Франк Хърбърт
Еретиците на Дюна (11)

Моето мнение е, че в човешката история няма друга сила, която да е донесла по-големи страдания от реформаторите. Намерете някой, който казва: „Нещо трябва да се направи!“, и аз веднага ще ви посоча главата, пълна със зловредни помисли и намерения, за които самата тя не знае изход. Ние обаче сме длъжни винаги и с всички сили да търсим потока на естественото развитие на нещата и да се движим с него!

Света майка Тараза

Запис на разговор, БГ файл GSXXMAT9

Надвисналото от облаци небе сякаш полека се вдигаше нагоре заедно с изкачващото се слънце, увеличавайки мириса на тревата и близката гора, плътно събран в утринната влага.

Дънкан Айдахо бе застанал до един Забранен прозорец и вдишваше дълбоко този аромат. Сутринта Патрин му бе казал:

— Вече си на петнайсет години. Трябва да се възприемаш като млад мъж. Не си дете.

— Рожден ден ли имам?

Бяха в спалнята на Дънкан и Патрин току-що го бе събудил с чаша сок от цитрусови плодове.

— Не знам кога е рожденият ти ден.

— Голѝте имат ли рождени дни?

Помощникът не отговори. Беше забранено да се говори с гола̀та за голѝ̀.

— Шуонгю не ти разрешава да ми отговориш, нали? — каза Дънкан.

Патрин поде с очевидно затруднение:

— Башарът ми нареди да ти съобщя, че днес утринната подготовка в клас ще закъснее. Иска да продължиш с упражненията за крак и коляно, докато те потърсят.

— Нали вчера ги правих!

— Само ти предавам заповедите му — помощникът взе празната чаша и излезе.

Дънкан бързо се облече. Щяха да го чакат за закуска в Пълномощничеството. Да вървят по дяволите! Притрябвала му е тяхната закуска. Какво му става на башара? Защо не може да започне класните си занимания? Упражнения за крак и коляно! Нищо повече от измислица на Тег, който сигурно трябва да свърши нещо непредвидено. Ядосан, той пое по Забранен път към Забранен прозорец. Да накажат проклетата охрана!

Миризмите, идващи от отворения прозорец, му напомняха за нещо познато, макар че не можеше да приведе в порядък спомените, надничащи в окрайнините на собственото му съзнание. Знаеше само, че там има какви ли не. Странно познатото едновременно го плашеше и привличаше, също като пристъпването по ръба на отвесна скала или откритото противопоставяне на Шуонгю. Никога не бе вървял по ръба на отвесна скала, нито пък бе демонстрирал открито неподчинение, но поне си представяше и едното, и другото. Когато зърна в един справочник за филми холофотографията на пътечка по ръба на стръмна пропаст, усети свиване в стомаха. Усещането бе същото, както когато си представяше своето гневно непокорство спрямо комендантката на кийпа. Някой друг се намира в ума ми — помисли той. По-точно — не в ума, а в тялото. Имаше усещането за вече преживени неща, сякаш току-що се бе събудил с мисълта за нещо сънувано, без да може точно да си го спомни. Цялата съноподобна бъркотия говореше за познания, за които знаеше, че не би могъл да притежава. И все пак ги имаше.

Можеше да назове някои от дърветата, чиято миризма долавяше, въпреки че имената им липсваха в книгите от библиотеката. Забраненият прозорец беше наречен така, защото се намираше на една от външните стени на кийпа и можеше да бъде отварян. Често го открехваха за вентилация, както бяха сторили и сега. До прозореца се стигаше от неговата стая, като за целта трябваше само да се покатери и прекрачи през парапета на един балкон, след което да се спусне през въздуховодната шахта на складовото помещение. Беше свикнал да го прави, без да оставя никакви следи по парапета, склада или шахтата. Доста рано бе разбрал, че обучаваните в Бене Гесерит умеят да разчитат и най-незначителни следи и знаци. Самият той разпознаваше много от тях благодарение на уроците на Тег и Лусила.

