Франк Хърбърт
Еретиците на Дюна (6)

Отново го направиха — помисли той. — През всичките дълги години са ме държали на резервната скамейка, очаквайки този миг.

Религията не предяви ли права за патент върху сътвореното през хилядолетията?

Тлейлаксиански въпрос

из „Муад’диб(#) говори“

Въздухът на Тлейлакс беше кристално чист и застинал в спокойствие, което отчасти се дължеше на утринния хлад, а отчасти и на усещането за някакво страховито затишие, сякаш нещо живо се бе спотаило в очакване в града Бандалонг — нещо ненаситно и предугаждащо, което нямаше да се раздвижи, преди да получи предназначения за него сигнал. Тилвит Уаф — махай, или Майстор на майсторите — най-много обичаше този час от деня. Градът, към който гледаше през отворения си прозорец, му принадлежеше. Бандалонг щеше да оживее само по негово нареждане. Точно това каза сега на себе си. Страхът, който долавяше, беше породен от неговата власт върху всичко с реални очертания, дето би могло да се появи от резервоара, създаващ живот — тлейлаксианската цивилизация, родена тук и разпростряла надалеко мощта си.

Народът му бе очаквал хилядолетия днешното време, Уаф чувстваше удоволствието на вкусения от него миг. През тежките времена на Пророка Лето II (не Бог-Император, а Божи Пратеник), през всичко, дошло с Времената на глада и Разпръскването, през мъчителните поражения от ръцете на недостойни в сравнение със самите тях създания, да, през всички тези ужасни агонии тлейлаксианците бяха трупали силите на своето търпение за днешния миг.

О, Пророко, ние стигнахме до звездния си час!

Града, легнал под високия му прозорец, той възприемаше като символ, като отчетлив знак върху страницата на съкровената идея за проекта и цялостното му осъществяване. Други планети на тлейлаксианците, други големи градове, свързани помежду си, взаимно зависими и с централизирано подчинение на неговия Бог и на неговия град, очакваха сигнала, знаеше че той трябва да дойде скоро. С удвоените усилия на лицетанцьорите и машейх бяха напрегнали до краен предел силите си в подготовка за космически скок. Хилядолетията чакане всеки момент щяха да приключат.

Уаф гледаше на това време като на „дългото начало“.

Да. Той отново кимна сам на себе си, докато съзерцаваше стаения, сякаш приклекнал град. Още в самото начало, тръгвайки от безкрайно мъничката ядка на своята идея, тлейлаксианските водачи бяха осъзнали рисковете и опасностите на един толкова дълъг, обемен, усложнен и крехък план. Бяха наясно, че ще трябва да преодолеят близки във времето бедствия, след което отново да приемат унизителни загуби, подчинение и оскърбление. Всичко това и още много други неща бяха погълнати в изграждането и оформянето на специфичен образ на Бене Тлейлакс(#). През дългите хилядолетия на престорено поведение те способстваха за зараждането на един мит.

„Противните, нечистоплътни, без никаква стойност тлейлаксианци! Глупавите тлейлаксианци! Предсказуемите тлейлаксианци! Прибързаните тлейлаксианци!“

Дори фаворитите и раболепните слуги на Пророка паднаха в плен на същия този мит. Една пленница от Говорещите с риби стоеше права в същата тази стая и крещеше в лицето на тлейлаксиански Майстор: „Продължителното преструване и неискреност създават своя реалност! Вие наистина сте противни!“

Убиха я, а Пророкът не стори нищо.

Колко малко разбираха от сдържаността им всички тия чужди светове и хора! Е, ще трябва да се позамислят, след като школата Бене Тлейлакс покаже колко хилядолетия е могла да чака, за да наложи в края на краищата своето надмощие.

„Spannungbogen!“

Уаф претърколи с език старата дума:

Обтягане на тетивата!

Колко ли е обтегната тетивата на лъка, преди да пусне стрелата? Защото острието трябваше да се забие дълбоко!

— Машейх чакаха по-дълго от всички останали — прошепна Уаф, дръзвайки да произнесе на глас думата в своята яка кула: „машейх“.

Покривите под него заблестяха от издигащото се слънце. Вече дочуваше как животът в града оживява. Сладко-горчивият вкус на тлейлаксианските миризми се носеше из въздуха, влизащ в неговия прозорец. Вдъхна дълбоко и го затвори.

