Франк Хърбърт
Еретиците на Дюна (7)

Понякога е меланж; друг път е само пръст.

Афоризъм от Ракис

Един ден, по време на третата година от престоя си при жреците на Ракис, момичето Шийена Браг бе прилепило тялото си върху висока и извита като змия дюна. Взираше се в далечината на утрото, откъдето се носеше пронизителен съсък като от силно триене. Призрачната сребриста светлина бе сякаш обвила с отблясъците си замръзналия хоризонт. Нощният хлад все още лепнеше по пясъка.

Тя знаеше, че жреците я наблюдават от безопасния пост на кулата, заобиколена с воден пръстен на около два километра зад нея, но нищо — все едно, че ги нямаше! Беше важно само треперенето на песъчинките под тялото ѝ.

Голям е — помисли Шийена. — Най-малко трийсет метра. Голям и хубав.

Сивият влагосъхраняващ костюм я обвиваше като втора кожа. Нямаше ги протриващите кръпки на някой от готовите за изхвърляне костюми, каквито носеше, преди жреците да започнат да се грижат за нея. Беше благодарна за настоящия — нов и прекрасен, и за плътно покриващата го роба в бяло и пурпурно. Най-силно обаче я вълнуваше присъствието ѝ на това място. В подобни случаи се чувстваше изпълнена с някакво едновременно забавно и опасно усещане.

Жреците не можеха да разберат какво става тук. Те бяха страхливци. Погледна през рамо към далечната кула и зърна отблясък на слънчева светлина от увеличителните стъкла на нечий далекоглед.

Рано съзрялото за единайсетте си Стандартни години стройно момиче с тъмна кожа и тук-там изсветляла от слънцето черна коса можеше съвсем ясно да си представи как я виждаха шпиониращите отдалече.

Гледат ме да правя нещо, от което ги е страх. Дивят се как смея да стоя на пътя на Шейтан. Изглеждам съвсем мъничка върху пясъка, а той е толкова голям. Вече могат да съзрат и него.

Непрестанно засилващият се съскащ звук ѝ говореше, че и тя скоро ще зърне гигантския червей. Шийена не мислеше за наближаващия чудовищен звяр като за Шай-хулуд, Бог на пясъците, сравняван всяко утро в молитвите на жреците с перла от съзнанието на Лето II, скрита във всеки от многоребрестите властелини на пустинята. Бе приела червеите най-вече като „онези, които ме пощадиха“ или като Шейтани. Сега те ѝ бяха подвластни.

Връзката им бе започнала преди малко повече от три години по времето на осмия ѝ рожден ден — месеца игат по стария календар. Нейното бедно село, съградено от дръзки първозаселници далеч отвъд преградните канати(#) и пръстеновидните канали, беше досущ като другите подобни селца — обрамчено само от защитен ров с влажен пясък. Шейтан избягваше водата, ето защо пясъчните твари — същества от определен етап на неговото развитие — бързо изолираха влажните участъци. Всеки ден скъпоценната течност, уловена във ветрокапаните(#), отиваше почти изцяло за поддържане на водната преграда. Само два малки ветрокапана осигуряваха течност за пиене; останалото количество се изливаше в предпазния ров.

В онова утро — много прилично на днешното, когато нощната хладина все още се впиваше в носа и дробовете, а хоризонтът беше опасан със същата призрачносребриста мъгла — повечето селски деца се бяха пръснали да търсят из пясъка късчета от меланжа, който понякога оставаше след поредното преминаване на Шейтан. През нощта два големи червея бяха вдигнали шум наблизо. С този меланж въпреки по-ниската му цена, селото би могло да купи печени тухли за трети ветрокапан.

Всяко дете не само се взираше за подправка, а диреше и следи, които биха могли да го отведат до някое от старите укрепления на свободните, наричани сийч(#). От тях бяха останали едва забележими руини, но скалните им прегради даваха сравнително добра защита. И още — за някои руини се говореше като за места, където може да има складиран меланж. Кой от селото не мечтаеше да ги открие!

Шийена, облечена в окърпен влагосъхраняващ костюм и тънка роба, крачеше сама на североизток към далечните опушени грамади въздух, които издайнически посочваха мястото на големия град Кийн с обилието си от влага, понесена нагоре благодарение на притопления от слънцето лек бриз.

