Франк Хърбърт
Еретиците на Дюна (30)

Такава е вдъхващата страхопочитание тайнствена вселена — никакви атоми, само вълни и движения във всички посоки. Тук отхвърляте всяко мнение за прегради пред разбирането на нещата. Забравяте за самото разбиране. Вселената не може да бъде видяна, не може да бъде чута, не може да бъде доловена по никакъв начин със строго определени възприятия. Тя е същинската празнота без нито един предварително заложен екран за евентуално обективизиране на формите. Тук усещането и осъзнаването е възможно само с помощта на магически средства. Въображението например! Тук научавате какво трябва да бъде човешкото същество. Ставате творец на ред, създател на красиви форми и конструкции, а също — организатор на хаос.

Манифест на Атреидите;

Бене-гесеритски архиви

— Действията ти са прекалено опасни — каза Тег. — Заповядано ми е да те пазя и да укрепвам силите ти. Не мога да позволя подобно развитие на нещата.

Той и Дънкан се намираха в дългото, облицовано с ламперия преходно помещение непосредствено до площадката за практически занимания в не-сферата. Беше късен следобед по часовника на установеното от тях отчитане на времето; разгневената Лусила току-що ядно си бе тръгнала след бурен сблъсък с взаимни ругатни и обиди.

Напоследък всяка среща на Дънкан и Лусила наподобяваше битка. И сега тя бе спряла до вратата на залата за подготовка с налятата си фигура, стегната благодарение на меките окръглявания на тялото, чиито съблазнителни движения нямаше как да останат извън вниманието на двамата мъже.

— Престани, Лусила! — заповеднически бе изрекъл Дънкан.

Гласът ѝ издаваше обзелото я раздразнение:

— Колко време мислиш, че трябва да чакам, за да изпълня дадените ми заповеди?

— Докато ти или някой друг не ми каже какво…

— Тараза очаква от теб да извършиш неща, неизвестни на никой от присъстващите!

Тег бе направил опит да успокои обстановката на нарастващ гняв и у двамата спорещи:

— Моля ви. Не е ли достатъчно, че Дънкан все по-добре изпълнява упражненията? След няколко дни започвам редовни наблюдения отвън. Можем да…

— Проклетнико, можеш просто да спреш с намесата си в моите работи! — отряза го Лусила, обърна се рязко и изчезна.

Бяс започна да се надига в гърдите му, докато гледаше твърдата решимост по лицето на гола̀та. Пришпорваха го неизбежните потребности на самотността, в която се оказаха изолирани. Неговият интелект — великолепно изпипаният му инструмент на ментат — тук се бе оказал защитен от мисловния шум и бъркотията, към които бе привикнал да се настройва навън. Предполагаше, че ако съумее да заглуши тиктакането на мисловния си апарат и накара всичко да притихне, нещата до едно ще просветнат в съзнанието му.

— Башар, защо сдържаш дишането си?

Гласът на Дънкан го стресна. Успя да се върне незабелязано към нормално дишане с върховно напрягане на волята. Чувстваше емоционалните изблици на двамата си спътници в не-сферата като приливи и отливи, временно откъснати от други сили.

Други сили.

Ментатното съзнание можеше да се окаже като на същински дебил в присъствието на други влияния, които профучаваха и се кръстосваха из вселената. Напълно възможно бе там да има хора, чийто живот да прелива от сили, които той дори не е в състояние да си представи. В сравнение с тях би бил само плява в пяната на бясно движещи се течения.

— Докъде може да стигне Лусила, ако продължа да ѝ се съпротивявам? — попита Дънкан.

— Служила ли си е с Гласа срещу теб? — попита Тег, а собственият му глас прозвуча за него някак отдалеко.

— Само веднъж.

— Устоя ли? — прокрадна се слабо любопитство в тона му.

— Научих как да се справям от самия Пол Муад’диб.

— Тя може да те парализира и…

— Мисля, че заповедите ѝ изключват насилието.

— А какво е насилие, Дънкан?

— Отивам под душа, башар. Идваш ли?

— След малко.

Тег направи дълбоко вдишване, усещайки колко близо е до пълното изтощение. Днешният следобед с часовете на тренировъчната площадка и последвалото спречкване бе източил всичките му сили. Гледаше към излизащия Дънкан. Къде ли беше Лусила? Какви планове кроеше? Докога щеше да чака? Този беше основният въпрос и от него произтичаше особената роля на не-сферата върху изолацията им от време-пространството.

