Франк Хърбърт
Еретиците на Дюна (22)

Волността и Свободата са сложни понятия. Те стигат до религиозните идеи за Свободната Воля и са свързани с Мистичния Властелин, вграден в абсолютните монархии. Без монархиите, моделирани по подобие на Старите Богове и управлявани чрез вярата в религиозното опрощение, Свободата и Волността в никакъв случай нямаше да имат днешното си значение. Двата идеала дължат самото си съществуване на отминали примери за гнет и потисничество. А силите, поддьржащи идеалите, подлежат на отслабване и разрушение, ако не бъдат обновявани от драматичния урок на нов гнет и потисничество. Ето го най-важния ключ към живота ми.

Лето II, Бог-Император на Дюна

Писанията от Дар-ес-Балат

Тег им бе наредил да чакат под прикритието на животозащитното покривало, докато слънцето не потъне зад възвишенията на запад. Намираха се на около трийсет километра посред гъстата гора североизточно от кийпа на Гамму.

— Довечера тръгваме в друга посока — каза той. Вече трета нощ ги водеше през плетеницата на дърветата в мрака, което представляваше поредната майсторска демонстрация на памет на мента; стъпка по стъпка те вървяха по пътя, изминат и предаден му от Патрин.

— Цялата съм схваната от толкова много седене — оплака се Лусила. — А нощес пак ще е студено.

Башарът сгъна животозащитното покривало и го закрепи върху носения от него денк.

— Двамата може да се поразмърдате малко — каза той, — Но ще тръгнем само в пълна тъмнина.

Седна, подпрял гръб о ствола на иглолистно дърво с гъсти, провиснали ниско клони, и се загледа в сумрака към Лусила и Дънкан, които излязоха на малката поляна. Останаха там известно време, а телата им сякаш попиваха последната дневна топлинка, изтляваща във вечерния хлад. Да, през нощта пак щеше да е студено, но мислите му не можеха да бъдат ангажирани дълго от подобен проблем.

Неочакваното.

Шуонгю никога не би повярвала, че се намират толкова близо до кийпа и се движат пеша.

Тараза, трябваше да бъде по-категорична в предупрежденията — каза си той. Яростното и открито неподчинение на Шуонгю към старшата света майка излизаше извън рамките на традицията. Ментатската логика не бе в състояние да приеме подобна ситуация без допълнителни данни.

Паметта услужливо му поднесе поговорка от училищните дни — афоризъм-предупреждение, напомнящо, че от него се очаква да упражнява контрол върху присъщата му логична последователност: „Като следва пътеката на логиката и когато бръсначът на Окам действа безукорно, ментатът съвсем логично може да стигне до пълното си унищожение.“

Да, логиката можеше да те подведе и дори да те провали!

Спомни си за поведението на Тараза в кораба на Сдружението и непосредствено след това.

„Тя иска от мен да осъзная, че всичко ще зависи само от собствената ми преценка. Длъжен съм да видя проблема с моите, а не с техните очи.“

Значи заплахата от Шуонгю трябва да е била реална опасност, която той е разкрил, не е трепнал пред нея и я е отстранил по свой начин.

Но Тараза не е знаела какво ще се случи с Патрин малко по-късно.

В действителност тя не е била особено загрижена какво може да стане с него. Или с мен. Или с Лусила. А с гола̀та? Там е длъжна да прояви максимална загриженост!

Не е логично да се мисли, че… Тег се отказа да продължи в същата посока. Старшата света майка не искаше от него да действа по законите на логиката. Тя настойчиво го подтикваше да направи точно това, което винаги бе правил, и да постъпи по начина, познат ѝ от други опасни моменти и ситуации.

Неочакваното.

Следователно съществуваха някакви разновидности на логиката за всички подобни случаи, но изпълнителите биваха изритвани вън от гнездото, в хаоса…

Длъжни сме да създадем наш собствен ред.

Огромна вълна от болка заля съзнанието му: Патрин! Дяволите да те вземат, човече! Знаел си, за разлика от самия мен! Какво ще правя без теб?

Сякаш чу отговора на своя адютант, произнесен с познатия неестествено важен и превзет глас, с който той винаги бе укорявал началника си: „Башар, ще се справиш по възможно най-добрия начин.“

Постепенното и максимално спокойно обмисляне му каза още веднъж, че вече никога няма да види помощника си в кръв и плът, нито ще чуе истинския глас на стария човек. Все пак гласът бе останал… Личността се беше подслонила в паметта му.