Откриването на късчетата меланж беше предимно резултат от концентрация на вниманието в ноздрите Оказаното предпочитание на обонянието оставяше малки част от съзнанието будна за съскането на пясъка, което издаваше приближаващия Шейтан. Все пак мускулите на краката автоматично изключваха движението в определен ритъм, така че шумът от стъпките се смесваше с естествените звуци от живота на пустинята.

В началото Шийена не чу писъците. Причина за това бяха гласовете на самия пясък, следващ вятъра покрай сърповидните високи дюни, скриващи селцето от погледа ѝ. Но звукът постепенно проникна в съзнанието, преди да завладее изцяло нейната мисъл.

Писък на много гласове!

Тя мигом пренебрегна правилото, забраняващо прекалено големи крачки. Закатери се по хлъзгавата повърхност на бархана толкова бързо, колкото позволяваше силата на все още детските ѝ мускули. В мига, когато стигна до върха и погледна надолу, откъдето идваше ужасният звук, писъците секнаха. Веднага разбра всичко.

Вятърът и пясъчните твари бяха отсушили широка дъга от защитната преграда в долния край на селото. Разпозна мястото на пролуката по промяната в цвета на почвата. Оттам се бе вмъкнал червеят-унищожител, преди да се завърти в кръга на влагата, задържана от рова. Гигантската паст, бълваща пламъци, бе погълнала хората и колибите в движението си по спирала с намаляващ радиус.

Шийена зърна последните оцелели, скупчени в средата на сцената на адско унищожение с вече несъществуващите паянтови колиби и струпаните развалини от ветрокапаните. Видя как някои от хората се опитаха да избягат в пустинята. Разпозна баща си сред тях. Но никой не се спаси. Огромната паст ги погълна, преди да се върне обратно и да изравни със земята останките от селцето.

На мястото на жалкото заселище, дръзнало да оспори петънце от владенията на Шейтан, сега се слягаше само пушилката от разровения пясък. Не беше останала никаква следа от човешка обител, сякаш никой никога не бе минавал по тези места.

Шийена накъсано пое дъх, вдишвайки през носа, за да съхрани влагата на тялото си, както би направило всяко дете, познаващо добре пустинята. Огледа хоризонта за някого от връстниците си, но чак до далечния край на вече изчезналото село се виждаха само кръгообразните дири на следите, оставени от червея. Не се забелязваше никакво човешко същество. Изкрещя пронизително, така че викът ѝ да стигне надалеко в сухия въздух. Никой не отговори.

Самичка!

Тръгна по гребена на дюната към мястото, където преди се намираше селото. Чувстваше се като изпаднала в транс. Когато наближи, силна миризма от канела изпълни ноздрите ѝ — явно носена от вятъра, който продължаваше да вдига прах по качулките на дюните. Тогава осъзна напълно случилото се. Катастрофата на селото беше предрешена от намиращата се под него подправка, готова да изригне. Богатото находище дълбоко под пясъка, доведено до плодоношение, бе избухнало и Шейтан бе дошъл, привлечен от меланжа. Всяко дете знаеше, че той не може да устои на изригващата подправка.

Шийена се усети задавена от ярост и лудешко отчаяние. Без да се замисли, тя се спусна по дюната към огромния червей и стигна до него, тъкмо когато той се обръщаше в сухия участък, откъдето бе проникнал. Не съзнавайки какво прави, момичето се стрелна към опашката, хвана се за нея и се закатери по огромния опръстенен гръб. Когато стигна до гърбицата над устата, наведе се и започна да налага с юмруци неподдаващата повърхност.

Червеят спря.

Гневът на Шийена внезапно се превърна в ужас и тя престана да удря. Едва тогава осъзна, че пищи. Беше обзета от усещането, че сама се е изложила на огромна опасност. Не помнеше как е стигнала дотук. Осъзнаваше единствено къде се намира и в същия миг страхът я притисна безжалостно.

Червеят продължаваше да стои на едно място.

Шийена не знаеше какво да прави. Всеки миг Шейтан можеше да се претърколи и да я смаже. Или да се зарови в пясъка, оставяйки я на повърхността, за да я погълне при следващото си възлизане.

