Франк Хърбърт
Еретиците на Дюна (37)

Ден след ден един човек седял и гледал мястото, където била извадена дъска от висока дървена ограда. Някакво диво пустинно магаре минавало през тесния отвор на оградата в естествена последователност — нос, глава, предни крака, дълъг тъмен гръб, задни крайници и опашка накрая. Внезапно човекът скочил с блясък на откривател в очите си и викнал към всички, които можели да го чуят: „Очевидно! Опашката е следствие на носа!“

Приказки за Скритата Мъдрост от Устната История на Ракис

Откакто бе на Ракис, на Одрейди неколкократно и се беше случвало да се озове в мрежата на спомена за дошлата от древността картина, поставена на видно място върху стената в жилището на Тараза. С идването на този спомен чувстваше как ръцете я засърбяват сякаш от докосване до четка. Ноздрите и се разширяваха от въображаемите миризми на масла и бои. Чувствата ѝ буквално извършваха насилие върху платното. Всеки път излизаше от магията на преживяването с подновени съмнения, че Шийена е нейното платно.

Коя от двете ни рисува другата!

Днес сутринта стана същото. Все още беше тъмно вън от надстройката върху плоския покрив на кийпа на Ракис. където живееха с момичето; влезе тихо една от помощниците, за да събуди Одрейди с думите, че скоро ще пристигне Тараза. Светата майка погледна меко осветеното лице на тъмнокосата помощница и в съзнанието ѝ мигновено проблесна споменът-картина.

Всъщност коя от нас създава другата!

— Остави Шийена да поспи още малко — каза тя. преди да освободи помощницата.

— Да приготвя ли закуска, преди пристигането на старшата майка?

— Ще почакаме, за да бъде по вкуса на Тараза.

Одрейди стана, направи набързо тоалета си и облече своята най-хубава черна рокля. Отиде до източния прозорец на всекидневната обща стая и погледна към космодрума. Множество движещи се светлини хвърляха отблясъци върху пепелявото небе. Тя включи всички светоглобуси в стаята, за да омекоти външната гледка. Отраженията им се превърнаха в златни звездни взривове на фона на тъмния, дебел армопласт на прозорците. Почти черната повърхност отразяваше и неясните очертания на лицето ѝ, без да скрива следите от умората.

Знаех, че ще дойде.

Редом с мисълта ѝ на опушения ракиански хоризонт се изтъркаля слънцето, подобно на оранжева детска топка. В същия миг почувства резкия топлинен скок, споменаван от доста наблюдатели на Ракис. Обърна гръб на панорамата и видя как вратата на хола се отваря.

Тараза влезе със силно шумящи одежди. Нечия ръка затвори зад тях, за да остави двете сами. Старшата майка приближи към Одрейди с вдигната черна качулка, очертала като рамка лицето ѝ. Гледката не вдъхваше успокоение.

Тараза забеляза смущението и реши да се възползва от него:

— Е, Дар, най-после се срещнахме като чужди хора, струва ми се.

Думите ѝ стреснаха Одрейди. Долови заплахата, но не позволи на страха да я овладее, разпилявайки го като разсипана вода. За първи път в живота си почувства съвсем точно момента, когато пресича разделителната линия. Според нея само неколцина от сестрите подозираха за съществуването ѝ. Сега, когато я прекоси, тя осъзна, че винаги е знаела къде се намира: мястото, през което може да влезе в празното пространство и да полети. Вече не беше уязвима. Можеше да бъде убита, но не и победена.

— И така, вече няма Дар и Тар — спокойно каза тя.

Тараза долови осъзнатата свобода в гласа ѝ и я изтълкува като увереност.

— Може би изобщо не е имало Дар и Тар — изрече Старшата майка с леден глас. — Знам, че винаги си се смятала за изключително умна.

Битката започна — помисли Одрейди. — Но се намирам, встрани от пътя на атаката ѝ.

— Не могат да бъдат приети алтернативи на съюза с тлейлаксианците — все така спокойно отбеляза тя. — Особено когато разбрах какво всъщност се опитваш да постигнеш.

Изведнъж Тараза усети умора. Пътуваха дълго, независимо от скоковете през деформирано пространство, извършени от не-кораба. Тялото винаги знае кога е било рязко измъкнато от обичайния ритъм. Тя избра мек диван и седна, като въздъхна от удоволствието, идващо с лукса и удобството.

Одрейди съзря умората ѝ и мигом почувства състрадание. Внезапно се бяха оказали две свети майки с общи проблеми.