Отново почувства влиянието на прилива и отлива в живота на тримата. Трябва да разговарям с Лусила! Къде отиде? В библиотеката? Не! По-напред ще свърша нещо друго.

Светата майка се намираше в стаята, която бе избрала за лично помещение. Беше малко, с допълнително пространство в една от стените, запълнено с богато украсено легло. Голям брой вулгарни и по-фини щрихи в обстановката говореха, че стаята е била на някоя видна харконска хетера. Тъканите преливаха в пастелносини цветове с по-тъмни акценти. Въпреки наличието на барокови резби по леглото, нишата и тавана… (Лусила обходи с поглед цялото помещение)…, както и по всички действащи принадлежности и приспособления, обиталището бе напълно изключвано от съзнанието ѝ, когато тя влизаше в релаксационен сеанс. Легна по гръб на леглото и затвори очите си, в които неволно се набиваха множество сексуални сцени, изобразени по тавана на нишата.

Ще трябва да се справя с Тег.

Щеше да го стори по начин, който нямаше нито да накърни Тараза, нито да отслаби гола̀та. Башарът представляваше проблем в много отношения, особено там, където мисловните му процеси предполагаха потапяне и излизане от по-дълбоки извори, доста близки до източниците на Бене Гесерит.

Благодарение на светата майка, която го е родила, разбира се!

Нещичко не можеше да не се предаде от такава майка на такова дете. Процесът започваше в утробата и по всяка вероятност не спираше дори след пълната им раздяла. Не, той явно не е бил подлаган на съсипващите преобразувания, водещи до Изчадията.. Притежаваше фино действаща, но реална мощ. Родените от свети майки научаваха неща, непостижими за останалите.

Тег знаеше с подробности представите на Лусила за любовта във всичките ѝ разновидности. Бе го прочела по лицето му онзи път, когато и двамата се оказаха в квартирата му в кийпа.

Пресметлива вещица!

Напълно спокойно можеше да го каже и на глас.

Припомни си начина, по който го бе насърчавала с блага усмивка и въздействащо изражение на лицето. Оказа се, че е било грешка, унизителна и за двамата. Долавяше в мислите си скрита симпатия към башара. Някъде дълбоко, въпреки цялата внимателна бене-гъсеритска подготовка, в бронята имаше пукнатини. Учителите много пъти я бяха предупреждавали: „За да можеш да вдъхнеш истинска любов, трябва да я почувстваш временно. Дори само веднъж е достатъчно!“

Реакциите на Тег спрямо Дънкан Айдахо говореха много. Оказа се, че наставникът е едновременно привличан и отблъскван от младото им протеже.

Също като мене.

Може би бе сгрешила, като не го съблазни.

По време на сексуалната ѝ подготовка, когато я учеха да черпи сили от половото сношение, вместо да се забрави в него, преподавателите ѝ се позоваваха на анализи и сравнения в исторически план, които изобилстваха в Другите Памети на всяка света майка.

Неволно съсредоточи вниманието си върху мъжкото излъчване на Тег. Ето че почувства у себе си ответната женска реакция, при която плътта ѝ пожела да го има близо до себе си и я събуди за върха на сексуалната наслада — готова за мига на загадъчното.

В съзнанието ѝ припълзя някаква бледа насмешливост. Не, не оргазъм. Никакви научни наименования! Само най-чист бене-гесеритски жаргон — мига на загадъчното, като специалитет на Впечатката. Задълбочаването в дългата и непрекъсваща цялост на обучението в школата го изискваше. Бе приучена да вярва дълбоко в двойственото състояние на нещата и явленията: в научното познание, с чиято помощ експертите по размножителния процес ги направляваха, но същевременно и в момента на тайнството, който пращаше цялото това познание по дяволите. Историята и научната доктрина на Бене Гесерит твърдяха, че размножителният инстинкт трябва да остане завинаги заровен дълбоко в психиката. Измъкването му би довело до унищожаването на вида.

Предпазната мрежа.

Концентрира сексуалната мощ в себе си така, както само една бене-гесеритска Впечатка можеше да го стори. Започна да съсредоточава мислите си върху Дънкан. Сега сигурно беше под душа в размисъл за вечерния подготвителен урок със своята света майка-преподавателка.

Отивам при моя ученик. Важният урок трябва да бъде предаден, иначе той няма да бъде готов за Ракис. Такива бяха указанията на Тараза. Лусила фокусира изцяло мислите си върху Дънкан. Беше почти все едно, че го вижда гол под водната струя. Колко малко знаеше той за нещата, които могат да бъдат научени!