Застанал в сянката на горното преходно помещение. Дънкан съсредоточи вниманието си върху преливащите една в друга гънки на терена, по които гората сякаш се катереше към скалите. Нещо в нея силно го привличаше А иглолистните дървета, успели да стигнат до високото, притежаваха направо магическа сила. Не беше трудно да си представи, че човешки крак никога не е стъпвал там. Колко хубаво би било да се загуби по онези места, да бъде само собствената си личност, без да се безпокои, че в него живее друг човек. Чужденец, сам със себе си.

Дънкан въздъхна, обърна се и се върна в стаята по своя таен път. Едва когато стигна до спокойствието и безопасността ѝ, позволи си да отчете, че го е направил още веднъж. И отново никой нямаше да бъде наказан за неговото малко приключение.

Наказанието и болката, стаени в атмосферата на забранените за него места, бяха само допълнителна причина за засилено внимание, когато за пореден път нарушаваше правилата.

Не му беше приятно да мисли за болката, която би могла да му причини Шуонгю, ако го намери при Забранен прозорец. Но си обеща, че и най-страшните изтезания няма да го накарат да извика. Гадните ѝ номера никога досега не бяха го принуждавали да реагира по такъв начин. Само я гледаше втренчено, без да спре да я мрази, но и без да се отказва от наученото в нейните уроци. А то в прав текст гласеше: „Усъвършенствай способността си да се движиш, без да те забележат, видят или чуят, като не оставяш никаква следа, която може да те издаде.“

След като се върна в стаята, Дънкан седна на края на леглото и се загледа в празната стена пред себе си. Веднъж, когато се бе взирал в същата стена, пред него се появи образ на млада жена със светлокехлибарена коса и меко окръглени черти на лицето. Тя го погледна и се усмихна. Устните ѝ беззвучно се раздвижиха. Вече бе овладял умението да разчита казаното по движенията на устата, така че веднага разбра произнесените думи: „Дънкан, сладки ми Дънкан.“

Дали беше майка му? — много пъти се питаше той след тази случка. — Истинската му майка?

Макар и запокитени назад във времето, голѝ̀те също имаха истински майки. Живели в епохите преди аксолотловите резервоари, все някога е имало жени, които са ги родили и обичали. Да, тя го е обичала, защото е бил нейно дете… Но ако лицето от стената действително беше на майка му, как бе стигнало дотук нейното изображение? Случката го уплаши, ала страхът не го накара да не желае нейното повторение. Която и да беше младата жена, беглата ѝ поява не престана да измъчва мисълта му. Странникът в него я познаваше. Беше сигурен, че така. Понякога му се искаше само за миг да бъде същият странник — достатъчно дълъг миг обаче, за да може да струпа накуп всички скрити спомени; но веднага осъзнаваше, че дори самото желание за това го плашеше. Мислеше, че ще изгуби реалното усещане за собствената си личност, ако чужденецът овладее съзнанието му.

Дали би било подобно на смърт?

Бе видял смъртта още преди да стане на шест години. Охраната отблъсна някакви злосторници, но един от пазачите падна убит. Четирима нападатели също намериха смъртта си. Момчето наблюдаваше внимателно петте трупа, внесени в кийпа — отпуснати мускули, влачещи се ръце. Нещо много важно си бе отишло завинаги от тях. И нямаше сила, която да го призове обратно.

Телата бяха отнесени някъде дълбоко в кийпа. По-късно чу един от пазачите да обяснява, че нападателите са били предварително обработени с „шере“. Това се оказа и първата му среща с иксианската сонда.