Тараза също усети промяната. Потупа възглавничката до себе си и почака по-младата жена да седне.

— Длъжни сме да запазим Сестринството. Няма нищо по-важно.

— Разбира се.

Съсредоточи търсещия си поглед върху познатите черти.

Да, и Одрейди е уморена.

— Била си през цялото време в непосредствен контакт както с хората, така и с проблема. Дар, искам… Не, потребно ми е само това да чуя какво мислиш.

— Външно тлейлаксианците показват, че са за истинско сътрудничество, но двуличието им прозира. Почнах да си задавам някои особено обезпокоителни въпроси.

— Например?

— Ами ако аксолотловите резервоари не са… Не са резервоари?

— Какво искаш да кажеш?

— В поведението на Уаф има неща, които напомнят на случаите, когато едно семейство се опитва да скрие дете с деформации или пък побъркан чичо. Убедих се, че не се чувства никак уютно, когато разговорът опре до резервоарите.

— Какво друго е възможно…

— Майки-заместителки…

— Но те трябва да… — Тараза внезапно млъкна изумена от подразбиращите се възможности.

— Някой виждал ли е някога жена тлейлаксианка? — попита Одрейди.

Умът на събеседничката ѝ бе изпълнен с възражения. когато разсеяно започна:

— Прецизен химически контрол, потребност да се ограничат променливите величини… — Отметна назад

качулката си и разтърси коса, преди да продължи: — Но си права, че всичко трябва да се постави под въпрос. Впрочем това е чудовищен скандал…

— Той още не ни е разкрил цялата истина за гола̀та.

— Какво казва?

— Нищо повече от вече докладваното от мен, а именно: вариант на оригиналния Дънкан Айдахо и изпълнение на поставените от нас изисквания по отношение на прана-бинду.

— Не виждам обяснение защо са убили или са направили опит да убият всички предишни голѝ, закупени от нас.

— Заклева се със светата клетва на Великата Вяра, че са го сторили, защото са се срамували от невъзможността да изпълнят очакванията ни.

— Как са могли да знаят? Да разбирам ли, че имат шпиони сред…

— Кълне се, че нямат. Когато го обвиних за същото, той каза, че един успешен гола̀ ще предизвика осезателна бъркотия в нашите среди.

— Каква осезателна бъркотия? Как да го…

— Не пожела да обясни. Всеки път твърдеше, че са изпълнили договорните си задължения. Тар, къде е гола̀та?

— Какво… О, да. На Гамму е.

— Дочух, че…

— Бурзмали държи здраво положението в ръцете си.

Тараза стисна плътно устни, надявайки се, че е казала истината. След последния доклад не бе напълно сигурна.

— Очевидно има спор дали да бъде премахнат…

— Не само той!

Одрейди се усмихна, преди да попита:

— Значи е истина, че Белонда настоява да бъда убита?

— Как си могла да…

— Тар, понякога приятелствата се оказват голям плюс.

— Света майко Одрейди, стъпваш на опасно несигурна почва.

— Но не залитам, старша майко Тараза. Много лоши мисли продължавам да тая за нещата, които Уаф ни разказа за почитаемите мами.

— Сподели с мен някои от мислите си — в гласа на Тараза прозвуча непреклонна твърдост.

— Нека спрем да се заблуждаваме! Надминаха нашите Впечатки по сексуални умения.

— Курви!

— Да, използват майсторлъка си по начин, който е фатален както за тях, така и за другите. Собствената им сила ги заслепява.

— Само дотук ли се простират лошите ти мисли?

— Тар, кажи ми, защо нападнаха и унищожиха нашия кийп на Гамму?

— Очевидно са търсели гола̀та Дънкан Айдахо, за да го пленят или убият.

— Защо това е било толкова важно за тях?

— Какво се опитваш да намекнеш?

— Възможно ли е курвите да са действали с помощта на информация, предоставена им от тлейлаксианците? Тар, има ли вероятност хората на Уаф да са заложили в нашия гола̀ нещо, което да го превърне в мъжка равностойност на почитаемите мами?

Тараза положи ръка на устата си и я дръпна веднага, когато осъзна колко много е разкрила с този жест. Както и да е. Те все още бяха две много близки свети майки.

— А ние наредихме на Лусила да го превърне в мъж. неотразим за повечето жени — поклати глава Одрейди.

— Тлейлаксианците отдавна ли имат вземане-даване с онези курви?