— Няма ли да тръгваме?

Беше Лусила. Тег погледна нагоре и я видя изправена пред наблюдателната му позиция до дървото. Дънкан стоеше зад нея. И двамата бяха сложили багажа си на раменете.

Докато се бе отдал на мислите си, нощта беше паднала. Ярката светлина на звездите хвърляше неясни сенки из горската полянка. Той се изправи, взе багажа си и излезе на открито, привеждайки се под най-долните клони на дървото. Момчето му помогна да заметне денка.

— Шуонгю ще обмисли всички възможности — каза Лусила. — В края на краищата преследвачите ѝ ще стигнат дотук. Знаеш го.

— Но не преди да са изминали и последния метър по фалшивата следа. Тръгвайте.

Поведе ги на запад, през пролуките между дърветата.

Три нощи го бяха следвали по назованата от него „Патринова пътека в паметта“. През четвъртата Тег все още не спираше да се укорява, че не е огледал в развитие последствията и резултатите от поведението на помощника си.

„Добре осъзнавах дълбините на предаността му, но не бях предвидил най-очевидния резултат от нея. Бяхме заедно толкова отдавна, та мислех, че познавам ума му така, както познавам себе си. Дявол да те вземе, Патрин! Нямаше защо да умираш!“

В себе си все пак призна, че е имало защо. Патрин бе осъзнал потребността да го стори. А ментатьт пропусна да направи същото. Логиката можеше да заслепява подобно на всяка друга даденост.

Както Бене Гесерит често казваше и показваше.

Придвижваме се. Шуонгю не го е очаквала.

Трябваше да признае пред себе си, че сегашното бродене из необлагородените места на Гамму го накара да види планетата в съвсем нова светлина. Във Времената на глада и Разпръскването тукашният регион, лишен от надзор, се беше превърнал в диво растително царство. По-късно го промениха донякъде, но все още продължаваше да си бъде пущинак, оставен почти изцяло на самотек. И до днес достъпът до него бе възможен само по Потайни пътеки и с помощта на маркировка за лично ползване. Внезапно Тег видя Патрин като младеж, опознаващ тукашните места — оня скалист стръмен хълм например, внезапно появил се на звездната светлина посред дърветата, или пътеките, очертали сами себе си покрай разклонените гиганти.

„Ще помислят, че сме се втурнали към някой не-кораб“ — бяха обсъждали двамата с Патрин, когато оформяха етапите и подробностите на плана им. — Преследвачите трябва да бъдат подмамени в следваната сега посока. Но помощникът му не бе казал, че той ще бъде мюрето.

Тег преглътна някаква горчива буца в гърлото си.

Дънкан не можеше да бъде добре пазен в кийпа — продължи да се убеждава.

Беше напълно вярно.

Лусила дълго бе нервничила през първия ден, прекаран под животозащитното покривало, пазещо ги от наблюдателните прибори на евентуални преследвачи от въздуха:

— Трябва да се обадим на Тараза!

— Веднага щом е възможно.

— Какво ще правим, ако нещо стане с теб? Искам да знам целия план за бягството.

— Ако ми се случи случка, не ще можете да следвате пътя на Патрин. Просто няма време, за да го поеме паметта ти.

През този ден Дънкан почти не взе участие в разговора. Гледаше ги мълчаливо или придремваше, разбуждайки се с гневна неприязън в очите.

На втория ден, прекаран отново под защитното покривало, момчето ненадейно попита Тег:

— Защо искат да ме убият?

— За да осуетят планираното от Сестринството за тебе.

Дънкан погледна към Лусила и попита:

— Какво са планирали?

След като тя не отговори, момчето отбеляза:

— Разбирам, че знае, но аз трябва да завися от нея. От мен се очаква да я обичам!

Според башара Лусила доста добре прикри обзелия я смут. Очевидно плановете ѝ по отношение на гола̀та се бяха объркали, а последователността им бе напълно разрушена от сегашното бягство.

Поведението на Дънкан подсказваше и друга възможност — не можеше ли гола̀та да бъде прикрит Прорицател? Какви допълнителни способности бяха заложили в него лукавите тлейлаксианци?

Когато нощта припадна в пущинака за втори път Лусила изригна в нападки:

— Тараза ти нареди да възстановиш изначалните му спомени! Възможно ли е да го направиш тук?

— Ще стане, когато стигнем до убежището.

През същата нощ вниманието на смълчания Дънкан бе необикновено изострено. В него се долавяше нов прилив на енергия. Беше чул!