„Подобно приспособление може да сондира дори мозъка на мъртвец — обясни Гийза. — А шере е лекарство, което действа срещу сондирането. Мозъчните ти клетки загиват окончателно, още преди да е отминал ефектът от него.“

С умело подслушване Дънкан разбра, че четиримата са били обработени и по други начини. Не му обясниха нищо повече, но той подозираше, че и те трябва да са от потайния арсенал на Бене Гесерит. Мислеше си за него като за връх в адските трикове на светите майки. Умееха да съживяват мъртъвци и да извличат информация от съпротивляваща се плът! Визуално си представи мускулна материя, лишена от личностно присъствие, която изпълнява желанията на сатанински зъл наблюдател…

Кой знае защо наблюдателят винаги беше Шуонгю.

Мисълта му рисуваше подобни картини въпреки усилията на неговите учители да разпръснат „глупотевините, измисляни от невежи“. Учителите казваха, че подобни дивотии могат да пораждат страх от Бене Гесерит единствено сред непосветените. Ала в себе си той не искаше да приеме, че не е именно такъв. Когато гледаше някоя света майка, винаги мислеше: „Не съм като тях!“

От известно време Лусила бе станала по-настойчива.

„Религията е източник на енергия — каза му тя веднъж. — Трябва да отдаваш дължимото на тази енергия, когато може да бъде насочена за изпълнение на собствените ти цели.“

На техните цели, а не на моите — веднага помисли той.

Представи си ги — своите цели, а след това и себе си, като победител над Сестринството и преди всичко над Шуонгю. Долавяше, че въображаемите вътрешни картини са реалност, намираща се под повърхността, която упражняваше върху него твърде особено влияние. Но вече се бе научил да кима в знак на съгласие, оставяйки впечатлението, че намира за забавно религиозното лековерие.

Лусила обаче разпозна раздвоението му. Тя каза на Шуонгю:

— Мисли си, че е редно да се бои от мистичните сили и да ги отбягва, ако е възможно. Докато продължава да упорства в това свое вярване, няма да може да ползва най-същностното от нашите познания.

Срещнаха се само двете в работния кабинет на възрастната света майка, като поводът беше формулираното от самите тях „редовно събиране за оценка на обстановката.“ Избраха времето малко след леката вечеря. Наоколо в кийпа се носеха звуците от часовете на прехода — нощните патрули поемаха задълженията си, а свободните от служба се наслаждаваха на един от кратките периоди на безделие. Кабинетът на Шуонгю нямаше пълна звукова изолация, което следваше да се разглежда като съзнателен принос на обновителите на Сестринството. Тренираните сетива на една света майка можеха да доловят и разкрият много неща само от звуците около нея.

Шуонгю изпитваше все по-голямо затруднение по време на „редовните събирания за оценка на обстановката“. Ставаше все по-очевидно, че Лусила няма да може да бъде спечелена от противопоставящите се на Тараза. Беше се оказала имунизирана срещу всички машинации и хитрувания, намиращи се на въоръжение у една бене-гесеритка. А най-страшното беше, че Тег и тя съвместно създаваха и отглеждаха опасни умения у гола̀та. Прекалено опасни — в допълнение на всички друга проблеми. Уважението на Шуонгю към Лусила продължаваше да нараства.

— Той мисли, че си служим с окултни сили, за да ползваме практически нашите умения — добави влязлата. — Как е могла да му хрумне толкоз странна идея?

Шуонгю почувства неизгодното положение, в което я поставяше зададеният въпрос. Нима младата света майки вече знаеше, че идеята е била съзнателно внушена, за да бъде отслабен гола̀та?

„Непокорството е престъпление срещу Сестринството!“

— Ако той иска да придобие нашите познания, със сигурност може да ги получи от теб — отвърна Шуонгю Това беше самата истина, независимо от съдържащата се в нея опасност.

— Желанието му за знания е най-доброто мое средство за упражняване на влияние — рече Лусила. — Но и двете знаем, че то е недостатъчно.

В тона ѝ не се долавяше укор, ала Шуонгю го почувства.

По дяволите! Опитва се на мен да наложи убеждения!

Няколко отговора тутакси обявиха своята готовност в съзнанието ѝ.

