Франк Хърбърт
Еретиците на Дюна (27)

Попитали един обитател на сушата кое цени повече — литрово шише с вода или цял вир. Той помислил малко и казал: „Литровката е по-важна. Никой, не би могъл да бъде собственик на вир, пълен с вода. Докато шишето може да се скрие под наметалото, преди да офейкаш с него.“

Шеги от Древната Дюна

Бене-гесеритски архиви

Заниманията в залата за практически упражнения, намираща се в не-сферата, продължиха дълго. Дънкан стоеше в подвижната клетка и определяше хода на тренировката, взел непреклонно решение да не я прекъсва, докато новото му тяло не усвои реакцията на противодействие в седемте основни бойни пози при нападение от осем страни. Зеленият му гащеризон бе потъмнял от пот. Двайсетина дни стояха на все същия урок!

На Тег не му беше чужда старата система от умения, възстановявана тук от гола̀та, макар че я познаваше с някогашните различни наименования и последователност. Преди да задълбаят в нея, башарът се съмняваше в превъзходството на съвременните методи. Сега обаче бе убеден, че Дънкан създава нещо съвсем ново — комбинация от старите познания с наученото в кийпа.

Възрастният мъж седеше пред командното табло едновременно като наблюдател и участник. Таблата, привеждащи в действие опасните сили на въображаем противник в текущото занимание, трябваше да минат през мисловна пренастройка и приспособяване от негова страна, но той вече бе усвоил достатъчно добре всичко и водеше атаката с лекота, нерядко пораждаща истинско вдъхновение.

От време на време в залата надничаше Лусила, очевидно обхваната от тих гняв. Наблюдаваше за малко и си тръгваше, без да каже нито. Тег не знаеше какво точно прави Дънкан с Впечатката, но имаше чувството, че разбуденият гола̀ води игра на разтакаване с прелъстителката си. Башарът разбираше добре, че тя няма да допусне продължително бавене на топката, но нещата бяха извън възможностите му да се намеси. Дънкан вече не беше „твърде млад“. Притежаваше разума на зрял мъж и достатъчно опит, за да взима решения. Двамата бяха на площадката от сутринта, само с едно прекъсване. Зъбите на глада все по-настойчиво се впиваха в Тег, но и той не беше склонен да прекрати заниманието. През днешния учебен ден уменията на Айдахо бяха достигнали до ново качествено равнище и продължаваха да се подобряват.

Седнал на неподвижната седалка пред контролното табло в клетката, наставникът разтегли атакуващите сили в сложна маневра, нанасяйки едновременно удари отляво, отдясно и отгоре.

В Оръжейната сбирка на Харконите изобилстваха екзотични оръжия и тренажори, някои от които Тег различаваше само по описанията в исторически справки и отчети. Докато гола̀та очевидно познаваше всичко толкова отблизо, че будеше неволната му възхита. Част от предприетата сега атака с въображаеми противници беше от страна на ловци-преследвачи, настроени за проникване в защита(#).

— Автоматично се забавят, за да пробият силовото поле — обясняваше Дънкан с младежки-зрелия си глас. — Разбира се, щом ударът е прекалено бърз, зашитата го отблъсква.

— Ризници от подобен тип почти излязоха от употреба — каза башарът. — Тук-там ги ползват като спортни пособия, но инак…

Дънкан контрира с рипост, чиято бързина почти скри направеното от него движение; три ловци-преследвачи паднаха на пода, повредени до степен, която налагаше работа в отсека за ремонт и поддържане в не-сферата. Той излезе от клетката, като намали оборотите на системата и дойде пак при Тег с ускорено, но леко дишане. Погледна покрай башара, усмихна се и кимна. Тег моментално се обърна, но зърна само крайчеца от дрехата на Лусила.

— Също като при двубой — ухили се гола̀та. — Тя се опитва да се вклини в защитата ми, а аз контраатакувам.

— Внимавай — предупредително каза Тег. — Лусила е пълноправна света майка.

— Башар, по мое време познавах неколцина от тях.

Тег отново се почувства объркан. Бяха го предупредили, че ще му се наложи да се преадаптира към различния Дънкан Айдахо, но явно не бе преценил напълно постоянния мисловен натиск, съпровождащ нужните корекции. Точно сега проблясъците в погледа на Дънкан бяха наистина смущаващи.