— По-скоро бих попитала откога имат вземане-даване със своите Изгубени, върнали се от Разпръскването? Тлейлаксианци разговарят с тлейлаксианци, така че много тайни могат да бъдат разкрити.

— Ти прецени великолепно ред бъдещи възможности. Каква е според теб тяхната правдоподобност?

— Знаеш я не по-зле от мен. Защото обяснява много неща.

Тараза попита с осезаема горчивина в гласа:

— Какво мислиш сега за споразумението си?

— По-необходимо е от всеки друг път. Длъжни сме да бъдем в благоприятна позиция. Трябва да сме там, откъдето можем да оказваме влияние върху онези, които си съперничат.

— Изчадие! — отсече Тараза.

— Какво?

— Сегашният гола̀ е като записващо устройство с човешко тяло. Тлейлаксианците го внедриха в нашата среда. Ако успеят да се доберат до него, ще узнаят много…

— Би било грубо и несръчно.

— И напълно типично за тях!

— Съгласна съм, че за ситуацията допринасят и други, нека ги назовем косвени обстоятелства — каза Одрейди. — Но доводи от подобно естество още повече ме убеждават, че не трябва да посягаме на гола̀та, преди да сме го прегледали най-основно.

— Може да се окаже прекалено късно! Дар, проклето да е съглашението ви! Дала си възможност да имат влияние над нас, както и ние над тях… И нито една от страните да не дръзва да задвижи нещата.

— Не е ли това идеалният съюз?

Тараза въздъхна.

— Кога трябва да им предоставим достъп до записите ни за размножителния процес?

— Скоро. Уаф е нетърпелив по въпроса.

— Е, ще видим ли аксолотловите им… резервоари?

— Ето го и лоста, с който си служа. Той се съгласи, макар и неохотно.

— Взаимно си бъркаме все по-дълбоко в джобовете — изръмжа старшата майка.

Одрейди се отзова с възможно най-невинен тон:

— Най-добрият съюз, както вече казах.

— Трижди да е проклет! А Тег върна гола̀та към оригиналните му спомени!

— Лусила успя ли…

— Не знам! — Погледна унило към Одрейди и преразказа последните новини, дошли от Гамму: — Тег и останалите с него са открити; положението, в което са изпаднали, не е розово; за Лусила не знаем нищо, защото мълчи; изготвени са планове за измъкването им.

Думите на Тараза обрисуваха твърде несигурната картина на собствените ѝ представи за състоянието на нещата. Какъв беше настоящият гола̀? Винаги бяха знаели, че Дънкан-Айдаховците са необикновени. Сега обаче нещата изглеждаха доста по-различни, защото засилените възможности на нервната и мускулната му система в съчетание с неизвестното допълнение, внесено от тлейлаксианците, приличаха на държане на пламтяща тояга. Знаеш, че можеш да си послужиш с нея, за да оцелееш, но пламъците наближават с ужасяваща бързина…

Одрейди заговори със замислен глас:

— Опитвала ли си се някога да си представиш как се чувства гола̀, който изведнъж се събужда в подновена плът?

— Какво искаш да кажеш?

— Даваш си сметка, че тялото ти е израсло от клетките на някакъв труп. И се мъчиш да си спомниш каква е била собствената ти смърт…

— Айдаховците никога не са били обикновени хора.

— Същото може да се каже и за тлейлаксианските Майстори.

— Все пак за какво намекваш?

Одрейди потри челото си и направи кратка пауза, за да преподреди своите мисли. Беше много трудно да го обясни на човек, който отхвърля чувството на привързаност и чува само гласа на собствения си гняв. Тараза не изпитваше симпатия към никого. Тя можеше да разглежда нечия плът и емоции само като обект на логически упражнения.

— Разбуждането на гола̀та трябва да е събитие, което го разтърсва из основи — започна Одрейди, отпускайки ръката си. — Оцеляват само онези, които притежават огромна душевна устойчивост.

— Следователно тлейлаксианските Майстори са нещо повече от представата, която оставят у другите.

— А Дънкан-Айдаховците?

— Те също, разбира се. Инак защо Тиранът не е преставал да ги купува?

Одрейди прецени, че спорът става безполезен и каза

— Лоялността на Айдаховците към Атреидите е общо известна, а не трябва да забравяме, че и аз съм Атреидес.

— Смяташ ли, че предаността ще привърже гола̀та към нас?

— Особено след като Лусила…

— Може да се окаже прекалено опасно!

Одрейди отново приседна в ъгъла на дивана. Тараза настойчиво търсеше сигурност. А животът на серията голѝ беше като меланжа, притежаващ различен вкус в друга среда. Как биха могли да бъдат сигурни в своя?

