^[18], една от трите сестри (и трите били Бригити, и трите били една жена), и разказите за Фин^[19], за Ъшийн^[20], за Конан Плешивия^[21], дори за гномите, дребните човечета (и това не е ли най-смешният анекдот на ирландците — по своето време гномите били най-високи измежду всички обитатели на хълмовете)…

Та онази вечер в кухнята господин Ибис им разказа всичко това и още много неща. Сянката му върху стената беше издължена, като на птица, и докато уискито се лееше, Шадоу си представи, че това е главата на грамадна водна птица с дълъг извит клюн, а някъде по средата на втората чаша самият Суийни започна да допълва подробности към разказа на Ибис и да поправя неточностите („… какво момиче беше, с бели като мляко гърди, осеяни с лунички, със зърна, червеникаворозови като изгрева в ден, когато още преди пладне слънцето ще застине, но надвечер отново ще е чудно хубаво…“), после Лудия Суийни се опита да обясни с две ръце историята на боговете в Ирландия — вълна след вълна богове, които прииждали от Галия, от Испания и от всяко проклето място под небето, и всяка вълна преобразявала предишните богове в тролове и феи, и какви ли не други същества, докато не пристигнала и самата Свещена майка, Църквата, и всеки бог в Ирландия на бърза ръка не се превърнал в елф или светец, или в мъртъв крал…

Господин Ибис избърса очилата си със златните рамки и размахвайки показалец, обясни — като изговаряше думите дори по-ясно и отчетливо от обикновено, от което Шадоу разбра, че е пиян (това личеше само от словата му и от капчиците пот, избили по челото му), — че е творец и разказите му трябва да се възприемат не буквално, а като възстановка, плод на въображението, по-истинска и от истината. Лудия Суийни рече:

— Ще ти покажа аз на теб една възстановка, плод на въображението, ей сега ще ти разкрася с въображение тъпата физиономия.

Господин Чакал оголи зъби и изръмжа на Лудия Суийни с ръмженето на грамадно псе, което не налита, но винаги може да те довърши, като ти прегризе гръкляна, а Лудия Суийни разбра посланието, седна и си наля още едно уиски.

— Припомни ли си как правя онзи малък фокус с монетата? — попита той ухилен Шадоу.

— Не.

— Ако се сетиш как го правя — заяви Лудия Суийни с морави устни и замъглени сини очи, — ще ти кажа „топло“.

— Не криеш монетата в шепата си, нали? — започна да налучква Шадоу.

— Не.

— Хитрина ли прилагаш? Нещо в ръкава или другаде, което изстрелва монетите и ти ги ловиш?

— Не е и това. Някой иска ли още уиски?

— Четох в една книга как за фокуса „Блянът на скъперника“ си покриваш дланта с латекс и правиш с него торбичка с телесен цвят, в която криеш монетите.

— Това е тъжен помен за Великия Суийни, прелетял като птица над цяла Ирландия и ял в лудостта си кресон: да умре и да не бъде оплакан от никого освен от една птица, от едно куче и от един малоумник. Не, няма никаква торбичка.

— Е, не се сещам друго — заяви Шадоу. — Предполагам, че просто ги взимаш от нищото. — Каза го като подигравка, после обаче видя изражението на Лудия Суийни. — Наистина. Наистина ги взимаш от нищото.

— Е, не съвсем от нищото — уточни Лудия Суийни. — Но вече топло. Взимам ги от тайните запаси.

— Тайните запаси — повтори Шадоу — вече бе започнал да си спомня. — Да.

— Достатъчно е да държиш монетата в съзнанието си, и тя е твоя, остава само да я вземеш. Съкровищницата на слънцето. Там е в миговете, когато светът прави дъга. Там е в мига на слънчево затъмнение и в мига на буря.

И показа на Шадоу как да го прави. Този път Шадоу разбра.

Главата го болеше и бумтеше, езикът му беше с вкус на мухоловка. Шадоу присви очи срещу ослепителната дневна светлина. Беше заспал с глава върху кухненската маса. Беше с дрехи, макар че по някое време бе свалил папийонката.

Слезе долу, в моргата, и с облекчение, но без изненада видя, че мъртвецът с неустановена самоличност още си е на масата за балсамиране. Изтръгна от вкочанените пръсти на трупа празната бутилка уиски „Джеймисън“ със златен етикет и я метна встрани. Чу как някой се движи в къщата горе.

Когато отиде горе, на кухненската маса седеше господин Уензди. Ядеше с пластмасова вилица остатъците от картофена салата в пластмасова кутия. Беше облечен в тъмносив костюм и бяла риза, носеше наситеносива вратовръзка: сутрешното слънце проблясваше по сребърната игла на вратовръзката във формата на дърво. Уензди му се усмихна.

— А, Шадоу! Радвам се да видя, че си се събудил. Мислех, че ще спиш цяла вечност.

— Лудия Суийни е мъртъв — каза Шадоу.

— Чух — отговори Уензди. — Много жалко. Накрая, разбира се, същото ще сполети всички ни.

Той подръпна въображаемо въже някъде около ухото си, после изкриви врат на една страна, ококори се и изплези език. Както при всяка бърза пантомима, гледката не бе от най-приятните. След това Уензди пусна въжето и се усмихна с обичайната си усмивка.

— Искаш ли картофена салата?

— Не. — Шадоу огледа набързо кухнята и надзърна в коридора. — Знаеш ли къде са Ибис и Чакал?

— Знам. Погребват госпожа Лила Гудчайлд, нещо, за което вероятно са се надявали да им помогнеш, но аз ги помолих да не те будят. Чака те дълъг път.

— Заминаваме ли?

— До един час.

— Редно е да се сбогувам.

— Сбогуванията са надценени. Не се съмнявам, че ще ги видиш отново преди цялата тази история да приключи.

На Шадоу му направи впечатление, че за пръв път от онази първа вечер малката кафява котка се е свила в коша си. Тя отвори нелюбопитни кехлибарени очи и го изпрати с поглед.

Така Шадоу напусна къщата на мъртвите. Зимно черните храсти и дърветата бяха покрити с калъфи от скреж, сякаш бяха откъснати от света и превърнати в сънища. Пътеката беше хлъзгава. Уензди тръгна пръв към белия шевролет „Нова“ на Шадоу. Беше почистен наскоро и регистрационните номера на щата Уисконсин бяха махнати и бяха сменени с номера на Минесота. Багажът на Уензди вече беше струпан на задната седалка. Той отключи автомобила с ключове, дубликат на ключовете в джоба на Шадоу.

— Аз ще карам — каза Уензди. — Трябва да мине поне още час, докато станеш годен за каквото и да било.

Поеха на север, отдясно на Мисисипи, широк сребърен поток под сиво небе. Шадоу видя грамаден бяло-кафяв ястреб — беше кацнал на високо дърво без листа край пътя и наблюдаваше с безумни очи как се приближават, после разпери криле и се извиси на бавни мощни кръгове.

Шадоу си даде сметка, че времето, което е прекарал в къщата на мъртвите, е било само временна отсрочка, и вече изпитваше чувството, че всичко това се е случило отдавна на някой друг.