— Нашите роли май се посмениха — весело каза юношата, вдигайки от пода кърпа, за да попие потта от лицето си.

— Вече не съм сигурен, че има на какво да те науча — призна Тег.

Все пак му се искаше Дънкан да има предвид предупреждението му за Лусила. Нима си въобразява, че светите майки от онези времена са като днешните жени? Собственото му мнение бе почти противоположно. Сестринството се променяше, подвластно на еволюцията, също като останалата част от живота.

Вече бе разбрал, че Айдахо е стигнал до решение, засягащо мястото му в интригите на Тараза. Той не просто изчакваше удобния момент, а усъвършенстваше тялото си за избраната от самия него кулминационна точка… и имаше определено мнение за Бене Гесерит.

Но преценката му е направена без достатъчно данни.

Дънкан пусна кърпата и за няколко секунди не отдели поглед от нея.

— Башар, нека аз да реша на какво можеш да ме научиш.

Наставникът пое дълбоко въздух. Усети слабия мирис на озон, идващ от дълготрайните съоръжения на Харконите, чието тиктакане говореше, че са готови за връщането на гола̀та към действие. Но миризмата на пот се налагаше остро над всички други.

Дънкан кихна.

Тег подсмръкна от вездесъщата прах — вечен спътник на заниманията им. Понякога вкусът ѝ беше по-ясно доловим от мириса. Винаги алкален. А още по-властно в момента се разнасяше уханието от въздушните скрубери и кислородните регенератори. Системата функционираше с пуснат в нея отчетлив аромат на цвете, но башарът не се и опита да определи вида му. През месеца на техния престой не-сферата бе поела множество човешки миризми — пот, кухненски благоухания, както и никога неизчезващият докрай парлив мирис от преработката и вторичното ползване на отпадъците. Изпитваше странно раздразнение, когато те му напомняха за себе си. И се улавяше как души и се ослушва за звуци на чуждо присъствие — нещо повече от ехото на собствените им стъпки и приглушеното дрънчене на металните съдове от кухненското помещение.

Разнесе се гласът на Дънкан:

— Странен човек си ти, башар.

— Какво искаш да кажеш?

— В конкретния случай имам предвид приликата ти с дук Лето. Подобието на лицата ви е необикновено. Той беше малко по-нисък от теб, но останалото… — юношата поклати глава, замислил се за фините бене-гесеритски изпълнения, осигурили генетичната характеристика на Теговото лице — дебнещото изражение на хищник, изрязаните черти, онова дълбоко вътрешно усещане за морално превъзходство.

Колко морално и какво превъзходство?… От записаното, което бе видял в кийпа (беше сигурен, че материалите са нарочно оставени така, че той да ги намери), реномето на Тег се оказа почти универсална величина за човешкото общество през същата епоха. В битката при Маркон за неприятеля било достатъчно да науми, че срещу него е застанал самият Върховен башар. Веднага следвало запитване при какви условия ще е капитулацията… Вярно ли беше? Погледна към мъжа в клетката с контролното табло и му зададе този въпрос.

— Репутацията може да се окаже добро оръжие — отвърна Тег. — Нерядко с него се пролива по-малко кръв.

— Защо при Арбълоу си излязъл с бойните части на самата предна линия?

Възрастният мъж не скри изненадата си:

— Откъде знаещ?

— От кийпа. Могли са да те убият. Каква би била ползата?

За миг Тег си припомни, че в младата плът, застанала до него, са събрани неизвестни на никого информация и познания, които я тласкат да търси допълнителни сведения. Вече подозираше, че гола̀та бе най-ценен за Сестринството именно в тази област. — През предишните два дни бяхме понесли тежки загуби — каза той. — Самият аз не прецених правилно страха и фанатизма на неприятеля. — Но риска от… — Присъствието ми на бойната линия говореше на нашите: „Ето, споделям опасността, която ви грози.“

— Отчетите в кийпа твърдят, че събитията при Арбълоу са били опорочени от лицетанцьорите. Патрин пък ми каза, че си наложил вето, когато помощниците ти са настоявали цялата планета да бъде изравнена със земята, да се извърши стерилизация в пълен мащаб и…

— Дънкан, там теб те нямаше.

