Лий Чайлд
61 часа (8)

8

Ричър отпи трета голяма глътка от бутилката и каза:

— Не е шофьорът.

— Откъде си толкова сигурен? — попита Питърсън.

— Колко печелят онези типове от метамфетамина?

— Около двеста долара на грам, но го продават с пикапи, които побират много. Може би правят милиони.

— В такъв случай могат да си позволят професионалисти. Един професионален убиец едва ли ще се препитава като шофьор на автобус.

— Добре, не е шофьорът — въздъхна Питърсън. — Мистър Джей Нокс е невинен.

— А вие гарантирате за всички посетители на затвора, така ли?

— Държим ги под наблюдение. Те наемат стаи в мотелите, използват градския транспорт за отиване и връщане от затвора, а на другия ден си тръгват. Всяко отклонение от този маршрут ще привлече вниманието ни.

— Къде е свидетелката?

— Стои си у дома. Казва се Джанет Солтър. Много мила женица, като добрата баба от приказките. За щастие живее на задънена улица, която денонощно се охранява от наши служители. Ти видя колата им.

— Не е достатъчно.

— Знаем. Пред къщата й има още една кола, а трета охранява задната част, на съседната улица. В самата къща дежурят полицайки, най-добрите, с които разполагаме. Четири по всяко време на денонощието. Две дежурят, две спят.

— Кога е делото?

— След месец, ако имаме късмет.

— А защо не я преместите? Може би в някой хотел на Карибите? Сигурен съм, че би приела такава оферта.

— Не иска да се мести.

— Съзнава ли, че се намира в опасност?

— Обяснихме й ситуацията, но тя иска да направи каквото трябва. За нея това е принципен въпрос.

— Браво.

— И за нас е добре, тъй като възнамеряваме да ударим цялата шайка, веднъж и завинаги — кимна Питърсън. — От друга страна обаче, изпитваме големи затруднения, защото използваме всичките си ресурси.

— Което обяснява защо стъпвате на пръсти — кимна на свой ред Ричър. — Не можете да ги ударите, защото няма да ви стигнат ресурсите.

— И защото трябва да оправдаем действията си пред съда. Не можем да позволим на защитата да ги обяви за част от кампания за прочистване. А и рокерите не са глупави. Пазят се добре. Технически погледнато, никой от тях не е извършил престъпление. Поне не публично.

— Но фактически е обратното. Аз видях снимките.

— Именно — въздъхна Питърсън. — От тях личи, че един от нашите примерни граждани е пребил до смърт един от техните.

 

 

Шумният будилник на хладилника показваше дванайсет без пет. Оставаха петдесет и два часа. Луната зад прозореца беше високо в небето, снегът блестеше под бледите й лъчи. Въздухът беше неподвижен. Нямаше вятър. Студът беше толкова силен, че Ричър го усещаше през стените. В стаята се беше образувала нещо като буферна зона, широка около половин метър. Там топлината на печката се сблъскваше с проникващия студ и го връщаше обратно.

— Началник Холанд в течение ли е? — попита Ричър.

— Защо питаш?

— Първоначални впечатления. Стори ми се малко объркан.

— Холанд е човек на място.

— Не отговори на въпроса ми.

— Ти обсъждаше ли началниците си, когато служеше в армията?

— Непрекъснато. С равните по ранг.

— Ние равни ли сме по ранг?

— Приблизително.

— Какви бяха твоите началници?

— Някои бяха свестни, но други бяха негодници.

— Холанд си е наред — увери го Питърсън. — Но е много уморен. Жена му почина, а дъщеря му порасна и напусна дома му. Той е съвсем сам и това му се отразява зле.

— Видях снимките в кабинета му.

— Спомен от по-добри дни. Бяха чудесно семейство.

— Значи е в течение на операцията?

— Достатъчно, за да поиска помощ, ако се наложи.

— От кого?

— От теб.

Ричър довърши бирата си. Беше му топло, чувстваше се добре. Бавно се предаваше на умората.

— Какво бих могъл да направя за него?

— Лагерът на някогашните строители се намира до старо военно съоръжение.

— Вече ми го каза.

— Искаме да разберем какво точно представлява то.

— Не знаете ли?

— Строено е много отдавна. Една-единствена каменна сграда, малко по-голяма от обикновена къща.

— И това е всичко?

— Да — кимна Питърсън. — Дълъг и прав като стрела път, който свършва пред малка къща в прерията.

— Колко малка?

— По-малка от тази.

— Форма?

— Квадратна. Като повечето обикновени къщи.

— С покрив?

— Разбира се.

— Питам, защото ми хрумна, че може би е била ракетен силоз. В двете Дакота има много такива.

— Не е силоз.

— Значи може да е била всичко. Включително и незавършено строителство.

— Не е това. По-старите хора помнят, че стотина строители са работили там в продължение на цял месец. Районът е бил отцепен от армията. Непрекъснато са пристигали и отпътували хора. Твърде голямо оживление за строителството на малка къща в прерията.