Нищо лошо не трябва да се случи с Тег — мислеше той. — Каквото и където да е убежището, башарът трябва да стигне до него жив и здрав. Тогава ще знам!

Не беше сигурен какво ще узнае, но вече имаше пред себе си цел, за която си струваше да положи всички усилия. Пътуването из пущинака трябваше да го изведе до целта. Спомни си как бе гледал дълго от кийпа към тукашните места с желанието да броди волно из тях. Стремежът му към онази пълна свобода бе изчезнал. През дивите пущинаци минаваше само пътят към нещо много по-важно.

Лусила, останала последна в колоната през тазнощния преход, си заповяда да бъде спокойна, но и нащрек. Както и да приеме онова, което не можеше да промени. В кътче от съзнанието ѝ стояха дълбоко врязани заповедите на Тараза.

„Бъди винаги близо до гола̀та и изпълни задължението си, когато дойде времето.“

Крачка по крачка стъпките на Тег отмерваха километрите без промяна на темпото. Вървяха четвърта нощ. Според преценката на Патрин преходът им до целта щеше да запълни тъкмо четири нощи.

И каква цел само!

Планът за бягство и спасение при извънредни обстоятелства бе изграден около едно откритие на помощника от тийнейджърската му възраст. Все още Гамму криеше много тайни. В паметта на Тег имаше доста бели полета за този свят. В отдавна отминалите времена на Империята тукашните места бяха феодално владение на Харконите.

Той си спомни думите на Патрин:

Преди два дни отидох до мястото, за да го проверя лично. Нищо не се е променило. Все още съм единственият човек, стъпвал някога там.

Какво те кара да бъдеш толкова сигурен?

Когато си тръгвах от Гамму преди години, взех някои предохранителни мерки с малки уловки, които друг човек нямаше да забележи. Нищо не е помръднало.

Харконска не-сфера, така ли?

Много е стара, но помещенията ѝ са непокътнати и използваеми.

— Ами храна, вода…

— Има всичко, което може да ти потрябва; складирано е в сандъци из неентропните хранилища във вътрешните отсеци.

Тег и Патрин съставиха подробни планове, като се надяваха никога да не им се наложи да ползват убежището при извънредни обстоятелства. За всеки случай помощникът му описа в детайли тайния път до своето откритие от детството.

Лусила тихо изпъшка зад него, препънала се в някакъв корен в тъмното.

Трябваше да я предупредя — помисли той. Дънкан го следваше, воден най-вероятно от звука на движенията му. Докато Лусила не по-малко вероятно, бе насочила вниманието си към лични дела и мисли.

Каза си, че удивителната ѝ прилика с Даруи Одрейди не бе никак случайна. Когато двете жени застанаха една до друга в кийпа, той забеляза и разликите, произтичащи най-вече от нееднаквата им възраст. Младостта на Лусила видимо си личеше в по-плътната подкожна тлъстинка и заоблените черти на лицето. Но гласовете им! Тембър, произношение, нехармонични модулации — всичко с познатия печат на говорните превземки от богатия арсенал на бене-гесеритките. Почти невъзможно би се оказало да се долови разликата между двете при беседа на тъмно.

Според Тег това не беше случайно, още повече като се имат предвид познанията му за Бене Гесерит. При прословутата склонност на Сестринството да дублира многократно ценните генетични дадености с оглед ефективността на направените капиталовложения, не можеше в подобна ситуация да няма общ онаследен прародител.

Всеки от нас е Атреидес — помисли той.

Тараза не бе разкрила проекта си за гола̀та, но след като бе включен в изпълнението му, башарът виждаше все по-ясно очертаващата се обща форма и конструкция. Окончателният модел липсваше, ала вече успяваше да долови цялостното му звучене.

Поколение след поколение продължаваха сделките на Сестринството за закупуване на голѝте Айдахо от тлейлаксианците, които обучаваха тук, на Гамму, само за да бъдат убивани по-късно. И през цялото време — в очакване на подходящия момент. Всичко приличаше на жестока игра с лудешки бързо очертаваща се непосредствена развръзка, само защото на Ракис се беше появило някакво момиче, което можеше да заповядва на червеите.

Гамму очевидно бе брънка от проекта. Навсякъде се виждаха знаци и следи от Каладън. Омекотени привички и подробности от Дън се наслагваха върху по-бруталната някогашна действителност. Нещо друго бе дошло заедно с населението от убежището на тази планета, където лейди Джесика, майката на Тирана, беше изживяла дните си.