— Тлейлаксианците протягат ръка към силите, създали нашия квизац-хадерах — промърмори старшата майка.

— Мислиш ли, че това ги кара да искат записите от размножителния процес?

— Не знам! Дявол да те вземе, Дар! Нима не виждаш какво си направила?

— Мисля, че не можех да избирам — спокойно каза Одрейди.

Тараза се усмихна студено. Изпълнението на светата майка бе наистина превъзходно, но все пак трябваше да бъде поставена на мястото си.

— Предполагаш ли, че щях да постъпя по същия начин? — попита тя.

Още не може да проумее какво се случи с мен.

Тараза със сигурност бе очаквала, че приспособимата към обстоятелствата Дар ще действа самостоятелно, но степента на тази нейна самостоятелност бе взривила Висшия Съвет. Отказваше да види личния си принос за станалото.

— Обичайна практика — отбеляза Одрейди. Думите ѝ поразиха старшата майка като плесница в лицето. Само продължителната подготовка през цял един живот, прекаран в Бене Гесерит, я възпря да не се нахвърли бясно върху другата жена.

Обичайна практика!

Колко пъти самата Тараза бе откривала в казаното източник на раздразнение и постоянен подтик да свали преградата пред внимателно сдържания си гняв? Одрейди нерядко е била свидетел.

И ето че сега дръзваше да я цитира:

— Навикът към неподвижност е опасен. Враговете могат да разработят модел и да го използват срещу теб.

Видя се насилена да признае:

— Да, наистина е слабост.

— Враговете мислят, че са разчели ходовете ни — продължи Одрейди. — Дори ти, старша майко, считаше, че познаваш границите на моите действия. Преди бях като Белонда. Още не си е отворила устата и вече знаеш какво ще каже…

— Сгрешихме ли, че не те издигнахме над мен? — попита напълно искрено Тараза.

— Не, старша майко. Вървим по трудна пътека, но и двете можем да преценяваме къде трябва да стъпим и накъде да се придвижим.

— Знаеш ли къде е Уаф сега?

— Спи под сигурна стража.

— Повикай Шийена. Трябва да решим дали да унищожим тази част от проекта.

— Ще поемем ли дяла си?

— Както кажеш, Дар.

Девойката бе още сънена, така че продължаваше да трие очи, когато влезе във всекидневната; все пак беше намерила време да плисне вода на лицето си и да облече чиста бяла роба. Косата ѝ също бе леко влажна.

Двете жени стояха прави близо до един от източните прозорци, обърнали гръб на светлината.

— Ето я Шийена, старша света майко — обяви Одрейди.

Повиканата пристъпи с изострено до крайна степен внимание и почти болезнено изопнат гръб. Бе слушала за тази жена с голяма власт на име Тараза, която управляваше Сестринството от намираща се много далече цитадела, наречена Дом на Ордена. Слънчевата светлина блестеше ярко в прозореца и моментално заля лицето ѝ, заслепявайки я. Главите на двете свети майки бяха в полусянка; неясни бяха и тъмните очертания на фигурите им, застанали на пътя на лумналия отвън блясък.

Преподаващи помощници я бяха подготвили за сегашната среща: „Заставаш мирно пред старшата света майка и чакаш с дължимото уважение. Отговаряш само когато тя те попита.“

Стоеше като закована, в точно изпълнение на указанията.

— Уведомена съм, че може да станеш една от нас — рече Тараза.

Ефектът на думите ѝ върху момичето бе очевиден. Шийена вече знаеше немалко за постиженията, необходими за придобиване на сана на света майка. Бяха насочили право в нея могъщия лъч на истината. Започваше да проумява обхвата на огромното познание, трупано в течение на много хиляди години от Сестринството. Бяха ѝ обяснили какво представлява селективното предаване на запаметеното богатство, функцията на Другите Памети и агонията при теста с подправката. Сега самата тя се бе изпънала като струна пред най-могъщата от всички свети майки, от която нищо не можеше да се скрие.

След като Шийена не отговори, Тараза попита:

— Дете, нищо ли няма да кажеш?

— Какво има да казвам, старша майко? Вие казахте всичко.

Възрастната жена отправи изпитателен поглед към Одрейди и рече:

— Дар, има ли още малки изненади за мен?

— Казах ти, че е възможно най-доброто.

Тараза върна вниманието си към момичето с думите:

— Гордееш ли се с мнението ѝ, дете?