Седеше сам в преградената съблекалня до помещението с душове, намираща се непосредствено до залата за Практически занимания. Погълнат бе от дълбока тъга, донесла със себе си забравени болки от стари рани, непознати на сегашната му плът.

Някои неща никога не се променят! Сестринството отново бе започнало вечните си игри.

Той обходи с поглед във височина и околовръст покритото с тъмна облицовка харконско гнездо. Арабески бяха изрязани по стените и тавана, а мозаечните кубчета на пода също бяха подредени в причудливи изображения. Чудовища и великолепно очертани човешки тела общуваха помежду си през тънки отграничаващи ги линии. Само някакво бледо подобие на ухажване ги разделяше едни от други.

Погледна към тялото, подготвено за него от тлейлаксианците в аксолотловите им резервоари. В дадени моменти имаше странни усещания за това тяло. Явно е бил мъж с голям опит до последния миг, за който можеше да си спомни, преди да започне живота си като гола̀, когато е отбивал ято налитащи сардаукарски воини, за да даде на младия си дук възможност да се спаси.

Неговият дук! Тогава Пол не е бил по-стар от сегашните му години. Но вече подготвен по начина, по който Атреидите винаги са били възпитавани — преданост и чест над всичко.

Както са подготвили и мен, след като са ме спасили от Харконите.

Нещо в него пазеше ясно напомняне за дължимото от онова време. Познаваше източника. Както и естеството на процеса, запечатал го в личността му.

Там и бе останало.

Погледна кахления под. По дължината на преградата на съблекалнята бе нареден надпис. С една част от себе си той разпозна в него нещо много старо, останало от времето на Харконите, а с друга го разчете като твърде познатия галахски(#) език:

„ТЪРКАЙ СЛАДКО, ТЪРКАЙ СВЕТЛО ТЪРКАЙ ЧИСТО ТЪРКАЙ“

Древният надпис продължаваше по цялата обиколка на помещението, сякаш предназначението на думите бе да създадат внушение, което според спомените на Дънкан изглеждаше твърде странно за манталитета на Харконите.

Над вратата към душовете имаше друг надпис:

„ИЗПОВЯДАЙ ДУШАТА СИ И НАМЕРИ ЧИСТОТА“

Можеше ли да съществува съвет с религиозно съдържание в харконско укрепление? Дали надписите се бяха променяли през вековете, последвали смъртта му? Беше му трудно да повярва. Навярно строителите са сметнали, че думите са подходящи.

По-скоро почувства, отколкото чу влизането на Лусила. Изправи се и закопча туниката, която взе от неентропните складове (след като бе смъкнал всички харконски отличителни знаци!)

— Сега какво? — запита, без да се обръща.

Тя погали плата по дължината на лявата му ръка. преди да изрече:

— Вкусовете на Харконите са били като на заможни люде.

— Ако пак ме докоснеш, без да съм ти разрешил — каза спокойно той, — ще се опитам да те убия. И ще го направя с толкова желание, че най-вероятно е ти да ме изпревариш.

Лусила се отдръпна.

Айдахо погледна дълбоко в очите ѝ и добави:

— Не съм някакъв жребец, нарочен за вещиците!

— Мислиш ли, че това искаме от теб?

— Никой не ми е казвал какво искате от мен, но действията ти говорят достатъчно!

Беше спокоен и се чувстваше в изгодна позиция. Несъбуденото в него се раздвижи и ускори пулса му.

Светата майка го огледа много внимателно. Проклет да е Майлс Тег! Не беше очаквала подобна съпротива. Искреността на момчето не подлежеше на съмнение. Думите бяха станали безполезни. А вече имаше имунитет и по отношение на Гласа.

Истината.

Единственото оръжие, с което разполагаше.

— Дънкан, не знам точно какво очаква от теб Тараза, когато се озовеш на Ракис. Мога само да предполагам, но нищо чудно догадките ми да се окажат неверни.

— Тогава започвай с тях.

— На Ракис има едно момиче, току-що навлязло в пубертета. Червеите ѝ се подчиняват. По някакъв начин Сестринството трябва да включи нейния талант в склада на собствените си дарования.

— Какво бих могъл аз…

— Бъди сигурен, че ако знаех, щях да ти кажа.

Отчаянието в гласа ѝ му позволи да долови искреността на думите.

— А какво трябва да стори твоят талант в случая? — попита той.

— Само Тараза и съветниците ѝ са наясно.

— Искат да ми надянат примка или нещо друго, от което да не мога да избягам!