Още при първата си рекогносцировъчна обиколка на Гамму Тег бе забелязал явните и поприкритите белези.

Богатство!

Следите и оставените знаци трябваше само да бъдат разчетени. То буквално течеше в тукашния свят, движейки се подобно на амеба, за да се промъкне незабелязано до всяко място, където можеше да се настани. Знаеше се, че на Гамму има богатство, останало от Разпръскването. Толкова огромно, че малцина подозираха (или можеха да си представят) обема и мощта му.

Той спря внезапно. Маркировката и знаците в околния пейзаж, предадени му от Патрин, изискваха пълна концентрация. Право пред тримата се намираше гола скалиста тераса — характерен отличителен знак, заложен в паметта му от верния помощник. Преминаването през нея щеше да бъде едно от най-опасните начинания в целия преход:

„Никаква пещера или поне гъста растителност за прикритие. Защитното покривало трябва да бъде готово.“

Тег го свали от багажа си и го преметна върху едната си ръка. После даде знак да продължат. Тъмната тъкан на покривалото зашумя, триейки се в тялото му при всяка крачка.

Помисли, че Лусила постепенно се превръща в наистина значима фигура. Не криеше, че се домогва до обръщението лейди пред името си. Лейди Лусила. Несъмнено звучеше приятно. Сега, когато Големите династии полека-лека излизаха от дългия мрак, хвърлен от Златната Пътека на Тирана, светите майки с желаната титла се брояха на пръсти.

Лусила — Впечатаната прелъстителка.

Жените от Сестринството със същото предназначение до една бяха сексуални експерти. Лично майката на Тег го посвети още съвсем млад в тайните на системата им, като го изпращаше при внимателно подбрани местни девойки, за да се изостри чувствителността му към знаковите послания, излъчвани както от самия него, така и от страна на другия пол. Подготовката бе забранена извън надзора на Дома на Ордена, но Теговата майка беше сред еретиците на Сестринството. „Майлс, някога ще ти потрябва.“ Нямаше място за съмнение, че тя притежаваше известна дарба на прорицател. Беше се постарала да го въоръжи срещу Впечатаните изкусителки, специално обучени да усилват мощта и честотата на оргазма, залагайки здрава извънсъзнателна привързаност на мъжа към жената.

Лусила и Дънкан. Впечатаното в нея би следвало да бъде впечатано и в Одрейди.

Почти чу щракването на отделните части от цялото, напаснати една с друга в съзнанието му. Ами странното момиче на Ракис? Дали Лусила щеше да разкрие на ученика си похватите от техниката на съблазняването, давайки му по този начин оръжие, с което той да очарова и примами в плен онази, дето заповядваше на червеите? Данните, необходими за първично ментатско пресмятане, са все още малко.

Тег спря в края на опасния скален пасаж. После върна покривалото в денка си. Докато го уплътняваше, Дънкан и Лусила чакаха близо до него. Въздишка на облекчение се отрони от устата на водача им. Защитното покривало винаги предизвикваше безпокойството му. То не притежаваше отражателния капацитет на пълноценен боен щит, така че попадението на лазестрел щеше да доведе до бързо възпламеняване с вероятен фатален изход. Опасни играчки!

Ето как определяше оръжията и механичните приспособления с подобна насоченост. Беше по-добре да разчита на ума и съобразителността си, както и на собственото си тяло и на Петте начина на поведение от школата на Бене Гесерит, научени от майка му.

Ползвай спомагателни средства само когато са абсолютно необходими, за да засилят телесните ти възможности.

— Защо спряхме? — прошепна Лусила.

— Вслушвам се в нощта — каза Тег.

Лицето на Дънкан, неясно очертано в процеждащата се през дърветата звездна светлина, бе обърнато към него. Изразът на чертите му вдъхваше увереност. „Идва от стаени някъде памети, достъпът до които е скрит — помисли момчето. — Мога да разчитам на този човек.“

Според Лусила бяха спрели, понеже старото тяло на башара се нуждаеше от почивка, но естествено не можеше да го каже. Той бе споменал, че планът му включва и възможност за отвеждането на Дънкан на Ракис. Много добре. Единственото важно нещо за момента.

Вече бе съобразила, че убежището някъде по пътя пред тях трябва да представлява не-кораб или не-стая. Нищо друго нямаше да е достатъчно. По някакъв начин Патрин е държал ключа за него. Няколкото кратки коментара на Тег говореха, че благодарение на помощника му бил очертан маршрут за бягство и спасение при извънредни обстоятелства.