Почувства се обновен след самотните наблюдения. Отдръпна се от мястото си и наметна тържествената роба-халат, на която всички домел бяха свикнали да се покланят. Дрехата покриваше късото му тяло, оставяйки смътното усещане, че е надянал ризница.

Ризницата на Бога.

„Ние сме народът на Ягхист — бе напомнил той на съветниците си предишната нощ. — Всичко друго е покрайнини. Ние създадохме мита за нашата слабост и противните си занимания в течение на хилядолетия с една-единствена цел. Дори Бене Гесерит повярва в него!“

Удобно разположили се в дълбоко скритото помещение на сградата без прозорци и в защитеното пространство на не-стаята, деветимата съветници се усмихнаха, одобрявайки мълчаливо думите му. Знаеха, че е така, претеглено според гуфрана. Нивото, на което тлейлаксианците определяха собствената си съдба, винаги бе кехла с правото на гуфран.

Редно беше дори Уаф, макар и най-могъщият тлейлаксианец, да няма право да напуска своя свят с възможност за връщане, без да се види унизен по нормите на гуфрана, молейки прошка за неизбежния контакт с невъобразимите грехове на чуждоземците. Самото излизане и престоят при пауинда можеше да омърси и да навреди дори на най-мощните. Касадарите, които носеха полицейска служба по всички тлейлаксиански граници и пазеха женските селямлъци, имаха пълното право да подозират дори него. Вярно, той беше от народа и от кехла, но се налагаше да го доказва всеки път, когато напускаше централната област и се завръщаше, като това се отнасяше особено за случаите, когато влизаше в селямлъка за доставка и разпределение на семенната си течност.

Уаф прекоси стаята и отиде до голямото огледало, за да огледа себе си и своята връхна роба. Знаеше, че за пауиндите е подобен на елф с едва метър и половина високата си фигура. Очите, косата и кожата му бяха с различни отсенки на сивото, разляло се по овалното му лице с малка уста и редицата остри зъби. Някой лицетанцьор можеше да имитира чертите на лицето и фигурата му, както и да сътвори напълно точно негово копие, но никой машейх или кадасар не би се хванал на подобна въдица. Само пауиндите щяха да клъвнат.

С изключение на Бене Гесерит!

Мисълта го накара да смръщи лице. Е, вещиците все още не бяха срещали някой от новите лицетанцьори.

Нито един народ не е овладял генетичния език със съвършенството на Бене Тлейлакс — самоуверено отсъди той. — Имаме правото да го наричаме „език на Бога“, защото Самият Бог ни е дал тази голяма власт.

Отиде до вратата и зачака утринния звънец. Помисли, че трудно може да опише богатата гама на чувството, овладяло го без остатък. Времето само се бе подготвило за него. Не се запитваше защо истинското послание на Пророка е било чуто единствено от Бене Тлейлакс. Това беше Божие дело, а в него Пророкът е бил Божията ръка, достоен за уважение като свят Пратеник.

О, Пророче, ти подготви всичко само за нас.

А гола̀та на Гамму — именно този гола̀ в настоящето — си струваше цялото време, преминало в очакване.

Отекна утринният звънец и Уаф бързо излезе в холната зала, зави в една посока с другите появили се белодрешковци и се отправи към източния балкон, за да поздрави слънцето. В качеството си на махай и абдл на своя народ сега той можеше да се самоидентифицира с всички тлейлаксианци.

Ние сме истинските познавачи на шериата и последните, останали от нашия род във вселената.

Никъде извън потъналите в тайнственост стаи на неговите братя-малик не би могла да бъде открита тази тайна мисъл, но той знаеше, че сега тя е в умовете на всички около него, а достиженията ѝ бяха видни, както при машейх и домел, така и у лицетанцьорите. Парадоксът на родствената обвързаност и усещането за социална идентичност, проникнали в кехла — от машейха във висините чак до най-последния домел — беше напълно естествен за Уаф.

Работим за един и същ Бог.