Внезапно по тялото му премина силна тръпка от опашката до мястото над главата, където стоеше момичето. Той се раздвижи и тръгна напред. Направи широка дъга и постепенно започна да набира скорост в североизточна посока.

Шийена се приведе и се хвана за водещия ръб на един от гръбните пръстени. Боеше се, че създанието може всеки миг да се вмъкне под пясъка. Какво щеше да стане с нея тогава? Но Шейтан остана на повърхността; Минутите изтичаха една след друга, а той не се отклони от избраната посока при бързия си преход през дюните. Шийена бе вече привела мислите си в действие. Знаеше за ездата на червеи. Жреците на Раздвоения Бог я бяха забранили, но историите — както писани, така и устни — разказваха за някогашните умения на свободните. Те стояли прави на гърба на Шай-хулуд, поддържайки се с тънки пръти с кука накрая. Жреците обаче постановиха, че това е било преди Лето II да сподели съзнанието си с Бога на пустинята. И вече не е разрешено нищо, което би могло да урони престижа на разпилените Негови късчета.

С учудваща скорост червеят отнасяше Шийена към забулените в мъгла очертания на Кийн. Огромният град бе полегнал като мираж на хоризонта. Овехтялата роба на момичето плющеше върху тънката повърхност на окърпения ѝ влагосъхраняващ костюм. Пръстите, които стискаха водещия ръб на грапавия пръстен, все по-остро я наболяваха. Във вятъра последователно се редуваха вълни от миризма на канела, горещ камък и озон, изхвърляни от процесите във вътрешността на чудовището.

Очертанията на Кийн пред нея станаха по-ясни.

Жреците ще ме видят и много ще се ядосат — помисли тя.

Различи ниските тухлени тела на първата линия канати, зад които се забелязваше затворената бъчвообразна крива на наземен акведукт. Над тези конструкции се издигаха стените на терасовидните градини и високите стойки на огромни ветрокапани, зад които се намираше храмовият комплекс, оборудван със самостоятелни водни заграждения.

За малко повече от час бе преодоляно разстоянието на целодневен пеши преход по пясъка!

Нейните родители и съседите от селото многократно бяха изминавали това разстояние, за да търгуват или да се веселят заедно на някой празник с танци, но Шийена ги бе придружавала само два пъти. Спомняше си най-вече танците и последвалото ги насилие. Големината на Кийн направо я уплаши. Толкова много сгради! И толкова много хора! Шейтан нямаше как да им стори зло.

Червеят продължаваше стремително напред, сякаш бе решил да премине през каната и акведукта. Шийена наблюдаваше втренчено града, който продължаваше да се издига все по-високо пред нея. Изглежда Шейтан бе решил да не спира! Той обаче внезапно се закова на място с шумно стържене.

Тръбообразните вентилационни отвори по външната повърхност на каната се намираха на петдесетина метра от широко отворената му уста. Момичето долавяше горещите му издишвания с дъх на канела и чуваше глухия тътен от пещта в чудовищното тяло.

Най-после разбра, че пътуването е завършило. Бавно пусна пръстена, но остана на мястото си, колебаейки се какво да предприеме оттук нататък. Шейтан стоеше все тъй неподвижен. Тя предпазливо се спусна по гърба му на пясъка. Няколко мига остана като вцепенена. Дали няма да се размърда? В съзнанието ѝ смътно се прокрадна идеята да се втурне с всички сили към каната, но нещо в червея я привличаше неудържимо. Закрачи в разровения пясък покрай предната му част, заобиколи я и се взря в страховитата уста. Пламъци пробягваха напред-назад из редиците от кристални зъби. Опалиха я издихания с остра миризма на канела.

Внезапно се видя отново да се спуска лудешки по дюната и да се катери върху гърба на червея.

— Проклет да си, Шейтан! — извика с размахан към страшната паст юмрук. — Какво сме ти направили?

Тези думи бе чула от майка си, когато се разбра за унищожението на цяла градина с тулий. Шийена нито за миг не се бе усъмнила в истинността на името Шейтан и в правотата на майчиния гняв. Бяха сред последните в дъното на ракианската пирамида и тя го знаеше. Близките ѝ вярваха най-напред в Шейтан, а после в Шай-хулуд. Червеите си бяха червеи, а нерядко и нещо още по-лошо. По открития пясък нямаше правда. Единствено опасностите се спотайваха там. Бедността и страхът от жреците караха хората като нея да тръгват към дюните, но дори тогава го правеха с ядната решимост, движела и свободните.