— Плаши ме, старша майко.

Шийена полагаше сериозни усилия, за да остане спокойно лицето ѝ, но вече дишаше по-леко.

Казвай само най-пълната истина, която чувстваш — припомни си тя.

Съветът-предупреждение на учителя сега придобиваше допълнителен смисъл. Погледът ѝ, леко разфокусиран, бе насочен към пода точно пред двете жени, избягвайки най-ослепителната част от блясъка на лумналата слънчева светлина. Сърцето ѝ все още биеше твърде бързо и тя знаеше, че светите майки го долавят. Одрейди го бе доказвала многократно.

— Добре, така и трябва да бъде — кимна Тараза.

— Шийена, разбираш ли какво ти се казва? — попита Одрейди.

— Старшата света майка иска да знае дали съм изцяло отдадена на Сестринството — отвърна момичето.

Одрейди погледна към другата жена и сви рамене. И двете нямаха нужда от повече приказки. Така става, когато си част от едно семейство, каквито бяха те в Бене Гесерит.

Тараза продължи да оглежда мълчаливо Шийена. Погледът ѝ бе пронизващ и изпитателен; сякаш пиеше от нейната енергия, но тя знаеше, че трябва да запази спокойствие и да позволи на мъчителното опознаване да свърши работата си.

Даруи приглуши обзелото я съчувствие към момичето. Толкова много приличаше на нея в по-младите ѝ години! Притежаваше същия интелектуален потенциал със зърнеста структура, който се разширява по цялата си повърхност подобно на надуван балон. Спомни си как преподавателите ѝ се възхищаваха от тази способност, но бяха винаги нащрек също като Тараза на днешната среща. Одрейди бе забелязала тяхната предпазливост дори на по-млада възраст от Шийена и бе сигурна, че с момичето е същото. Богатството на интелекта трябва да се използва.

— М-м-м… — измънка Тараза.

Одрейди чу звука, произнесен от старшата майка по време на течащия размисъл като част от общ имитационно-моделиращ поток. Навярно бе дала заден ход на паметта си. Сестрите, които ѝ носеха храна по време на късните вечерни занимания, винаги се забавяха при нея, за да я наблюдават по същия начин, по който Шийена бе непрестанно следена и контролирана. От ранна възраст Одрейди научи какво представляват специалните начини и похвати за наблюдение. В края на краищата това бе част от големите съблазни на Бене Гесерит. Много ти се иска да овладееш уменията, запазени само за посветени. Шийена със сигурност имаше същото желание. Както и всяка послушница.

Подобни неща да станат възможни и за мен!

Най-после Тараза заговори:

— Дете, какво мислиш, че искаш от нас?

— Същите неща, които вие сте мислили, че искате, когато сте били на моите години, старша майко.

Одрейди прикри усмивката си. Бясната жажда за самостоятелност на момичето се плъзна близо до безпардонността и Тараза неминуемо го бе забелязала.

— Смяташ ли, че това е подходящ начин за ползване на дара, наречен живот? — попита тя.

— Старша майко, това е единственият начин, който познавам.

— Оценявам по достойнство откровеността ти, но те предупреждавам да внимаваш с употребата ѝ.

— Слушам, старша майко.

— Вече ни дължиш много, а ще стане още повече. Запомни го. Даровете ни не са евтини.

Няма и най-бегла представа колко ще трябва да плати за тях — помисли Одрейди.

Сестринството никога не оставаше своите посветени да забравят какво му дължат. С любов не се заплащаше. Любовта е опасна и Шийена вече го знаеше. Дар на живота ли!

Тръпка започна да пълзи по гърба ѝ и тя се изкашля, за да възвърне равновесието си.

Жива ли съм? Може би не. Може би съм умряла, още когато ме отнеха от мама Сибия. Бях жива в онази къща, но дали продължавам да бъда, след като сестрите ме взеха!

— Шийена, сега можеш да си вървиш — постанови Тараза.

Девойката се завъртя на пета и излезе от стаята, но Одрейди успя да зърне тънката усмивка по младото лице. Вече знаеше, че е издържала изпита при старшата света майка.

Когато вратата се затвори зад нея, Тараза рече:

— Беше ми споменала за природната ѝ дарба с Гласа. Чух го, разбира се. Забележително.

— Държи го под стегната юзда — каза Одрейди. — Вече знае, че не трябва да опитва с нас.

— Дар, как виждаш нещата по-нататък?

— Може би един ден ще стане света майка с необикновени способности.