Лицетанцьор, приел образ на домел, се бе поклонил и отворил вратите на балкона. Уаф се появи в светлината на слънцето с голям брой придружители около себе си и се усмихна с благодарност на лицетанцьора. Ама че домел! Това беше нещо като роднинска шега, но лицетанцьорите не бяха техни роднини. Те представляваха инструментални конструкции, средства — също като гола̀та на Гамму — проектирани и изпълнени с помощта на божествения език, говорен единствено от машейховете.

Уаф и стълпилите се около него се поклониха на слънцето. Той извиси глас с вика на абдл и чу ехото на безброй отговори, идващи от най-далечните окрайнини на града.

— Слънцето не е Бог! — извика той.

Не, слънцето беше само символ на безкрайната мощ и милостта на Бога — поредната идея-конструкция, поредното средство. Почувствал се пречистен, след като предишната нощ бе преминал през гуфрана, и възроден от утринния ритуал, можеше вече да се отдаде на мисли за ново задгранично пътуване до местата на пауинда, откъдето току-що се бе завърнал, което пък бе наложило процедурата на гуфрана. Другите поклонници му сториха път, за да мине обратно по вътрешните коридори и наклонената платформа и да излезе в централната градина, където бе поискал да го чакат съветниците.

Набегът сред пауинда беше успешен — помисли той.

Всеки път, когато напускаше затворения свят на Бене Тлейлакс, имаше усещането, че е тръгнал на лашкар — операция на военна единица за извършване на върховното отмъщение, което народът му потайно назоваваше Бодал (винаги ценено и неотменно препотвърждавано на първо място в гуфрана на кехла). Най-скорошната лашкар се оказа блестящ успех.

Уаф слезе от наклонената площадка в градината, заляна от слънчева светлина с помощта на призматични отражатели, поставени по околните покриви. Малък фонтан сякаш рисуваше зрително осезаема фуга в средата на окръжност, запълнена с чакъл. Невисока ограда от бели колове отделяше площ с ниско подрязана трева, която се намираше достатъчно близо до фонтана, за да остане въздухът влажен, но и точно толкова отдалечена, че шумът от плискащата се вода да не пречи на тих разговор. В ограденото тревно пространство бяха наредени десет тесни пейки от много стар пластмасов материал — девет от тях описваха полукръг срещу десетата, поставена малко встрани.

Уаф спря за момент в края на тревната площ и се озърна, чудейки се защо никога досега не бе изпитвал толкова силна наслада от гледката пред него. Тъмносиният цвят на пейките беше типичен за материала. Ползвани дълги векове, те бяха леко провиснали под линията на страничните облегалки за ръцете — там, където безброй задни части са заемали определеното им място; цветът на износените участъци обаче бе се запазил напълно, с изключение на десетата пейка, на която някой бе изписал с киселинен спрей лозунг от някаква вече. забравена политическа кампания. Въпреки че Уаф би могъл да нареди заличаването на надписа или подмяната на самата пейка, струваше му се забавно да остави нещата такива, каквито са били, за да напомнят за една от малките шеги на времето:

 

ПОДДЪРЖАЙ ПОЛИТИКАТА НА ИРЕДЕНТИЗМА^[1]

 

Киселината бе очертала думите в бледожълто.

Неведнъж се бе впечатлявал от факта, че съществуват хора, които биха намерили начин да пишат върху всяка възможна повърхност. Той никак не споделяше този напън да се оставят думи за ползване от другите, тъй като самите слова притежаваха сила именно защото идваха от произнасящия ги. Те имаха стойност единствено когато бяха правилно разчетени за предназначения за тях товар и насочени към онези, които можеха да изпитат влиянието им. В противен случай най-добро бе мълчанието. Защото в думите понякога се криеха неподозирани сили, а внимателният разум избягва случайностите.

Уаф седна срещу своите девет съветника, подбирайки изрази, които знаеше, че трябва да използва. Огласяването на донесения от него документ от последната лашкар, който впрочем бе истинската причина за операцията, беше възможно най-умело разчетено във времето. Както заглавният му надпис, така и словата в документа носеха извънредно важно послание за тлейлаксианците.

Извади от вътрешен джоб тънко снопче хартия от ридулианов кристал. Бе вече забелязал интереса, разпален у съветниците — девет лица, подобни на неговото — машейхове от най-тесния кръг на кехла. На всяко от тях бе изписано очакване. Бяха чели в кехла документа, именуван „Манифестът на Атреидите“. Прекараха цяла нощ в размишления върху посланието на този манифест. Сега им предстоеше сблъсък с думите му.