— Опитвам се да бъда навсякъде. И така, пощадил си неприятеля противно на всички съвети.

— С изключение на лицетанцьорите.

— А после си тръгнал невъоръжен през редиците на врага, още преди той да сложи оръжие.

— Исках да ми повярват, че не ги очаква нищо лошо.

— Било е много опасно.

— Нима? Мнозина преминаха към нас за финалния щурм на Кройнин, където разбихме силите, нападнали Сестринството.

Юношата не отместваше погледа си от Тег. Старият башар не само приличаше външно на дук Лето, но притежаваше и дара на атреидското обаяние — легендарна фигура дори за бившите си врагове. Сам бе казал, че е наследник на Ганима Атреидес, но със сигурност имаше още нещо. Плашещ бе този бене-гесеритски майсторлък в целенасоченото размножаване!

— Сега ще продължим с упражненията — рече Дънкан.

— Не се пренапрягай.

— Май нещо забравяш, башар. А аз си спомням едно също толкова младо тяло пак тук — на Гайъди Прайм.

— На Гамму!

— Да, после я преименуваха, но клетките ми още пазят оригиналното име. Ето защо ме пратиха на това място. Знам го.

Знае го, разбира се — помисли Тег.

Отново се върнаха към старинната харконска екипировка в някогашната зала за упражнения — продълговато помещение със стени и под от стар дървен материал. Навсякъде плуваха светоглобуси. Имаше съвсем малко сенки с изключение на ловците-преследвачи на въображаемия противник и заплашително стрелкащите се оръжия, движени от тренажори.

Освеженият от кратката почивка башар включи нов елемент в атаката и внезапно изпрати горящ лъч към лявата страна на Дънкан.

С каква лекота бе париран той!

Гола̀та използваше причудливо смесен вариант на петте бойни пози с намиране на всяка ответна реакция доста преди тя да е станала необходима.

— Атаката е перо, носещо се по безкраен път — каза с глас без следа от умора или усилие. — Когато перото наближи, то се отклонява и обезврежда.

Докато говореше, парира едно внезапно нападение и нанесе контра.

Логичното мислене на ментата-башар редуваше удари в местата, определени от него като опасни.

Зависимости и трупи с ключова важност.

Дънкан премина в атака, движейки се изпреварващо и с по-честа промяна на движенията си в сравнение с контриращите реакции. Тег се видя принуден да превключи на максимален режим, докато силите-сенки на въображаемия противник просветваха и изгаряха по пода. Виещата се фигура на гола̀та в подвижната клетка не преставаше да танцува по дължината на пространството помежду им. Нито един от ловците-преследвачи или горящите лъчи на контраударите не я докоснаха. Младият Айдахо винаги се оказваше над или под тях, а външният му вид свидетелстваше, че никак не се бои от болката, която би могла да му причини тренажорната уредба.

Напротив — увеличи още повече бързината на атаката!

Нещо сякаш прониза от дланта до рамото лявата ръка на Тег, опряна на контролното табло.

Дънкан изключи уредбата и възкликна извинително:

— Прощавай, башар! Защитата ти е превъзходна, но се боя, че възрастта си казва думата.

Отново прекоси площадката и се надвеси над него.

— Трябва да ме жилне малко, та да не забравям болката, която ти причиних — процеди през зъби наставникът му и се зае да разтрива изтръпналата си ръка.

— Разгорещихме се — каза момчето. — А и май доста се потрудихме за днес.

— Не е съвсем вярно — възрази все още с усилие Тег. — Не само мускулите ти изискват заякване.

Някакво тревожно усещане премина през тялото на Дънкан. Чувстваше разстройващото докосване на нещо недовършено, може би дори — неразбудено. Бе сякаш приклекнало, спотаено дълбоко в него. Приличаше на натегната пружина, очакваща освобождаване.

— Какво още остава да правим? — попита с дрезгаво звучащ глас. ’’’

— Оцеляването ти тук не е преминало критичната си точка. Всичко се върши с цел да бъдеш опазен и да стигнеш до Ракис.