Лусила първа си даде сметка как Патрин ще бъде принуден да заплати за бягството им. Той беше най-слабото звено. Остана в ръцете на Шуонгю. Съдбата на мюрето бе решена. Само глупец би помислил, че света майка с възможностите на комендантката няма да е в състояние да изтръгне необходимите ѝ тайни от съвсем обикновен мъж. Дори нямаше да прибегне към онези болезнени форми на разпит, представляващи монопол на Сестринството — кутията за изпитание с агония и притискането на нервни възли; другото, което умееше, бе напълно достатъчно.

Още тогава Лусила беше прозряла докъде може да стигне предаността на помощника. Възможно ли е Тег да прояви подобна несъобразителност и слепота?

Обич!

Да, отдавнашната връзка и взаимното доверие у двамата мъже щеше да накара Шуонгю да действа незабавно и с безогледна бруталност. Патрин го знаеше. А башарът навярно бе пропуснал да огледа внимателно събраното в себе си познание.

Гласът на Дънкан внезапно я върна към действителността:

— Топтер! Зад нас е!

— Бързо! — Тег светкавично измъкна защитното покривало от денка си и го хвърли върху тримата. Те се свиха на кълбо в мрака, изпълнен със земни ухания, като напрегнато се вслушваха в шума от минаващия над тях орнитоптер. Той нито забави ход, нито се върна.

Когато се убедиха, че не са ги забелязали, башарът пак ги поведе по Патриновата пътека в паметта.

— Претърсваха — обади се Лусила. — Започват да подозират или пък Патрин…

— Пази си силите за из път! — сряза я Тег.

Тя реши да не реагира. И двамата знаеха, че помощникът е мъртъв. Спорът по въпроса бе вече изчерпан. Нашият ментат взима нещата много навътре — каза си Лусила.

Тег беше дете на света майка, а тя явно го бе обучила далеч отвъд позволените на бене-гесеритките граници, преди да бъде поет от прекалено изкусните им в манипулациите ръце. Гола̀та не беше единственият с непознати възможности от тук присъстващите.

Продължаваха да се движат по някога набелязания и вече предаден път, подобно на игра с прикрити следи. В момента катереха някакъв стръмен хълм, покрит с гъста растителност. Тук звездната светлина не проникваше между дърветата. Единствено чудодейната памет на ментата определяше вярната посока.

Лусила долови мириса на гнили листа под краката си. Вслушваше се в движенията на башара, като почти повтаряше стъпките му.

Гола̀та не се обажда — помисли тя. — Колко е съсредоточен.

Очевидно изпълняваше дадените му нареждания. Следваше водача си. Тя добре долавяше естеството на подчинението от страна на момчето. Изпълняваше заповедите, защото бяха в съзвучие с намеренията му, поне засега. Противоборството с Шуонгю бе вкоренило в Дънкан бесен порив към самостоятелност. Какво ли още бяха вплътили в него тлейлаксианците?

Тег спря на малко равно място под високите дървета, за да си поеме дъх. Лусила чуваше тежкото му дишане. То отново ѝ напомни, че ментатът-башар е възрастен човек, прекалено стар за подобни натоварвания.

— Добре ли си, Майлс? — запита внимателно тя.

— Ще ти съобщя, когато не съм.

— Има ли още много? — обади се момчето.

— Не.

И водачът отново пое напред.

— Трябва да побързаме — каза след няколко минути той. — Седловината на хребета е последният отрязък.

Сега, когато се бе примирил със смъртта на Патрин, мислите му се обърнаха като стрелка на компас към Шуонгю и към нещата, които тя бе принудена да прави. Сигурно имаше усещането, че светът около нея се срива. Четвърта нощ за бегълците не се знаеше нищо! От хора, изплъзнали се толкова успешно на света майка, можеше да се очаква какво ли не! Разбира се, бегълците сигурно бяха вече напуснали планетата. С не-кораб. Ами ако…

Мислите на комендантката сигурно бяха пълни с много „ами ако“. Патрин се бе оказал крехкото звено, но самият той беше добре обучен да неутрализира слабите места от истински майстор — Майлс Тег.

С бързо движение башарът тръсна глава, за да спре влагата в очите си. Неотложна бе нуждата от онази яка сърцевина на честност към самия себе си, от която никога не би се опитал да избяга. Не се бе изявявал като добър лъжец. Още в ранните години на обучението бе разбрал, че майка му и всички останали участници в процеса на неговата подготовка го правят безусловно чувствителен към дълбокото лично усещане за лоялност.