— Няма ли опасност да бъдат прекалено необикновени?

— Ще зависи от нас.

— Мислиш ли, че е способна да убие по наша заръка?

Одрейди се сепна и не направи опит да го прикрие, когато попита:

— Сега ли?

— Да, разбира се.

— Гола̀та?

— Тег няма да го допусне — сухо продължи старшата майка. — Дори за Лусила имам съмнения. В отчетите им ясно е казано, че го бива в изковаването на вериги на… Хм, влечение!

— И за мен ли се отнася?

— Дори Шуонгю нямаше пълен имунитет.

— Коя е достойната и благородна цел на подобно деяние? Тиранът не предупреждава ли…

— Той ли? Много пъти е убивал!

— И си плати, доколкото знам.

— Дар, всички плащаме за всичко, взето от нас.

— И за живота ли?

— Не забравяй, че една света майка може да взима всякакво решение, когато то е нужно за оцеляването на Сестринството!

— Напълно вярно. Вземи каквото искаш и плати, както се следва.

Отговорът бе точен и той увеличи новата сила, почувствана от нея — свободата на лично избрана реакция в една неизвестна вселена. Откъде извираше подобна жилавост и упоритост? Не се ли коренеше в жестоката бене-гесеритска подготовка? Дали не идва от прародителите Атреидес? Не би правила опит да се самозаблуждава, че причината е взето от самата нея решение никога да не следва чужд морален образец. Вътрешната стабилност, на която разчиташе понастоящем, не беше от чисто морално естество. Но не — и голо перчене. Неща от подобен род никога не бяха достатъчни.

— Много приличаш на баща си — рече Тараза. — Обикновено от майката идва почти цялата смелост, но мисля, че в твоя случай е различно.

— Майлс Тег наистина е възхитително смел човек, макар да смятам, че прекомерно опростяваш нещата.

— Може би е вярно. И все пак. Дар. оказвала съм се права за всичко, свързано с теб, дори още когато учехме като послушници.

Разбрала е! — помисли Одрейди.

— Не ни се налага да обясняваме — каза тя и продължи да мисли: Идва оттам, че съм се родила такава, каквато съм, че съм подготвена и оформена така, както бе направено с мен… С нас двете — Дар и Тар.

— В родословието на Атреидите има нещо, което не сме подложили на цялостен анализ — рече Тараза.

— Генетични издънки!

— Понякога се питам дали от Тирана насам реално сме страдали от случайни злополуки…

— Дали пък не се е протегнал от цитаделата си през хилядите и хиляди години чак до днешния ден?

— Колко назад би търсила корените?

— Какво става в действителност, когато света майка даде нареждане на специалистите по размножителната процедура „Нека онази отиде да се гушне с онзи?“

Тараза пусна една студена усмивка.

Одрейди внезапно се почувства сякаш на гребена на вълна, осъзнавайки как оттам бива запратена в ново и непознато царство: Иска от мен да се разбунтувам! Желае да ме види като свой противник.

— Ще приемеш ли сега Уаф? — попита тя.

— Първо трябва да чуя какво мислиш за него.

— Гледа на нас като на последното и възможно най-доброто средство за „въздигане на Тлейлакс“. Ние сме Божи дар за народа му.

— Отдавна го очакват — кимна Тараза. — Представяш ли си как цяла вечност всички до един са се престрували с максимално старание!

— Мерят времето с нашия аршин — съгласи се Одрейди. — Последното, което ги убеди, че споделяме тяхната Велика Вяра.

— Но защо така непохватно? — попита Тараза. — Съвсем не са от глупавите.

— Отклонявали са вниманието ни от начина, по който в действителност са ползвали гола̀-процеса. Кой би взел за глупави хората, способни да замислят и осъществят подобно нещо?

— И какво са създали? Само образа на злонамерена глупост, нали?

— Постъпвай глупаво дълго време и ще станеш глупак. Продължавай да усъвършенстваш мимикрията на лицетанцьорите си и…

— Каквото и да се случи, длъжни сме да ги накажем — заключи Тараза. — По-ясно не може и да бъде. Разпореди се, както е прието, да го доведат тук.

Одрейди предаде заповедта и докато чакаха Уаф да пристигне, старшата майка рече:

— Последователността в образователния процес на гола̀та се превърна в пълна бъркотия още преди да избягат от кийпа на Гамму. Той се движеше скокообразно пред преподавателите си, като схващаше нещата, които се подразбират, при това — със смущаващо ускорение. Кой знае докъде е стигнал вече?