Този път Шейтан беше победител.

Внезапно осъзна, че върви по пътеката на смъртоносна опасност. Мислите ѝ. макар и все още неоформени достатъчно ясно, ѝ подсказваха, че е сторила нещо ужасно глупаво. Много по-късно, когато заниманията в Сестринството полираха нейното съзнание, тя щеше да разбере, че ужасният страх от самотата я беше извадил от нормалното ѝ състояние. Бе предпочела Шейтан да я вземе в компанията на нейните вече мъртви близки.

Изпод червея се разнесе стържене.

Шийена сподави вика си.

Първоначално бавно, но постепенно набирайки скорост, той пое покрай очертаващата се като две странични ивици изрит пясък следа, оставена при идването му от пустинята. Съсъкът полека-лека отслабна в далечината. Тогава до слуха ѝ достигна друг шум. Вдигна очи към небето. Над нея се разнесе особеният шипящ звук от крилете на орнитоптер(#), хвърлил за миг сянката си върху ѝ. Машината блестеше на утринната светлина, следвайки посоката на червея в пустинята.

Друг, по-познат страх обхвана Шийена.

Жреците!

Тя се загледа в топтера. Летателният апарат направи широк завой и започна да приближава, спускайки се надолу, преди да кацне на пясъчна площадка, заравнена от движенията на червея. Момичето долови мириса на масла и остро парливия дъх на горивото. Орнитоптерът приличаше на гигантско насекомо, стаило се в очакване преди скока си.

Страничната вратичка се отвори.

Шийена изпъна назад рамене, решена да не отстъпва. Е, много добре — бяха я заловили. Знаеше какво я очаква. Нямаше да спечели нищо с бягство, защото топтерите бяха привилегия единствено на жреците. Можеха да обикалят навсякъде и да виждат всичко.

Двамина богато облечени мъже, целите в златисто и бяло, съчетано с пурпурна украса, слязоха и се затичаха към нея по пясъка. Коленичиха толкова близо, че тя долови мириса на потта им и мускусно-меланжовия тамян, просмукал техните дрехи. Бяха млади, но приличаха на всички друга жреци, които можеше да си спомни — с отпуснати черти на лицето, с меки ръце, без да ги е грижа за излишните загуби на телесна влага. Под горните си дрехи никой от двамата не носеше влагосъхраняващ костюм.

Застаналият вляво, чиито очи бяха на еднаква височина с нейните, заговори:

— Дете на Шай-хулуд, видяхме как твоят Отец те донесе от земите си.

Шийена не откри никакъв смисъл в думите му. От жреците човек трябваше да се страхува. Родителите ѝ и всички познати възрастни хора много пъти ѝ го бяха внушавали с думи и действия. Жреците разполагаха с орнитоптери. Жреците можеха да нахранят с теб Шейтан за най-малкото нарушение на правилата, а дори и без нарушение — достатъчно беше само да го поискат. Нейните близки и познати знаеха за много такива случаи.

Тя се отдръпна от коленичилите мъже и се огледа. Накъде да побегне?

Онзи, който я заговори, вдигна умолително ръка.

— Остани при нас.

— Вие сте лоши! — преля от чувство в думи гласът ѝ. И двамата се хвърлиха ничком на пясъка.

От далечните градски кули просветнаха отблясъци слънчева светлина, отразена от стъклата на далекогледи. Момичето ги видя. Знаеше какво представляват тези отблясъци. Жреците винаги те наблюдаваха в градовете. Всеки отразен слънчев лъч беше сигнал с указание да „бъдеш добър“, сиреч колкото се може по-незабележим…

Тя сключи ръце на гърдите си, за да успокои треперенето им. Погледна вляво и вдясно, а после отново към двамата, паднали по очи. Нещо не беше наред.

С опрени в пясъка глави мъжете продължаваха да чакат, обзети от безпричинен наглед страх. Никой не смееше да се обади.

Шийена все още се чувстваше объркана. Внезапно придобитият като лавина опит нямаше как да бъде осмислен толкова бързо от ума. Помнеше, че родителите ѝ и всички нейни съседи са погълнати от Шейтан. Беше го видяла с очите си. А сетне той сам я бе довел дотук и отказал да я изпепели в страховитите си пламъци. Беше пощадена.