— Предлагам да го разпространим надлъж и нашир — каза Уаф.

— Без промени ли? — запита Мирлат.

Този съветник се намираше най-близо до гола̀-трансформацията от всички останали. Мирлат несъмнено искаше да се издигне до абдл и махай. Уаф съсредоточи погледа си върху широките челюсти на съветника, където хрущялът бе нараствал в продължение на векове като видим знак за възрастта, трупана в тялото му.

— Точно както е попаднал в ръцете ни — рече Уаф.

— Опасно е — отбеляза Мирлат.

Махай обърна глава надясно, предоставяйки на съветниците възможността да наблюдават детинския му профил на фона на фонтана. Божията ръка е от дясната ми страна! Небето над него приличаше на полиран халцедон с червеникава отсянка, сякаш Бандалонг, най-старият тлейлаксиански град, бе построен под един от онези гигантски изкуствени похлупаци, издигнати за зашита на първите заселници на планетите с по-коварен климат. Когато се обърна към съветниците, чертите на лицето му останаха спокойни и приветливи.

— Не, за нас не е опасно — рече той.

— Въпрос на мнение — настоя Мирлат.

— Е, тогава да обсъдим мненията — предложи Уаф. — Има ли за какво да се боим от Икс или Говорещите с риби? Те са в ръцете ни, макар че не го знаят.

Направи пауза; на всички присъстващи бе известно, че новите лицетанцьори са изпратили свои представители в най-важните съвети на иксианците и Говорещите с риби, като подмяната е останала незабелязана.

— Сдружението няма да ни нападне или да ни се противопостави, защото сме техният най-сигурен източник на меланж — добави Уаф.

— А как стоят нещата с почитаемите мами, върнали се от Разпръскването? — попита Мирлат.

— Когато се наложи, ще уредим работите и с тях. Ще ни помогнат потомците на нашите хора, които доброволно ни напуснаха по онова време.

— Моментът наистина изглежда подходящ — измърмори друг съветник.

Уаф веднага отбеляза, че отзовалият се беше Торг младши. Добре. Един сигурен глас.

— А Бене Гесерит? — не отстъпваше Мирлат.

— Мисля, че почитаемите мами ще изблъскат вещиците от нашия път. Вече се зъбят едни на други и ръмжат като зверове, пуснати в бойна яма.

— Ами ако авторът на Манифеста бъде разпознат? Какви ще ги дъвчем тогава?

Неколцина от съветниците кимнаха. Уаф почти механично запомни кои са, за да поработи допълнително с тях в нужната посока.

— Днес е опасно дори да носиш името Атреидес — каза той.

— Може би с изключение на Гамму — меко възрази Мирлат. — На документа е изписано тяхното име.

Много странно — помисли Уаф. Представителят на ПОСИТ на конференцията в пауинда бе обърнал специално внимание на същата важна подробност. Въпреки че повечето от хората на Почтения съюз бяха прикрити атеисти, гледащи с подозрение на всяка религия; докато Атреидите без съмнение са били могъща религиозна сила.

Страховете на ПОСИТ изглеждаха почти осезаеми. Сега Уаф се сети за онази реакция.

— Посланикът от ПОСИТ, да е проклета безбожната му душа, е прав — продължаваше да настоява Мирлат. — Документът е примамлив, но вреден.

С Мирлат трябва да се приключи — помисли Уаф.

После вдигна Манифеста от скута си и прочете на глас първия ред:

„В началото бе словото и словото беше Бог.“

— Взето направо от Оранжевата Католическа Библия — каза Мирлат и отново няколко глави закимаха в тревожно съгласие.

Уаф показа в бегла усмивка крайчеца на кучешките си зъби, преди да попита:

— Може би искате да внушите, че има пауинди, които подозират съществуването на щериата и машейховете?

Стана добре, че съумя да произнесе гласно въпроса си, с който припомни на слушащите го, че само в най-тесния кръг от подбрани тлейлаксианци са запазени без промяна старите слова и старият език. Дали Мирлат или някой от другите не се опасяваше, че атреидските думи могат да покварят и погубят шериата?