Не съм изпълнила собствените си заповеди. Пфу! Какво отвратително извинение!_ Отношението към гола̀та отговаря на стандартната практика на подготовка в Бене Гесерит. _Непълно и невярно. Още повече, че гола̀та не бе стандартен обект на образование. В него имаше дълбини, съответстващи само на бъдеща света майка. И точно в това беше проблемът!

— Допуснах грешки — каза тя.

Охо! Тези думи бяха с двустранен ефект и не можеха да не бъдат оценени от друга света майка.

— Не си допуснала никаква грешка, когато си го поставила на мястото му — възрази Лусила.

— Но пропуснах да преценя, че друга света майка би могла да посочи грешките му — настоя Шуонгю.

— Нуждае се от нашите умения и сили, само за да избяга от нас. Мисли си: Един ден ще знам колкото тях и тогава ще се измъкна.

Тъй като другата жена не отговори, Лусила додаде:

— Постъпила си умно, защото ако той избяга, ще трябва да го преследваме и самите ние да го унищожим.

Шуонгю се усмихна.

— Няма да повторя твоята грешка — тръсна глава Лусила. — Казвам ти открито онова, за което знам, че тъй или иначе ще видиш. Сега разбирам, защо Тараза е изпратила Впечатка при толкова младо същество.

Усмивката на възрастната света майка се изпари.

— Какви ги вършиш?

— Привързвам го към себе си така, както правим това с всички наши послушници и техните учители. Отнасям се към него с откровеност и преданост, сякаш е един от нас.

— Но той е мъж!

— Следователно ще му се размине само агонията с подправката и нищо друго. Според мен той реагира с отзивчивост.

— А когато дойде времето за последния етап от впечатването? — тревожно попита Шуонгю.

— Да, тогава няма да е лесно. Ти мислиш, че това ще го унищожи. Какъвто беше и планът ти, разбира се.

— Лусила, Сестринството не следва еднозначно плановете на Тараза за последния гола̀. Знам със сигурност, че си наясно по този въпрос.

Да, бе дошло времето на най-силния аргумент, а фактът, че си послужи с него именно сега, говореше сам за себе си. В Бене Гесерит бяха дълбоко вкоренени страховете, че може да бъде създаден нов квизац хадерах, така че и разногласията представляваха сравнима с тези опасения величина.

— Генетичната му подкладка е първична, а и той не е бил подготвян за квизац хадерах — каза Лусила.

— Да, но тлейлаксианците са бърникали в генетичното му наследство!

— По наше нареждане. Ускориха неговите нервни и мускулни реакции.

— Само това ли?

— Запознала си се с резултатите от клетъчните му проучвания — отвърна Лусила. — Ако можехме да свършим работата на онези от Тлейлакс, те просто нямаше да ни трябват. Щяхме да имаме собствени аксолотлови резервоари.

— Може би мислиш, че са скрили нещо от нас?

— Цели девет месеца е бил напълно извън контрол и без каквото и да е наблюдение!

— Познавам до един всички доводи от подобно естество — небрежно махна с ръка Лусила.

Шуонгю вдигна длани, за да демонстрира, че се предава.

— Е, тогава той целият е твой, света майко. И последствията ще бъдат за твоя сметка. Но няма да можеш да ме отместиш от сегашния ми пост, независимо от отчетите ти до Дома на Ордена.

— Да бъдеш сменена като комендант на кийпа? В никакъв случай. Не искам фракцията ви да прати някого, когото не познаваме.

— Има граница, до която мога да търпя обиди — предупредително рече Шуонгю.

— Съществуват такива и за предателството, приемливи от Тараза.

— Ако се пръкне друг Пол Атреидес, или, пази боже, друг Тиран, заслугата ще бъде нейна. Предай ѝ го от мое име.

Лусила се изправи и каза:

— Трябва да знаеш още, че тя възложи изцяло на моята преценка количеството меланж, който ще поема гола̀та. Вече започнах да увеличавам дозата.

Шуонгю удари с юмруци по работното си писалище:

— Вървете всички по дяволите! Да видим какво ще изсипете на главите ни!