Думата вече бе разбираема за нея.

Пощадена.

Обясниха ѝ я, когато научи песничката, която се изпълняваше с танцови стъпки:

„Шай-хулуд ни пощади!

Махай се, Шейтан…“

Отначало тихо, тъй като не искаше да дразни проснатите по очи жреци, Шийена подхвана завъртанията и неритмичните движения на танца. Когато припомнената музика се засили в нея, освободи една от друга дланите си и широко разтвори ръце. Повдигаше стъпалата си високо, с тържествени движения. Направи няколко бавни пируета, после ги ускори в синхрон с нарастващата наслада и опиянение. Дългата тъмна коса вече се развяваше около лицето ѝ.

Двамата жреци най-после се престрашиха да вдигнат глави. Необикновеното дете танцуваше! Бързо разпознаха стъпките на Танца на омилостивяването. Тя молеше Шай-хулуд да прости на своите хора. Молеше Бога да прости на тях.

Спогледаха се и едновременно се върнаха в предишната си поза — коленичили. Започнаха да пляскат съгласно отдавна установения обичай, стремейки се да отвлекат вниманието на танцьорката и да я объркат. Ритмично удряха длани, припявайки думите, идещи от древността.

„Манна в пустинята яли бащите ни,

Там, сред жаравата, дето вихрушките вият!“

Бяха насочили цялото си внимание към момичето Видяха, че е стройно, с твърди мускули и тънки крайници Връхната роба и влагосъхраняващия му костюм бяха износени и окърпени като на най-бедните хора. Острите скули хвърляха тъмни отсенки върху мургавата кожа на лицето. Забелязаха, че очите му са черни. Червеникавото слънце сякаш бе очертало ивици в неговата коса. Чертите му изглеждаха изострени от пестенето на вода — тесен нос и брадичка, високо чело, широко очертана уста с тънки устни, източена шия. Приличаше на свободна(#) от портретите в светая светих на Дар-ес-Балат. Разбира се! Детето на Шай-хулуд не би могло да изглежда по друг начин.

И как добре танцуваше! Никаква следа от монотонно повтаряния ритъм не оставаше в неговите движения. Впрочем ритъм имаше, но той беше възхитително сложен и удължен — най-малко от сто стъпки. Продължи да го спазва, докато слънцето се качваше все по-високо. Стана почти пладне, когато падна от изтощение на пясъка.

Мъжете се изправиха и погледнаха в пустинята натам, накъдето се бе отправил Шай-хулуд. Звукът от стъпките на танца не Го бяха призовали обратно. Беше им простено.

Ето как започна новият живот на Шийена.

Дълги дни висшите свещенослужители спориха на висок глас за нея в личните си жилища. Най-после представиха докладите си и нерешените в тях въпроси на Върховния жрец Хедли Туек. Същия следобед се събраха в залата на Малкия Синод — само Туек и шестима жреци-съветници. Стенописи с изображение на човешкото лице на Лето II, увенчало огромното тяло на червея, гледаха доброжелателно към тях.

Туек бе седнал на каменна пейка, донесена от сийча при Пролома на вятъра. Говореше се, че самият Муад’диб е седял на същото място. Върху единия от краката на пейката все още се забелязваше изображение на Атреидският ястреб.

Съветниците се настаниха на по-обикновени седалки, с лица, обърнати към него.

Върховният жрец Хедли Туек имаше внушителна фигура с мека сива коса, падаща на грижливо вчесани дипли по раменете му — подходяща рамка за ъгловатото лице с широка плътна уста и добре очертана брадичка. Очите му пазеха оригиналния бял цвят на очните ябълки, ограждащи тъмносини зеници. Погледът бе сякаш засенчен от гъсти рошави вежди.

Съветниците образуваха твърде разнородна групичка. Бяха все потомци на стари жречески родове и всеки от тях тайно къташе в сърцето си убеждението, че нещата ще тръгнат по-добре, ако лично той седне на пейката на Туек.

Мършавият и с изпито лице Стирос започна пръв като Говорител на опозицията:

— Тя не е нещо повече от бедно и бездомно дете на пустинята, яздило Шай-хулуд. Знаете за забраната, така че наказанието е задължително.