Въпросът бе зададен и Уаф видя неспокойните смръщвания.

— Сред вас има ли някой — попита той, — който да вярва, че отделен пауинда знае как ние си служим с езика на Бога?

Ха така! Нека си поблъскат главите! Всеки от тях е бивал събуждан многократно в плът на гола̀. В сегашния Съвет имаше продължение на линията на телесната плът, непостигано от друг народ. Мирлат е виждал Пророка със собствените си очи. Сцитал е разговарял с Муад’диб! Научавайки как плътта може да бъде възстановявана и паметта събирана отново, тлейлаксианците концентрираха мощта си в управление, чийто потенциал бе ограничаван единствено с цел да не бъде то приложено и на друго място. Само бене-гесеритските вещици разполагаха със съизмеримо струпване на опит, но стъпките им бяха извънредно предпазливи, защото се бояха да не станат причина за създаването на друг квизац хадерах! Уаф го сподели със съветниците си и добави:

— Дойде време за действие.

След като никой не възрази, той рече:

— Манифестът е написан от един автор. Всички анализи го потвърждават. Мирлат, съгласен ли си?

— Писал го е само един човек и той е бил истински Атреидес. Няма място за съмнение — отвърна съветникът.

— Цялата пауиндска конференция го потвърди — кимна Уаф. — Съгласи се дори някакъв щурман трета степен от Сдружението(#).

— Но онази личност създаде нещо, предизвикало стихийни реакции у много народи, достатъчно различаващи се помежду си — отново заспори Мирлат.

— Подлагали ли сме някога на съмнение атреидската дарба за всяване на разкол и последваща разруха? — попита Уаф. — Когато у пауинда ми показаха документа, разбрах, че Бог ни праща знак.

— Вещиците все още ли отричат авторството? — запита Торг младши.

Колко е податлив, въпреки будния си ум.

— Манифестът поставя под въпрос всяка пауиндска религия — поясни Уаф. — Всяка вяра, с изключение на нашата, бива изоставяна в праха на архивите.

— Точно тук е проблемът — буквално връхлетя Мирлат.

— Но само ние го знаем — парира махай. — Някой подозира ли за съществуването на шериата?

— Космическото сдружение — отвърна непокорният.

— Никога не са го споменавали, а няма и да го сторят. Добре знаят, каква ще бъде нашата реакция.

Уаф вдигна снопчето хартия от скута си и отново зачете на глас:

„Непознаваеми за нас сили проникват и овладяват вселената. Съзираме сенките им, когато те се появяват на осезаем за сетивата ни екран, но не можем да ги разберем.“

— Атреидът, който го е писал, със сигурност знае за шериата — измърмори Мирлат.

Уаф продължи да чете, сякаш не бе прекъснат:

„Разбирането изисква думи. А някои неща не могат да бъдат сведени до тях. Има прозрения, постижими само за безсловесния опит.“

Той върна документа в скута си така, сякаш държеше реликва. После изрече, но толкова тихо, че слушателите му се видяха принудени да се приведат напред, а някои дори сложиха длани зад ушите си:

— Думите искат да внушат, че нашият свят е неестествен. Тук се говори, че тираничните форми на управление са преходни и подлежат на загадъчни промени. Науката ни доведе до това тълкувание, тъй като благодарение на нея бяхме поставени на писта, от която не можем да се отклоним.

Даде възможност словата му да окажат необходимото въздействие, преди да продължи:

— Нито един ракиански жрец на Раздвоения Бог, както и никой пауинда-шарлатанин не може да го приеме. Само ние го знаем, тъй като нашият Бог е магически и говорим неговия език.

— Ще бъдем обвинени за авторството — обади се Мирлат, но още в мига, когато го каза, рязко завъртя главата си в знак на отрицание и добави: — Не, не! Разбирам те. Виждам какво искаш да споделиш с нас.

Уаф запази мълчание. Можеше почти осезаемо да долови, че всички присъстващи мислеха за своите корени на суфисти, позовавайки се на Великата Вяра и на зенсунския екуменизъм, откъдето се бе пръкнал Бене Тлейлакс. Хората от кехла знаеха за предоставените божествени факти относно своя произход, но многото поколения така ги бяха засекретили, че никой от света на пауинда дори не подозираше за тях.