— В името на Бене Гесерит и неговите цели, за които ти нищо не знаеш, както вече ми каза!

— Дънкан, наистина не ги знам.

— Но нали си ментат.

— Ментатите се нуждаят от данни, за да формулират преценката си за бъдещите възможности.

— Мислиш ли, че Лусила знае?

— Не съм сигурен. Впрочем позволи ми да те предупредя отново за нея. Получила е заповеди да те отведе до Ракис подготвен за нещо, което трябва да свършиш там.

— Трябва ли? — вироглаво го изгледа Дънкан. — Нима не съм самостоятелна личност с право сам да избирам? Може би мислиш, че си разбудил някакъв скапан лицетанцьор, който знае само да изпълнява заповеди, а?

— Да не би да намекваш, че няма да отидеш на Ракис?

— Само ти обяснявам, че лично ще взема решението, след като разбера какво се очаква от мен. Не съм наемен убиец.

— Дънкан, мислиш ли, че аз съм?

— Мисля, че си достоен мъж, комуто следва да се възхищават. Поне според моите представи за дълг и чест.

— Дава ти се още един шанс да опазиш живота си и…

— Нито ти си мой баща, нито Лусила ми е майка! Впечатка ли? За какво се надява да ме подготви!

— Възможно е и тя самата да не знае. Нищо чудно да ѝ е възложена само част от цялостния проект, също както в моя случай. Много е вероятно дори, след като е добре известно как процедира Сестринството.

— И вие двамата само ме подготвяте и доставяте на Аракис? Като препоръчана пратка!

— Тукашният свят е много по-различен от онзи, в който някога си се родил за първи път — спокойно каза Тег. — Но, както е било и по онова време, все още е в сила Великото Споразумение(#) за неизползване на атомни и псевдоатомни оръжия от типа на взаимодействието лазестрел — защитно поле, например. Все още твърдим, че ненадейните нападения са забранени. Навсякъде има листове хартия с нашите имена и подписи, така че..

— Вярно е, но не-корабите промениха изцяло основата на всички съглашения. Мисля, че в кийпа се запознах достатъчно добре с историята. Башар, кажи ми, защо синът на Пол е искал от тлейлаксианците да го снабдяват с мои копия, и то стотици на брой в течение на хиляди години?

— Защо пък „синът на Пол“?

— В записаното в кийпа го наричат Бог-Император. Твоето име за него е Тиран.

— Това ли било? Не знаем защо го е правил. Може би е бил самотен и му е трябвал някой от…

— Значи ме подтикваш към сблъсък с червея!

Наистина ли! — запита се Тег.

Неведнъж бе размишлявал върху същото, но по-скоро като вероятност, а не като преценка на бъдещи възможности. Дори да беше вярно, в плана на Тараза не би могло да няма още нещо, при това много съществено. Чувстваше го с всяка своя фибра на човек, подготвен за ментат. Дали Лусила знае? Ни най-малко не се заблуждаваше, че би могъл да стигне с хитрост до отговор от страна на пълноправна света майка. В никакъв случай… Трябваше да запази търпение до удобния момент, а дотогава — да чака, да наблюдава и да слуша. Същото решение очевидно бе приел и Дънкан, макар и по свой собствен начин. Опасно беше да се пречи на Лусила!

Тег поклати отрицаващо глава и каза:

— Момче, наистина не знам.

— Но нали изпълняваш заповеди?

— Дал съм клетва.

— Измамите и безчестията са само празни думи. когато под въпрос е поставено оцеляването на Сестринството — цитира Дънкан.

— Да, казвал съм го — съгласи се башарът.

— Сега ти вярвам, защото не го отрече. Но не вярвам на Лусила.

Тег отпусна брадичката си към гърдите. Да, опасно… Опасно…

Отклони вниманието си от налетелите го мисли, но можа да го стори много по-бавно в сравнение с времето, което бе останало далече назад; после изпълни процедурата за мисловно очистване; съсредоточавайки се върху задълженията, с които го бе натоварила Тараза.