— Чувал съм и по-странни истории.

— Ние трябва да знаем какви са шансовете ни да се появим там и да арестуваме повече от сто души. Трябва да знаем какво ни очаква.

— Свържете се с някого. Може би с Министерството на отбраната.

— Направихме го. Не само ние, а и общинският съвет, после и щатското правителство.

— И?

— Никакъв отговор.

— Колко възрастни са хората, за които спомена?

— Има ли значение?

— Искам да разбера кога е било построено съоръжението. Тези хора виждали ли са строителите с очите си? Или просто преразказват историите, които са чули от бащите и дядовците си.

— Постройката е на около петдесет години.

— Колко време е била използвана по предназначение? Имало ли е войници?

— Не. Сградата никога не е била използвана.

— Вероятно става въпрос за съоръжение, построено по време на Студената война, което е останало недовършено — сви рамене Ричър. — В един момент идеята е била добра, а в следващия са я зарязали. По онова време често са се случвали подобни неща, защото стратегията се е променяла непрекъснато. Или защото никой не е имал представа какво са правили там. Което не е толкова важно. Каменната сграда е далеч по-устойчива на нападение с малокалибрено оръжие в сравнение с барака или каравана, но доколкото разбирам, вие не планирате престрелки.

— Просто трябва да сме сигурни.

— Не мога да ви помогна. Не съм служил там, дори не съм чувал за това място.

— Може би ще успееш да научиш нещо, ако използваш стари връзки.

— Доста отдавна съм напуснал армията.

— Би могъл да отидеш и да хвърлиш едно око.

— На какво? Каменната сграда си е каменна сграда. Военните използват същия камък за строителство като всички останали.

— Защо тогава са струпали стотина работници там?

— Какво имаш предвид?

— Подозираме, че става въпрос за някакво подземно съоръжение. А каменната къща е само вход към него. Долу може би има цял лабиринт. Може би там е лабораторията им. Това обяснява отсъствието на пожари и взривове на повърхността. Може би са превърнали мястото в крепост, с големи запаси от храна, вода и оръжие. Нещата могат да станат много сериозни, а ние не желаем усложнения.

 

 

Питърсън стана да вземе още две бири от хладилника. Стигнали сме до средата на разговора, помисли си Ричър. А може би и по-малко, ако там са се охлаждали шест бутилки в картонена опаковка.

— Това не е всичко — рече Питърсън.

— Не думай — отвърна Ричър.

— Прибрахме главатаря им, но те продължават да функционират. Някой издава заповеди, които се изпълняват.

— Може би шефът си има заместник.

— При бандите няма такова нещо.

— Значи той има връзка с тях. Мобилен телефон или писмени инструкции, които някой изнася от ареста.

— Изключено.

— Сигурен ли си?

— Абсолютно.

— Остава адвокатът му. Всекидневни визити, по време на които вашият човек издава устни заповеди, а адвокатът ги предава надолу по веригата.

— И ние си го помислихме. Но не е така.

— Откъде знаеш?

— Стаята за посещения е под видео и аудио контрол.

— Въпреки поверителния характер на разговорите между адвокат и клиент? Законно ли е?

— Може би. Затворът е нов, а в закона има куп добавки и изменения.

— Той не е федерален затворник.

— Добре де, може би не е съвсем законно.

— Но въпреки това го правите?

— Да — кимна Питърсън. — Но до този момент не сме хванали никакви инструкции или конкретни детайли. Нищо не се записва на хартия, няма предаване на бележки.

— Чували ли сте за Четвъртата поправка? Тя може да ви прецака тотално.

— Нямаме намерение да използваме нищо от чутото. Дори прокурорът не знае, че го правим. Целта ни е да получим някакво предварително предупреждение за евентуални действия срещу свидетелката. Нищо повече.

— С нея нещата са наред. Постарали сте се добре. Все пак става въпрос само за месец. Дори и ако нещата се проточат.

— Ние се явихме на конкурс за този затвор.

— Холанд ми каза — кимна Ричър. — Като завод на „Тойота“. Или на „Хонда“.

— Трябваше да дадем, за да получим.

— Винаги е така.

— Служителите в подобен род заведения получават данъчни облекчения. Построихме нови къщи, разширихме училището.

— Но?

— Трябваше да подпишем техния кризисен план.

— Който гласи?

— Да играем точно определена роля в случай на бягство.

— Която е?

— Целият личен състав на болтънската полиция заема позиция на предварително очертан периметър на километър и половина около затвора.

— Целият?

— До последния човек, независимо кой е на смяна и кой почива. Няма болни, няма заспали.

— Сериозно ли говориш?

— Бяхме принудени да подпишем. За доброто на града.

— Лошо — промърмори Ричър.

— Много лошо — съгласи се Питърсън. — Включи ли се сирената, трябва да зарежем всичко и да потеглим на север. Целият личен състав, до последния човек. А ако това се случи в рамките на следващия месец, Джанет Солтър остава без никаква охрана.