Останалите заговориха почти едновременно:

— Не! Не, Стирос. Предаваш погрешно нещата! Не беше застанала на гърба на Шай-хулуд както свободните някога. Нямаше нито куки, нито…

Жрецът се опитваше да ги надвика.

Туек видя, че скоро стигнаха до задънена улица — трима на трима с Ъмпруд Дебелака и един почитател на хедонизма, настояващ за „предпазливо одобрение“.

— Не можеше да определя посоката на Шай-хулуд — представи своя аргумент Ъмпруд. — Всички видяхме как се спусна на пясъка и Му заговори без никакъв страх.

Да, всички го бяха видели — било в момента, на живо, или на холофотографията, направена от съобразителен наблюдател. Ала бездомно дете или не, момичето се бе изправило срещу Шай-хулуд и разговаряло с Него. И той не го бе погълнал. Червеят на-Бога бе отстъпил, оттегляйки се в пустинята.

— Ще я подложим на изпитание — отреди Туек.

Рано на следващата сутрин един орнитоптер, управляван от двамината жреци, които я бяха довели от пустинята, пренесе Шийена далеч от погледите на обитателите на Кийн. Жреците я свалиха на върха на една дюна и заложиха в пясъка точно възпроизведено копие на някогашното кречетало(#) на свободните. После освободиха предпазителя и наоколо се понесе силното ритмично тракане, което от хилядолетия бе призовавало Шай-хулуд. Мъжете се втурнаха към топтера и го издигнаха над страшно уплашената Шийена, останала сама на двайсетина метра от кречеталото.

Дойдоха два червея. Не бяха от най-големите — не повече от петнайсет метра дълги. Единият от тях мигновено отне думата на кречеталото, като го глътна. После и двата приближиха, движейки се успоредно един до друг, и спряха на по-малко от шест метра пред Шийена.

Тя остана права, със свити юмручета на отпуснатите покрай тялото ръце. От жреците можеше да се очаква само това — бяха я оставили за храна на Шейтан.

Двамата свещеници в кръжащия топтер гледаха като омагьосани. Сцената, благодарение на техните наблюдателни камери, бе следена с притаен дъх и в жилището на Върховния жрец в Кийн. Всеки вече бе наблюдавал такова събитие не един и два пъти. Подобно наказание стана честа практика напоследък, защото се бе оказало подходящ начин за разчистване на сметки с някой обструкционист от жреческото съсловие или пък за придобиването на нова наложница. Ала никога досега не бяха виждали само дете в ролята на жертва. И то какво дете!

Червеите-на-Бога припълзяха бавно след първото си спиране. После отново се заковаха само на три метра от Шийена.

Решила да приеме съдбата си, тя не побягна. Помисли, че много скоро ще се озове при своите родители и приятели. Но тъй като чудовищата не помръдваха, ужасът ѝ отстъпи място на гнева. Жреците-гадняри я бяха оставили сама тук! Чуваше плясъка на топтера над главата си. Гореща миризма на подправка изпълваше въздуха наоколо. Тя вдигна дясната си ръка към топтера, посочи го и извика:

— Хайде, изяжте ме! Това чакат да видят!

Жреците не можеха да чуят нейните думи, но жестът ѝ беше красноречив; освен това видяха, че говори на двата Божествени червея. Насоченият към тях пръст не вещаеше нищо добро.

Червеите не помръдваха.

Шийена свали ръката си.

— Вие убихте майка ми и баща ми, както и всички мои приятели! — обвинително изкрещя тя.

После пристъпи напред и размаха юмрук към тях.

Червеите отстъпиха, спазвайки досегашната дистанция.

— Ако не ме искате, върнете се там, откъдето сте дошли! — отпъди ги с ръка към пустинята.

Те послушно отстъпиха още малко и направиха едновременен завой в указаната посока.

Жреците ги проследиха с топтера на повече от километър разстояние, където чудовищата се заровиха. Чак тогава мъжете поеха обратно, обзети от страх и безпокойство. Прибраха детето на Шай-хулуд от пясъците и се насочиха към Кийн.

Привечер в тамошното посолство на Бене Гесерит вече разполагаха с подробен отчет. До сутринта към Дома на Ордена пътуваше надлежното известие.

Най-после се беше случило!