Тя сама бе вече стигнала до същия извод, но не очакваше от него да го съзре толкова скоро. Зад младежкото лице явно се криеше ум, чийто обхват на работа още не ѝ бе известен…

— Дръж червеите под контрол и ще възродиш старата религия — разнесе се гласът на Тег откъм вратата.

Не го чух да влиза!

Лусила рязко се обърна. Башарът бе застанал с един от лазестрелите-антики на Харконите, преметнат небрежно върху лявата му ръка, но дулото бе насочено право към нея.

— Само за да съм сигурен, че чуваш какво ти казвам — рече той.

— Отдавна ли се беше заловил с чуване?

Ядният ѝ втренчен взор не го накара да промени спокойното изражение на лицето си.

— От момента, в който призна, че не знаеш какво очаква Тараза от Дънкан. Също като мен. Но аз мога да стъкмя някоя и друга преценка на бъдещи възможности, нали съм ментат. Нито една от тях не е окончателна все още, обаче във всяка има правдоподобни предположения. Кажи ми, ако не е вярно.

— За какво?

Той погледна към Дънкан.

— Едно от нещата, които са ти заръчани, е да го превърнеш в неотразим завоевател за повечето жени.

Лусила направи опит да спотаи силната си уплаха. Тараза я бе предупредила да го крие от Тег колкото може по-дълго. Сега разбра, че просто няма какво да крие. Башарът бе успял да разчете ходовете ѝ благодарение на проклетите си дарби, заложени от проклетата му майка!

— Огромна маса енергия се събира и нацелва към Ракис — каза той, приковал погледа си в Дънкан. — Каквото и да са замислили тлейлаксианците в него, гола̀та носи в гените си печата на древния човешки род. От него ли имат нужда експерт-ръководителките на размножаването?

— Скапан бене-гесеритски жребец! — извика момчето.

— Какво си решил да правиш с оръжието? — попита Лусила, като посочи с глава към антиката в ръцете на Тег.

— А, това ли? Дори не съм го заредил — наведе лазестрела и го подпря в близкия ъгъл.

— Ще бъдеш наказан, Майлс Тег! — скръцна със зъби светата майка.

— Може би, но още трябва да се почака — кимна башарът. — Отвън нощта припада. Стоях там под животоспасяващото наметало. Бурзмали е идвал. Оставил е знак, който ми казва, че е разчел съобщението, изписано по дърветата с одрасквания сякаш от животинки.

В очите на Дънкан заискри тревожна бдителност.

— Какво ще правиш? — попита Лусила.

— Драснах нови знаци с уговорка за среща. Още сега се качваме в библиотеката. Ще изучаваме картите. Трябва да ги запаметим. Поне да знаем къде сме, когато бягаме.

Тя се съгласи с кратко кимване.

Дънкан забеляза движението ѝ само с крайчеца на съзнанието си. Умът му вече бе отскочил при старите пособия в библиотеката на Харконите. Сам бе показал на Лусила и Тег как да ги ползват правилно, припомняйки си старата карта на Гайъди Прайм, останала от времето, когато не-сферата е била строена.

Ползвайки като водач паметта на Дънкан от годините, когато той още не е бил гола̀, и собствените си по-съвременни познания за планетата, Тег направи опит да актуализира картата към днешна дата.

— „Лесничейски пост“ става „кийп на Бене Гесерит“.

— Част от него беше ловна хижа на харконите — замислено рече Дънкан. — Провеждаха игри за лов на хора, специално отгледани и обучени за целта.

Актуализацията на башара заличи доста малки и средни градове. Някои от по-големите останаха, но с нови имена. Най-близкият главен град Исаи беше именуван Барони на оригиналната карта.

Погледът на Айдахо се втвърди от спомена:

— Там ме измъчваха.

Когато в паметта на Тег не бе останало нищо повече за планетата, много места бяха отбелязани като „неизвестни“, но се появиха условните знаци на Бене Гесерит С характерни завъртулки, отбелязващи пунктовете, посочени от Таразините хора като възможност за временно убежище; бяха немалко.

Башарът искаше именно те да бъдат запомнени. Той се обърна, за да ги поведе към библиотеката в горната част и каза:

; — Ще изтрия картата, когато я запаметим. Не се знае кой може да е следващият посетител на мястото, но едва ли ще пропусне обстойния му оглед.

Изпреварвайки го по пътя, Лусила подхвърли:

— Майлс, ти носиш отговорността.

Тег извика зад гърба й:

— Чуваш от един ментат, че постъпвам така, както се изисква от мен.

Без да се обръща, тя отговори:

— Напълно логично!