Спазване на общоприетия кодекс на честността.

Кодексът, вече оформен, привлече вниманието на Тег с простотата и очарованието си. Всичко започна с осъзнаването на истината, че човешките същества не се раждат равни, а притежават различни вродени способности и в живота си преминават през нееднакви събития. Ето защо хората имаха разнолики постижения и специфична ценност.

За да изпълнява заръките на кодекса, трябваше своевременно да осъзнае, че е длъжен да намери точно полагащото му се място в потока на обозримите йерархични зависимости, както и да приеме в даден момент, че времето му за по-нататъшно развитие е изтекло.

Овладяването на принципите се задълбочи, но той така и не стигна до най-дълбоките корени. Очевидно бяха свързани с нещо, присъщо лично на него като човешко същество. То определяше с огромна мощ границите на поведението му — както към висшестоящите, така и към намиращите се по-долу в йерархичната пирамида. Лоялността се оказа ключов символ на смяната. Преданост и привързаност сменяха местата си нагоре-надолу, като оставаха само там, където имаше защо да се установи връзка. Тег знаеше, че посочените качества са намерили сигурно място в съзнанието му. Затова не хранеше никакви съмнения в подкрепата от страна на Тараза към всичко, с изключение единствено на обстоятелства, изискващи той да стане жертва заради оцеляването на Сестринството. Нещата идваха по местата си, тъй като последното условие беше пресечната точка на взаимната им преданост. .

Аз съм Таразиният башар. Ето какво казва кодексът.

Същият кодекс, който уби Патрин.

Надявам се да не си страдал, стари приятелю.

Отново спря под короните на дърветата. Изтегли бойния си нож от калъфката на ботуша и направи малък белег на най-близкото до него.

— Какво е това? — попита Лусила.

— Таен знак. Само подготвени от мен хора знаят смисъла му. И Тараза, разбира се.

— Но защо…

— Ще ти обясня по-късно.

Направи няколко крачки, преди да спре до друго дърво и да остави нов белег, приличен на одраскване от животински нокът, което съвсем естествено се вписваше в дивата природа наоколо.

После продължи пътя си с ясно очерталата се вече мисъл за току-що взето решение, свързано с Лусила. Плановете ѝ за Дънкан трябваше да бъдат отклонени. Налагаше се от всяка преценка и обективизиране, които ментатът бе сметнал за необходими, от гледна точка на безопасността и доброто състояние на момчето. Разбуждането на спомени, предхождащи състоянието му на гола̀, трябваше да стане преди впечатването на каквато и да е следа от страна на Лусила. Башарът знаеше, че никак няма да бъде лесно да ѝ попречи. Трябваше многократно да надмине себе си като лъжец, за да може успешно да се преструва пред света майка.

Задължително беше всичко да изглежда случайно и като резултат от естествено развитие на обстоятелствата. Впечатката не биваше да заподозре противопоставяне. Тег не хранеше почти никакви илюзии за успех при близък бой с предизвикана света майка. По-добре да я убие още сега. Мислеше, че поне с това ще може да се справи. Но какво ли щеше да последва! Тараза сигурно никога нямаше да приеме подобно кърваво дело като изпълнение на собствените ѝ заповеди.

Не, ще трябва да дебне за подходящ момент — да чака, да наблюдава и слуша внимателно.

Излязоха на малка открита площ, преградена недалеч пред тях от висока вулканична скала. Близо до нея растяха бодливи храсти и ниски дървета с шипове по клоните — тъмни петна на звездната светлина.

Тег зърна под храстите плътночерното очертание на пространство, позволяващо да се припълзи.

— Оттук нататък по корем — лаконично каза той.

— Мирише ми на пепел — отбеляза Лусила. — Нещо май е горяло тук…

— Ето го и мюрето — посочи само с поглед башарът. Малко под нас вляво има обгоряла площ — също като следите, които оставя не-кораб при излитане.

Чу се как светата майка бързо пое въздух с отворена уста. Ама че дързост! Ако Шуонгю решеше да въведе в играта претърсвач с прорицателска дарба (тъй като само в жилите на Дънкан предходниците му не бяха оставили от кръвта на Сиона, която да му служи като щит), всички следи щяха да водят до заключението че са минали оттук и са напуснали планетата с не-кораб, при условие че…

— Къде ни водиш всъщност? — попита тя.

— В не-сфера, останала от Харконите — отвърна Тег. — От хиляди години е тук и сега е наша.