„Ти си моят башар.“

Дънкан внимателно го наблюдаваше. Сенките на умората личаха ясно по лицето на възрастния човек. Изведнъж си спомни на колко години е Тег, недоумявайки дали хора като него могат да бъдат изкушавани от постиженията на тлейлаксианците, или пък примамени от идеята да станат голѝ. Не, по всяка вероятност. Защото знаеха колко лесно е да се превърнат в марионетки.

Мисълта мълниеносно заля съзнанието му и го накара да замръзне така очевидно, че наставникът му веднага разбра.

— Какво има?

— Онези от Бене Тлейлакс са ми направили нещо, което все още остава непроявено — дрезгаво изрече Дънкан.

— Точно от това се боим! — разнесе се гласът на Лусила откъм вратата зад Тег.

Тя приближи и застана на две крачки от гола̀та.

— Слушах ви. От вас двамата може много да се научи.

Башарът заговори бързо, надявайки се да разсее гнева в гласа й:

— Днес овладя до съвършенство седемте бойни пози.

— Да, поразява като огън, но не забравяй, че ние от Сестринството течем като вода и проникваме във всичко — тя остро погледна към него. — Нима не забелязваш, че нашият гола̀ вече е отвъд позите?

— Няма ли фиксирана позиция, няма и поза — обади се Дънкан.

Стоеше с изправена глава, спокойно чело и бистри очи, които пресрещнаха твърдо тези на Тег. Наистина смайващо бе израстването на момчето за малкото време, изминало от разбуждането на първоначалните му спомени.

— Дяволите да те вземат, Майлс! — промърмори Лусила.

Башарът не отклони вниманието си от Дънкан. Някаква нова сила бе сякаш изпълнила юношата. От него лъхаше самоувереност, непозната преди.

— Да не би да мислиш, че може да се провалиш с поставените ти задачи? — обърна се той към Лусила.

— В никакъв случай — каза светата майка. — Продължаваш да си мъжкар.

И помисли: Да, в младото тяло кипят соковете на размножаването. Хормоналните възпламенители всъщност са непокътнати и трябва само да бъдат задействани.

Сегашното му отношение обаче и начинът, по който я гледаше, я принуждаваха да настрои чувствата и съзнанието си към нови равнища, изискващи по-висок енергиен заряд.

— Какво са направили с теб тлейлаксианците? — запита тя.

Дънкан не вложи насмешка в лекомисления си донякъде отговор:

— О, знаменита Впечатко, ако знаех, щях да ти кажа.

— Мислиш ли, че е време за игрички?

— Съвсем не ми е ясно на какво си играем!

— Много хора вече знаят, че не сме на Ракис, където трябваше да избягаме.

— А Гамму гъмжи от съмнителни типове, върнали се от Разпръскването — намеси се Тег. — Броят им позволява да опитат не една и две възможности.

— Кой би помислил за съществуването на изгубена не-сфера от времето на Харконите? — недоверчиво рече Дънкан.

— Всеки, направил връзка между Ракис и Дар-ес-Балат — отвърна башарът.

— Ако мислите, че се забавляваме, обърнете внимание на неотложните потребности на играта — Лусила се завъртя на пета към него. — А ти не изпълни заръчаното от Тараза!

— Грешиш! Направих го точно по дадените ми от нея заповеди. Аз съм нейният бащар; забравяш колко добре ме познава.

Светата майка замълча, разтърсена от мисълта за фините похвати на Тараза, откроили се в съзнанието ѝ…

Ние сме само пионки!

Колко голямо беше демонстрираното от старшата майсторство при всяко разместване на фигурите! Не се почувства унизена, когато осъзна, че е пионка. Идеята беше отглеждана и възпитавана във всяка света майка в Сестринството. Дори Тег го знаеше. Не, никакво унижение. Внезапно съзнанието на Лусила се оказа изпълнено с нов обем представи за реалното състояние на нещата. Почувства страх от думите на башара. Твърде повърхностна беше досегашната ѝ представа за силите, в чието поле се оказаха впримчени те. Сякаш дълго време бе наблюдавала единствено повърхността на бурна река, преди да зърне скритите отдолу движения. Сега се усети носена от неумолимо течение, от залял я отвсякъде поток, нужен ѝ, за да осъзнае смайващата истина: Пионките са заменими.