Уаф следеше думите, течащи бавно върху екрана на мисълта му:

„Предположенията, възникнали въз основа на разбиране, притежават вярата в наличността на една абсолютно чиста почва, от която всичко пониква така, както растенията тръгват от своите семена.“

Съзнавайки, че сега съветниците му си припомнят същия катехизис от Великата Вяра, Уаф ги подсети за предупредителния съвет от Зенсуни:

— Зад подобни предположения лежи упованието в думите, което при пауинда не се поставя под въпрос. Единствено в шериата се търсят мълчаливи отговори.

Съветниците му кимнаха като по команда. Уаф леко наклони глава и продължи:

— Самото съждение, че съществуват неща, които не могат да бъдат описани с думи, разклаща оня свят, за който словата са висша вяра.

— Пауиндска отрова! — развикаха се съветниците.

Сега всички се оказаха в ръцете му и Уаф нанесе последния щрих на своята победа с въпроса:

— А кое е кредото на Зенсуни-суфизма?

Не можеха да го изрекат, макар че до един мислеха:

За постигането на с’тори не е необходимо разбиране. С’тори съществува без думи, дори без свое име.

За миг всички си размениха многозначителни погледи. Мирлат сам реши да произнесе тлейлаксианския обет на вричането:

— Мога да кажа думата Бог, но това не е моят Бог. Това е само шум, не по-голям от всеки друг.

— Сега виждам — каза Уаф, — че чувствате силата, попаднала в ръцете ни с този документ. Милиони и милиони екземпляри вече са пуснати в света на пауинда.

— Кой го направи? — попита Мирлат.

— Има ли значение? — пресрещна го с въпрос махай. — Нека да ги търсят заедно с корените на своя произход, опитвайки се да си помогнат със заклинателни молитви срещу им. С всяко подобно действие светът на пауинда ще влива нови сили в тези думи.

— Няма ли и ние да проповядваме против тях? — попита съветникът.

— Само ако обстановката го наложи. Искам да ме разберете! — Уаф плесна коленете си със снопчето листа. — Онези са ограничили своето съзнание до възможно най-тясната практическа цел и точно в това се корени тяхната слабост. Докато ние сме длъжни да осигурим свободен достъп до Манифеста.

— Магическата сила на Бога ни е единственият мост за нас — припевно произнесоха съветниците.

Уаф прецени, че всички те вече бяха върнати към неизменната сигурност на своята вяра. Не се оказа особено трудно. Никой от машейховете не споделяше глупостта на приплакващ пауинда: „Защо точно на мен, всемилостиви Боже?“

Казано по-просто, светът на пауинда се позоваваше на безкрая и същевременно го отричаше, без нито веднъж да прозре собствената си глупост.

— Сцитал — обърна се Уаф към един от съветниците. Беше най-младият, с още ясно доловим юношески израз на лицето, седнал далече вляво, както бе редно. Споменатият с подчертана готовност се наклони напред.

— Въоръжи със сила вярващите — рече Уаф.

— Чудя се как един Атреидес е сложил в ръцете ни подобно оръжие — отбеляза Мирлат. — И защо става така, че Атреидите винаги се залавят с идеал, който увлича милиардите, задължени да го следват?

— Не Атреидите, а самият Бог — каза Уаф. После вдигна ръце и произнесе заключителната фраза на ритуала: — Машейховете се събраха в кехла и усетиха присъствието на своя Бог.

Затвори очи и остави другите да си тръгнат преди него. Машейхове! Колко приятно беше да споменават титлата си в кехла, говорейки на езика на ислямията, ползван от тлейлаксианците единствено по време на тайните им съвети; не си служеха с него дори при разговор с лицетанцьори. И никъде, нито във Векта на Яндола, нито из най-отдалечените окрайнини на тлейлаксианския регион на Ягхиста нямаше жив представител на света на пауинда, който да знае тази тайна.

Ягхиста — помисли Уаф, ставайки от пейката. — Така, както се наричаше земята на неуправляваните.

Документът сякаш потрепваше в ръката му. Да, Манифестът на Атреидите беше онова, което целият свят на пауинда щеше да последва, поел по пътя на своята орис.